Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Predator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Майкъл Ридпат. Хищникът

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-334-4

История

  1. —Добавяне

3.

Иън напусна хотел „Джордж Пети“ веднага щом плати сметката и си намери едно занемарено малко кафе на булевард „Марсо“. Седна на една маса до прозореца, наслаждавайки се на комбинираната миризма на цигари „Житан“ и силно кафе, и се опита да размишлява.

Ядосваше се на себе си, че бе загубил инициативата, и на Ерик, защото я бе поел. От самото начало Ерик поръчваше музиката.

Спомни си онази нощ преди десет години, ужаса от падането на Алекс зад борда, пиянския еуфоричен подтик към героизъм, който го накара да се хвърли в морето след Алекс, студената вода и високите вълни. Иън не беше лош плувец, но не можеше да види нищо в развълнуваното море, освен кърмата на яхтата, която се отдалечаваше към Лонг Айланд — а след момент дори тя изчезна. Той плуваше сред вълните и викаше Алекс, но не чуваше нищо, само водата кипеше около ушите му.

После, след няколко минути паника, забеляза една ръка, вдигната над вълните. Заплува към нея и видя сред вълните двама души, които неистово пляскаха във водата. Отначало помисли, че единият се опитва да спаси другия. След това, когато се приближи, видя една глава да изплува над повърхността и две ръце да я натискат надолу. Иън доплува по-близо. Сякаш му трябваха векове за това усилие. После, когато се озова на гребена на една вълна, видя само една останала над водата глава. Ерик. Извика го, но Ерик се обърна и бързо заплува в противоположна посока.

Иън потърси тялото на Алекс, но не успя да го открие. Не знаеше дали е потънало или просто отнесено от вълните. Но след две минути започна да се тревожи за собственото си положение. Беше уморен и измръзнал. Къде беше проклетата яхта? Спря да пляска неистово с ръце и крака и заплува бавно, за да пази силите си.

Мозъкът му бе блокирал от студа, умората и шока от видяното. Какво, по дяволите, бе направил Ерик? В това нямаше смисъл.

Трудно бе да плува в бурното море. Гълташе много вода и непрекъснато кашляше и плюеше.

Накрая чу двигателя на яхтата и после я видя да се приближава към него в мрака. Чу познати гласове, нечии ръце го издърпаха на палубата и той се просна на нея изнемощял.

— Не казвай нищо — прошепна в ухото му Ерик. — Алекс щеше да им разкаже за нас двамата. Трябваше да го направя.

И Иън не каза нищо. И без това бе прекалено уморен, за да може да мисли нормално, така че се съгласи с историята, предложена от Ерик и Крис. После какво, по дяволите? Ерик, изглежда, държеше нещата под контрол. Ако Иън се опиташе да каже на полицията какво бе видял, щеше да се забърка в неприятности. Всичко това нямаше нищо общо с него. Просто трябваше да мълчи и да го забрави.

Но разбира се, не можа да забрави. Въпреки че не беше отговорен по никакъв начин за смъртта на Алекс, изпитваше вина. И по някакъв странен начин тази вина заздрави връзката между него и Ерик. Двамата споделяха тайната. Ако и двамата не проговореха, всичко щеше да е наред. И през десетте години, последвали смъртта на Алекс, Ерик определено се бе справил чудесно.

Иън вече знаеше, че е направил ужасна грешка. С годините осъзна, че няма какво да губи, в сравнение с Ерик. Именно Ерик снабдяваше с наркотици Алекс и Иън. Никой от тях не бе нещо повече от нередовен потребител на дрога през уикендите, но в очите на „Блумфийлд Уайс“ и полицията Ерик щеше да е доставчикът, а Иън и Алекс — клиентите. Ерик някак си се измъкна от тестовете за наркотици — да, точно така, тръгна си рано. Иън не беше тестуван, защото бе от групата на служителите от лондонския офис. Но Алекс бе тестуван и го хванаха. Той се тревожеше за работата си, за медицинските сметки на майка си и Ерик бе сигурен, че Алекс ще го издаде, за да си спаси кожата. И Ерик не само щеше да загуби работата си, но фактът щеше да стане публично достояние. Ако искаше да се кандидатира за политически пост в бъдеще, всеки журналист, който си направеше труда да се порови, щеше да открие, че е бил уволнен от фирма на Уолстрийт заради наркотици. Иън беше сигурен, че именно това бе подтикнало Ерик да убие Алекс.

Рисковете за Иън бяха много по-малки. Наистина, щеше да загуби работата си, но в края на краищата можеше да намери нещо друго. Но просто бе по-лесно да се придържа към версията на Ерик за случилото се и с времето ставаше все по-трудно да промени решението си.

Постъпи глупаво, като каза на Ленка за Ерик. Никога нямаше да му прости убийството й. Иън винаги бе харесвал Ленка. Двамата бяха преживели много хубави моменти заедно в седмиците преди смъртта й. Но и досега той се чувстваше неспособен дори да протестира срещу убийството й заради страха си от Ерик. Е, вече нямаше да е така.

Излезе от кафето гневен и тръгна към реката. Дъждът най-после бе спрял и улиците бяха тихи в неделната сутрин, с изключение на странната група уелски махмурлии, залитащи след нощното пиянство. От вида им Иън заключи, че техният отбор е загубил.

Какво можеше да направи? Някъде около час сериозно се забавлява с идеята да убие Ерик. Това щеше да е справедливо възмездие за убийството на Алекс и особено на Ленка. Щом Ерик можеше толкова хладнокръвно да убива старите си приятели, защо Иън да не може?

Но знаеше, че това няма да стане. Не че имаше скрупули. Според него копелето си го заслужаваше. На Иън просто не му стискаше. Практическите подробности по планиране и извършване на убийство просто не бяха по силите му.

Спря в друго кафе някъде на „Маре“ за една ранна бира, цигара и нещо за хапване. Облаците започнаха да се разкъсват и сред тях си пробиха път тънки снопове слаби слънчеви лъчи.

Ако не убиеше Ерик, как трябваше да постъпи? Не можеше да продължава да заравя главата си в пясъка и да се преструва, че не знае нищо. Крис беше непоколебим и Иън не го подценяваше. Ако Крис успееше да разобличи Ерик, Иън нямаше да може да твърди, че е невинен свидетел. Щеше да загази здравата и да извади късмет, ако отърве затвора. Даже ако Ерик успееше да запази нещата в тайна, това щеше да е жесток процес. Още хора щяха да бъдат наранени или убити, може би и самият той. А той не искаше да прекара останалия си живот под сянката на това събитие, на което бе станал свидетел, но за което не се чувстваше отговорен.

Трябваше да направи това, което бе длъжен да направи още преди години. Да говори. Противопоставянето на Ерик щеше да е опасно. Но нещата бяха стигнали точката, в която бе не по-малко опасно да не прави нищо.

Допи бирата и тръгна към остров Сен Луи. Пълноводна от дъжда, Сена бързаше към морето, дърпайки подпорите на мостовете, които препречваха течението й. Сега наоколо се виждаха повече хора, изкушени от мижавото слънце. Внезапно Иън се почувства по-добре от седмици насам. Сигурно по-добре от цели десет години. Разбира се, щеше да е трудно да реши на кого да разкаже. Можеше да опита да отиде в някой полицейски участък в Лондон. Или може би в Прага или Ню Йорк. Може би първо трябваше да си намери адвокат. Или да поговори с някой журналист. Всъщност, като помислеше за това, най-подходящият човек щеше да е Крис. Наистина всеки път, когато се виждаха напоследък, се счепкваха, но иначе Крис беше добър човек. Честен. Щеше да направи каквото трябва. Щяха да си дадат един на друг моралната подкрепа, необходима, за да преживеят това изпитание.

Колкото повече вървеше, толкова по-сигурно ставаше решението му. Накрая се върна в хотела, за да направи резервация за полет до Лондон на другия ден, да подремне и да се надруса.

След три часа, ободрен от решението си, от почивката и най-вече от поетия бял прах, той излезе за последната си вечер в Париж. Посети няколко бара по левия бряг на Сена и се натъкна на две датски момичета в някакво заведение близо до моста Сен Мишел. Престори се на французин и помисли, че се справя много добре с тази роля. Френският му не беше лош, а английският му с френски акцент бе достатъчно добър, за да заблуди датчанките. Прекарваше си добре, както и те. Вечерта бе много приятна, но после едната започна да го гледа с подозрение. На Иън не му пукаше, защото другата, с по-големия бюст, изглежда все още го смяташе за страхотен и се държеше много приятелски. След това подозрителната отведе приятелката си до тоалетната и двете не се върнаха.

След като почака половин час, Иън сви рамене, изпи още една бира и излезе от бара с убеждението, че след като бе успял да омае тези момичета, ще успее и с други.

Беше много пиян. Повървя няколко минути, без да знае къде отива. Озова се в тиха уличка на жилищен квартал далеч от баровете.

— Иън?

Обърна се. Съзнанието му бе прекалено замъглено, за да се изненада, че някой знае името му.

Ножът се заби дълбоко в гърдите му между третото и четвъртото ребро и прониза сърцето му.