Майкъл Ридпат
Хищникът (8)

7.

Лъскавата бяла яхта бавно пореше тихите води на залива. Беше дълга девет метра, с кубрик на кърмата, висок мостик и бак. Ерик я водеше срещу слънцето, което бавно потъваше зад гористия хребет на Мил Нек. Вечерта беше чудесна, най-свежата от седмици. Бурята от предната вечер бе изчистила мръсотията и влагата от въздуха, оставяйки ясно небе с малки пухкави облачета и лек бриз. Краят на горещото лято наближаваше; до септември оставаше само седмица.

Напрежението от програмата за обучение изчезна с намаляването на донесените алкохолни запаси. Имаше хладилници с бира, а Ленка и Алекс бяха донесли съставки за коктейли „Маргарита“. Всички се преоблякоха в дънки и тениски и оставиха костюмите си долу. Дори Дънкан се чувстваше спокоен и макар да не си говореха с Ленка, поне не се цупеха един на друг.

Крис качи три бутилки бира на мостика при Ерик, който стоеше на щурвала. Меган седеше до него, облечена в избелели джинси и стар син пуловер. Вятърът залепваше черната й коса върху лицето.

Крис отвори бутилките. Меган му направи място да седне при тях. Вечерта беше спокойна. Корморани се стрелкаха ниско над водата, оцветени с червени и оранжеви отблясъци от залязващото слънце. Този ръкав на Ойстър Бей се вдаваше няколко километра навътре в сушата; от всички страни се издигаха заоблени ниски хълмове, покрити с дървета и усамотени имения с по някой кей навътре в залива. Навсякъде се виждаха закотвени малки и големи съдове — от дребни рибарски лодки до океански яхти.

— Страхотно е — отбеляза Крис.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Ерик. — И аз обичам морето.

— Излизате ли с баща ти?

— Преди излизахме често. Сега по-рядко. Аз съм зает, той е зает — знаеш как е.

— Къде живеят родителите ти? В някое от онези имения ли? — Крис посочи една от огромните къщи, накацали по брега.

Ерик се разсмя.

— Не. Те имат малко жилище в града. Ойстър Бей беше мястото, където живееха всички занаятчии, обслужващи големите имения. И все още е запазил малко от старата атмосфера.

Крис се изненада. Мислеше, че бащата на Ерик е богаташ.

— Ще се върнеш ли тук някой ден? — попита той.

Ерик сви рамене.

— Не знам. Може би когато остарея.

— В една от тези къщи?

— Ей сега ще ти покажа къде наистина бих искал да живея. Мястото е точно зад този нос.

Носиха се по вълните още няколко минути и Ерик докара яхтата съвсем близо до брега, до модерна бяла къща със заоблени елегантни линии и големи прозорци. Пред нея се виждаше басейн и морава, която се спускаше до водата. Къщата не бе съвсем по вкуса на Крис, но определено впечатляваше.

— Твърде модерна е за теб, а? — попита Ерик.

— Не разбирам нищо от архитектура.

— Проектирана е от Ричард Майер^[1]. — Ерик забеляза, че името не говори нищо на Крис. — Добре, както и да е. Харесва ми.

Крис разглеждаше именията наоколо, построени на достатъчно разстояние едно от друго, за да бъдат изолирани, и достатъчно близо, за да може онзи, който ги наблюдава от морето, да се наслади на различния им стил.

— Какви хора живеят тук?

— Попзвезди, мафиотски босове, инвестиционни банкери.

На Крис за пръв път му хрумна, че за някои хора инвестиционното банково дело не е само средство за добра заплата, но и ключ към сериозно богатство. Не можеше съвсем да повярва, че самият той някога може да живее в такава къща, но за Ерик го вярваше. Осъзна, че стои близо до човек, който един ден ще е много богат.

— Сериозно ли се отнасяш към политиката, Ерик?

Ерик го погледна и се усмихна.

— Да.

— Но човек не може да е едновременно и политик, и инвестиционен банкер, нали?

— Планът ми не е такъв. Ние в Съединените щати си имаме професионални политици. Те отиват в юридически колежи и после живеят във Вашингтон, запознават се с влиятелни хора. Моята стратегия е друга.

— И каква по-точно?

— В днешно време на човек му трябват пари, за да стигне върха в политиката. И този принцип все повече ще се утвърждава. Средствата за предизборни кампании непрекъснато се увеличават. Затова първо възнамерявам да направя куп пари и после да вляза в политиката. „Блумфийлд Уайс“ изглежда добро място за начало.

— Звучи смислено. — И за Ерик наистина бе така. Вярваше му, че ще осъществи плановете си. За Крис бе невъзможно да прави по-далечни планове от това да е благодарен, че има работа в „Блумфийлд Уайс“ и да се старае да я запази.

Ерик подкара яхтата обратно. От кубрика под тях се разнесе дрезгавият смях на Ленка.

— Ще поемеш ли управлението, Меган? — попита Ерик. — Ще сляза долу да видя какво правят.

Меган пое щурвала, а Ерик слезе долу. Крис остана на мостика.

— Добър лоцман ли си? — попита я той.

— Не — усмихна се Меган. — С Ерик сме излизали само няколко пъти с яхтата. Е, лесните неща мога да ги правя.

— Отдавна ли го познаваш?

— От четири години. Бяхме заедно в колежа „Амхърст“. Излизаме от около година. — Тя забеляза изненадата на Крис. — Ти мислеше, че съм още в гимназията, нали?

— О, не, не — отговори Крис.

— Изчервяваш се — каза Меган. — Отвратителен лъжец.

Истина беше. Крис усети пламналото си лице.

— Добре, признавам си — каза той. — Изобщо не изглеждаш на двайсет и две. Но това е хубаво, нали?

— Може би един ден ще е така. А сега си е чисто неудобство. Никой не ме взема на сериозно. И хора като теб се чудят защо Ерик ходи с ученичка.

— О, много добре разбирам защо Ерик ходи с теб — каза Крис, без да се замисля.

Меган бързо го погледна, за да провери дали това не е само любезна забележка, след това се усмихна и каза:

— Пак се изчерви.

Крис отпи от бирата, за да скрие объркването си. Меган наистина беше доста привлекателна. В нея имаше някаква мекота и самообладание, които предизвикаха у него желание да разговарят.

— Ерик е много амбициозен, нали? — попита той.

— О, да.

— Представи се блестящо в курса. Разбираше моментално всичко. Мисля, че той ще стигне далеч.

— Сигурна съм в това — потвърди Меган.

— Но същевременно е много приятен човек — продължи Крис. — Отдели много време, за да помогне на нас, останалите. Не беше длъжен да го прави.

— Но това не навреди на кариерата му, нали? — попита Меган.

— Можеше и да навреди — отвърна Крис.

— Но не стана така?

— Да, не стана.

Меган гледаше напред. Тъкмо заобикаляха една шамандура.

— Съжалявам. Това беше нечестно от моя страна. Ерик е много мил и щедър. Но никога няма да остави някой да попречи на амбициите му.

Крис вдигна вежди.

— Мислиш ли, че наистина ще се занимава с политика?

— О, да — отговори Меган, все така съсредоточена върху управлението на лодката.

— А мислиш ли, че ще стигне далеч?

— О, да — повтори тя.

Една мисъл порази Крис.

— Ще извърви ли целия път? Ще стане ли президент?

Меган се усмихна, сякаш Крис току-що бе разкрил някаква тайна.

— Това, което Ерик иска да направи, обикновено го прави. Никога не го подценявай.

— О-о! — Тя едва ли говореше сериозно. Но все някой трябваше да бъде президент и Ерик имаше не по-лош шанс от всеки друг.

— Не му казвай, че съм ти доверила това — помоли Меган.

— Гроб съм — отвърна Крис. — Но като че ли…

— Какво?

— Не знам. Като че ли си някак нещастна.

— Аз харесвам Ерик. Много. Всъщност… — Тя млъкна. Крис разбра много добре, че иска да каже колко много го обича, но че не може да се насили да го направи пред един непознат. — Харесвам го — повтори отново тя. — Но, моля те, не се обиждай, не съм във възторг от инвестиционното банково дело. Ерик има истински талант и ми се ще да го използва за нещо по-полезно.

— Навлизането в политиката може да бъде полезно. Ако е честен. А Ерик е честен.

— Така е. Бедата е, че Ерик е републиканец, а аз не съм.

— О!

Меган въздъхна.

— Както и да е. За момента нещата вървят много добре. Той харесва работата си, а аз своята, и макар да не се виждаме толкова често, колкото бихме искали, когато сме заедно, е чудесно.

Започна да се стъмва. Навсякъде около тях се появиха светлини от шамандурите, яхтите и къщите на брега. Меган включи светлините на яхтата.

— Ти изглеждаш твърде мил за инвестиционен банкер — каза тя.

— Професията не е толкова лоша.

— Ужасна е. Ерик ми разказа как решили да отстранят хората, попаднали в последната четвърт на списъка с оценките от програмата. И не разбирам фактическото неодобрение на екипната работа.

— „Блумфийлд Уайс“ е просто на върха и дори малко над него — заяви Крис. — Честно казано, аз се опитвам да не обръщам внимание на тези неща. Това е едно жестоко място. Но мисля, че мога да се справя в него, и това ме изпълва с известна гордост.

— Но инвестиционните банкери не спекулират ли просто с парите на другите хора, за да си плащат неприлични заплати от печалбите?

— Не е толкова просто. — Меган го погледна така, сякаш бе чувала това и преди. Което сигурно беше така. От Ерик.

— Не, наистина. Инвестиционните банки осигуряват света с капитал. Светът се нуждае от капитал, за да създава благосъстояние и работни места.

— Значи всички на Уолстрийт се борят всеки ден със световната бедност?

— Не точно. — Част от Крис разбираше нейната гледна точка. Баща му определено щеше да се съгласи с нея. Но ако самият той трябваше да се справи добре в „Блумфийлд Уайс“, а той искаше да се справи, тогава се налагаше да отхвърли този тип разсъждения. Във всеки случай не искаше да спори с нея. — А ти с какво се занимаваш? Живееш във Вашингтон, нали?

— Уча за магистърска степен в Джорджтаун. Средновековна европейска история. И преди да го кажеш, знам, че и това няма да спаси Третия свят.

— Но на теб ти харесва, нали?

— Много е увлекателно. Наистина. Но се намирам в една от онези вбесяващи ситуации — колкото повече чета по темата, толкова по-малко я разбирам. Можеш да се опитваш да разбереш света такъв, какъвто е бил преди хиляда години, но ние никога няма да успеем да го разберем напълно.

После почна да му разказва всичко за Карл Велики и неговия двор от учени и блюдолизци, а той я слушаше. Беше изучавал история, но бе избегнал Средновековието като прекалено чуждо на света, който разбираше. Меган го направи да звучи истинско. А на Крис просто му харесваше да разговаря с нея.

Когато наближиха устието на залива, Ерик се върна и пое управлението. Предупреди ги, че ще има малко вълнение, щом излязат в открити води, и стана точно така. Морската повърхност все още бе развълнувана от бурята през изминалата нощ. Ерик даде газ и яхтата ускори ход към Кънектикът.

Беше тъмно, но се виждаха светлини във всички посоки: бели, червени, зелени, мигащи, постоянни, движещи се, неподвижни, единични и на групи. Ерик явно можеше да разбира значението на всички. Луната превръщаше мрачносивото море в сребро и очертаваше бреговата линия като черен силует. Понякога я затъмняваше облак и тогава върху водата сякаш се спускаше тъмно наметало.

Крис слезе по стълбата в кубрика и видя, че всички са доста пияни. Той самият бе изпил само една бира след като отплаваха, но Ленка, Дънкан, Иън и Алекс се бяха почерпили с по няколко маргарити. Въпреки че се смееха, Крис можа да усети напрежението — смехът бе прекалено висок, закачките твърде обидни и в цялата олелия се долавяше истерична нотка.

И наистина не мина много време, преди обстановката да се взриви.

Естествено, фитилът бе запален от кавга между Ленка и Дънкан.

— Това ми напомня малко за Кейп Код, не мислиш ли, Ленка?

— Не ставай смешен — изфъфли тя. — Изобщо не прилича на Кейп Код.

— Прилича — настояваше Дънкан. — Точно като него е.

— Но сега е тъмно, Дънкан. Не можеш да видиш нищо. Всъщност тук няма никакви плажове. Има само огромни къщи. Дори морето изглежда различно.

— Не, не е така. Помниш ли онова място в Чатам, където ходихме? Онзи мотел, в който лежахме цяла неделя сутрин и просто гледахме морето от прозореца? Не се преструвай, че не си спомняш.

— Няма ли да млъкнеш! — избухна тя. — Това е минало! Не го ли разбра, Дънкан? Свършено е. Не можеш да продължаваш да говориш така, сякаш все още сме заедно.

— Но ние си прекарахме страхотно. Не можеш да го изтриеш от паметта си.

— Мога и ще го направя! — заяви Ленка жестоко.

Дънкан я гледаше, без да казва нищо. После грабна бутилка бира и несигурно заобиколи мостика към бака.

— Внимавай, Дънкан! — извика му Ерик отгоре. Яхтата се носеше по вълните и Дънкан лесно можеше да загуби равновесие.

Иън, Крис, Алекс и Ленка седяха в неловко мълчание в кубрика. Ленка наистина бе прекалила. Тя вероятно си даваше сметка за това, но не позволи на никой от тях да го каже.

Крис взе две бутилки и каза:

— Ще ги занеса на Ерик и Меган.

— Ще дойда с теб — присъедини се Иън.

Скупчиха се на мостика. Дънкан седеше на бака пред тях, пиеше бирата си и гледаше светлините на Кънектикът.

— Дънкан и Ленка скараха ли се? — попита Ерик.

— Да — каза Крис.

— Знаех си, че ще стане така.

— Не трябваше да ги каните — обади се Иън. — Той беше решил да създава неприятности.

— Трябваше — каза Ерик. — Не можем да го изключим от групата.

— Освен това — добави Крис, — Ленка е виновна. Напила се е.

— Алекс също — каза Иън. — Между другото, какво му е? От изпита насам все е унил.

— Не знам — отговори Ерик. — Може би майка му.

— Или работата му — каза Крис. — Той разбра ли защо не получи назначение? Справи се доста добре на изпита и мислех, че го искат от ипотеките. Ти знаеш ли защо, Ерик? Да не би просто да са го забравили?

Ерик сви рамене.

— Майка му не е добре. Мисля, че е за това.

— Виж — прошепна Иън. Сочеше надолу към кубрика зад тях. Ленка и Алекс бяха вплетени в здрава алкохолна прегръдка.

— О, по дяволите! — възкликна Крис.

Всички се обърнаха към Дънкан. Той се беше изправил и тъкмо хвърляше празната бирена бутилка в морето. Все още не можеше да види какво се случва в кубрика, защото мостикът му пречеше.

— Ленка! — извика Крис.

Ленка не го погледна, а само вдигна предупредително пръст.

Крис се обърна към Дънкан и викна:

— Дънкан! Чакай!

Дънкан вдигна поглед, олюля се и почти падна, когато една вълна удари яхтата.

— Искам още бира — изръмжа той, тръгна и видя Ленка и Алекс. — Хей! Какво правите?

Сграбчи Ленка за рамото и я дръпна от Алекс.

— Не ме пипай! — извика тя и го блъсна в гърдите.

— Какво правите вие бе? — извика Дънкан и също я блъсна.

— Остави я на мира! — викна Алекс.

Дънкан отстъпи крачка назад и замахна. Алекс беше прекалено пиян и не можа да реагира. Ударът попадна право в брадичката му и той се олюля. Дънкан го удари още веднъж, Алекс залитна към парапета, преобърна се и полетя надолу.

Впоследствие на Крис му беше трудно да възстанови точно какво се случи. Спомняше си писъците на Ленка, празния поглед на Дънкан, който гледаше с отворена уста мястото, където бе стоял Алекс. Ерик скочи от мостика и се хвърли във вълните.

Иън събу обувките си и също тръгна да скача.

— Недей! — опита се да го спре Меган, но той не я послуша.

Яхтата се носеше по вълните. Меган изключи мотора. Облак закри луната. Крис едва различаваше плуващия Иън. От другите двама нямаше и следа.

— О, боже! — възкликна Дънкан и също почна да се събува.

— Спри го! — извика Меган. — За бога, Крис, не го пускай да скочи!

Ленка крещеше на Дънкан на някаква смесица от чешки и английски. Крис скочи, за да го хване, но се забави.

— Трябва да го извадя, трябва да го извадя — фъфлеше Дънкан, докато се прехвърляше през парапета.

Ленка се хвърли в прегръдката на Крис. Хълцаше истерично. Той се опита да я отблъсне, но тя не го пускаше, затова я зашлеви през лицето. Тя го погледна смаяно и той я натисна да седне на един стол в кубрика.

Меган обръщаше яхтата назад.

— Крис! Ела тук!

Крис бързо се изкатери до мостика, но дори оттам — на няколко стъпки по-високо — не можеше да види никого. Двамата с Меган оглеждаха тъмната кипяща вода отпред. Тук, по средата на залива, вятърът беше по-силен. Пяна проблясваше тук-там по гребените на вълните, сякаш сто малки плувци заобикаляха яхтата. Луната се скри зад облак и внезапно стана много тъмно. Изглежда, се намираха на половината път между Лонг Айланд и Кънектикът и макар да ги заобикаляха светлините на яхти, никоя не бе достатъчно близо, за да помогне.

Меган бавно насочи яхтата към мястото, където мислеше, че бяха, когато Алекс бе паднал зад борда. Четирима бяха във водата, а Крис и Меган не виждаха нито един.

— Там! — извика Крис. — Вдясно!

Беше Дънкан — пляскаше несръчно във водата. Меган насочи яхтата към него. Крис скочи в кубрика и сграбчи спасителния пояс. Дънкан ги бе видял и им махаше. Беше доста трудно да се маневрира близо до него и измина цяла скъпоценна минута, преди Крис да успее да му хвърли пояса и той да го хване. Крис задърпа силно, влачейки го през водата, и накрая го издърпа на борда. Дънкан се тръшна на палубата и задиша тежко. Крис хукна към мостика да види какво става с другите.

— Мисля, че там има някой — каза Меган и насочи яхтата към нещо, което се показваше над водата.

Беше Ерик. След пет минути и той също се озова на палубата — трепереше и пухтеше.

— Намерихте ли го? — попита той между две вдишвания.

— Не — отговори Крис. — Иън също скочи. Трябва да открием и двамата.

Ленка вече се беше съвзела и се беше качила на мостика при Меган. Крис и Ерик се присъединиха към тях. Обикаляха наоколо с яхтата в разширяващи се кръгове от мястото, от което бяха извадили Ерик.

— Иън добър плувец ли е? — попита Меган.

— Мисля, че да — отвърна Крис. Иън понякога ходеше на басейн след работа в Лондон. — Ами Алекс?

— Нямам представа — каза Ерик.

— Ти видя ли го? — попита Крис.

Ерик все още се бореше за въздух, но поклати отрицателно глава. Зъбите му тракаха.

— Боже, колко е студена водата!

Кръговете се разширяваха. Крис вече изобщо не бе сигурен дали са близо до мястото, където бе паднал Алекс.

— Бреговата охрана! — възкликна Меган. — Не трябва ли да се обадим на бреговата охрана?

— Не сте ли го направили още? — попита Ерик.

— Н-не — заекна Меган. — Не се сетих.

— Шестнайсети канал — каза Ерик. — Чакай, аз ще се обадя. — Той грабна микрофона на радиостанцията, която се намираше до кормилото, и подаде сигнал за бедствие. Огледа се наоколо. — Няма нищо друго близо до нас.

— След колко време ще дойдат?

— Не знам. Десет минути. Половин час. Нямам представа.

— Там! — извика Ленка и посочи напред и леко надясно от яхтата.

Крис се взря в мрака и можа да различи една махаща ръка. Меган зави към нея. Точно когато наближиха, облакът най-после отмина и луната освети плувеца. Беше Иън. Едва се движеше, но все още се държеше. Хвърлиха му пояса и той със сетни усилия проплува няколко метра, за да го хване. Крис и Ленка го издърпаха на борда.

— Видях ви да изваждате Ерик — изломоти Иън. — И се опитах да махам и да викам. Но вие не ме забелязахте.

— Е, вече те извадихме — каза Крис.

Продължиха търсенето. Отчаянието им се засилваше. От Алекс нямаше и следа. Десетина минути след подадения от Ерик сигнал за бедствие към тях се приближи бърз полицейски катер. След като се ориентира, охраната нареди на Меган да закара яхтата на брега. Меган започна да спори, че трябвало да останат и да продължат търсенето, но хората от охраната бяха непреклонни. Казаха, че в Ойстър Бей щяла да чака линейка.

Иън и Ерик се преоблякоха в сухите си костюми, които бяха долу. Дънкан отказа. Всички се струпаха мълчаливо на мостика. Яхтата летеше към брега. Сега, когато трескавото търсене бе приключило, ги измъчваше една и съща мисъл. Алекс беше изчезнал.

Дънкан лежеше на палубата. Ленка седеше до него и стискаше главата си с ръце. Иън изглеждаше изтощен и гледаше с празен поглед в пространството. Крис се чувстваше зашеметен, неспособен да повярва във видяното през последния половин час. Всичко това бе някаква ужасна грешка. Трябваше да намерят Алекс, просто трябваше. Сега, когато бреговата охрана беше дошла, властите, възрастните, щяха да го намерят. Крис не можеше съвсем да повярва, че и той вече се числи към възрастните, че това не е детска игра, че е станал свидетел как един мъж поваля друг в морето и че другият, техен приятел, най-вероятно е мъртъв.

— Ще ни питат как падна Алекс — сети се Ерик.

— Ще им кажа — изплака Дънкан. — Ще им кажа, че го ударих.

— Не, вината беше моя — каза Ленка. — Аз съм виновна, че го удари. Исках да се ядосаш. Заради него.

Дънкан поклати глава.

— Аз го убих — рече той. — Аз го убих.

— Все още има вероятност да го намерят — обади се неуверено Крис. Но никой не вярваше в това. Дори самият той.

— Дънкан може да се озове в много сериозна ситуация — отбеляза Ерик.

— Знам — съгласи се Дънкан. — Заслужавам си го.

— Не мисля, че го заслужаваш — каза Ерик. — Ти беше предизвикан. Нямаше намерение да го убиваш.

— Казах, че аз съм виновна! — повтори Ленка. — И ще им го кажа.

Крис разбра какво мисли Ерик.

— Не е необходимо някой да попада в беда. Всички знаем, че стана случайно. Трябва да кажем, че Алекс е паднал пиян в морето.

— Но аз го ударих — настояваше Дънкан.

— Знаем — каза Крис. — Но знаем също, че нямаше намерение да го убиваш. Освен това ти беше провокиран. Но ако кажем на полицията, те могат да те арестуват за непредумишлено убийство или нещо такова.

— Мисля, че може да бъде обвинен за убийство втора степен — заяви Ерик. — Каквото и да е обвинението, ще е сериозно.

— Не мога да повярвам, че си способен да говориш по този начин — настояваше Дънкан. — Алекс е мъртъв! Не разбираш ли това? Алекс е мъртъв.

Ленка спря да плаче и се приближи до Дънкан.

— Алекс може и да е мъртъв. Но Крис и Ерик са прави. Възможно е това да съсипе целия ти живот. — Тя го докосна по ръката. — И аз не искам да бъда отговорна за това.

Замълчаха, клекнали заедно на тесния мостик.

— Е, какво ще кажете? — попита Ерик. — Трябва да решим в следващите няколко минути. Крис?

— Казвам, че това беше инцидент. Алекс стоеше на бака, тръгна за още бира, подхлъзна се и падна в морето.

— Ленка?

— И аз мисля така.

— Дънкан? Става дума за твоя живот.

— Става дума за живота на Алекс.

— Да, и за него. Но сега говорим за твоя.

Той прехапа устна и кимна.

— Добре.

— Иън?

Иън все още не помръдваше, гледаше нагоре в небето.

— Иън? Ако ще използваме тази история, всички трябва да се придържаме към нея.

Иън гневно погледна Ерик. Внезапно Крис се запита доколко егоистичен е Иън. Щеше ли да рискува да излъже пред полицията, за да помогне на Дънкан? Накрая Иън кимна.

— Добре.

— Тогава всички сме съгласни.

— Не, не сме — каза Меган.

Ерик се обърна изненадано към нея.

— Защо?

— Защото трябва да им кажем истината.

— Но нали не мислиш, че Дънкан нарочно бутна Алекс в морето?

— Не. Но не е моя работа да решавам. Това е работа на полицията.

Яхтата наближаваше Ойстър Бей. Вече се виждаха светлините на две коли, които чакаха на брега.

Ерик заговори тихо на Меган, докато тя изключваше мотора.

— Знам, че мразиш лъжата. Не мога да те накарам да лъжеш. Но става дума за мой приятел. Ще го направиш ли заради мен?

Всички бяха вперили очи в нея. За Крис беше ясно, че е най-добре да се придържат към версията за случайното падане на Алекс. Не му харесваше идеята да лъжат пред полицията, но ако кажеха истината, нямаше да спечелят нищо, освен да хвърлят Дънкан в челюстите на американската правораздавателна система. Бе невъзможно да се предвиди резултатът. Той знаеше, че Дънкан ще страда за случилото се до края на живота си. Вероятно и Ленка. Крис уважаваше Меган за честността й, но се надяваше, че тя ще промени мнението си. Както им бе напомнил Ерик, Дънкан беше техен приятел.

Меган гледаше Ерик. Накрая пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре. Но не възнамерявам да разказвам измислици. Просто ще кажа, че не съм видяла нищо.

— Това ще е достатъчно — съгласи се Ерик. — Сега ме остави да вкарам яхтата в дока.

 

 

От първия удар Алекс го заболя. Вторият повреди нещо в мозъка му, някакъв механизъм на нервната система, който поддържаше тялото му в равновесие. Усети как коленете му се подгънаха и как залита назад. Почувства как бедрата му докоснаха парапета и се опита да се наведе напред, но дали защото бе пиян, или защото яхтата се люшна, не можа да го направи. Усети как пада назад и след секунда се озова под водата.

Беше много студена и сякаш изстискваше въздуха от него. Беше тъмно и тежестта на дрехите го дърпаше надолу, и той не можеше да каже в коя посока е повърхността. Риташе панически с крака и размахваше ръце. Дробовете го боляха, но успяваше да държи устата си затворена. После лицето му изведнъж се озова над водата и той пое въздух точно когато една вълна се пречупи над него. Морската вода ужили дробовете му и го задави. Алекс зарита трескаво с крака и успя да задържи лицето си над водата достатъчно дълго, за да успее да изкашля и изплюе водата. Пое нова глътка въздух, после го заля друга вълна.

Успяваше да се задържи над водата, макар че дрехите му тежаха като олово и студът го вкочаняваше. Огледа се и зърна отдалечаващата се яхта. Вдигна ръка да привлече вниманието им и бързо потъна, като погълна още вода. Отново се задави.

Беше в голяма беда и го съзнаваше. Не беше добър плувец и си даваше сметка, че е пиян. Вече не виждаше яхтата сред вълните.

Не искаше да умре. Беше твърде млад. Имаше толкова много неща, които искаше да свърши през живота си. Нямаше да умре.

Заплува натам, където бе видял яхтата за последен път. Опитваше се да плува равномерно, но беше трудно. „Забави. Плувай бавно.“ Важното бе да се държи на повърхността — те щяха да го намерят. Вече сигурно обръщаха назад. След секунда щяха да бъдат при него.

Забеляза нещо пред себе си! Някой плуваше към него! Алекс вдигна ръка, извика и заплува по-бързо.

Плувецът се приближи. „Слава богу“ — помисли Алекс.

— Тук! — извика той. — Тук съм!

Хвана ръцете, когато те се протегнаха към него. Искаше му се никога да не ги пуска. Беше спасен!

И внезапно ръцете го натиснаха надолу. Той беше толкова изненадан, пропусна да си поеме въздух, преди да потъне. Какво ставаше? Беше прекалено слаб. Не можеше да се бори. Протегна ръка, за да сграбчи плувеца, да го повлече надолу със себе си, но дробовете му вече се пълнеха с вода. Усещаше как потъва в мрака, в прегръдката на студеното, ледено море.

* * *

Откриха тялото му на другата сутрин, разбито в скалите на няколко километра по-надолу по брега близо до Итънс Нек. Крис, Иън и Дънкан се задържаха още седмица в Ню Йорк заради разпитите с полицията и погребението. Зададоха им въпроси, на които отговориха с лъжи. После британците отлетяха обратно в Лондон, Ерик и Ленка заеха работните си места в „Блумфийлд Уайс“, а Меган се прибра във Вашингтон.

Ала Алекс беше умрял. И споменът за това как бе умрял щеше да остане у всички тях.