Майкъл Ридпат
Хищникът (7)

6.

Седмицата преди последния изпит беше истински ад. Всички бяха напрегнати. Знаеха, че Уолдърн ще подготви трудни задания. Изпитът се състоеше от четиричасова задача върху капиталовите пазари, макар Уолдърн да бе обещал, че ще използва и задания върху останалата материя, която бяха изучавали. Така че трябваше да преговорят всичко. Повечето курсисти се страхуваха да не се озоват в последната четвърт от имената в списъка. Останалите се вълнуваха за първите места. Руди Мос все още заемаше първа позиция, а Ерик — втора. Латаша Джеймс беше трета. Ленка изпадна на десето място след катастрофалното си представяне на изпита по етика. Дънкан се намираше точно над граничната линия, а Алекс — точно под нея. Дори Крис на двайсет и шесто място чувстваше, че последната четвърт не му мърда, ако се паникьоса. Както се изрази Иън, той се паникьосваше заради паниката.

Алекс се подготвяше упорито с помощта на Ленка и смятаха, че ще се справи. Но за Дънкан почти бяха изгубили надежда. Крис опита всичко: окуражаване, натякване, сарказъм, но не постигна ефект. Дънкан бе склонен към самоунищожение.

Изпитът беше необичаен. Ставаше дума за въображаема американска кабелна телевизионна компания със съмнителни баланси, която искаше да издаде рискови високодоходни облигации за финансиране на поглъщане на компания във Франция. Крис призна, че това е умно: трябваше да разбираш от счетоводство, кредит, трансгранични сливания и поглъщания, и разбира се, от капиталови пазари, за да структурираш сделката и да опишеш как може да бъде осъществена.

Крис се задълба в задачата и след три часа се беше справил с по-голямата част от нея. Главата му направо се пръскаше от напрежение. Още час. Щеше да успее. Стигна до края на поредната страница и се протегна. Аудиторията беше тиха — чуваше се само шумоленето на хартия и драскането на писалките. Аби Холис наблюдаваше тъпо класа от мястото си в центъра.

Точно щеше да се захване отново с работа, когато Ерик, който седеше до него, събра листовете си и тръгна към Аби. Вече беше свършил? Аби изглеждаше не по-малко изненадана от Крис и заговори тихо с Ерик.

Крис чу шепот зад гърба си и замръзна.

— Крис…

Беше Дънкан, който седеше точно зад него.

— Крис. Кимни, ако ме чуваш.

Погледът на Крис се стрелна към Аби — тя говореше с Ерик — и той кимна.

— Дай да видя работата ти.

Крис остана неподвижен.

— Бутни я настрана.

Крис не помръдна.

— Хайде де, Крис. Трябва да ми помогнеш. Моля те!

Крис се ядоса. Щеше да издържи изпита. Знаеше го. Беше се готвил усилено, за да го издържи. Защо трябваше да позволява на Дънкан да преписва от него? Дънкан знаеше, че Дени и Роджър бяха изритани точно за това. Ако не се беше подготвил, трябваше да се сърди само на себе си.

— Хайде де, Крис. Дай да видя първата страница.

Бавно и решително Крис взе писалката и се наведе над работата си. Дънкан не беше дете — а той трябваше да си довърши изпита.

— Крис! Копеле гадно!

Този път шепотът на Дънкан бе прекалено висок. Аби чу и обърна глава към тях. Крис се наведе над листовете си.

— Гад — изсъска Дънкан, когато Аби отново се обърна към Ерик.

 

 

Излязоха от изпита напълно съсипани. Навън ги очакваше Джордж Калхун. Нареди на всички наети в САЩ курсисти да отидат за бърз тест на кръв и урина за медицинската им застраховка. Крис, Дънкан и Иън бяха прекалено уморени и това изобщо не ги впечатли. Единственото им желание бе да се измъкнат от сградата колкото е възможно по-бързо.

— Ще дойдеш ли в „При Джери“? — обърна се Иън към Крис.

— Да, разбира се. — Крис се обърна към Дънкан. — Ти ще дойдеш ли?

Дънкан — блед и почти разплакан — не му обърна внимание и тръгна към асансьора.

Иън вдигна вежди.

— Какво му е?

Крис уморено въздъхна.

— Негова си работа. Хайде да пийнем по бира.

Беше рано и в „При Джери“ бе почти празно. Но Ерик беше там.

— Как излезе толкова рано? — попита Крис.

— Свърших. Не мога да понасям това място. Затова дойдох тук да ударя една бира.

— Хич да не ти пука — каза Иън. — Дай сега да пием. — Той разхлаби вратовръзката си и изпи бирата си на екс. Ерик му наля още една.

— Как се справихте? — попита Крис.

Ерик се усмихна.

— Хайде да не задаваме тези въпроси. Край. Всичко приключи. Дайте просто да се напием.

Така и направиха.

 

 

С края на програмата дойде спадът на напрежението. Последваха четири дни на агония, докато чакаха работите им по капиталови пазари да бъдат оценени и американците да получат назначенията си. Крис бе изумен, че Уолдърн може да оцени така бързо толкова много дълги работи. Теорията на Иън беше, че е накарал студентите си да го направят.

След първоначалния си гняв към Крис Дънкан му прости. Даваше си сметка, че я беше оплескал; призна, че сам си е виновен за слабата подготовка. Но Крис все още изпитваше вина. Не защото смяташе, че е трябвало да помогне на Дънкан — приятелят му нямаше право да очаква той да мами заради него. Измъчваше се от мотивацията, която го бе подтикнала да загърби Дънкан на изпита. Философията на „Блумфийлд Уайс“ да се грижиш за себе си и оставиш колегите си сами да се оправят най-после бе стигнала и до него. Той не искаше да изложи на опасност собствените си шансове за добро представяне; в най-мрачните си моменти мислеше, че е желал провалянето на Дънкан и това го тревожеше. „Блумфийлд Уайс“ го променяше и той не бе сигурен, че това му харесва.

Алекс бе необичайно потиснат и почти не говореше. Всички решиха, че той съзнава лошото си представяне на изпита, но не иска да разговаря за това, и го оставиха на мира.

Резултатите от изпита бяха добавени към резултатите от всички други тестове в програмата, за да се оформят крайните резултати. Те бяха окачени на стената пред аудиторията в десет сутринта в четвъртъка на последната седмица. Курсистите се струпаха около Аби Холис, за да ги видят. Ерик беше на първо място, Руди Мос — на второто, Латаша Джеймс — на третото. Ленка беше четвърта. За свое огромно удовлетворение, Крис се промъкваше в първата четвърт на четиринайсето място. Иън бе трийсет и втори, а Алекс едва издрапваше над граничната линия на четирийсет и второ място. Дънкан се проваляше с гръм и трясък на петдесет и седма позиция. Само един човек бе под него — Фейсал, на когото не му пукаше.

След един час окачиха друг списък — назначенията на американските курсисти. Ерик получи работата, която искаше в „Сливания и поглъщания“. Въпреки че теоретично Алекс бе успял, той не получи работа. Прие го тежко — изглежда, напрежението от програмата и болестта на майка му накрая го бяха сломили. Руди Мос получи желаното назначение в отдел „Управление на активите“, а Латаша Джеймс, въпреки предното си място в класацията, стигна само до „Общински финанси“. Курсистите от чуждестранните офиси трябваше да почакат до завръщането си у дома, за да разберат каква работа са получили, или в случаите на Дънкан и Карла — официално потвърждение, че не им предлагат нищо.

Остатъкът от деня премина в събрания, попълвания на формуляри и още презентации от незначителни отдели. Клюките и врявата не спираха. Повечето курсисти бяха щастливи, че са изкарали. Реакциите на провалилите се бяха различни. Някои го приемаха стоически, други се опитваха да се шегуват, трети, като Дънкан, изглеждаха ядосани, а четвърти, като Карла, просто плачеха. Никой не знаеше какво да каже на тези неудачници. Хората като Руди Мос не им обръщаха внимание. Те вече бяха история в „Блумфийлд Уайс“ — бяха неудачници и притежаваха нулева стойност за работа в екип. Защо да си губят времето с тях?

Крехката атмосфера на общност, създадена сред шейсетте млади банкери през изминалите пет месеца, се разпадаше и всеки гледаше напред към новия си живот със или без „Блумфийлд Уайс“. Нямаше прощално парти, а само откъслечни разговори, докато курсистите се занимаваха с формалностите — американците се опитваха да научат подробности за новите си работни места, а чужденците уреждаха завръщането си вкъщи.

Ерик и Алекс смятаха отново да организират парти за всички курсисти, но с приключването на програмата промениха намерението си. Решиха да поканят само тримата британци и Ленка в яхтата на бащата на Ерик, която стоеше на котва до северния бряг на Лонг Айланд. Всички, дори и Дънкан, с радост приеха поканата. И така, след последния час от програмата, всички се качиха на влака към Ойстър Бей. Вълнуваха се и за предстоящата вечер и за завършените курсове, които щяха да променят живота им завинаги.