Майкъл Ридпат
Хищникът (20)

12.

Събуди се уплашен. Знаеше, че е направил правилният избор, но се страхуваше от последиците. Гордееше се със способността си да преценява риска и съзнаваше, че има защо да се страхува.

Но разполагаше с малка отсрочка. Беше в безопасност, докато преследвачът му не научеше, че е решил да не се поддава на заплахите. Колкото по-дълго този непознат мислеше, че може да се е отказал, с толкова по-дълга отсрочка разполагаше.

Закуси в убежището на стаята и опакова багажа си. Хвана такси пред хотела и то запълзя през града към тунела „Линкълн“. После, докато колата се намираше пред един червен светофар, каза на шофьора да потегли на север. Погледна през рамо. Улиците бяха пълни с коли, пътуващи във всички посоки. Ако някой го следваше, можеше да го е изгубил. Но можеше и да не е така. Той насочи таксито наляво и надясно по няколко пресечки, преди то да поеме с висока скорост по Десето авеню към Горен Уест Сайд. Невъзможно бе да се разбере дали го следят. Шофьорът индиец го помисли за луд, но не каза нищо.

Офисът на доктор Марша Хорват се намираше в пететажна сграда в тиха пресечка. Крис изскочи от таксито, даде на шофьора голям бакшиш и бързо огледа празната улица, преди да се шмугне в сградата. Беше девет без десет и доктор Хорват го очакваше.

Тя бе на около петдесет години, с къса прошарена коса и авторитетен вид. Офисът й бе истински — не стая за консултации. Нямаше кожена кушетка, нито растения в саксии. Картотеки, таблици по стените, компютър и скъпо, но работно бюро. Приличаше повече на работното място на някой управленски консултант, отколкото на психолог.

Тя не разполагаше с много време и му даде да го разбере.

— Как мога да ви помогна, господин, ъ-ъ…?

— Шчипьорски. Бих искал да поговоря с вас за „Блумфийлд Уайс“.

— Разбирам. „Блумфийлд Уайс“ бяха мои клиенти. Въпреки че отношенията ни се прекратиха преди много години, моето задължение за конфиденциалност все още е в сила.

— Разбирам — каза Крис. — Тогава може би ще е добре аз да говоря, а вие след това да решите какво можете да ми кажете.

— Продължавайте.

— „Блумфийлд Уайс“ ме наеха като дипломиран курсист преди десет години. Бях подложен на психометрични тестове като част от процеса за набиране на персонал. Така и не научих резултатите и честно казано съм забравил всичко за тези тестове. Но разбирам, че фирмата ги е използвала, за да подбере, така да се каже, агресивни индивиди.

— Това е вярно.

— И вие сте били един от психолозите, които са правели тестовете?

— Това също е вярно.

— Какво мислите за техния подход?

Доктор Хорват най-после се усмихна и част от предпазливостта й я напусна.

— Отначало бях заинтригувана. Струваше ми се, че винаги има известно лицемерие в начина, по който компаниите твърдят, че търсят у служителите си всички благородни добродетели. Една от силните страни на психометричното тестуване е, че то не показва непременно хората като добри или лоши. Там не минаваш и не се проваляш. Различните хора имат различни силни и слаби страни, което означава, че са повече или по-малко подходящи за различни роли. „Блумфийлд Уайс“ съзнаваше, че много от успяващите хора в тяхната организация имат черти, на които ние психолозите гледаме с лошо око.

— Като например?

— Ако сте работили там, съм сигурна, че сте ги видели. Агресия. Желание да се победи на всяка цена. Способност да се лъже и мами. Способност да се манипулират други хора. Определено безразсъдство. Дори склонност към насилие.

— Насилие?

— Много дилъри са агресивни хора, не мислите ли?

— Някои от тях — каза Крис.

— Цивилизованото общество сублимира тенденцията към насилие по различни начини. Най-очевидният е занимание със спорт или наблюдаването му. Но търговията на финансовите пазари, изглежда, е друг такъв начин. Не ми казвайте, че не сте забелязали грубия език, перченето, желанието да се доминира в брокерската зала?

— Забелязал съм го — призна Крис.

— Добре, ние търсехме такива неща.

— И какво не беше наред?

— Страхувам се, че не мога да кажа.

Доктор Хорват го гледаше безизразно.

— Разбрах, че като един от психолозите, отговорни за тестуването, вие сте изразили загриженост за някои от курсистите. Опасявали сте се, че те могат да се окажат опасни. Предупрежденията ви са били игнорирани и кандидатите са били наети въпреки тях. Един от тези хора, Стив Мацли, впоследствие е бил осъден за изнасилване. Интересува ме дали там е имало и други, които са ви разтревожили.

— Може и да е имало — каза доктор Хорват. — Дори да е така, аз не бих могла да ги обсъждам с вас. И не съм сигурна какъв е вашият интерес в цялата тази работа. Не работите вече за „Блумфийлд Уайс“, нали?

— Не, напуснах преди три години. Но бях свидетел на смъртта на един от курсистите в моята програма. Алекс Луброн. Той падна от една яхта и се удави. Знаете ли за това?

— Да — отговори доктор Хорват. — Обстоятелствата не бяха ли подозрителни?

Крис трябваше да внимава. Доктор Хорват не бе задължена да запази разговора им в тайна и затова той трябваше да внимава да не каже нещо, което можеше да бъде използвано срещу него, срещу Дънкан или който и да било от тях по-късно.

— Навремето смятах, че обстоятелствата са ясни — отвърна той. — Но сега не съм толкова сигурен. Една от другите курсисти на лодката — Ленка Немечкова — беше убита в Прага преди две седмици. — При тези думи веждите на доктор Хорват подскочиха. — Вярвам, че може да има някаква връзка със случилото се на яхтата.

— Каква връзка?

Крис въздъхна.

— Не знам.

— И какво искате от мен?

— Ако ви дам имената на хората на яхтата, ще може ли да ми кажете дали сте били разтревожена за някой от тях?

— Краткият отговор, господин, ъ-ъ… е „не“. По причини, които вече обясних.

Независимо от това Крис продължи:

— Бяхме седем души. Аз, Ленка, Алекс, Дънкан Джемъл, Иън Даруент, Ерик Асл и една друга жена, която не беше в програмата. — Той изброи бавно имената, като наблюдаваше внимателно лицето на доктор Хорват. Нищо. Тя дори не мигна. — Напомня ли ви нещо някое от тези имена?

— Ние с колегите ми пазим личните данни на всички тези хора в най-строга тайна. Същото се отнася и за самия вас. Въпреки че не одобрявах подхода на „Блумфийлд Уайс“ в тази програма, трябва да уважавам тази конфиденциалност.

— Но, доктор Хорват! Вече убиха моя приятелка. Самият аз бях нападнат снощи от някакъв мъж с нож. — Крис посочи порязаната си буза. — Моля ви. Поне ми кажете, ако е нямало нищо в тестовете на всеки от нас.

Доктор Хорват погледна към тавана в продължение на един дълъг момент, после решително върна погледа си върху Крис. И не каза нищо.

— Не можете да ми кажете това, нали?

Пак нищо.

Крис се наведе напред. Изгаряше от желание да я убеди.

— Имало е нещо нередно с един от тези хора. Кой именно? Не е необходимо да търсите имената в картотека. Едно от тях ви говори нещо, нали? Помните го и след десет години.

Доктор Хорват погледна часовника си.

— Оценявам сериозността на вашето разследване. Но не мога да ви помогна. Абсолютно не мога. А сега имам уговорена среща за девет часа.

Крис разбра, че няма да научи нищо повече. Но бе сигурен, че все пак е научил нещо.

— Благодаря ви, доктор Хорват. Ако промените решението си, това е визитната ми картичка. И… — Той спря. Това, което искаше да каже, беше драматично, но трябваше да се каже. — Ако по някое време през следващите две седмици научите, че нещо се е случило с мен, моля спомнете си този разговор и предайте информацията където трябва.

Очите на доктор Хорват се присвиха. Той знаеше, че прилича на параноик, но се надяваше тя да е разбрала, че не е луд.

— Ще го направя.

Крис излезе. Докато си обличаше палтото, видя как доктор Хорват търси нещо в едно чекмедже на картотеката.

* * *

Наетата кола с двойно предаване изкачваше хълма и гумите някак успяваха да зацепят по утъпкания сняг. Крис знаеше, че не го следят. За да се увери, просто трябваше да погледне назад и надолу към магистралата на няколко километра отзад и на стотина метра под пътя си. Бе взел такси до летище „Нюарк“, беше се повъртял в залата за заминаващи международни линии и се бе качил на висящия еднорелсов вагон към терминала за Бърлингтън. Засега никой не знаеше къде се намира.

Във Върмонт имаше сняг. Долината сигурно щеше да е красива в някой слънчев ден, но сега небето бе оловно, тъмните облаци обгръщаха планината само на шейсет метра над него и Крис гонеше машината с двойно предаване доста над възможностите на обикновена кола. Засега нямаше поднасяния. Което си бе чист късмет, тъй като от лявата му страна зееше трийсетметрова пропаст.

Окуражаваха го ясните следи от друга кола по пътя пред него. Някой друг беше минал оттук след последния навалял сняг. Щом те се бяха справили, щеше да изпъпли и той.

На около осем километра от магистралата взе един завой и излезе на планинска поляна. На полегатия склон имаше боядисана в бяло къща, а до нея голяма червена постройка — обор или плевник, а от комина на къщата се издигаше дим. Кола с двойно предаване, подобна на неговата, стоеше отвън. С чувство на облекчение от благополучното си пристигане, Крис паркира до нея и слезе. След топлината в колата студът го обгърна и почти спря дъха му. Той погледна към небето. Май пак щеше да завали сняг.

Запъти се към входната врата и още преди да изкачи стъпалата тя се отвори. Една висока жена с дълга посивяла коса го изгледа подозрително.

— Добър ден — каза той. — Мога ли да вляза? Навън е ужасно студено.

— Какво искаш?

— Да видя Маркъс.

Жената се поколеба, но накрая го пусна да влезе. Въведе го в топла всекидневна и го покани да седне. Той се настани върху странно изглеждащ тумбест дървен стол, който се оказа изненадващо удобен. Жената седна на пода до печката. Стаята беше украсена с тъкани в индиански стил. Имаше и други мебели в стил, подобен на стола, на който седеше Крис, десетина делви, боядисани в примитивни кафяви и зелени цветове. Телевизор нямаше.

— Произведение на Маркъс ли? — попита Крис и потупа стола.

Жената кимна. Имаше гладко и спокойно лице. Въпреки че косата й бе прошарена, не изглеждаше много по-възрастна от Крис.

— Той тук ли е?

— Излезе. Ще се върне всеки момент.

Крис чу щракване на метал и вдигна поглед. На прага стоеше висок мъж с дълго палто. Държеше пушка, насочена право към него.

Крис бавно се изправи и вдигна ръце. Знаеше, че ще е трудно да говори с Маркъс. А дулото на пушката не правеше задачата му по-лесна.

— Няма нужда от това — каза тихо той.

— Аз пък мисля, че има — изръмжа Маркъс.

Говореше като Алекс и приличаше на него, само че беше по-висок. Имаше същото слабо лице и тъмни вежди. Четината по бузите му напомни на Крис за Алекс в една неделна вечер. Разбира се, Маркъс изглеждаше по-възрастен с повече от десет години и му липсваше чувството за хумор на Алекс. Поне сега, докато държеше пушката.

— Маркъс, моля те — обади се жената.

— Мълчи, Анджи. Нямам доверие на този човек.

— Свали пушката — настоя тя.

— Не. Ще си я държа. Кажи сега как се казваш.

— Крис. Крис Шчипьорски.

— Така си и мислех. Не ти ли казах, че не искам да говоря с теб?

— Да, каза ми. Но аз искам да говоря с теб. И затова съм тук.

— Добре. Сега се обърни и излез оттам, откъдето си влязъл.

Крис пое дълбоко дъх.

— Моля те, Маркъс. Изминах дълъг път, за да се срещна с теб. Дай ми десет минути.

Маркъс се намръщи и веждите му се сключиха.

— Е, щом вече си тук… Говори.

Крис седна. Маркъс седна срещу него. Анджи гледаше внимателно от мястото си на пода. Пушката лежеше върху коленете на Маркъс и сочеше към Крис.

— Разкажи ми какво се случи на яхтата.

— Добре. — Крис не можеше да отмести поглед от пушката и му бе много трудно да подреди мислите си. Но щом бе стигнал дотук, нямаше смисъл да лъже. Разказа на Маркъс доста подробно за вечерта на яхтата. Напрегнатият поглед на Маркъс ловеше всяка дума.

— И това е всичко? — попита Маркъс накрая.

— Да, това е всичко.

— Нищо ли не пропусна?

Крис поклати глава.

— Ако е станало така, защо не казахте на полицията?

— Не искахме Дънкан да попадне в беда.

— Защо не? Той е убил брат ми, нали?

— Беше случайна злополука. Той не събори нарочно Алекс в морето. Беше пиян.

— Значи ти си го прикрил. Мислех, че Алекс ти е бил приятел. — В гласа на Маркъс кипяха гняв и презрение.

— Така беше — потвърди Крис. — Затова трима от нас, включително Дънкан, рискуваха живота си в опит да го спасят. Имаха голям късмет, че не се удавиха всички. Накрая мислех, че няма да успеем да открием Иън.

— За съжаление сте го открили — измърмори Маркъс.

Крис не обърна внимание на забележката.

— Бедата е — каза бавно Маркъс, — че не се е случило това.

Крис сви рамене. Беше казал на Маркъс истината. Не можеше да направи нищо повече.

— Вие, инвестиционните банкери, никога не преставате да лъжете, нали?

— Аз не лъжа, Маркъс.

— Как мога да ти повярвам? Нали си излъгал полицията. — По лицето му премина презрителна усмивка. — Знам за полицейското разследване. Преди няколко месеца преглеждах някои стари неща на майка ми и там имаше писмо до нея от леля ми, в което пишеше как полицията подозирала, че смъртта на Алекс е убийство. Обадих се на леля и тя каза, че веднага след смъртта имало подозрения, но после те не се потвърдили. От време на време ходя до Ню Йорк, за да продавам мебелите си, така че следващия път, когато бях там, открих един детектив, работил по случая. Той каза, че изпитвал подозрения. Върху челюстта на Алекс имало синина от удар. Той мислел, че всички вие лъжете. После шефът му внезапно наредил да забрави всичко по случая. И той го забравил. Но не и аз.

— Затова ли отиде да търсиш Ленка?

— Да. Отначало опитах с Ерик Асл, но той дори не пожела да ме приеме. Човекът, който е ръководел програмата за обучение, също не можа да ми помогне много. Твърде скоро разбрах, че повечето хора от онази яхта са в Лондон, така че отидох да ги намеря. Ти беше някъде извън страната, но говорих с чехкинята. Ленка.

— Която ти е разказала същото като мен — отбеляза Крис.

— Повече или по-малко.

— А после откри Дънкан и го навика?

— Да.

— Какъв е проблемът тогава?

— Не съм сигурен — отвърна Маркъс. — Но има проблем.

— Да не е нещо, което ти е казала Ленка?

Маркъс не отговори.

— Знам, че Ленка ти е изпратила писмо по интернет с думите, че има да ти казва нещо важно. Ти си отговорил, че ще й се обадиш. Направи ли го?

Маркъс кимна.

— Тя какво каза?

— Каза, че планира пътуване до Америка след две седмици и искаше да дойде тук да ме види. Уговорихме се за дата.

— Тя каза ли за какво иска да говори с теб?

— Попитах я. Каза, че е във връзка със смъртта на Алекс. И че може да ми каже подробностите само на четири очи.

— Каза ли защо?

— И това я попитах. Отговори, че имала да ми казва нещо, което имам право да знам, но се тревожела за това какво мога да направя с информацията. Каза, че щяло да е по-добре да го обсъдим при лична среща.

— Значи нямаш представа какво е било това „нещо“?

— Тя обясни само, че каквото ми е разказала за случилото се, всъщност не се е случило. Попитах я Дънкан ли е блъснал Алекс в морето, или не. Имам предвид, че човек не може да сгреши за такова важно нещо. Ленка отговори, че го е направил, но че Алекс не е умрял така.

Крис го погледна изумено.

— Какво е искала да…

— Не знам. Попитах я, но тя не искаше да ми каже нищо повече. Кажи ми ти.

— Какво? — попита Крис.

— Как умря брат ми?

— Нямам представа.

— Ти си бил там. Какво се случи? Всички заедно ли го хвърлихте в морето? Набихте го до безсъзнание и го изхвърлихте в морето? — Маркъс повиши глас. — Кажи ми, за бога!

— Не знам — отговори Крис. — Наистина не знам.

— Но как е възможно? — попита Маркъс. — Нали си бил там.

Крис сви рамене.

— Всички вие ще прикриете случилото се, нали? И после един от вас ще дойде тук и ще убие и мен. — Очите му светнаха. — Затова ли си дошъл тук? Стани!

Крис не помръдна.

— Казах: стани! — Дулото на пушката затрепери.

Този път Крис се подчини.

— Претърси го, Анджи.

— Какво? — Анджи го погледна така, сякаш е луд.

— Може да има пистолет.

— Нямам пистолет — каза Крис.

— Претърси го. Аз не мога. Трябва да го държа на мушка.

— Добре. — Анджи леко прекара ръце по краката на Крис, после претърси палтото му. — Няма нищо.

— Провери колата!

Анджи погледна Маркъс, после Крис.

— Ключовете?

— Отключена е — каза Крис.

Той седна отново. Двамата с Маркъс чакаха Анджи. Кафявите очи на Маркъс светеха от гняв.

— Знаеш ли, ти приличаш на него — отбеляза Крис.

— Не е вярно.

— Мисля, че приличаш.

— Той е мъртъв.

— О, стига вече — каза Крис. — Знаеш какво имам предвид.

— Не знам как сте могли да постъпите така — заяви Маркъс. — Да излъжете. Всички твърдите, че е бил ваш приятел. Защо не постъпихте като приятели?

Крис усети как в гърдите му се надига гняв.

— Какво искаш да кажеш с това „защо не сме постъпили като приятели?“ Нямаш представа как се чувствахме заради смъртта на Алекс. Всички бяхме станали добри приятели през онова лято. Всички харесвахме Алекс, и с основание. Той беше добър човек в място, където добрите хора не бяха много. Огряваше цялото място. Беше забавен.

Маркъс слушаше с неохота. Анджи се върна и поклати отрицателно глава.

— Това почти унищожи Дънкан — продължи Крис по-тихо. — Също и Ленка, макар тя да го преодоляваше по-добре. Дори сега онази вечер е непрекъснато пред очите ми. И особено сега. Сигурен съм, че е ужасно да загубиш брат си. Но не е много забавно да загубиш и приятел, особено когато се случва пред очите ти и не можеш да направиш нищо.

— Знаеш ли — каза Маркъс, — бях много разочарован, когато той стана инвестиционен банкер. Беше добър художник. Виждаш ли онази картина там? — Той посочи над рамото на Крис към една картина с рафинерия през нощта — метални дъги, оранжеви отблясъци и ярки халогенни светлини. Тя не се виждаше от прага, така че Крис не я бе забелязал на влизане. Изглеждаше напълно не на място в тази стая, но очевидно бе окачена с гордост.

— Той я нарисува. Спечели с нея награда в колежа. Бе започнал да продава някои от работите си, а после се отказа от всичко това, за да отиде на Уолстрийт. Добра е, нали?

Крис кимна и се изненада от нахлулите в очите му сълзи пред тази осезаема следа от Алекс. Премигна и погледна Маркъс право в очите.

— Ти прости ли му някога?

— Какво искаш да кажеш?

— Съжалявам. Не трябваше да го казвам. — Но Крис можеше да съди по подозрителния поглед на Маркъс, че е отгатнал правилно.

— Прав си. Не му простих. Бях с две години по-голям. Тогава, в края на осемдесетте, всички искаха само да получат хубава работа и да печелят пари. Повръщаше ми се от това. Аз исках да пътувам. Да видя света. Да остана със себе си. Да се развия като съзидателно човешко същество. Алекс бе малкото ми братче и мислеше по същия начин.

Крис усети, че в Маркъс се е насъбрало силно желание да говори за брат си и сега, когато имаше възможността да го освободи, то преодоляваше недоверието му. Опита се да го окуражи.

— Ами майка ви?

— Тя не разбираше тези неща. След смъртта на татко мислеше единствено как двамата с брат ми да получим добра работа. Нищо вълнуващо, просто нещо, което да ни гарантира заплата през целия ни останал живот. А когато напуснах колежа, стана по-лошо. Разбираш ли, дори не кандидатствах за някаква работа; просто обикалях Карибско море като матрос на яхтите. Мама не можеше да понася това. Затова се откъснах напълно. Заминах за Европа. За Австралия. Във Филипините.

— И загуби връзка с Алекс?

— Отначало не. Понякога се връщах и прекарвах известно време с тях двамата. Но това беше неприятен период, особено за майка ми. Помня, че се върнах у дома за една Коледа и тя каза, че има капсулиран рак на гърдата. Разбира се, това ме потресе, но после се оказа, че тя го е превъзмогнала. Или поне така смяташе. След това Алекс започна работа в „Блумфийлд Уайс“, аз си помислих „да вървят по дяволите“ и заминах за почти цяла година.

Той въздъхна.

— Ракът се върна. И по-късно открих причината, поради която Алекс прие тази работа.

— Каква беше тя?

Маркъс дишаше тежко. Крис забеляза, че Анджи го гледа загрижено.

— Мама нямаше свястна здравна застраховка. След смъртта на Алекс открих, че е взел големи заеми. Намерих и медицинските сметки на мама. Бяха огромни.

— Алекс прекарваше много време с нея — каза Крис. — Даже получи няколко предупреждения заради това. Грижеше се за нея.

— Да. Благодарен съм му. Въпреки че понякога това много ме ядосва. Сърдя се и на двамата, че не ми казаха какво става. Разбира се, съзнавам, че всъщност се сърдя на себе си. Бях глупав и егоистичен. — Маркъс поклати глава. — Разбираш ли, научих чак два месеца след смъртта на мама. Непрекъснато й се обаждах, никой не отговаряше и тогава позвъних на леля ми и научих за случилото се с двамата. Пропуснах погребенията и всичко останало.

— Върнах се веднага вкъщи — продължи той вече малко по-спокойно. — Подредих всичките им вещи, разчистих ги и се преместих във Върмонт. — Той огледа малката хижа. — Тук ми харесва. Тихо е. Тук понякога мога да почувствам спокойствие. И най-после започвам да правя малко пари от мебелите. Но Алекс ми липсва. Мама също понякога, но най-вече Алекс. — Той въздъхна дълбоко. — И вярвай ми, ако открия, че този някой, един от приятелите ти, го е убил умишлено, ще, ще…

Крис го гледаше безмълвно. Не искаше да узнае какво щеше да направи Маркъс. Но той все пак му каза.

— Ще го убия.