Майкъл Ридпат
Хищникът (18)

10.

Крис взе асансьора, за да се качи два етажа по-нагоре. Вратите се отвориха в голяма притихнала приемна, пазена от прекрасно поддържана млада жена, която го помоли да седне, предложи му чаша чай и обеща, че господин Асл ще дойде скоро.

Разбира се, това не стана, но Крис нямаше нищо против да почака. Наблюдаваше как десетки хора влизат и излизат през тежката врата с матово стъкло, като всеки път махат с пропуските си към мигащото зелено око върху черния панел. Мислеше за разследването на полицията.

Първите въпроси бяха бързи и лесни. Всички се бяха съгласили да опишат случилото се, включително спора на Дънкан с Алекс, но да пропуснат боя. Само Ленка и Дънкан трябваше да признаят, че наистина са видели падането на Алекс зад борда. Но два дни след първоначалния разпит дойдоха двама детективи, които бяха много по-подозрителни. Изглежда, смятаха, че в историята им има нещо нередно, но не знаеха точно какво. Единият попита Крис дали се е стигало до сбиване и Крис му отговори, че дори да е имало, той не е видял нищо. След това нервите на всички бяха опънати, но чувстваха, че са успели да се придържат към историите си. Дънкан се поколеба и заяви, че ще каже истината, но Ерик и Крис го убедиха, че понеже са лъгали досега, могат да се измъкнат. Накрая Дънкан се съгласи.

Помолиха Иън, Дънкан и Крис да останат в Ню Йорк за още седмица, за да са на разположение за допълнителни въпроси. Това им даде и възможност да присъстват на погребението на Алекс. Прекарваха много време заедно с Ленка и Ерик. Както Ленка, така и Дънкан бяха обезумели и се обвиняваха за случилото се. Иън беше унил и говореше малко. Ленка се напи страшно на два пъти през тази седмица. Двамата с Дънкан не си говореха и винаги бе неловко, когато се намираха в една и съща стая.

Ерик и в по-малка степен самият Крис успокояваха всички, въпреки че Алекс бе по-близък приятел на Ерик, отколкото на останалите. После полицията прекрати случая и тримата британци отлетяха за вкъщи с голямо облекчение.

— Здравей, Крис. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Беше Ерик. — Надявах се да се измъкна рано тази вечер и все още го вярвам, но изникна нещо спешно. Ще се забавя още двайсетина минути.

— Мога ли да почакам в офиса ти?

— Съжалявам — отговори Ерик. — Нямаш достъп зад тези врати. В днешно време сигурността в „Сливания и придобивания“ е всичко.

— Разбирам — каза Крис. — Но се питам дали мога да те помоля за една бърза услуга. Мисля утре да се опитам да открия Джордж Калхун. Знам, че е изритан оттук преди година, но не знам къде е сега. Кого мога да попитам?

— Джордж Калхун ли? — повтори Ерик. — Няма проблем. Ще наредя някой да разбере. — И изчезна зад стъклената врата.

Крис забеляза телефон в един тих ъгъл на приемната и попита секретарката дали може да го използва. Нямаше проблем. Той се обади в офиса на „Карпейтиън“. Оли беше там и първите му думи бяха:

— Лоши новини.

Сърцето на Крис се сви.

— Какво има пък сега?

— От „Мелвил кепитал мениджмънт“. Искат да изтеглят инвестициите си.

Крис затвори очи. „Мелвил“ беше малка фирма със седалище в Принстън — управляваше средствата за стипендии на няколко частни колежа в Съединените щати. Те бяха относително малък инвеститор във фонда, с три милиона евро. Но след катастрофалната му среща с Руди изтеглянето на още три милиона бе последното нещо, от което се нуждаеше фондът. Двама инвеститори, напускащи кораба, щяха да са достатъчни, за да подплашат останалите.

— Посочиха ли някаква причина?

— Не. Само, че искат да спазят трийсетдневния предупредителен срок.

Въпреки че предимно Ленка осъществяваше контактите с инвеститорите, Крис се бе срещал с повечето от тях. Но не и с „Мелвил“. Беше им се обадил, за да им съобщи за смъртта й.

— Кой е човекът там?

— Доктор Мартин Жижка.

— Дай ми номера му.

Оли му ги издиктува.

— Благодаря.

— Какво ще правиш? — попита Оли.

— Ще му кажа, че остава във фонда.

— Успех. — И после попита колебливо: — Как мина с „Обединени ветерани“?

— Няма да искаш да разбереш.

Крис затвори и набра номера, който му даде Оли.

— Жижка — отговори един глас толкова тихо, че Крис едва го чу.

— Доктор Жижка?

— Да?

— Обажда се Крис Шчипьорски от фонд „Карпейтиън“.

— А, да. — Не можеше да се каже, че Жижка е доволен от обаждането му.

— Разбрах, че мислите да изтеглите инвестициите си.

— Да.

— За нас „Мелвил кепитал“ е много важен инвеститор и ще съжаляваме за загубата ви. Питах се дали ще е възможно да се срещнем, за да обсъдим въпроса по-подробно?

Както очакваше, Жижка не беше ентусиазиран от това предложение.

— Седалището ви не е ли в Лондон?

— В момента съм в Ню Йорк. Мога да дойда да се видим утре.

— О, разбирам. Утре съм много зает през целия ден.

— Доктор Жижка. Трябва ми само половин час. Както казах, вие сте важен инвеститор за мен. И знам, че бяхте важен и за Ленка. — Крис се намръщи, докато го казваше, но знаеше, че трябва да използва името на Ленка колкото може по-често, ако иска да запази „Карпейтиън“ непокътнат.

Жижка въздъхна.

— Добре. В четири часа. Но наистина само за половин час. Имам среща в четири и половина.

— Това е достатъчно, доктор Жижка. Ще се видим.

Крис тъкмо затваряше телефона, когато Ерик дойде.

— Какво става? — попита той, като забеляза изражението на Крис.

— Не питай. Така ми се пада, щом се обаждам в офиса.

Ерик се усмихна съчувствено.

— Това винаги е грешка. Дай сега да се измъкнем оттук преди да ме хване някой друг.

Излязоха от сградата и точно когато Крис се питаше дали Ерик ще поиска да вземат такси до гарата, вместо метрото, се появи една черна лимузина. Шофьорът изскочи и отвори вратата първо на Крис, а после и на Ерик.

— Това е Тери — представи го Ерик. — Той ще те вземе, за да те откара при Джордж Калхун утре сутринта. Ще останеш да пренощуваш, нали?

— Ако нямаш нещо против.

— Страхотно. Не си струва да пътуваш през нощта.

— И така, къде живееш? — попита Крис, докато лимузината потегляше.

— На Лонг Айланд. В Мил Нек. Намира се точно до Ойстър Бей.

Трябваше им повече от час, за да се промъкнат през трафика. Ерик прекара повечето време на телефона. И това не бе демонстрация. Изглежда, осъществяваше две сделки едновременно. Крис се преструваше, че не слуша, но го правеше, разбира се. Ерик бе отчайващо неясен и непрекъснато повтаряше на хората, че „не мога да говоря сега“, макар и да спомена многократно думите Рим, Милано и Далас. Разговаряше с някой си Серджо за някакъв Джим. Някаква голяма италианска сделка, вероятно с американска компания със седалище в Тексас.

След един особено неясен разговор Ерик се обърна към Крис и каза:

— Направи ми една услуга. Не се опитвай да отгатнеш какво става.

— Разбира се, че не — отговори Крис.

Ерик въздъхна.

— Човек си въобразява, че поне една вечер ще може да си тръгне в пет часа, нали? — След това телефонът му отново изсвири мелодията си.

Накрая излязоха на тесен селски път, извиващ през горите, покрай имения, заобиколени с високи стени. От време на време се виждаше морето, проблясващо на лунната светлина. След няколко километра направиха завой, Тери натисна дистанционното, за да отвори една желязна врата, и колата спря пред бяла къща, окъпана в меката светлина на лампите, разположени стратегически около нея.

— Е, стигнахме — обяви Ерик.

— Това ли е къщата, която ми показа от яхтата? Която каза, че винаги си искал да купиш? Проектът не беше ли на някакъв прочут архитект?

— Майер. Точно така. Бях забравил, че ти я показах. Имаш добра памет.

— Поне онази нощ помня.

— Знам. Хайде, заповядай.

Слязоха от колата и Тери замина. Крис почти очакваше да се появи някой лакей, но Ерик си отключи сам и щом влязоха в огромен вестибюл с широко стълбище, водещо нагоре, викна:

— Привет!

Появи се стройна жена в джинси и по чорапи, с вързана отзад светла коса, и целуна нежно Ерик.

— Крис, това е Каси.

— Здравей — поздрави го тя с приятелска усмивка и подаде ръка. Чу се вик „Татко!“ и във вестибюла се втурна момче със светла къдрава коса, копие на майка си, и прегърна крака на баща си.

— А това е Уилсън.

— Здрасти — поздрави момчето отдолу, между краката на Ерик.

— Здравей — отвърна Крис.

Ерик вдигна момчето на ръце.

— Ще имаш ли нещо против, ако се кача горе и му прочета приказката?

— Не, давай — каза Крис и последва Каси в огромната кухня. Отмина една латиноамериканка, която тъкмо обличаше палтото си.

— Лека нощ, госпожо Каси.

— Лека нощ, Хуанита. Благодаря ти.

Каси наля на Крис бяло вино и отиде до печката, поставена върху нещо като мраморен остров по средата на огромната стая.

— Уилсън е щастлив, че баща му се е прибрал навреме, за да го сложи да спи — каза тя. — Той няма да се забави.

— Работите ли в момента? — попита Крис.

— По няколко часа дневно. Откакто се роди Уилсън и купихме тази къща, изглежда направо срамно да прекарвам цялото си време в града. Имам компания за връзки с обществеността. За щастие, партньорите ми са изключително добри, но все пак има много вечерни събития, на които трябва да присъствам, и това е известно бреме.

— Къщата е много хубава.

— И ние я харесваме. Семейството на Ерик е от околността.

— Знам. Ами вие?

— Аз съм от Филаделфия. Близо до Вашингтон, където, изглежда, се озовава накрая цялото ми семейство.

— Включително Ерик?

Каси се усмихна.

— Вероятно. Той сам може да ви разкаже за това. Кажете ми сега откъде се познавате? Той ми спомена, но ми е трудно да запомня всичките му приятели.

— Бяхме заедно на програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“ преди десет години.

— Все още ли работите там?

Крис се усмихна.

— Не, слава богу.

Каси се разсмя.

— Всички казват това. Просто не знам как Ерик оцелява.

— Той, изглежда, се справя доста добре.

— Не го вярвам — каза Каси. — Убедена съм, че той работи в стаята за разпределяне на писмата. Виждали ли сте офиса му?

— Не.

— Именно. Никой не го е виждал. А той се обажда по клетъчния си телефон на всеки няколко минути за хороскопа си. Прави го, за да мисля, че води важни разговори.

— И после от линията с хороскопа му звънят обратно?

— Е, не знам. Ерик ги разбира тези неща. Той, изглежда, знае всичко за телефоните.

Крис се разсмя. Меган беше права — Каси бе приятна. А също и привлекателна.

— Той казва, че прекарва много време извън страната — отбеляза Крис.

— Не ми се говори за това. — Каси завъртя очи. — Но мисля, че искрено полага усилия да се връща тук винаги, когато може. Налейте си още вино, ако искате.

След двайсетина минути Ерик се присъедини към тях и заедно пренесоха вечерята до трапезарията. Масата, столовете и приборите бяха модерна супердизайнерска изработка, сякаш изобщо не бяха предназначени за употреба на истинска вечеря. Една картина на стената привлече вниманието на Крис — беше картината на рафинерията в пустинята на Саудитска Арабия, която помнеше толкова добре.

— Познах я! — възкликна той.

— Да — потвърди Ерик. — Мисля, че това е най-добрата работа на Алекс. Майка му ми я даде.

— Радвам се, че си я задържал.

Седнаха на масата. Едната стена беше изцяло от стъкло и позволяваше страхотен изглед към залива и мигащите светлини в далечината.

— Това Ойстър Бей ли е? — попита Крис.

— Да — отговори Ерик.

— Родителите ти още ли живеят тук?

— Вече не. Преди пет години баща ми избяга в Калифорния с някаква ужасна жена, по-млада от него с двайсет години. Майка ми така се засрами, че и тя се изсели.

— Съжалявам — каза Крис.

Ерик въздъхна.

— В днешно време тези неща се случват. Но наистина беше голям шок. Татко не изглеждаше такъв тип мъж.

Крис реши да смени темата.

— Това изглежда много вкусно — отбеляза той и си взе от екзотичната салата, приготвена от Каси. И наистина беше. Такова бе и основното ястие — пържоли от риба тон в сос от ананас, а за десерт имаше крем карамел. Вечерта мина много приятно. Накрая Каси обяви, че отива да си ляга.

— Ще пиеш ли един коняк, Крис? — попита Ерик.

— Нека ти помогна първо за чиниите — отговори Крис.

— О, не се тревожи за това — каза Ерик. — Хуанита ще се оправи с тях сутринта.

Крис си помисли колко приятно щеше да е никога да не се занимава с миене на чинии след вечерни събирания, след това последва Ерик в голяма всекидневна с много малко мебели и десетки квадратни метри свободно пространство. В голяма отворена камина проблясваха въглени. Всичко изглеждаше прекрасно, но Крис подозираше, че Уилсън прекарва много малко време тук. Ерик наля две брендита от една шлифована гарафа.

— Благодаря ти за добрата дума пред Руди Мос.

— Няма защо. Как мина?

— Загуба на време — отвърна Крис. — Трябваше да опитам и мислех, че ще мога да го убедя, но той беше неумолим. Предполагам, че просто искаше да демонстрира силата си пред мен. Сигурно изпитва някакво удоволствие от това. Гаден дребосък.

Ерик се усмихна.

— Жалко, че някой толкова умен може да бъде такъв идиот.

— Сега фондът изпадна в истинска беда. Ще трябва да продам някои облигации, за да набавя пари, с които да платя на Руди, а моментът на пазара е неподходящ. „Блумфийлд Уайс“ не иска да ми даде добра цена за онази глупава позиция на „Юрика телеком“, на която ни насади Иън Даруент. А сега и още един инвеститор иска да излезе от фонда. Не знам какво да правя.

— Ти ще прецениш — каза Ерик.

— Ще ми се да имах твоята увереност. Не искам да разочаровам Ленка.

— Не го приемай толкова лично. Тя щеше да разбере.

Не, нямаше, помисли Крис. Щеше да се бори със зъби и нокти за спасяването на „Карпейтиън“. Така трябваше да постъпи и той.

— Откри ли вече Маркъс Луброн? — попита Ерик.

— Не още. Това е утрешната ми задача. След като се видя с Джордж Калхун.

— О, да. За какъв дявол искаш да се срещнеш с него? Той наистина е лош спомен, който бих предпочел да оставя в миналото.

Крис разказа на Ерик всичко за разговора си с Аби Холис. Ерик слушаше внимателно. Когато свърши, Крис го попита за наркоманния проблем на Алекс.

— Знаех, че понякога взема наркотици — отговори Ерик. — Но това не беше нещо сериозно и не представляваше проблем за него. Не разговаряхме много по въпроса.

— Докато не го хванаха?

— Дори и тогава. Разбира се, той наистина се тревожеше за това и когато го попитах, ми каза какво не е наред. Но не искаше да го обсъждаме.

— Аби твърди, че Калхун го заплашвал.

— Сигурно. Нещо ставаше. Но както казах, той не поиска помощ от мен. Уважавах решението му. Бяхме добри приятели и го познавах добре. Проблемът с Алекс бе в това, че понякога просто искаше да го оставят на мира. И това бе един от тези случаи.

— Значи ти не знаеше какво точно става?

Ерик поклати глава.

— И след това не ни каза нищо?

— Нямаше начин — отвърна Ерик. — Просто не беше подходящо. Особено след случилото се с него. Каквито и да бяха проблемите му, те умряха с него.

— Аз се опитвам да разбера как това може да е свързано със смъртта на Ленка — заяви Крис.

Ерик изглеждаше озадачен.

— Не виждам как. Защо трябва да има връзка?

— Знам, че Ленка е искала да каже нещо на Маркъс. Сега съм почти сигурен, че това е било нещо повече от факта, че Дънкан блъсна Алекс в морето. Мислех, че може да има нещо общо с уличаването на Алекс за наркотиците.

Ерик се намръщи.

— Не мога да видя някаква връзка.

Крис въздъхна.

— Може би Маркъс ще може да ми каже. Ако успея да го намеря.

— Може би — каза Ерик. — Обади ми се какво си направил.

Крис се облегна на стола си до пращящия огън и отпи от брендито. Погледна Ерик. Макар да имаше блестящо бъдеще и всъщност да живееше вече в него, в много отношения той бе най-прям от всички приятели на Крис от програмата. Дънкан бе емоционална развалина, Иън бе станал циничен и егоистичен с напредването си, но Ерик все още си оставаше приятел. Той нямаше какво да доказва на Крис и нямаше смисъл Крис да се опитва да се конкурира с него. Радваше се, че именно Ерик, а не Иън, се справя толкова добре в живота.

— Какво има? — попита Ерик.

— О, нищо — отговори Крис. — Още ли възнамеряваш да влезеш в политиката?

Ерик се усмихна.

— Така мисля.

— Изглежда, засега всичко върви по план.

— Отчасти. В „Блумфийлд Уайс“ правя добри пари, но направих и някои успешни инвестиции. Можеш да си създадеш превъзходни контакти в този бизнес; удивително е колко благодарен може да бъде някой шеф на компания, ако му помогнеш да направи най-голямата придобивка в кариерата си. Проблемът е, че нямам достатъчно време за всички глупости. Ще трябва да преценя как да си осигуря повече време. Но да, все още се интересувам от политиката.

— И ще следваш семейната традиция?

Ерик го погледна остро.

— Имаш предвид семейството на Каси? Уилсън е добър човек. Уважавам го. Мога да науча много от него.

На Крис му потрябва един момент, за да осъзнае, че той говори за тъста си. Всъщност Ерик дори бе кръстил сина си на бащата на Каси! Но може би Крис беше прекалено циничен — доста американски семейства правеха така. Крис усети, че Ерик е чувствителен към цялата тази тема.

— Пожелавам ти успех — каза той. — Заслужаваш да стигнеш далеч.

— Ще видим — каза Ерик. Но не се усмихна. Тонът му беше изненадващо сериозен. Очевидно това бе нещо повече от празна приумица. Внезапно лъсна острието на амбицията му, която той държеше добре скрита, но за която бе споменала Меган. И какво лошо имаше в това? Всички бяха амбициозни, включително Крис. В края на краищата нали именно затова бяха наети от „Блумфийлд Уайс“.