Майкъл Ридпат
Хищникът (15)

7.

— „Блумфийлд Уайс“.

— Иън? Крис се обажда.

— О, здравей.

— На колко продавате „Юрика телеком“?

— Искаш да търгуваш ли?

— Не. Трябва ми само цената.

— Една секунда.

Крис чакаше. Очакваше лоши новини и ги получи.

— Осемдесет и осем до деветдесет. — Гласът на Иън бе напрегнат. Готов за спор.

Крис не му даде повод за това.

— Иън, трябва да поговорим.

Иън въздъхна.

— След това, което стана в петък, не мисля, че е необходимо.

— Става дума за Ленка.

— Разговаряхме за Ленка.

— Бях в апартамента й в петък вечерта. Разгледах електронната й поща. Включително едно писмо до теб. И едно до Маркъс.

— До Маркъс? Какво пишеше в него?

— Не мисля, че трябва за говорим за това по телефона, нали? Ще те чакам след половин час в „При Понти“.

— Крис, аз трябва да говоря с клиентите си!

— Не, Иън, трябва да говориш с мен.

Този път му отне цял половин час, за да стигне дотам. В девет и половина сутринта в понеделник кафето бе тихо. Тези, които работеха, вече бяха на работните си места, а за безделниците бе прекалено рано. Иън седеше на маса с капучино и цигара и флиртуваше с една фрапантна, висока метър и осемдесет келнерка. Когато видя Крис, усмивката му изчезна. Келнерката хвърли на Крис недоволен поглед, задето бе прекъснал свалката, и се оттегли. Той не й обърна внимание и се настани срещу Иън.

— И така, разкажи ми за Маркъс.

Иън дръпна силно от цигарата си и внимателно изтръска пепелта в пепелника.

— Както знаеш, той е брат на Алекс. Дойде да се срещне с Ленка заради смъртта на Алекс.

— И тя какво му каза?

— Не знам. Ти си видял писмото й до него. Какво пише вътре? — Иън не можеше да скрие тревогата си.

— Ти какво мислиш, че пише?

— Не знам! Точно затова те питам! — Нетърпението на Иън нарастваше.

Крис замълча за момент — наслаждаваше се на нервността на Иън.

— Пише, че искала да му съобщи нещо важно за смъртта на Алекс.

— Но не казва ли какво е то?

— Не. Казва, че искала да се видят лично, за да му обясни. — Иън като че ли се успокои. Но само за момент. — Има и отговор от Маркъс. Пише, че щял да се свърже с нея.

— Но не знаеш дали го е направил?

— Не.

Иън отново се напрегна.

— Имаше и едно писмо от нея до теб, в което ти съобщава, че трябва да му каже нещо. Ти си я помолил да не го прави.

— Да, така е.

— Какво е това нещо?

Иън помисли за миг.

— Това, което се случи в действителност, разбира се. Дънкан удари Алекс и той падна в морето. Дънкан е отговорен за смъртта му.

— И защо това трябва да те притеснява? На теб не ти пука особено за Дънкан, нали?

— Не става дума за това. Всички ще загазим, нали? Глупаво бе от страна на Ленка дори да мисли за такова нещо.

— Смяташ ли, че затова я убиха?

Иън го погледна с подигравка.

— Разбира се, че не. Да не би да намекваш, че съм я убил? За бога, та аз спях с нея!

— Оли казва, че Ленка не искала да отговаря на обажданията ти два дни преди да умре.

— Вярно е. Бях ядосан заради Маркъс. Тя ми се сърдеше. Но в това няма нищо странно. Тя кипваше много бързо.

— Погребението й е в сряда. Идваш ли?

Иън затвори очи и поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Не мога да се измъкна — отговори уморено Иън.

Крис се изправи и каза с презрение:

— Ти всъщност никога не си й бил приятел, нали?

Иън присви устни и в очите му блесна гняв.

— Върви по дяволите, Крис!

 

 

Крис се върна в офиса. Все още беше ядосан. Имаше нещо в Иън, което всеки път го караше да губи самообладание. Знаеше, че това е глупаво — единственият му шанс да се измъкне от тази проклета позиция на „Юрика телеком“ бе да убеди „Блумфийлд Уайс“ да купи облигациите. И ако не го беше изпуснал в петък, то сега определено го направи.

Но какво всъщност му ставаше?

Очевидно откритието за връзката на Иън с Ленка го бе разтърсило много повече, отколкото смяташе. Можеше ли да ревнува, както намекна Меган? Не съжаляваше ли, че Иън е успял там, където той не бе посмял да опита?

Опита се да помисли обективно за това. Сигурен беше, че отговорът е не. Харесваше много Ленка, но никога не бе имал сексуални мисли за нея. От самото начало, когато все още ходеше с Тамара, той я бе поставил в забранена територия и оттогава я бе държал там. В това се състоеше тайната на тяхното приятелство. Ленка обичаше мъжете. Всичките й други връзки с мъже се израждаха в секс и след това в раздяла. Но не и с Крис. Те се чувстваха в безопасност един с друг, вярваха си и бяха много добри приятели.

В такъв случай какво у Иън го нервираше толкова? Винаги бе знаел, че Ленка има връзки с мъже, и макар никога да не узна подробностите, бе приел това като част от нея — ако не нещо друго, то я правеше по-колоритна. Но откритието, че Иън я третира само като поредната временна връзка с гореща мадама, с която да спи няколко седмици, го влудяваше. Защо Иън не бе разбрал, че тя е нещо много повече от това? За бога, та той дори нямаше да отиде на погребението й! Крис се отвращаваше от начина, по който Иън най-цинично беше използвал връзката им, за да й продаде облигациите на „Юрика телеком“. Не вярваше и за миг, че има някаква истина в слуха за „Радафон“. Това бе просто продукт на въображението на Иън, целящ да се отърве от трудна позиция за двайсет и пет милиона евро. И щеше да му се отрази добре под формата на няколко хиляди в премията му в края на годината.

Можеше ли Иън да я е убил, за да й попречи да каже на Маркъс за Дънкан?

Трябваше да признае, че отговорът вероятно беше не. В това не би имало смисъл. Наистина, полицията щеше да създаде неприятности, ако започнеше да задава въпроси. Но Ерик бе прав — докато всички свидетели на яхтата се държаха заедно, щяха да са в безопасност. Полицията не можеше да докаже нищо. Крис потръпна, като осъзна, че Иън дори е способен на сделка, ако се съгласи да разкаже на полицията за случилото се в действителност, в замяна на имунитет срещу съдебно преследване. Това щеше да е дяволски типично за него. При всички случаи Иън щеше да оцелее.

Не. Колкото и да му се искаше да вярва в обратното, Иън вероятно не бе отговорен за смъртта на Ленка.

Искаше му се да може да поговори с Меган за всичко това. Тя щеше да добави известна обективност към разсъжденията му. Запита се как ли я кара тя в Кеймбридж. Дали имаше телефон? Отчаяно искаше да й се обади.

Ами Дънкан? Меган му бе предложила да разбере нещо повече за отношенията между Ленка и Дънкан напоследък. Но преди да се изправи пред него, той трябваше да говори с някой друг.

Намери номера на „Юнайтед араб интернешънъл банк“, набра го и поиска да говори с Филипа Джемъл.

— Търговия с ценни книжа — обади се ясен и весел глас.

— Пипа? Обажда се Крис Шчипьорски.

— О, Крис. Как си? — Не беше груба, но не изглеждаше да е особено радостна от обаждането му.

— Виж, Пипа, мислиш ли, че можем да се срещнем за няколко минути след работа? Няма да ти отнема много време. Има нещо, за което искам да поговорим.

— Ако Дънкан иска да говори с мен, може сам да ми се обади — отговори Пипа.

— Всъщност искам да поговорим тъкмо за Дънкан. Но той не знае, че ти се обаждам. Моля те. Няма да ти отнема много време.

Пипа замълча за момент.

— Добре. Аз си тръгвам в пет и половина. Можеш ли да ме чакаш долу във фоайето?

— Добре. Значи в пет и половина.

Той затвори. После извади визитната картичка на говорещия английски чешки полицай, който го бе разпитал след убийството. Поручик Пьотър Карашек. Поручик очевидно бе званието. Набра номера и успя да се свърже. Попита го дали има някакъв напредък в разследването.

— Имахме известни успехи — отговори полицаят. Английският му беше бавен и ясен. — Открихме една жена, която каза, че видяла мустакат мъж да бяга от улицата, където бе убита госпожица Немечкова. Показахме й снимки и тя идентифицира един известен тук престъпник, който използва нож. Той е чех, но работи за украинската мафия. Арестувахме го. Но има проблеми. Тя не беше сигурна, когато трябваше да го разпознае сред редица други мъже, а той има алиби.

— Разбирам — каза Крис.

— То може и да е фалшиво. Все още работим.

— Значи смятате, че убиецът е местен престъпник? — попита Крис.

— Ако се съди по начина на използването на ножа, преценяваме, че е професионалист. За нещастие, в Прага пребивават някои професионални убийци. Той вероятно е един от тях. Вие имате ли някаква идея за мотив?

Крис знаеше, че Карашек мисли за инвестициите на „Карпейтиън“.

— Не — отговори той.

— Сигурен сте, че госпожица Немечкова нямаше бизнес дела в Чешката република?

— Ние притежаваме два милиона евро в облигации на ЧЕЗ и доста облигации, тиражирани от вашето правителство. — ЧЕЗ беше националната електрическа компания, за която бе малко вероятно да е център на организиран престъпен заговор. — Освен това планирахме да отворим офис в Прага, но не виждам защо това би разтревожило някого. Вие говорихте ли с Ян Павлик?

— Да, разговаряхме, но без резултат. — Пауза. — Имате ли някакви други идеи за нас, господин Шчипьорски?

Маркъс и Алекс бяха като кутията на Пандора, която Крис не желаеше да отваря в този момент.

— Не. Нищо.

Карашек не изглеждаше изненадан.

— Окей. Благодаря, че се обадихте. Дочуване.

Крис затвори. Доникъде. Не бяха стигнали доникъде. Крис не бе убеден от разпознаването на престъпника. Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че ключът към убийството на Ленка е в Лондон или евентуално в Ню Йорк, а не в украинската мафия в Прага.

Погледна документите пред себе си. Инвестиционният портфейл му се подиграваше. Ако „Обединени ветерани“ пожелаеха да изтеглят парите си, какво щеше да ликвидира?

Щеше да е почти невъзможно да продаде позицията на „Юрика телеком“ на „Блумфийлд Уайс“ сега, след като бе обидил Иън. Провери цените при други брокери. Всички те се движеха около нивото на „Блумфийлд Уайс“, като се изключеше „Лайпцигер Гърни Крохайм“, които купуваха облигациите на цена деветдесет и едно до деветдесет и две. Но той знаеше, че никога няма да успее да им продаде всичките десет милиона. Истината беше, че „Блумфийлд Уайс“ държеше пазара на тези облигации, но не искаше да ги купи.

Имаше още четири относително малки позиции с високодоходни облигации, купени от Ленка, плюс две емисии с по-добро качество, като ЧЕЗ. Всички бяха на добри компании с добри перспективи. Той помисли за собствената си голяма позиция с държавни облигации. Цената им се движеше неблагоприятно за него след сътресението в Русия, но той бе сигурен, че пак ще се покачи. Сега не беше подходящо време за продажба. Щеше да наруши всичките си принципи, ако се отървеше от добрите си позиции и останеше с лошата.

Съществуваше и проблемът с оценката. Фондът се преоценяваше веднъж месечно и февруарската оценка предстоеше само след два дни. Технически той можеше да успее да се измъкне с цена от осемдесет и осем за позицията от двайсет и пет милиона евро. Но знаеше, че истинската цена — цената, на която наистина можеше да продаде облигациите, отива повече към седемдесет. Това бе загуба от седем и половина милиона. Крис се намръщи. Изобщо нямаше да се хареса на инвеститорите.

Но се налагаше да използва тази цена. Знаеше какво може да се случи, ако не покриеш загубите си незабавно, и не искаше да се озовава отново в подобна ситуация. Освен това, ако допуснеше Руди да изтегли инвестицията си от фонда на по-висока цена, щеше да е нечестно спрямо другите инвеститори, които оставаха. Ако Руди бе решен на това, той просто трябваше да поеме загубата си и да я преглътне. А Крис щеше да се моли фондът да преживее последиците.

Облегна се в креслото си и въздъхна. Всичко му ставаше прекалено познато. Дълга позиция на пазара, която излиза от контрол и повлича надолу всичко останало. Разбира се, можеше да си каже, че грешката не е негова, точно както не беше и последния път. Но трябваше да е реалист. Не можеше да се справи с този проблем. Той някак си се изплъзваше от контрола му и той така и не разбираше защо.

Може би търговията с ценни книжа наистина приличаше на шах. Хората приемаха, че тайната на шаха се крие в способността да предвиждаш няколко хода напред, точно както приемаха, че добрите дилъри са онези, които могат да пресметнат точно какво ще се случи на пазарите. Но както шахът, така и търговията бяха много по-неясни. Добрите играчи на шах развиваха усет за позиция. Планираха много ходове напред, за да постигнат позиция, която чувстваха, че е силна — някой неуязвим кон, офицер, атакуващ центъра на противника, съкрушителна атака с пионка от фланга на царицата. За тях шахът бе колкото изкуство, толкова и наука.

Навремето Крис бе добър на шах. Баща му го учеше от малък и го научи добре. Никога не го принуждаваше да се упражнява дълго, но показваше безмълвно задоволство всеки път, когато Крис играеше добре. А той играеше за училището си, за шахматния клуб, побеждаваше играчи с няколко години по-големи от него. След смъртта на баща си полагаше още по-големи усилия и имаше известен успех. На единайсет години можеше да победи средно добър възрастен клубен играч. Спечели един окръжен прогимназиален шампионат. Хората очакваха велики неща от него; сравняваха го навсякъде с баща му.

Но после, когато навърши тринайсет или четиринайсет години, нещата се промениха. В по-горните възрастови групи опонентите му станаха по-добри. Той губеше срещи. Веднъж дори загуби от едно талантливо дванайсетгодишно момче. Стана още по-усърден, четеше с часове шахматни книги, усъвършенстваше дебютите си, опитваше се да разбере по-дълбоките тънкости на стратегията, но сякаш нищо не помагаше. Губеше от по-добри играчи и не разбираше защо. Стигна до извода, че другите имат по-добър усет за заемане на позиция в сравнение с него, че той може да се лута най-безгрижно из играта, докато противникът му укрепва печеливша позиция, която той дори не е забелязал. Ако баща му все още бе жив, можеше да му обясни какво се случва. Но него го нямаше. Крис разбра, че никога няма да стане толкова добър играч, колкото баща си. Винаги щеше да има хиляди по-добри от него. Споменът за тихата, доволна усмивка на баща му при всеки негов добър ход, спомен, който го поддържаше през толкова много игри през годините след смъртта на баща му, започна да избледнява. Вече не му беше забавно да играе шах и той се отказа.

Беше се справял добре по подобен начин и като дилър. За няколко години, докато търгуваше толкова успешно в „Блумфийлд Уайс“, мислеше, че е успял. Разви чувство за печелившата и губещата позиция. Знаеше кога да заеме повече от една печеливша позиция, да има куража да бъде прасе, както би казал Джордж Сорос, и кога да се отърве от лоша позиция. Печалбите се трупаха до онова катастрофално лято, когато заради Хърби Екслър той загуби шестстотин милиона. Накрая с помощта на Ленка успя да се убеди, че това всъщност не е негова грешка и че никога няма да се случи отново.

А сега се случваше отново. Наистина, нямаше да загуби шестстотин милиона, но можеше да загуби репутацията на „Карпейтиън“, а с нея и инвеститорите си. Това имаше значение.

И отново той сякаш нямаше никаква вина. Но може би имаше нещо, което просто не можеше да забележи, нещо в неговия начин на работа с хората, на което се дължеше провалът му с тези катастрофални позиции на пазара. Ленка би му помогнала. Но тя, както и баща му, не беше до него.

Усети как ледените пръсти на паниката бавно сграбчват гръдния му кош. Страхуваше се. Страхуваше се, че не само ще загуби пари от позицията на „Юрика телеком“ или дори самия „Карпейтиън“, страхуваше се да не загуби останките от самоуважението си, за чието възстановяване се бе борил толкова упорито. Пазарът му нанасяше удари и това болеше.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— „Карпейтиън“.

— Крис? Обажда се Меган.

— О, здравей. Как си?

— Добре съм. А ти? Струваш ми се малко напрегнат. Или вие дилърите винаги говорите така по телефона?

— По принцип да — отговори Крис, макар да бе впечатлен и доволен, че Меган бе успяла да долови настроението му. — Но си права. Денят ми не е от най-страхотните.

— Пазарите вървят срещу теб ли? — попита тя.

— Може да се каже — отвърна Крис. — Няма значение. Как е Кеймбридж?

— Страхотно. Дадоха ми много хубави стаи в една сграда, която е поне на триста години. Срещнах се с ръководителя си и посетих библиотеката.

— Това е добре.

— Обаждам се, защото резервирах полет до Прага с чешките авиолинии от летище „Станстед“ за сряда сутрин и обратно същата вечер. Помислих, че можем да пътуваме заедно.

— Чудесно. Дай ми данните на полета. Между другото, мисля, че Дънкан ще дойде с нас.

— Добре — отговори Меган без особен ентусиазъм.

— Виж, това ще ми даде шанс да разбера защо е висял пред жилището на Ленка.

— Бих казала, че причината е съвсем очевидна — заяви неодобрително Меган. Но даде на Крис информацията за полета.

— Между другото, разбрах кой е Маркъс — каза Крис.

— И?

— Братът на Алекс.

— Разбира се! Как не се сетих!

— Проверих с Ерик и той го потвърди. Маркъс се опитал да говори и с него, но Ерик не го приел. Поръча ми да ти предам „здравей“, каквото и да означава това.

— Добре — каза Меган. — Как е той?

— Справя се забележително добре. Сигурно печели милиони от премии.

— Това не ме изненадва — заяви Меган. — Добре, трябва да затварям.

— Дочуване. О, Меган?

— Да.

— Благодаря, че се обади. Денят наистина беше лош и ми стана много приятно да те чуя.

— Радвам се — каза Меган и затвори.

 

 

Крис почака десет минути в хладното остъклено фоайе на „Юнайтед араб интернешънъл банк“ в Бишопсгейт — наблюдаваше как влизат и излизат костюмирани банкери. Накрая Пипа излезе от асансьора — дребна жена с къдрава руса коса и ведра усмивка. Доста хубавичка.

Крис я целуна по бузата.

— Хайде да отидем в „Уилямс“. Близо е.

— Това не е ли мястото, където се срещате с Дънкан? — попита Пипа.

— Точно така.

— Е, надявам се, че той няма да е там.

— Не мисля, че ще е там — увери я Крис.

Стигнаха до тъмната кръчма след пет минути. Дънкан го нямаше. Крис взе за себе си халба бира, а за Пипа чаша бяло вино и седнаха в същия тъмен ъгъл, където бяха с Дънкан предишната седмица.

— Не разполагам с много време — заяви Пипа. — Трябва да се срещна с един човек в „Ковънт Гардън“.

— Добре — каза Крис. — Ще бъда кратък. Става дума за Ленка.

Лицето на Пипа помръкна.

— О, боже, не и тази жена! Какво е направил Дънкан пък сега?

Крис се изненада от отговора й. Беше ясно, че тя не е чула. Щеше да е нечестно да й задава още въпроси, преди да й каже.

— Ленка е мъртва. Убиха я.

Пипа се смая.

— О, боже мой! Не е Дънкан, нали? — Сепна се. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Но ти затова си тук, нали? Сигурно има нещо общо с Дънкан.

— Нямам причина да мисля, че има — отвърна Крис, въпреки че в действителност първата реакция на Пипа го разтревожи. — Това се случи в Прага. Чешката полиция смята, че го е извършил местен човек.

— Уф! — възкликна Пипа. — Дънкан сигурно е много зле.

— Така е. — Крис отпи от бирата си. — Да разбирам ли, че ти си знаела за чувствата му към Ленка?

Пипа изсумтя.

— Дали съм знаела? Разбира се, че знаех. Отначало тя просто имаше статут на стара приятелка, за която трябваше да внимавам. Но после, и то доста скоро след сватбата ни, разбрах, че е нещо много повече от това.

— Как разбра?

— От Дънкан. Той ми каза. Откачена работа. Започна от време на време да я споменава, а после все по-често и по-често. Знаеш колко откровен може да е Дънкан. И това ми харесваше. Сега мисля, че е направо глупаво. Веднъж се върна пиян и започна да ми обяснява надълго и нашироко как Ленка била единствената жена, която обичал истински през живота си. И това на жена си, за бога! Искаше да излезе и да се срещне с нея на обяд или на питие. Казах му да го прави, но съм сигурна, че не ме послуша. Не мисля, че е направил нещо. Струва ми се, че тя е имала повече здрав разум.

— И аз не мисля, че са „направили нещо“, ако това ти помага — каза Крис.

— Вече изобщо не ми пука — заяви Пипа. — Честно казано, сигурно щеше да е по-добре, ако го бяха направили.

— Затова ли се разделихте? — попита Крис. — Дънкан така и не ми каза защо.

Пипа въздъхна.

— Вероятно това е причината, но не бих искала да прехвърлям цялата вина на Дънкан. Отначало го мислех за страхотен. Мил е и изглежда смяташе, че аз съм най-чудесната жена, която е срещал. Знаеш го как гледа — с обожание, като кутре. — Тя се намръщи. — Наистина си паднах по него. След това се оженихме, нещата се промениха и се оказа, че не аз, а Ленка е най-чудесната жена в живота му.

— Трудна ситуация — каза Крис.

— Да. Но както казах, не само той бе виновен. Дънкан казвал ли ти е за Тони?

Крис поклати глава.

— Той е един колега от работата. Срещах се с него. Дънкан разбра. Всъщност се държа доста добре. Оттогава отношенията ни просто охладняха.

— Разбирам.

— Да. Целият ни брак беше една издънка. Слава богу, че нямаме деца.

— С Тони ли ще се срещнеш сега?

Пипа се изчерви.

— Не — отговори тя. — Онова свърши много бързо. Оказа се, че и аз не съм световен експерт по взаимоотношенията.

Крис трябваше да събере целия си кураж, за да зададе следващия въпрос.

— Мислиш ли, че Дънкан може да е убил Ленка?

— О, не. В никакъв случай. — Но Крис забеляза колебанието в гласа й.

— Но нали си го помисли, когато ти казах, че Ленка е убита?

— Да. — Пипа гледаше чашата си. — Съжалявам. Казах го само защото предположих, че искаш да ме видиш, понеже Дънкан пак е изпаднал в някаква беда, и когато ти каза, че тя е убита, първо помислих за него. Но и в най-откачените си моменти Дънкан не би направил нещо подобно.

— Една съседка каза, че Дънкан се навъртал около апартамента на Ленка.

— Това не ме изненадва.

— Изглежда, че и Ленка го е избягвала.

— Това също. Тя явно не е изпитвала същите чувства към Дънкан, както той към нея. Очевидно е имала повече разум.

— Но ако тя го е отхвърлила, нямаше ли Дънкан да се разстрои?

— Да. Щеше да бъде съсипан. — Пипа допи виното си. — Виж, той направо ме подлуди, но за известно време аз го обичах този глупав педал. Той не е убиец. Знам това. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Благодаря за питието. О, и аз съжалявам за Ленка. Знам, че е била и твоя добра приятелка.

И с тези думи Пипа изчезна, като остави Крис още по-объркан.

 

 

Щом влезе, чу звъна на телефона и вдигна слушалката. Беше майка му.

— Крис. Как си? Всичко наред ли е?

Как знаеше тя, по дяволите, че има някакъв проблем? Крис се бе въздържал да говори с нея за Ленка. Това беше преживяване, с което искаше да се справи сам; последното нещо, с което би искал да се занимава сега, бе паниката на майка му.

— Крис? Чуваш ли ме? Толкова се разтревожих…

— Защо, мамо?

— Защото не си се обаждал от две седмици, затова.

— Но аз не съм длъжен да ти се обаждам всяка седмица, нали?

— Не си длъжен, скъпи. Но винаги го правиш.

Крис затвори очи. Нямаше как да избяга от семейството си. И така беше с всички поляци в Халифакс. Даже когато вече си възрастен, не можеш да избягаш от родителите си. Той знаеше, че едно сплотено семейство би трябвало да е нещо добро, но понякога, не, през повечето време, просто искаше да порасне и да се махне от тях.

— Нещо не е наред, нали? — попита майка му вече наистина разтревожена, а не само досадна.

— Да, мамо. — Крис пое дълбоко дъх. — Убиха Ленка.

— О, не! Как се случи?

Крис обясни станалото с няколко думи. Изненада се, когато чу майка си да плаче — майка му бе твърда жена. Плачеше много рядко. Това го завари неподготвен.

— Мамо, не плачи.

— Тя беше прекрасно момиче — каза майка му. — Толкова много направи за теб.

— Да, така е.

— Получих великолепно писмо от нея, след като започнахте общия си бизнес. Отговорих й с благодарности за помощта, която ти оказа…

— Какво си направила?

— Написах й писмо. — Сърцето на Крис се сви. Той не за пръв път се ужасяваше от майка си. — И тя ми отговори. Писа ми, че си бил първият й избор за партньор. Каза, че си изключително добър в работата си, но че не това било най-важното. Каза, че си бил напълно надежден и тя знаела, че винаги може да разчита на теб, ако нещата се влошат. Пазя писмото. Ако искаш, ще ти го покажа.

— Това е било мило от нейна страна — каза Крис.

— О, тя беше сериозна, скъпи. Знам, че наистина го е вярвала.

Крис се просълзи. Той също знаеше, че Ленка е вярвала в него.

— Как се справяш без нея? — попита майка му.

— Честно казано, трудно.

— Е, не се притеснявай. Сигурна съм, че ще се оправиш. Знам, че няма да изложиш Ленка.

— Не, мамо, няма.

— Можеш ли да дойдеш да ни видиш следващия уикенд? Дядо ти ще се зарадва да те види.

Крис не бе сигурен за това. Като момче обожаваше стария своенравен герой от войната, но сега сякаш обитаваха различни светове. Дядо му се отнасяше с подозрение към международното банково дело — смяташе го подходяща професия за някой евреин или германец, а не за един добър полски католик, и Крис трудно понасяше все по-крайните политически възгледи на стареца. Можеше да мине и без среща с дядо си.

— Съжалявам, мамо, не мога. Разбираш, че сега тук има много работа. 

— Добре, скъпи. Много съжалявам за Ленка.

Крис каза дочуване, затвори телефона и се замисли за майка си. Изтръпна, като си представи писмото й за него до Ленка. Но Ленка не бе изтръпнала. Тя беше разбрала загрижеността на една майка за сина й, както и гордостта й от него. Крис се усмихна. Въпреки много различните си стилове, Ленка и майка му вероятно щяха да се разбират много добре. Жалко, че така и не бяха успели да се срещнат.

Чувстваше се виновен. Това не бе обичайната вина заради опитите му да се дистанцира от семейството и страха да не ги разочарова. За пръв път му хрумна, че желанието му да се отдели от тях не бе признак на зрялост, а точно обратното. Майка му беше добра жена, която истински го обичаше и би направила всичко за него. Ако той наистина беше независим възрастен, в това не би трябвало да има нищо заплашително. Щом веднъж бе установил наистина собствената си идентичност далеч от семейството, не би трябвало да го е срам или страх от срещите с тях. Ленка беше силна, независима личност, която веднага бе забелязала добротата у майка му. Той се срамуваше, че не притежава силата, за да направи същото.

Ленка.

Погледна през стаята към компютъра си и се почуди дали мистериозният Маркъс има да каже нещо повече за нея. Включи машината и провери пощата си.

Имаше нещо. Между „Горещи руски мадами“ и „Как да спечелиш 2000 долара, докато си седиш у дома“ имаше съобщение, озаглавено просто „Ленка“. Беше от Маркъс.

Крис го отвори.

Бях ужасен да науча за убийството на Ленка. Това ме кара да се тревожа за собствената си безопасност. Знам, че си бил един от хората на яхтата, когато е умрял брат ми. Ще ми кажеш ли какво се случи наистина?

Маркъс

Крис гледаше съобщението. Беше обещал на Маркъс информация за смъртта на Алекс. Какво можеше да му каже?

Проблемът беше, че не можеше да е сигурен какво знае Маркъс. Меган бе предположила, че Ленка му е казала как Дънкан бе блъснал Алекс в морето, Иън пък потвърди намерението на Ленка да го направи, но Крис не можеше да е сигурен какво наистина му е казала. И дори ако бе казала на Маркъс за Дънкан, какво щеше да стане, ако Маркъс решеше да отиде в полицията? Ленка бе мъртва, той нямаше доказателства, освен ако Крис не му ги дадеше сега. Това не изглеждаше добра идея.

Той започна да чука по клавиатурата.

Маркъс,

Не мога да ти кажа точно какво се случи. Но мога да кажа, че смъртта на брат ти беше наистина случайна. Можеш ли да ми съобщиш какво ти каза Ленка преди да умре? Бих искал да разговарям лично с теб, ако мога, затова моля да ми дадеш телефонния си номер и адрес. Или можеш да се свържеш с мен на един от телефонните номера по-долу.

Крис се подписа и посочи няколко телефонни номера: домашен, в работата, факс, мобилен и адреса си, и изпрати писмото. Тревогата на Маркъс за собствената му безопасност го притесни. Трябваше да разбере какво бе открил Маркъс и какво възнамерява да прави с информацията.