Майкъл Ридпат
Хищникът (14)

6.

— Ела тук, проклето куче!

Ядосаният побелял мъж пухтеше край тях в опит да настигне кучето си — ирландски сетер, който тичаше нагоре по хълма, преследвайки пъргав фокстериер.

— Алджи! — извика той. Кучето се скри от поглед.

Утринта беше хубава — студена, свежа и ясна. Северният склон на Парламент Хил все още бе побелял от скреж, но от южната страна слънцето го бе превърнало в блестяща роса. От дясната им страна се простираше Лондон в огромната сива долина на Темза и валма мъгла все още се задържаха сред високите сгради на лондонското Сити. Ниското зимно слънце се отразяваше в ярък оранжев триъгълник от покрива на Канари Уарф.

Стигнаха върха и спряха. Младият сетер се насочваше с пълна скорост към езерата с патиците на Хайгейт, стопанинът му бързаше надолу след него.

— Питам се кой кого води на разходка — отбеляза Меган.

— Кучето явно се чувства добре — каза Крис.

Сетерът рязко спря и се обърна към стопанина си, с изплезен език и махаща опашка, без да обръща внимание на сипещите се върху него ругатни.

— Това е истински кучешки рай — заяви Меган. Гледаше четирикраките създания с всякаква форма и размери, които вършеха кучешката си работа в събота сутрин.

— Имала ли си някога куче? — попита Крис.

— Да — усмихна се Меган. — Един много дебел басет, казваше се Карл. Не си падаше много по хълмовете. Най-много обичаше да яде и да лежи пред телевизора със затворени очи. Но аз го обичах. Умря, когато бях дванайсетгодишна. Изплаках си очите по него.

Тръгнаха надолу по северния склон на хълма към центъра на Хампстед Хийт, подметките им поскърцваха върху ледения прах.

— Чешката полиция имаше ли някаква идея кой може да е убил Ленка? — попита Меган.

— Странно, но и аз мислех точно за това — отвърна Крис. — Нямаха много улики, но това бе веднага след убийството. Оттогава изобщо не съм ги чувал.

— Мислиш ли, че този човек — Маркъс, може да е имал нещо общо с това?

— Възможно е. Трудно е да се каже, когато не знаем кой е той или какво е искала да му съобщи Ленка.

— Странно е, че Ленка е убита през седмицата, в която смъртта на Алекс отново напомни за себе си.

— Да — съгласи се Крис. — Така е. — Повървяха мълчаливо. — Нека приемем, че ти си права и Ленка е казала на този Маркъс какво се случи наистина. Той защо би искал да знае?

— Може би е ченге?

— Едва ли — каза Крис. — Ако беше ченге, щеше да размахва значката. И нямаше да използва малкото си име.

— Частен детектив? Може би е бил нает от „Блумфийлд Уайс“?

— Възможно е. Или е журналист?

Меган се намръщи.

— Това ще е лошо. Последното нещо, което ни трябва, е случаят да се разнищва във вестниците.

— Но може да се превърне в сензация. „Инвестиционни банкери прикриват убийство на яхта с десетгодишна давност.“

— Не беше убийство.

— Ще бъде, ако вестниците се доберат до истината.

— Мисля, че казаното от съседа на Ленка за Дънкан звучи доста зловещо — отбеляза Меган.

— Това не е нищо — възрази Крис. — Дънкан си е такъв.

— Дебненето около женски апартаменти не е нищо — отговори убедено Меган.

— Но Дънкан винаги е изпитвал нещо към Ленка.

— Да. И сега тя е мъртва.

— Какво намекваш?

— Просто го казвам. Звучи твърде зловещо.

Крис трябваше да признае, че тя има право.

— Добре. Да кажем, че е така. Но аз познавам Дънкан. Той може да следи Ленка, дори да я тормози, но тя е последният човек на света, когото той би убил. Беше съсипан, когато му казах за нея.

Меган въздъхна.

— Аз не го обвинявам, че я е убил. Но някой го е направил.

— Да, някой го направи.

— Не мислиш ли, че трябва да разкажем на полицията за това? — попита Меган.

— За Дънкан?

— Може би.

— Не. Той е мой приятел и не искам ненужно да го вкарвам в беда.

— Ами за тайнствения Маркъс?

— Хм. — Крис помисли малко. — Проблемът е, че ако им разкажем за Маркъс, ще трябва да им кажем и за писмото, и за Алекс. Не мисля, че това е умно. Все още можем да имаме големи неприятности заради случилото се. Освен това може би чешката полиция е попаднала на следа в Прага. Кой знае, може и да са арестували някой.

— Аз се съмнявам. А ти?

— И аз — отвърна Крис. — Но смятах да се обадя на родителите на Ленка този следобед. Ще ги питам дали са научили нещо от полицията. Но мисля, че ако има шанс някой да разбере защо умря Ленка, това трябва да сме ние.

— Но какво можем да направим ние? — попита Меган.

— Да се опитаме да разберем кой е този Маркъс. Да говорим с него. Да разберем какво знае Иън.

— И да проверим Дънкан.

— И да проверим Дънкан — повтори Крис. — Мога да питам и Ерик дали има някакви идеи, когато утре вечер се срещна с него. Той обикновено схваща добре нещата.

— Така е — потвърди Меган.

Продължиха да вървят.

— Какво се случи между вас? — попита Крис.

Меган го погледна така, сякаш преценяваше дали да му каже. Накрая, изглежда, се реши.

— Разделихме се. Една година след вашата програма за обучение.

— Защо?

— Все още не знам — отговори тя. — Или може би знам, но не искам да повярвам. Отначало той каза, че просто не било практично да живеем толкова далеч един от друг и аз уредих преместването си в Ню Йорк. След това заяви, че се отдалечаваме — той имал свой живот, а аз мой. Това не го разбирах. Бях съсипана. Опитах да променя решението му, но знаех, че няма смисъл. Щом Ерик реши да направи нещо, той го прави и не можеш да го разубедиш.

— От типа на Ленка — отбеляза Крис.

— Предполагам. Но след два месеца той срещна друга жена. Каси.

— Тя е от висшето общество, нали?

— Да. Освен това е красива, интелигентна и много очарователна. Страшно го ревнувах от нея. Както сигурно знаеш, те се ожениха година по-късно.

— Чух за това.

— Мисля, че просто не бях достатъчно подходяща за Ерик.

— Това е малко жестоко, нали?

Меган му хвърли ядосан поглед. Очевидно бе мислила много по този въпрос.

— Баща ми държеше евтин магазин в град Онеонта, в северната част на щата Ню Йорк. Това е малко градче. Четиринайсет хиляди души и петдесет и четири църкви. Трябва да шофираш сто и петдесет километра до Олбъни, където има повече развлечения. Аз нямам пари, нито влиятелно семейство. Ерик не би имал полза от мен. Но Каси… Каси е различна.

— Сигурен съм, че Ерик не би се притеснил от нечий произход — заяви Крис. Ерик винаги го бе впечатлявал като твърде разумен, за да прекара остатъка от живота си с някоя само заради богатството й. Освен това той бе напълно способен сам да изкарва парите си.

— О, така ли? — възкликна Меган. — Каси не само познава всички, но е и нещо повече от безупречна съпруга на банкер. Знаеш ли кой е баща й?

— Не — отговори Крис. Вече съжаляваше, че е зачекнал толкова чувствителна тема.

— Сенатор републиканец. Какъвто е бил и дядо й. А чичо й беше в администрацията на Рейгън.

— А-а.

— Така че когато Ерик навлезе в политиката, цялата фамилия ще е там, за да улесни пътя му.

— Разбирам. Но мислиш ли, че Ерик ще го направи? Имам предвид, че той се справя отлично в „Блумфийлд Уайс“. Защо ще поиска да остави работата си?

— О, сигурна съм, че иска да го направи. Искал го е през целия си живот. Това е амбиция, която не те напуска. Мога да се обзаложа за това. Един ден ще го направи и този ден сигурно не е далеч.

— Продължавахте ли да се виждате?

— През няколко месеца. Нали разбираш, просто като „добри приятели“. Той се постара да стане така, и това ме вбеси. Но не можех да понасям това положение. Мразех го. Мразех и нея. Тя винаги се държеше толкова дяволски любезно. Всеки път, когато го виждах на някое събиране, се прибирах побесняла и ми трябваше седмица, за да се възстановя. Затова спрях. Бях поканена на сватбата, но не отидох. Не съм го виждала от осем години.

Бяха стигнали една тиха част на Хийт сред възлести стари дъбове, чиито голи клони се сплитаха над главите им като хиляди пръсти на старици.

— Знаеш ли, той е постъпил глупаво — каза Крис. — Като те е оставил да си отидеш.

Меган го погледна и каза:

— Благодаря ти.

 

 

Крис чакаше в бара на „Лейнсбъро“ — беше си поръчал джин и тоник. Мястото не бе подходящо за халба бира. Стени, облицовани с книги до тавана, махагон, кожени кресла и дивани, кристални чаши, огън в камината — богатството и комфортът се усещаха навсякъде. Беше пълно с възрастни американски туристи, бизнесмени, които пушеха пури, и сервитьори с черни вратовръзки. Крис беше доволен, че е сменил джинсите си с панталони и спортно сако, но въпреки това се чувстваше неподходящо облечен.

Бе изпратил Меган на гара Кингс Крос. Обади се и на родителите на Ленка и по време на бавния и малко скован разговор предложи да наемат адвокат, за да уреди финансовите дела на Ленка в Лондон, тъй като наследството й определено го позволява. Попита ги как върви полицейското разследване. Те му обясниха, че полицията е разпитвала един местен престъпник, свързан с украинската мафия, но се наложило да го освободят. Или поне Крис смяташе, че е чул именно това от бащата на Ленка. Трудно беше да е сигурен. Бе сигурен само за това, че погребението на Ленка ще е в сряда. Възнамеряваше да отиде. Меган също. Той се обади на Дънкан, който обеща да дойде. Погребение в Чехия през февруари — сигурно щеше да се окаже много мрачна работа.

Сети се за Маркъс. Кой би могъл да бъде? Ленка бе казала, че има „право“ да знае истината за смъртта на Алекс. Кой можеше да има „право“ да знае? Това не подхождаше на полицаи или частни детективи и особено не подхождаше на журналисти. Трябваше да е някой, свързан по-близо с Алекс. Приятел? Роднина?

Внезапно Крис разбра отговора. Щеше да е лесно да се провери — Ерик можеше да го потвърди.

— Здрасти, Крис, как си?

Ерик беше облечен с блейзър, риза и вратовръзка и изглеждаше като риба във вода сред луксозната обстановка. Подобно на Иън, той създаваше впечатление за опит и авторитет, надхвърлящи възрастта му, но за разлика от Иън, го демонстрираше свободно и самоуверено.

— Добре съм. А ти?

Ерик кацна на стола до Крис.

— Лудница. Но винаги е така. Току-що си направих сметките за данъчната служба. Знаеш ли, че миналата година съм прекарал сто четиридесет и три дни извън страната?

— И всичките по работа?

— Всички, с изключение на четири. Трябваше да починем една седмица на Бермудските острови, но ме извикаха по-рано. Каси беше бясна и не я обвинявам. Но знаеш ли, работата ми харесва. — Той поръча на бармана бяло вино, подправено с касис. — Колко време не сме се виждали? Две години?

— Да. Последният път беше точно след като с Ленка създадохме „Карпейтиън“. Бяхме на вечеря в Челси.

— Помня — усмихна се Ерик, после усмивката му изчезна. — Съжалявам много за Ленка. Вярно ли е, че си бил там, когато се е случило?

Крис въздъхна.

— Да. Все още го сънувам. Мисля, че никога няма да мога да го забравя. — Той несъзнателно погледна ръцете си. Ерик забеляза.

— Било е ужасно, нали?

Крис кимна. И поради някаква причина рухна именно в този момент. Толкова време разказваше хладнокръвно на хората за Ленка, че почти бе успял да се убеди, че не е бил там в действителност. Но сега с Ерик чувството за жестоката реалност отново го връхлетя. Усети как очите му запариха.

— Успокой се — тихо каза Ерик. — Сигурно е било ужасно.

— Да — каза Крис. — Ти как научи?

— Всички в „Блумфийлд Уайс“ говорят. Хванаха ли убиеца?

— Явно не. Миналата седмица полицията в Прага разпитвала някого, но се наложило да го освободят. Не съм сигурен дали изобщо разполагат с някакви улики.

— Ленка беше изключителна жена — отбеляза Ерик. — Никога няма да я забравя. Тя имаше присъствие, разбираш ме. Красота. Спонтанност. Дух. Помниш ли как подхвана Уолдърн, когато той притискаше онази италианка, как й беше името?

— Карла. Да, спомням си.

— Първо Алекс и сега Ленка. — Ерик потръпна.

— Като говорим за Алекс — каза Крис, — той имаше брат, нали? Помниш ли как се казваше?

— Да. Маркъс.

— Така си и мислех! — възкликна триумфално Крис.

— Той се опита да се свърже с мен в Ню Йорк преди няколко седмици. Каза, че искал да разговаряме за смъртта на Алекс. Отказах да се срещна с него. Според секретарката ми бил доста разстроен от това, но аз помислих, че ще е трудно да говорим, без да изпусна нещо.

— Постъпил си умно — одобри Крис.

— Ти разговаря ли с него?

— Не, но Ленка е разговаряла. — Крис разказа на Ерик всичко за срещата на Ленка с Маркъс и за последвалите й писма до него.

— Боже! — възкликна Ерик. — Ти знаеш ли какво му е казала? Мислиш ли, че му е разказала какво се случи в действителност?

— Не знам — отвърна Крис. — Но и да не го е направила, от писмото й се разбира, че е имала такова намерение.

— Може да стане неудобно, ако той отиде в полицията.

— Знам — съгласи се Крис. Хрумна му една неприятна мисъл. — Боже, какво ще правим, ако полицията започне да задава въпроси?

Ерик за момент се замисли.

— Ако полицията разпитва, не казвай нищо. Това беше престъпление, извършено в САЩ, така че попада под щатска юрисдикция. Не знам как е тук, но в Щатите не могат да те заставят да свидетелстваш срещу себе си. Най-добре ми се обади и аз ще намеря добър американски адвокат. И предай това на Иън и на Дънкан.

— И на Меган — добави Крис.

— Меган ли? — попита изненадано Ерик. — Виждал си се с Меган?

— Да. Дойде в офиса миналата седмица. Трябваше да гостува на Ленка. Очевидно са били добри приятелки.

— Наистина ли? — попита Ерик. — Как е тя? Знаеш, че винаги съм я харесвал.

— Мисля, че и тя те харесваше — каза Крис.

— Да, добре. — За момент Ерик изглеждаше някак затруднен. — Всъщност не съм я виждал от години. С какво се занимава сега?

— Учи средновековна история в Чикагския университет. Ще прекара следващите шест месеца в Кеймбридж — прави докторска дисертация.

— Добре, поздрави я от мен, ако я видиш.

— Ще я поздравя.

Ерик се намръщи.

— Мисля, че постъпихме правилно за Алекс. Искам да кажа, че Дънкан щяха да го съдят. И това нямаше да е справедливо. Ако всички се държим заедно и не признаем нищо пред никого, нещата ще бъдат наред. Това беше много отдавна.

— И аз мисля, че постъпихме правилно, освен това не знаем какво е казала Ленка на Маркъс, нито пък как той би реагирал на истината. Другата седмица заминавам за Щатите и бих искал да се свържа с него. Имаш ли телефонния му номер, адрес или някакви други данни? Аз имам само електронния му адрес.

— Не знам — отговори Ерик. — Едва ли. Ако искаш, мога да проверя, когато се върна в Ню Йорк. Но подозирам, че секретарката ми е записала номера му на някое листче и го е изхвърлила, когато й казах, че не искам да разговарям с него. Но не би трябвало да е трудно да се открие. Маркъс Луброн не е често срещано име.

— Срещал ли си се някога с него, когато Алекс беше жив?

— Не. Ако помниш, той пътуваше. Мисля, че караше ски през зимата и яхти през лятото. Не се върна даже за погребението на Алекс. Между другото, знаеш ли, че майката на Алекс почина месец по-късно?

— Не, не знаех. Помня, че беше ужасно болна.

— Бедният Алекс.

И двамата отпиха мълчаливо.

— Такъв е животът — каза Ерик. — А как е твоят фонд?

— Първата година отчетохме много добри резултати. Двайсет и девет процента печалба.

Ерик вдигна вежди.

— Това е повече от солидно. Дяволски добро постижение.

Крис се усмихна. Стана му приятно от похвалата. Ерик беше един от малцината, които искаше да впечатли, и се гордееше с резултата, който бяха постигнали с Ленка.

— Но след смъртта на Ленка имам проблеми.

— О?

— Помниш ли Руди Мос?

— Руди Мос? Разбира се. Дебелакът с острия нос. Той не напусна ли „Блумфийлд Уайс“ преди няколко години?

— Да. Отиде в „Обединени ветерани“. Откъдето инвестира в нашия фонд. До миналата седмица. Каза, че сега, когато Ленка я няма, ще си изтегли парите.

— Така ли? Още тогава го мислех за идиот.

— Наистина е идиот — потвърди Крис. — Проблемът е, че пазарът е слаб, а Ленка купи от „Блумфийлд Уайс“ дълга позиция облигации, които се оказват боклук.

— Нека да позная… „Юрика телеком“?

— Същата. Ти нямаш нещо общо с тази сделка, нали?

— О, не. Но е в моя ресор. Занимавам се с международните телекоми в „Сливания и придобивания“. Това е перспективна област. „Юрика телеком“ е доста малка за мен.

— Наистина ли? — попита Крис. — Знаех, че си в „Сливания и придобивания“, но бях забравил в кой сектор. Може би можеш да помогнеш.

Ерик се стегна.

— Не знам нищо по въпроса.

— Слушай, Иън казал на Ленка нещо много интересно преди тя да купи облигациите. Казал й, че има голям шанс „Радафон“ да купи „Юрика Телеком“. Но оттогава не се чува нищо за сделката. Има ли някакъв шанс това да се окаже истина?

— Уф, Крис — въздъхна Ерик. — Този въпрос взривява около петнайсет вътрешни процедури и половин дузина правила.

— Ерик! Питам те като приятел. Наистина ми трябва помощ. Само намек.

— Не, Крис. Тези правила важат особено за приятели. И определено никакви намеци. Не съди по това, че знам нещо, разбираш ли? Освен това Иън е нарушил доста правила, като го е казал на Ленка, независимо дали е истина, или не.

— Съжалявам — извини се Крис. — Не трябваше да те питам. Забрави го. Просто това много ме тревожи.

— Забравено е — съгласи се Ерик. — Но предлагам да не засягаме темата за в бъдеще.

— Дадено. Как върви твоят бизнес?

— Доста добре — отговори Ерик. — Миналата година осъществихме сделката „Лукстел“ — „Морисън инфотейнмънт“. А също и „Дойче Мобилком“ — „Кейбълфранс“. Фактически ние сме номер едно в света в консултативната дейност на телекоми. Както казах, това е много перспективен отрасъл.

— Да разбирам ли, че ти си един от главните мениджъри?

— Поех групата в началото на миналата година.

— Ооо. — Крис се замисли. На трийсет и три Ерик ръководеше може би най-печелившата група за сливания и придобивания в света. Сигурно беше получил добра премия миналата година. Премия от десетки милиони долари. Крис много се изкушаваше да попита, но се въздържа.

Ерик го наблюдаваше. Отгатна мислите му и се усмихна.

— Винаги съм мислил, че ще се справиш добре — каза Крис. — Толкова добре, че можеш да си позволиш да ми поръчаш още едно питие.

— Бих искал, но след няколко минути трябва да отида на вечеря с едни клиенти. Но виж какво, нали каза, че ще идваш скоро в Щатите?

— Отивам в Хартфорд, за да се срещна с проклетия Руди Мос в понеделник другата седмица.

— Защо не дойдеш на вечеря? Сигурно ще съм в Ню Йорк тогава, макар че както вървят нещата, не мога да го гарантирам. Не познаваш Каси, нали?

— Не. Бих искал да дойда. Благодаря.

— Страхотно. Ще се видим.

Ерик се плъзна от стола и отиде до трима бизнесмени — приличаха на италианци. Още една голяма сделка.