Метаданни
Данни
- Серия
- Стефани Патрик (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chameleon, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Марк Бърнел. Инструмент за убийства
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, 2002
Редактор: Саша Попова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
Компютърна обработка: Валентина Гълъбова
ISBN: 954-585-345-Х
История
- —Добавяне
На Изабел с обич
Париж
Чистачките се движеха в хипнотичен ритъм. Гумените пера гневно скърцаха по стъклото и безжалостно разпиляваха дъждовните капки наляво и надясно. Джеймс Маршал се наведе напред и напрегна взор по посока на бирарията оттатък улицата. Часовникът на арматурното табло показваше два без пет. Той по навик погледна ръчния си часовник, който както винаги беше малко напред, после запали цигара. Човекът на телефона му беше дал адреса и часа — два нула нула, след което му бе напомнил да не закъснява. Това се бе случило преди половин час, а разговорът беше проведен по един монетен автомат на Северната гара.
Другият телефонен разговор — онзи, който завчера проведе от дома си, дойде изневиделица, като гръм от ясно небе. Като призрак от далечното минало. Гласът позна веднага, сякаш бяха разговаряли вчера. Задачата беше проста, плащаше се на ръка. А имайки предвид лекотата, парите съвсем не бяха лоши. Дори не се налагаше да напуска Париж. В началото именно този факт направи офертата привлекателна.
Би ли имал нещо против да изпълни ролята на куриер? Никакви особени изисквания — само доставка на един пакет. Услуга, която един уморен от живота ветеран прави на свой колега.
Разбира се, отвърна той, с удоволствие. В недалечното минало положително би отхвърлил подобна оферта като недостойна за реномето му, вероятно би се и обидил. Джеймс Маршал куриер? Момче за поръчки? Но моля ви!… Сега обаче беше благодарен както за офертата, така и за парите, които обещаваше.
Инструктира тунизиеца зад волана на таксито да го остави на авеню „Фридланд“, откъде тръгна пеша към предградието Сен Оноре. Дъждът постепенно се усилваше и ставаше по-студен. Градът притъмня под тежките оловносиви облаци. Шофьорът на някакъв пикап направи опит за обратен завой точно пред бирарията, но моторът му изгасна. Стартерът изхърка един-два пъти, но без резултат. Човекът плесна кормилото с длан и опита отново. Нищо. Жената зад волана на тъмносиния мерцедес разпери ръце в знак на нетърпение, а шофьорът на пикапа само сви рамене. Движението се задръсти. От всички страни светеха фарове, ауспусите тихо вибрираха.
Маршал направи опит да пренебрегне стягането на коремните си мускули. То беше ясна индикация, че би трябвало да откаже тези пари. Изведнъж му се прииска да си бъде у дома. Студеното и влажно едностайно апартаментче в Сен Дени рядко му бе изглеждало толкова привлекателно. Прекоси улицата, лавирайки между спрелите коли, след което бутна вратата на бирарията.
Около извития бар с меден обков се бяха настанили половин дузина клиенти. Един келнер пое мокрото му палто и любезно го попита дали е сам, но той вече беше тръгнал към салона за хранене. Олег Рогачов седеше на маса в ъгъла, съвсем близо до прозореца. Маршал го позна от снимката, която бе разгледал с нужното внимание — як като бик мъжага с тънки мустачки и посребряла, сресана на път коса. Яката и ръкавите на ризата очевидно го стягаха, подчертавайки тлъстото лице и дебелите ръце. Беше облечен в двуреден костюм от графитеносива коприна.
Рогачов вдигна глава от чинията си свински крачета със спанак, главата му леко кимна по посока на свободния стол насреща. До него седеше непознат мъж, който вероятно щеше да играе ролята на преводач, съобрази Маршал. Рогачов не говореше английски и не можеше да очаква, че Маршал ще говори руски. На практика обаче той го владееше добре и се оправяше без проблеми вече тридесет години…
— В Англия имаме една поговорка — рече той с едва забележим акцент. — Двама са компания, но трима вече са тълпа…
Рогачов леко повдигна вежди и отвърна:
— Това е Анатолий.
— Надявам се, че никой от вас няма да се обиди, ако го помоля да си върви…
Настъпи кратко, ледено мълчание, след което Рогачов тихо процеди:
— Ще се видим в хотела…
Анатолий стана и си тръгна, а Маршал седна. Рогачов отмести чинията си, махна на келнера и започна да му обяснява нещо с ръце. В резултат на масата се появи чиста чаша, която човекът ловко напълни с вино.
— Надявам се, че вашите хора отчитат риска, на който се излагам.
— Отчитат го.
— В такъв случай очаквам да демонстрират одобрението си.
— Ще го сторят, но неофициално. Държат да подчертаят това и се надяват, че ще разберете техните основания.
Маршал отмести очи към прозореца. Задръстването беше стигнало апогея си. Свиреха нервно клаксони, дъждът плющеше с пълна сила. Когато отново погледна към масата, до чашата на Рогачов се беше появил някакъв дребен уред. Наподобяваше транзистор, но нямаше нито антена, нито скала. Пръстът на руснака докосна някакъв бутон отстрани.
— Влияе върху действието на насочени микрофони — поясни той, забелязал учуденото изражение на Маршал. — Излъчва силен електронен сигнал, който създава петметров защитен екран. Онзи, който се опитва да ни подслушва, ще чуе само пропукване на статично електричество. — На лицето му се появи дяволита усмивка: — Нека бъдем внимателни, въпреки че мен изобщо ме няма тук…
Ето откъде идва закъснялото посочване на местата за срещите, помисли си Маршал. Едно време — в неговото време, такива предпазни мерки бяха рутинни. А той наивно си беше мислил, че днес нещата ще са по-различни. Къде ли са си представяли Рогачов и приятелите му, че е бил досега той? В Москва? Екатеринбург? Маями?
— Какво искате да ми предложите?
Маршал отпи от чашата си. Червеното вино му се стори горчиво, но иначе му подейства ободряващо.
— Възможно е разследването на „Уийвър Файненшъл Сървисис“ да не доведе до нищо.
Рогачов направи физиономия, но явно беше впечатлен.
— Възможно е… — съгласи се той.
— Има нещо, което не знаете — поклати глава Маршал. — Установени са връзките на „Уийвър“ с лозанската фирма „Калмекс“. В момента се подготвят заповедите за арест…
Малките свински очички леко се присвиха.
— Продължавайте.
— Ако приемете нашата оферта, директорите на „Уийвър“ пак ще бъдат сменени. Това не подлежи на преговори. В допълнение компанията ще трябва да плати една малка глоба за някои свои по-дребни простъпки. Ще е добре, ако разследването все пак открие нещо…
— Друго?
— Положителен е фактът, че вашите активи вече няма да бъдат замразени. Статутът ви на персона нон грата също ще бъде преразгледан — но само ако за срок от шест месеца не направите опит да влезете в Обединеното кралство…
Появи се един келнер, който допълни чашите и отнесе празните чинии. Рогачов му поръча две кафета еспресо и сметката.
— Трябва да сте наясно, че не печеля нищо от решението да вляза в контакт с вас — промърмори той. — Този контакт е, как да кажа… нещо като премия… — От джоба му се появи златист минидиск „Сони“ и меко кацна на покривката между двамата. — Аз съм търговец на пшеница, а не престъпник. Хората, които използват моята търговска мрежа, са отцепници и следователно опасни за всички…
— Естествено.
— Искам да подчертая разликата.
— Разбира се.
Пръстът му почука по минидиска:
— Важното е те никога да не открият източника на тази информация…
— Разбирам.
— … защото това ще доведе до големи усложнения. Онези усложнения, от които страдат всички, без изключение.
Маршал направи опит да игнорира заплахата. Пристигнаха кафетата. Руснакът си сложи захар. Навън задръстването, причинено от пикапа, продължаваше да се увеличава. Изправен до камионетката си, шофьорът се разправяше с поне пет-шест човека. Част от клиентите на бирарията се бяха извърнали към прозорците и с интерес наблюдаваха хода на събитията.
Рогачов говореше тихо:
— Куриерът ще пристигне на терминал №2 на летище „Хийтроу“ на трети април. Полет МА610 на „Малев“ от Будапеща.
Маршал измъкна молив и лист от вътрешния джоб на сакото си.
— Името?
— Ще го получите, след като самолетът излети от Будапеща. Не искам да го засекат още в Унгария.
— Какво ще носи?
— Плутоний-239.
— Откъде?
— От МИНАТОМ. Не знам повече подробности.
Зад съкращението МИНАТОМ се криеше Руското министерство за атомна енергия — едно огромно учреждение, което никога не си бе падало по подробностите.
— Колко?
— Хиляда и петстотин грама.
— В какво ще ги носи?
— В куфар, в който ще постави специално изолиран цилиндър.
— Скрит или открит?
— Открит.
— Каква е чистотата?
— Деветдесет и четири процента.
— Друго?
— Може би ще носи и известно количество литий-6.
— Какво количество?
— Не знаем. Някъде между два и четири килограма. Но може и да не носи нищо…
— Обектът известен ли ви е?
— Не.
— А крайният потребител?
— Неидентифициран.
Рогачов хвърли кос поглед към бележките, които си водеше Маршал. Хляб, захар, бекон, зехтин, килограми и грамове, фунтове и унции. Приличаше на съвсем обикновен списък с покупки. Скоро приключиха и руснакът плати в брой, оставяйки щедър бакшиш. Взеха връхните си дрехи и тръгнаха към изхода. Дъждът още повече се беше усилил. Светна мълния, пет-шест секунди по-късно я последва и гръмотевицата — почти погълната от гневната какофония на клаксоните. Измокреният до кости шофьор на камионетката ругаеше на висок глас. Рогачов разтвори чадъра си. На лицето му се появи лека усмивка, сякаш се забавляваше от сцената.
Маршал мислеше за това, което предстои. Дискът, слизането в Монмартър, обратния път до Северната гара. От някой монетен автомат на тази гара щеше да набере лондонския номер, който беше запомнил наизуст, щеше да предаде посланието и да потегли обратно към Сен Дени. По пътя сигурно щеше да се отбие за чаша горещо кафе или пък за нещо по-силно. След което предстоеше утрешната доставка. Очакваше да получи обикновен кафяв плик, добре натъпкан с банкноти, най-вероятно франкове…
Това не беше гръмотевица, а нещо по-гръмко и по-остро. Течността, която плисна в лицето му, не беше дъждовна вода, тъй като беше прекалено топла…
Ръката на Рогачов изпусна чадъра, който моментално бе отнесен от силния вятър. Нов трясък и тялото му рязко се завъртя. Маршал не се помръдна. Шокът му подейства като изолатор срещу всичко, което се развиваше около него. Времето сякаш спря. Нямаше представа откъде дойде трясъкът. Видя как мокри от дъжда лица се извръщат към тях, как вдигат длани пред устата си, как очите им се разширяват. Вече никой не обръщаше внимание на шофьора на камионетката. Рогачов политна напред, блъсна се в паркираната отпред кола, след което се свлече на тротоара. По белия капак на колата останаха кървави петна, които дъждът бързо разреди до розово.
Маршал отново си спомни за старото време, въпреки че в момента това едва ли беше най-подходящата реакция.