Майкъл Ридпат
Хищникът (17)

9.

Крис се опита да намести лакътя си на облегалката на креслото, но едрият мъж до него — четеше компютърно списание — не се трогна от това. От другата страна на Крис едно дребно слабо момче трескаво играеше на карти с брат си. Крис не успяваше да вникне в монографията върху макроикономическото регулиране на балтийските страни, която лежеше в скута му. Наруга се за опитите си да чете икономика по време на пътуване. Ленка отказваше да го прави и дори се ядосваше от опитите на Крис да пътува по този начин. Но след като „Карпейтиън“ беше в такова бедствено положение, той изпитваше вина заради скъпия си билет в бизнес класата. Глупаво. Хиляда лири тук или там нямаха никакво значение за оцеляването на „Карпейтиън“. Така и така му се бе наложило да купи скъп отворен билет. Пътуването до Хартфорд за срещата с Руди Мос щеше да е лесно, но не се знаеше колко време ще му отнеме откриването на Маркъс Луброн или научаването на нещо повече за наркотичния проблем на Алекс.

Крис се отказа от балтийските страни, облегна се назад, затвори очи и се замисли за Меган. Бяха прекарали страхотен ден и страхотна нощ. Помнеше уханието й, меката й кожа, косата й до лицето си. Тя събуди в него нещо, което не бе преживявал от дълго време. От дните с Тамара. Не, беше различно от начина, по който се бе чувствал с Тамара. Бе нещо ново и много по-хубаво. Имаше още толкова неща, които искаше да узнае за нея, макар вече да знаеше, че я познава много добре. Да е с нея изглеждаше съвсем естествено. Той се надяваше да я вижда много по-често; не — бе решен да я вижда по-често.

Помисли за нея и Ерик и за момент се запита дали може да се сравнява с него. Но само за момент. Съперничеството с Ерик беше безсмислено — Ерик винаги побеждаваше във всичко и най-добре беше да приеме това като факт. Намръщи се заради единствената си глупава забележка през нощта. По някое време в малките часове, когато се любиха за втори път, той спомена Ерик. Тя се стегна и после го попита дали никой не му е казвал да не обсъжда стари любовници с нови. Той помисли за Дънкан и Пипа и се почувства като идиот. Простъпката му скоро бе забравена, но стана ясно, че темата Ерик е табу за Меган.

Крис се усмихна при мисълта, че ще я види отново. После момчето отдясно го сръга в ребрата с острия си лакът.

 

 

Арогантността на Руди Мос беше вече зряла. Преди той бе наперен или подлизурко, в зависимост от компанията. Изминалите десет години му бяха придали определен авторитет. Неговата закръгленост бе трансформирана в преждевременна тлъстина на човек на средна възраст. Използваше ефектно дългия си нос, като държеше глава под нужния ъгъл, за да може да гледа надолу към събеседника си. Беше експерт и в многозначителното мълчание — пауза, която даваше да се разбере, че само той знае правилния отговор и се колебае дали да го разгласи. Крис не можеше да го понася.

Но се налагаше да седи срещу него и да се моли — процес, който му се струваше много труден и на който Руди, изглежда, се наслаждаваше неимоверно.

Срещата започна обещаващо.

— Миналата седмица ми се обади Ерик Асл — започна Руди. — Каза доста похвални неща за теб.

— Радвам се — отвърна Крис.

— Да. Той се е справил добре — каза Руди. — Видя ли онази статия в „Бизнес уик“ преди два месеца? „Бизнесмените на двайсет и първи век.“

— Не, не съм.

— Изглежда, Ерик е голяма звезда в „Сливания и придобивания“.

— Така е.

— Жалко, че не можа да се справи толкова добре като мен на програмата — заяви усмихнат Руди.

Крис помнеше, че накрая Ерик бе успял да победи Руди за първото място, но се въздържа от коментар. Огледа офиса на Руди. Имаше хубав изглед към други високи сгради, приютили застрахователни компании. „Обединен живот на ветераните“ бе уважавана институция и Руди явно имаше принос за това. Но трудно можеше да се нарече „бизнесмен на двайсет и първи век“. Крис се усмихна.

Грешка. Руди го забеляза и се намръщи. Вероятно съзнаваше прекалено добре, че не е осъществил амбициите си от програмата за обучение.

— Впечатлен съм от думите на Ерик, но трябва сам да взема решение. Казах ти за резервите, които имам сега, след загубата на Ленка. Защо да оставя инвестициите си при вас?

Крис се впусна в обяснения за възможностите в Централна Европа, за бързото интегриране на страните там в европейската икономика и как трудностите по този път предлагат възможности за фонда да си пробие път до по-висока печалба. Фокусира се върху намерението си да наеме експерт по високолихвени облигации, който да замести Ленка. Дори убеди себе си. Виж, за Руди не знаеше.

— Какво мислиш за Латвия? — попита Руди. — Смяташ ли, че ще влезе във втората вълна кандидати за Европейския съюз?

За Руди беше типично да зададе технически въпрос като гръм от ясно небе, макар вероятно да си ги намисляше предварително. Но Крис познаваше занаята си и добави от прочетеното в самолета, така че даде убедителен отговор.

Това, изглежда, задоволи Руди.

— Имаш ли актуална оценка на фонда? — попита той.

Това беше моментът, от който Крис се опасяваше, но който не можеше да избегне. Връчи на Руди февруарската преоценка и той я прегледа.

— Но тук пише, че цената е сто двайсет и четири евро. Не беше ли сто трийсет и осем миналия месец? Какво се е случило?

— Това е позицията на „Юрика телеком“, която купихме този месец. Беше нова емисия, но ако искаме да я продадем днес, бихме постигнали цена от седемдесет.

Руди се намръщи.

— Кошмар. Значи фондът е олекнал с колко, с десет процента за един месец? — попита той с намек за подигравателна усмивка. — Това не е много добре.

— Да. Това е най-лошият ни месец до днес — призна Крис. — Но помни, че ти инвестира на сто. Все още правиш добри пари.

— Може и да сме правили в миналото, но сега ги губим, нали?

— „Юрика телеком“ беше позиция на Ленка. — Крис не искаше да го казва, но си беше истина.

Руди вдигна вежди.

— Това не е много джентълменско, нали? Да обвиняваш партньорката си, след като нея вече я няма, за да се защити.

Крис се ядоса, но пое дълбоко дъх, преброи до три и отговори:

— Ленка направи някои много добри инвестиции. Нейни са половината заслуги за общата добра работа на фонда. Но последната й инвестиция, изглежда, не се оправдава.

— Знаеш ли защо ги е купила? — попита Руди.

Добър въпрос, проверяващ нивото на комуникация между тях и косвено колко е осведомен Крис за работата на Ленка. Добър въпрос, на който той не можеше да отговори.

— Тя ги купи, докато бях на почивка.

— Значи може да се каже, че не знаеш нищо за най-голямата позиция на фонда. Позицията, която те тревожи най-много.

— Проучвам я — отговори Крис.

Руди поклати глава.

— Проучваш я. Не съм сигурен, че „Обединените ветерани“ трябва да финансират твоето обучение.

— Повярвай ми, Руди. Ще ти осигуря пари — увери го Крис.

Руди се закиска.

— Както направи пари на „Блумфийлд Уайс“ ли?

Внезапно всичко му се изясни. Той беше тук, за да може Руди да му натрие носа с факта, че бъдещето му е в негови ръце. Руди щеше да си поиграе с него и след това щеше да му забие ножа. Но щеше да се наслади на процеса достатъчно дълго, преди да каже „не“. Добре, Крис бе поискал срещата, така че в известен смисъл грешката си беше негова. Но гордостта му не можеше да остави Руди да се измъкне по такъв начин.

Той се изправи и подаде ръка.

— Благодаря ти за инвестирането при нас, Руди. Но мисля, че отсега нататък фонд „Карпейтиън“ ще бъде по-добре без теб.

Руди — изглеждаше разочарован — стисна протегнатата му ръка.

— Не ме изпращай — каза Крис и излезе.

Загуба на време.

 

 

Крис пътуваше с влака от Хартфорд за Ню Йорк. Кипеше от яд. Беше прелетял хиляди километри, за да се срещне с Руди, само за да го обиждат и унижават. Трябваше да се сети. В края на краищата Руди бе показал ясно нежеланието си да го види. Но пък той бе длъжен да опита. Само след лична среща с Руди можеше да е абсолютно сигурен, че няма надежда да го накара да промени решението си.

И сега какво? Да продаде облигациите на дъното на пазара? Да се откаже? Да ликвидира „Карпейтиън“? Може би този път пазарът щеше да го измъкне. Може би, когато се върнеше в Лондон, щеше да има бум на пазара на високодоходни книжа, някой голям купувач на облигациите на „Юрика телеком“ или обявяване на разширяването на Европейския съюз.

Отново разчиташе на капризите на пазара за оцеляването си и ненавиждаше този факт.

Отново се чувстваше безпомощен. Но този път съзнанието му не се върна към катастрофата в „Блумфийлд Уайс“, а към друго време седемнайсет години по-рано.

Беше единайсетгодишен. Баща му бе умрял преди девет месеца. Животът на майка му, по-малката му сестра и неговият собствен се промени драматично. Смениха жилището от къща близнак в приятна затворена уличка с апартамент на седмия етаж в грозен блок. Майка му отиваше да работи през деня в местните магазини за видеоигри и вземаше нощни смени в един склад три пъти седмично. Макар да се гордееше с него, че е влязъл в гимназията, това й носеше допълнителни разходи. Но въпреки безсънието, тревогата за пари, зачервените, с тъмни кръгове от умора очи, той никога не я видя да плаче. Винаги отделяше време за него и Анна, за да изслуша страховете им и да ги утеши. На единайсет години Крис откри, че отново се нуждае от топлината на майчините ръце и че те неизменно са край него.

До една вечер, когато си тръгна късно от училище и се срещна с нея пред магазина. Анна играеше в дома на своя приятелка. Стигнаха бързо до вкъщи и се качиха на вонящия асансьор, изподраскан с графити. Апартаментът им бе в дъното на коридора. Когато наближиха, майка му внезапно ускори крачка и след това затича. Крис я последва. Вратата зееше. Вътре всичко бе наопаки. Майка му изтича до скрина, където той знаеше, че държи много от нещата на баща му. Чекмеджетата бяха отворени. Тя стоеше мълчаливо и гледаше хаоса вътре. Крис колебливо отиде при нея. Часовника на баща му го нямаше. Също и венчалната му халка. Също и няколко медала по шах, които нямаха стойност за никого, освен за майка му. Сватбената им фотография лежеше на пода със счупено стъкло, скъсана.

Тя се разтрепери, нададе някакъв животински вой и след това се разрида. Уплашен, без да знае какво да прави, Крис я прегърна и я отведе до леглото. Тя се разрева като дете. Очите на Крис пареха, но той бе решен да сдържи сълзите си и да й бъде утеха. Прегръщаше я с надеждата да я успокои. Тя притискаше лицето си в гърдите му и плачеше.

Накрая тя спря да плаче. Полежа неподвижно няколко минути, след това седна на леглото и се обърна към него с подпухнало и мокро от сълзите лице. Тъмната й къдрава коса, обикновено толкова внимателно сресана, бе разчорлена.

— Знаеш ли какво, Крис? — попита тя.

— Да, мамо?

— Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са сега, нали? Това просто не е възможно. — Тя подсмръкна и успя да извади отнякъде колеблива усмивка. — Докато ти, аз и Анна сме заедно и си помагаме, нещата могат само да се подобрят. Затова хайде. Да подредим тази бъркотия.

И беше права. Накрая нещата се подобриха. Апартаментът бе почистен. Болката от загубата на баща му се превърна в постоянна тежест. Тя намери по-добре платена работа в една туристическа агенция и успя да купи малка къща. Анна се омъжи и роди две деца. Крис отиде в университета. Майка му беше успяла.

Той също щеше да успее.

Влакът спря на гара „Пенсилвания“ и Крис взе такси към центъра до „Блумфийлд Уайс“. Спомни си вълнението на очакването, което изпитваше в онази сутрин преди десет години, когато за пръв път влезе в сградата с Дънкан и Иън. Взе асансьора до четирийсет и петия етаж. И точно както през онзи първи ден, Аби Холис го очакваше.

Беше почти същата. Носеше бяла блуза и косата й бе здраво вързана отзад. Но дъвчеше дъвка и се усмихна, когато го видя.

— Как си? Радвам се да те видя. — Тя подаде ръка и Крис я стисна. — Ела в дилърската зала. В момента е спокойно. Там можем да поговорим.

Поведе го през бъркотията от бюра, столове, кошчета за боклук, сака, документи и хора към другия край на залата.

Крис се огледа и отбеляза:

— Тук не се е променило много.

— Ръководството непрекъснато говори, че ще ни даде нова зала, но в това няма смисъл. Все още точно това е мястото, където се случва всичко на Уолстрийт.

Ако това беше истина, тогава в този момент не се случваше много нещо на Уолстрийт — което не бе много учудващо за четири часа в понеделник следобед. Стаята беше претъпкана, но хората изглеждаха небрежни и спокойни, повечето гледаха в екраните си, четяха вестници или просто зяпаха. Няколко младежи в бели ризи се майтапеха за нещо. Всичко изглеждаше по-малко заплашително, отколкото преди десет години. Крис вече не очакваше някой да му изкрещи всеки момент да отиде за пица. Всъщност видя двама уплашени курсисти, наведени над бюрата си — сам би могъл да им изкрещи, ако решеше. Не го направи.

Аби работеше в „Общински продажби“ — не бе най-приятният отдел в „Блумфийлд Уайс“. Когато стигнаха до бюрото й, Крис видя Латаша Джеймс, облечена в хубав черен костюм.

— Здрасти, Крис! Как си? — Тя го прегърна. — Много се радвам да те видя. Съжалявам за Ленка.

— Да, ужасно е — каза Крис. — Виждам, че още те държат в „Общински финанси“.

Латаша завъртя очи.

— Работя на горния етаж в ипотечните заеми. Не е толкова лошо. Някои градове наистина се нуждаят от парите, които можем да им осигурим, ако разбираш какво искам да кажа. Всъщност тук правя повече добро, отколкото щях да върша в много други места.

— Да правиш добро в „Блумфийлд Уайс“? Страхотна идея!

— Не е ли справедливо? Сега трябва да бягам — каза Латаша. — Ще се видим пак.

— Тя наистина е добра — отбеляза Аби и седна зад бюрото си. — Печели повече от сделки в сравнение с всички останали мъже на горния етаж, взети заедно. Общинските власти я обичат. И не само чернокожите.

— Много се радвам да го чуя — каза Крис, придърпа един стол и погледна познатите екрани върху бюрото на Аби. — От колко време си на това място?

— От девет години — отговори Аби. — Накрая се измъкнах от лапите на Джордж Калхун. Работата ми е окей. Държа си главата наведена, любезна съм с клиентите, понасям глупостите на шефа и ме държат на работа.

— Това е постижение в днешно време — отбеляза Крис.

Аби се усмихна.

— Чух, че Хърби Екслър те прецакал с конвергентната позиция. Трябваше да се отърват от него, а не от теб.

Крис вдигна вежди.

— Не мислех, че и други го знаят.

— О, всички го знаят — каза Аби. — Но няма да го признаят. Хърби не е човек, когото можеш да поискаш за враг. Нито пък Саймън Биби. Сега той е шеф на „Фиксирани доходи“ в Ню Йорк.

— Е, щастлив съм, че се измъкнах.

Аби дъвчеше замислено дъвката си.

— Извинявай, че бях такава кучка на програмата.

Крис се стресна.

— Ти не беше кучка.

Аби се усмихна.

— О, разбира се, че бях. Исках да съм най-злобната курсова администраторка, която Калхун е виждал. Знам, че той го искаше, и помислих, че това е единственият начин да постъпя на работа в инвестиционна банка. Бях толкова заблудена!

— И те приеха тук — каза Крис.

— Да. Отначало бях точно толкова лоша и тук. После постепенно осъзнах, че е възможно да водиш тих живот и да работиш в „Блумфийлд Уайс“. Просто трябва да знаеш как. Извини ме.

Върху един от панелите се появи светлина и Аби отговори на повикването — поговори приятелски с някого от другата страна на линията и приключи, като му продаде облигации на автострада в Ню Джърси за три милиона долара.

После затвори телефона и попита:

— Докъде бях стигнала?

— До доброто старо време.

— О, да — разсмя се Аби. — Кажи сега с какво мога да ти помогна?

— Исках да те питам нещо за програмата. Мисля, че може да е свързано със смъртта на Ленка.

— Кажи.

— Става дума за Алекс Луброн.

Аби вдигна вежди.

— Алекс Луброн? Мислех, че по тази тема всички отговори знаеш ти, а не аз.

Крис игнорира намека. Знаеше, че трябва да внимава.

— Всъщност исках да говоря с теб за случилото се малко преди той да умре.

— Да видим дали мога да си спомня.

— Разбрах, че тестът му за наркотици е бил положителен.

Аби кимна.

— Да. От нас се очакваше да изкореним злоупотребата с наркотици във фирмата. Може би си спомняш, че двама дилъри бяха хванати да снабдяват клиенти. Добре, идеята бе да се уволнят един или двама служители публично, за да се покаже, че фирмата се е заела здраво с въпроса. Но не искаха да уволняват истински служители, които правеха истински пари. Затова им хрумна идеята да изгонят двама курсисти. Те нямаше да липсват на никого, нали?

Крис се усмихна.

— Както можеш да си представиш, идеята много допадна на Калхун. Затова той организира фалшив медицински тест, който щеше да бъде проведен без предупреждение веднага след финалния изпит. Офисите от Франкфурт и Лондон възразиха, че техните курсисти също могат да станат жертви, така че Калхун бе принуден да ограничи нещата до американците. Но когато взеха пробите, за голяма изненада само един курсист беше положителен.

— Алекс?

— Точно така. Алекс. Нещо повече, той имаше гръб в търговията с ипотеки, който вдигна голям скандал. Калхун говори с Алекс цял следобед. Не съм сигурна точно какво споразумение се постигна. Във всеки случай след смъртта на Алекс всичко това се забрави. „Блумфийлд Уайс“ се нуждаеше от бързо и лесно уволнение на някой, за когото никога нямаше да се чуе отново. Щом Алекс се удави, той се превърна в лошия човек, хванат с наркотици.

— Полицията разбра ли? — попита Крис.

— Не съм сигурна — отвърна Аби. — Душиха около седмица, а след това изоставиха цялото разследване. Но съм сигурна, че ти помниш всичко това.

— Да — каза Крис. — И то много добре.

— Но дали „Блумфийлд Уайс“ ги притисна по някакъв начин, това не мога да знам.

— Какво?!

Аби се огледа.

— Ти какво мислиш, че правим тук? Ние сме една от трите най-големи фирми, които осигуряват общински финанси. Познаваме мнозина общественици.

— Хм.

Аби се наведе напред и прошепна:

— Хайде, кажи ми. Какво все пак стана на яхтата?

Крис въздъхна.

— Алекс се напи. Яхтата се носеше бързо. Морето беше бурно и той падна зад борда. Иън, Ерик и Дънкан скочиха в морето, за да се опитат да го намерят. Не успяха. Честно казано, имахме късмет да намерим и тях. Алекс се удави. — Крис рецитира всичко това с монотонен глас. Всичко бе истина, макар и не цялата.

— Съжалявам — каза Аби. Любопитството й бе изчезнало. — Човек понякога забравя, че при нещастията загиват истински хора.

— Да — потвърди Крис. — Така е.

— След това се носеха слухове. Че не е било инцидент.

— Сигурен съм.

— Стана голям въпрос в личен състав. Разбираш ли, от няколко години те опитваха нов подход при наемането на служители. Помниш ли, че си правил психометрични тестове при постъпване на работа?

— Смътно.

— Добре, едно от нещата, които търсеха, беше крайна конкурентност, агресия и дори безскрупулност. Теорията твърдеше, че инвестиционните банкери трябва да са царе на джунглата — някакви такива глупости.

— Звучи точно като Джордж Калхун — каза Крис.

— Точно. Всъщност мисля, че тази идея може да е била и негова. Добре, много хора, рожба на тази система, бяха средностатистическите пълнокръвни инвестиционни банкери. Но един или двама бяха на границата на психозата.

— И въпреки това „Блумфийлд Уайс“ ги нае?

— Точно така. С отворени обятия. Един от психолозите направи проблем от това. И накрая ние ги спряхме.

— Ти знаеш ли кои бяха тези „гранични психари“?

— Разбрах по-късно кой е бил единият. Стив Мацли. Беше осъден за изнасилване няколко месеца след като напусна „Блумфийлд Уайс“. Не мисля, че беше в твоята програма. Но го наеха горе-долу по това време. Говори се, че докладът на психолога го характеризирал като опасна личност.

— И въпреки това го наеха?

— Точно така. Беше страхотен дилър на държавни облигации. Чист късмет беше, че не работеше тук, когато е извършил изнасилването.

— Боже! Искаш да кажеш, че някой от нас на яхтата е имал същия профил?

— Такава беше клюката. И след Стив Мацли в това имаше някакъв смисъл. Но беше чиста спекулация. Досиетата бяха заключени и конфиденциални. Освен това ти току-що ми каза, че е било нещастен случай, нали?

Крис не отговори на въпроса й.

— Знаеш ли името на психолога, който се е оплакал заради тестовете?

— Не. Съжалявам. Трябва да питаш Джордж Калхун. Той ще може да ти разкаже повече.

— Той още ли е в „Личен състав“?

— Уволниха го преди година.

— О, какъв срам! Нямаше да се случи на някой по-приятен човек.

— Особено след всичко, което направи за нас — ухили се Аби. — И в случай, че си решил да ме питаш, нямам домашния му телефон.

— Няма значение. Ще го открия. Благодаря ти за помощта.

— Няма нищо — отвърна Аби и пак вдигна телефона.