Майкъл Ридпат
Хищникът (6)

5.

Настъпи лятото. Жегата в Ню Йорк през юни и юли беше толкова жестока, че бе неприятно да се излиза навън. Британците не бяха подходящо облечени за такова време — вълнените им костюми „Маркс енд Спенсър“ бяха възможно най-неудобното облекло за такъв климат. Влажността бе толкова висока, че докато изминеха пеша разстоянието между две пресечки, се обливаха в пот. Аудиторията им беше приятно хладна, но метрото вреше като огнен ад. Климатичната инсталация по линията „Лексингтън“ не можеше да се справи с пълния с потящи се пътници вагон. Крис, Дънкан и Иън понякога слизаха на Четирийсет и седма улица и изпиваха по една студена бира в някой бар, преди да се върнат под земята, за да продължат пътуването. Ленка, разбира се, не усещаше лепкавата жега в тоалетите си, които Аби Холис гледаше неодобрително, но не смееше да коментира.

Работата продължаваше да ги затрупва. В допълнение към капиталовите пазари на Уолдърн, които, изглежда, бяха един безкраен предмет, им преподаваха курсове по корпоративни финанси, счетоводство, международна икономика, кредитен анализ и етика. Водеха ги хора от обширната империя на „Блумфийлд Уайс“ от Токио до Чикаго, работещи в най-различни отдели от „Глобален надзор“ до „Деривати“. Темпото вървеше на приливи и отливи, но натискът върху тях никога не отслабваше — за това се грижеше Джордж Калхун.

За голяма своя изненада Крис откри, че всъщност курсът му е приятен. С изясняването на концепциите и свързването им в едно разбираемо цяло, интересът му растеше. Особено му допадаха лекциите на дилърите. Те бяха популярни сред курсистите — истината бе, че „Блумфийлд Уайс“ бе именно търговска фирма. Залагането на милиарди долари, големите мъже с големи уста, мъжкият език за изнасилвания и обезобразявания — всичко това се харесваше на определен тип курсисти. Но не това привличаше Крис. Той беше очарован от променливите взаимоотношения на пазарите, от това как предлагането и търсенето се отразяваха на движението на цените и как рисковият капитал се управляваше така, че загубите се намаляваха, а печалбите растяха. Не го интересуваха хвалбите на Кеш Калахан — водещ брокер в лондонския офис, който се фукаше с „шибането и подкарването на онези облигации“. По-интересни му бяха тихите разсъждения на Сеймър Танър — двайсет и девет годишната звезда на отдела за собствеността, за когото се говореше, че миналата година спечелил двеста милиона долара за фирмата. Крис вече започваше да се чувства у дома си в „Блумфийлд Уайс“. Тук имаше работа, която можеше да върши, ако го оставеха да я върши.

Джордж Калхун гореше от желание да създаде конкуренция. Искаше да запали курсистите си, да ги настърви и да им даде някаква цел. Затова след напускането на Дени Ейнджъл и Роджър Масдън окачи таблица с класирането на курсистите по успех от едно до шейсет или по-точно до петдесет и осем. Оценките бяха базирани върху комбинираните резултати от различни тестове в течение на курса. За да я направи по-пикантна, Калхун пусна дебела червена черта между номер 45 и номер 46 — от който започваше позорната последна четвърт. Обяви също, че първите трима по успех ще получат бонус в края на програмата.

На първо място беше Руди Мос. На второ — Ерик Асл. И на трето, напук на вбесения Калхун, беше Ленка. Дънкан се движеше около петдесето място или другояче казано, в долната четвърт, но близо до границата с възможност да се качи нагоре. След слабото си представяне на изпита по облигационна математика Иън бе на четирийсет и второ място, но бързо се изкачваше нагоре. Алекс го изпреварваше с две места на четирийсета позиция, а Крис, за своя собствена изненада, се намираше на двайсет и пето място. Въпреки разликата в способностите им или може би точно поради това, групата продължаваше да работи заедно. Успехът на Ерик и Ленка беше източник на гордост за всички и те искаха да са сигурни, че Дънкан и Алекс ще приключат курса, като се изкачат над границата на позора в списъка.

Ала един от курсовете не допадаше на Крис. Етика. Иън го нарече „корпоративно лицемерие“ и този прякор си остана. Това бе просто циничен опит да се преодолеят последиците от скандала с „Финикс Просперити“ и съдебното преследване на дилъра, продавал наркотици. Контрастът между Мартин Крол, който водеше курса по етика, и върволицата изпълнителни директори, описващи детайлно ограбването на клиентите си, би бил смешен, ако курсът не бе преподаван толкова сериозно. Иън издържа изпита с най-висока оценка, което всъщност не изненада никого. Той беше интелигентен, а в етиката не се работеше с числа и неговият вроден цинизъм идеално пасваше на начина, по който се преподаваше предметът в „Блумфийлд Уайс“. Ленка я скъсаха. Тя обясни как искала да „изясни“ някои от отговорите си и подозираше, че това не се е харесало на Крол. Иронията с излизането на Иън на първо място и провала на Ленка на изпит по етика в „Блумфийлд Уайс“ не убягна на Дънкан и Крис, които дори се почувстваха засрамени от доброто си представяне.

Връзката на Дънкан и Ленка процъфтяваше. Но поведението им беше много професионално. Не даваха никакъв повод за клюки в класа или пред другите курсисти. Дори когато бяха заедно с Ерик, Алекс, Крис и Иън, се държаха повече като добри приятели, отколкото като двойка. Често седяха един до друг в някой бар или ресторант и си разменяха добродушни закачки, но нямаше и следа от онази изключваща другите интимност, с която една двойка понякога може да раздели група приятели.

Прекарваха много време заедно. Обикновено Дънкан отиваше при нея в Гринич Вилидж и често се връщаше след полунощ, а през уикендите оставаше там. Заминаха заедно за Кейп Код през уикенда, когато се празнуваше Денят на загиналите във войните. Дънкан спеше малко, но се чувстваше отлично. Беше щастлив и самосъжалението за представянето му в курса, което започваше да дразни Крис и Иън, изчезна. Ленка също изглеждаше щастлива от живота, макар че за нея това състояние на нещата очевидно бе много по-обичайно. Иън понякога се чудеше какво, по дяволите, намира тя в Дънкан, но дори той не можеше да се оплаче от доброто му настроение.

Освен това самият Иън се наслаждаваше на живота. Често излизаше сам между девет и десет вечерта. Понякога на другата сутрин Крис се сблъскваше на път за банята с някоя непозната жена. В течение на лятото видя четири или пет. Повечето бяха американки, но една бе детегледачка от Франция и именно нея Крис видя повече от веднъж. Всички бяха привлекателни.

Крис не се изненада, че успехът на Иън с жените, забележителен в Оксфорд, е още по-голям в Ню Йорк. Той използваше с пълна сила акцента си и поради някаква причина, която Крис не можеше да разбере, жените явно харесваха арогантността му, вместо тя да ги отблъсква. Но никоя от онези, които се връщаха с него посред нощ, не си правеше илюзии, че поставя началото на прекрасна връзка. Крис смяташе, че може би именно затова идват при него. Успехът на Иън бе още по-забележителен, защото по това време страхът от СПИН се разрастваше. Иън мислеше, че рискът за хетеросексуалните е преувеличен и новите му приятелки вероятно бяха съгласни с него. А Дънкан миеше съдовете с удвоено старание поради същата причина.

На Алекс му бе трудно. Майка му боледуваше тежко. Страдаше от левкемия и заболяването се влошаваше. Той го пазеше в тайна от всички, освен от Ерик, но когато състоянието й се промени от стабилно към влошаващо се, Алекс почувства, че трябва да прекарва с нея цялото си свободно време. Тя лежеше в болница в Ню Брънсуик. Той ходеше там всеки уикенд и нерядко вечер след приключване на заниманията. Налагаше се и често да отсъства и не беше учудващо, че Калхун не гледаше с добро око на това. Алекс отсъстваше колкото бе възможно, но накрая Калхун го предупреди, че ако отсъства още един ден, ще го изхвърли от курса.

Бащата на Алекс бе починал преди пет години, а малко след това брат му се бе запилял по света. Сега работеше като матрос на яхта в Австралия. Алекс се възмущаваше, че брат му не искал да се върне в Щатите, за да види майка им. Така товарът на отговорността падаше върху Алекс. Когато не бе натъпкана с обезболяващи, майка му имаше силни болки и Алекс страдаше заедно с нея. Трудно беше толкова често да пътува дотам, за да я види — а тя едва говореше и очевидно бе в болезнена агония. Той мразеше както престоите си при нея, така и наложителните си отсъствия. Ленка го придружи два пъти и това, изглежда, повдигна духа му. Но работата му страдаше и той слезе надолу в класацията — зае мястото на Дънкан в последната четвърт.

Тамара успя да го навести в Щатите още веднъж. Дойде за Четвърти юли, националния празник. Този път долетя директно до Вашингтон и Крис се качи на влака, за да я посрещне там. Прекараха страхотен уикенд. Видяха фойерверките на хълма на Капитолия, слушаха „Увертюра 1812“ и се разходиха из задушния град. Крис се чувстваше много по-свободно — Тамара можеше да прави груби забележки за американците, без да я чуе някой негов познат, и той не трябваше да се тревожи, че ще обиди приятелите му.

Щастието на Дънкан не продължи цяло лято. То бе разбито през една гореща и влажна съботна вечер, две седмици преди края на програмата. Крис спеше дълбоко, омотан в смачкания чаршаф, когато го събуди трясъкът на входната врата. Той погледна будилника. Един и петнайсет след полунощ. Чу някакво изсумтяване. Дънкан. Седна на леглото. Дънкан обикновено се връщаше тихо, след като бе посетил Ленка. Имаше и друго странно нещо — в съботите Дънкан обикновено оставаше у Ленка. Нямаше защо да се връща в апартамента им посред нощ.

Пак трясък. Дънкан изруга. Още едно изсумтяване. Шум от прекатурен стол. Всичко това не звучеше добре. Крис излезе от стаята си. Дънкан се олюляваше във вестибюла. Лицето му изглеждаше бяло като платно.

— Какво ти е, Дънкан?

Дънкан изду бузи и се втренчи в него.

— Бе пийнах малко — отговори той завалено. — Отивам да си легна. Гади ми се.

Беше пиян до козирката.

— Ела в банята, Дънкан — каза Крис и го хвана за лакътя.

— Не. Ще си легна — настоя Дънкан, но позволи на Крис да го поведе. И щом видя тоалетната чиния, се хвърли към нея.

Крис го придържаше, докато повръщаше.

— Боже! — възкликна Иън зад тях. — Тъп педал! Трябва да почисти това.

— Не мисля, че може.

— Е, аз обаче няма да чистя — заяви Иън, върна се в стаята си и решително затвори вратата.

Крис почисти и тоалетната, и Дънкан. Съблече го и го сложи да легне. Дънкан моментално захърка.

Късно на другата сутрин Крис отвори вратата на Дънкан. Той лежеше по гръб с отворени очи. Стаята вонеше на алкохолни изпарения.

— Как си? — попита Крис.

— Ужасно — отговори Дънкан. — Ще ми донесеш ли вода?

Крис се върна с голяма чаша и Дънкан я изпи жадно.

— Боже, главата ми направо се цепи!

— Никога не съм те виждал толкова пиян — каза Крис.

— Даже не помня как съм се прибрал. Ти ли ме сложи да си легна?

Крис кимна.

— Благодаря. — Дънкан облиза устни. — Повръщах, нали?

— Да. Какво стана?

— Скарахме се.

— С Ленка?

— Да.

Крис чакаше. Знаеше, че Дънкан ще му разкаже.

Дънкан въздъхна и се намръщи.

— Страшно ме боли глава. Всичко свърши, Крис.

— Сериозно?

— Абсолютно.

— Защо? Какво стана?

— Аз съм виновен. Много я притиснах.

— За какво?

Дънкан въздъхна.

— Предложих й да живеем заедно. Програмата свършва след две седмици и не мога да понеса мисълта да се върна в Лондон и да я оставя тук. Разбрах, че тя е най-важното нещо в живота ми. Очевидно е, че кариерата ми в „Блумфийлд Уайс“ е провалена. Затова й казах, че ще напусна и ще живея с нея в Ню Йорк. Че лесно ще си намеря друга работа на Уолстрийт. Или пък че тя може да живее с мен в Лондон. Или че и двамата можем да заминем за Чехословакия. Не ми пука къде. Просто не мога да живея без нея.

— И какво каза тя?

— Отначало нищо, но веднага разбрах, че съм провалил всичко. — Дънкан млъкна и отново се намръщи, неясно дали от главоболието, или от спомена за снощния разговор. — След това каза, че също мислела за края на програмата. Увери ме, че ме харесва, но не иска да се обвързва. Каза, че ще е по-добре и за двама ни, ако се разделим сега.

— О, боже!

— Точно така. И аз й признах, че я обичам. Наистина я обичам, Крис. И смятах, че ако й го кажа искрено, тя ще признае, че също ме обича. Но тя не го направи. Каза само, че ще е най-добре, ако не се виждаме повече.

Крис му донесе още вода, Дънкан я изпи и продължи:

— Не можах да го понеса. Остават ми само още две седмици в Ню Йорк и искам да съм с Ленка. Затова й казах, че трябва да продължим да се виждаме и засега да забравим за бъдещето. Но тя не искаше и да чуе. Накрая почти ме изгони.

— И ти отиде да се напиеш.

— Просто не можех да повярвам. И все още не мога. Ние с нея… между нас двамата има нещо много… как да ти кажа. Тя е най-прекрасната жена, която съм срещал. Няма да срещна друга като нея, нали? — Той гледаше Крис настоятелно, очаквайки отговор.

— Ленка наистина е страхотна — отговори предпазливо Крис.

— Разбира се, че е страхотна — каза Дънкан. — В един миг мисля, че ще живеем живота си заедно, а в следващия…

— Сигурно ти е много мъчно.

— Много. О, боже! — По лицето на Дънкан потекоха сълзи.

Крис не знаеше какво да каже. Ленка беше самостоятелна и независима и щом бе скъсала връзката им, това наистина означаваше край. Дънкан просто трябваше да го преодолее. Но Крис си даваше сметка, че няма да е лесно.

— Ако искаш, може да излезем на разходка в парка и да си поговорим — каза Крис.

— Добре — съгласи се Дънкан. — Ей сега ще стана.

Крис отиде във всекидневната. Иън четеше неделния „Ню Йорк Таймс“.

— Какво му е? — попита той, без да вдига поглед от вестника.

— Ленка му е била дузпата.

— Знаех си, че не е от нейната класа. — Иън остави вестника и изпъшка. — Не мога да понасям хленченето му.

 

 

И наистина Дънкан бе неутешим. Не спеше. Пи от уискито на Иън до късно през нощта и когато го свърши, излезе да си купи още. Обаждаше се на Ленка посред нощ, докато тя не изключи телефона. Излагаше се на занятия — бършеше сълзите си съвсем очевидно и отказваше да обясни на колегите си какво не е наред. Другите курсисти се тревожеха и питаха Крис и Иън какво му е.

Крис му съчувстваше, доколкото можеше, но дори той беше изкаран от търпение от поведението му. Програмата наближаваше края си. Финалният изпит беше четиричасов тест върху капиталовите пазари и всички знаеха, че Уолдърн ще ги затрудни възможно най-много. Целият клас се подготвяше усилено, с изключение на Дънкан. Това тревожеше Крис. Дънкан беше на четирийсет и първо място, само пет имена над ужасната последна четвърт, а изпитът върху капиталови пазари беше много важен. Докато вечер Крис и Иън се потяха над книгите, Дънкан или бе в някой бар, или още по-лошо — в стаята си с бутилка уиски.

Групата все още се събираше редовно да учи в апартамента на Ерик и Алекс, но Дънкан не дойде нито веднъж. Въпреки че всички се тревожеха за него, бяха доволни да се отърват от жалкия му хумор. Но Ленка идваше. Изглеждаше малко по-потисната от обикновено, но иначе бе в много по-добра форма от Дънкан.

В четвъртък вечер след занятията Ленка изтича да го настигне. Тръгнаха заедно по Кълъмбъс авеню.

— Как е Дънкан? — попита тя.

— Не е добре.

— Ох. — Продължиха да вървят мълчаливо. После Ленка заговори: — Знаеш, че го харесвам. Ще се грижиш за него, нали?

— Опитвам се — отвърна Крис. — Но е трудно.

— Проблемът е, че ако се държа мило с него, това само го окуражава. Искам да разбере, че всичко е свършено. Раздялата ни трябва да е окончателна. Иначе по-късно ще го боли много повече. Разбираш ли?

— Мисля, че да. — Крис не искаше да взема страна и затова се опитваше да е колкото е възможно по-неутрален. Но смяташе, че Ленка вероятно е права — с Дънкан едно „може би“ щеше да бъде фатално.

— Знаеш ли, аз не го излъгах — каза Ленка. — Ние просто си прекарвахме добре. Не мислех, че отношенията ни са особено сериозни. Смятах, че и двамата го разбираме. После, когато той каза, че иска да се откаже от работата си, за да живее с мен, осъзнах, че гледа на връзката ни много по-различно от мен. Затова я прекратих. Щеше да е грешка, ако я оставех да продължи.

— Не виждаше ли, че Дънкан е влюбен в теб до уши?

Ленка въздъхна.

— Не. Винаги имам този проблем с мъжете. Започвам връзка с някой приятен мъж, добре ни е, а после един хубав ден намеренията им стават сериозни. Мислех, че Дънкан ще е различен — в края на краищата програмата си има край. И този край би трябвало да бъде подразбиращата се дата за точка в нашите отношения. Но Дънкан не иска да приеме това.

— Така или иначе, какво лошо има в една сериозна връзка?

— Някога имах такава връзка. В Прага. Бяхме сгодени и щяхме да се женим. Той беше студент по медицина и аз го обичах. Но след Нежната революция, когато имах възможността да се измъкна от отегчителната ни страна и да видя света, той не искаше да ме пусне.

— Не искаше да те пусне ли? Как би могъл да те спре?

— Беше си създал определена представа за връзката ни. Чехкините се омъжват много по-рано от западноевропейките и американките. Той искаше да се оженим, да се дипломира като лекар, а аз да го следвам където го отведе работата му. Точно както майка ми е направила с баща ми. Ти знаеш ли, че той е лекар?

— Не, не знаех.

— Добре, помислих си, че имам две възможности. Да започна нов живот на Запад или да бъда скучна чешка съпруга и майка на двайсет и пет години. Това беше трудно решение, защото обичах Карел, но накрая избрах единствената правилна възможност. Да замина за Съединените щати.

— И оттогава?

— Последното нещо, от което се нуждая, е сериозна връзка.

— Защо не? — попита Крис. — Мнозина търсят само това.

Ленка помисли внимателно, после каза:

— Предполагам, че не знам точно коя съм всъщност или каква искам да бъда. За теб е трудно да си представиш каква бе Чехословакия при комунистите. Америка е съвсем различна и повечето неща, които я различават от родината ми, ми харесват. Знам, че се променям, но не ми е съвсем ясно как. Няма да стана американка дори да живея тук години наред. Винаги ще съм си чехкиня и един ден ще се върна в страната си и ще направя нещо за нея, като използвам наученото тук.

— Разбирам.

— Искам да кажа, че съм напълно неподходяща за дълготрайно обвързване с Дънкан или с когото и да било. Една от причините е, че Дънкан няма да знае с кого се е обвързал. — Ленка прехапа устна. — Знам, че го нараних, но не го направих нарочно. Нараних много повече Карел и себе си. Не искам да го правя отново.

— Разбирам — повтори Крис.

— Така ли? — попита Ленка и го погледна изпитателно. — Наистина ли разбираш?

— Така мисля.

— Можеш ли да накараш Дънкан да го разбере?

Крис замълча.

— Не знам. Сигурно не.

— Все пак можеш да му го кажеш. Опитах се да говоря с него, но не стигнах доникъде. Но това не може да продължава. Той се държи така, сякаш сме женени и аз съм избягала с друг мъж. Обажда ми се по всяко време на денонощието, излага се пред колегите, следи ме. Изпраща ми писма — не ги чета. Шепне ми как не си струвало да живее без мен. Трябва да го накарам да разбере, че връзката ни приключи.

— Ще направя каквото мога — обеща Крис.

— Благодаря — каза Ленка. — Защото ми дойде до гуша. Някой трябва да му го обясни.

 

 

Крис реши да се опита да говори с Дънкан на следващия ден. Обядваха заедно в ресторанта на дванайсетия етаж и Крис предложи да се разходят из Батъри Парк. Оставиха си саката и минаха двете пресечки до парка. Денят беше горещ и влажен. Туристите се движеха мързеливо сред продавачите на сувенири, служителите в офисите дъвчеха лениво сандвичите си. Само чайките бяха активни и изследваха всяко парче боклук още щом паднеше на земята. Градският прах сякаш бе увиснал горещ и тежък във въздуха. В залива Статуята на свободата се издигаше към трептящата мараня.

— Вчера говорих с Ленка — започна Крис.

— О, така ли? — възкликна заинтересуван Дънкан.

— Тя каза, че нямало шанс да се съберете пак. Не искала сериозна връзка с никого.

Надежда в очите на Дънкан се смени с мъка.

— И какво от това?

Реакцията му обърка Крис.

— Ами… няма смисъл да я преследваш.

— Знам, че мисли така — каза Дънкан. — Точно там е цялата работа. Но тя греши и аз трябва да й го докажа. Ако спра да я преследвам, трудно ще го постигна, нали? Трябва да й покажа колко много я обичам и да я накарам да признае пред себе си, че и тя ме обича. Знам, че е така, каквото и да говори. Просто го знам. — Гледаше Крис и го предизвикваше да му възрази.

— Тя разказа ли ти за човека, с когото е била сгодена в Чехословакия? За това как е скъсала с него? Не искала да се обвързва тогава, както не иска да се обвързва и сега.

— Онова е било различно — заяви Дънкан. — Той е искал тя да се откаже от всичко заради него. А аз копнея да дам всичко за нея.

Крис замълча. Разбираше, че опитите му да убеди Дънкан ще са безполезни. Не трябваше дори да опитва. И изведнъж зърна две познати фигури — идваха към тях откъм Военния мемориал. Ленка и Алекс.

— Добре, прави каквото искаш — каза Крис и хвана Дънкан за ръката. — Хайде да се връщаме в офиса.

Но Дънкан също ги бе видял.

— Господи! Погледни там.

— Дънкан… — каза Крис и го задърпа за ръкава.

Дънкан се отскубна.

— Не мога да повярвам! Виж ги какво правят.

— Просто разговарят. Нали са приятели. Наши приятели.

— Да, но виж ги как разговарят! — възкликна Дънкан и забърза към тях.

Ленка го видя, намръщи се и спря.

— Какво правиш? — настоя да узнае Дънкан.

— Говоря с Алекс — тихо отвърна тя.

— Как можеш да правиш това? Защо не можеш да говориш с мен?

— Дънкан. — Крис го хвана за ръкава и го задърпа назад.

Ленка избухна.

— Мога да говоря с когото си искам, Дънкан. Мога да се разхождам с когото си поискам. Мога да спя с когото си поискам. — Направи крачка към Дънкан и го сръга с пръст в гърдите. — Аз те харесвах, Дънкан. Прекарахме добре заедно. Но не съм длъжна да понасям отвратителното ти държане. Ти не можеш да ми казваш какво да правя, разбра ли? Ние сме скъсали, Дънкан. Край!

Дънкан беше толкова изненадан от избухването й, че загуби ума и дума. Накрая Крис успя да го издърпа. Дънкан погледна назад и викна:

— Кучка!

— Педераст! — викна и Ленка.

Крис и Алекс се спогледаха, после Крис бутна Дънкан обратно към „Блумфийлд Уайс“.

Същия следобед по време на почивката Крис пресрещна Ленка. Тя все още беше ядосана.

— Беше много неприятно — започна той.

— Ти разговаря ли с него?

— Да.

— И той ще се откаже ли?

— Не.

Ленка въздъхна.

— Така си и мислех. Разбра ли сега какво имах предвид, когато казах, че той се държи така, сякаш ме притежава? Истината е, че не ме притежава, и аз трябва да го накарам да го разбере. Харесвам го въпреки всичките тези глупости, но ако единственият начин дебелата му глава да проумее, че сме скъсали, е да му кажа, че е педераст, значи съм направила каквото трябва.

— Той ревнува. Мисли, че между теб и Алекс има нещо.

— Това може би е добре. Тогава ще разбере, че всичко е свършило. — Ленка забеляза съмнението на Крис. — Имаш ли някакви други идеи?

И му обърна гръб и се запъти наперено към класната стая.