Майкъл Ридпат
Хищникът (30)

9.

Крис тичаше равномерно и се взираше в мрака. Чуваше как Дънкан пухти зад него.

И изведнъж ги видя — две фигури, които бавно вървяха към града. Затича по-бързо. Те чуха стъпките му и се обърнаха. Да, бяха Ерик и Меган.

Крис спря задъхан до тях. Бяха по средата на ливадата, далеч от всякакви сгради. Наоколо не се виждаше никой друг.

— Крис! Какво правиш тук? — възкликна Меган. — И защо си довел и него?

Дънкан дотича до тях. Дишаше тежко.

— Трябва да говоря с теб — каза Крис задъхано.

— Добре, но ние не искаме да говорим с теб.

— Моля те, Меган! Важно е.

Меган го изгледа нетърпеливо. Но в очите й се четеше и колебание.

— Хайде, Меган — каза Ерик и я хвана за ръката.

— Не, стой! — Тонът на Крис премина от молба към команда.

— Какво ти става, Крис? — викна тя.

— Просто се мъча да спася живота ти. Помогни всички да останем живи.

— Това е нелепо! Виж какво, защо не поговориш разумно с Ерик? Той може да ти помогне.

— Почакай, Меган — обади се Ерик. — Досега стоях настрана от всичко това и не искам да се замесвам. Интересува ме само твоята безопасност. Крис може да си измисля каквито си ще идиотски теории, но аз не искам да имам нищо общо с тях. Хайде да вървим.

Крис погледна Меган. Тя го гледаше с някаква смесица от объркване и гняв. Той наистина нямаше право да прекъсва разходката им.

— Спри! — каза Крис и сграбчи Ерик за ръката.

Ерик го изгледа.

— Пусни ме!

— Да, спри — обади се и Дънкан и пристъпи напред, стиснал кухненския нож.

Ерик замръзна. Меган изпищя.

Крис първо помисли да отстъпи и да остави Дънкан да забие ножа в Ерик. Може би дори можеше да му помогне. После разумът му надделя.

— Дънкан. Чакай! Недей!

— Защо не? Той уби моите приятели. И ще убие и нас, ако го оставим. Заслужава да умре.

— Недей, Дънкан! Това е глупаво. Така ли иначе ще те хванат. Ще те тикнат в затвора.

— Ще си струва.

— Не, няма. Почакай, ще извикам полицията.

— Не — каза мрачно Дънкан.

Крис го погледна в лицето. Знаеше, че няма смисъл да спори повече. А не можеше и да се опита да го спре, без да остави Ерик да се измъкне. Меган ги наблюдаваше ужасена.

И в този момент Крис чу зад гърба си изщракване. Всички се обърнаха. Маркъс, с дългото си палто, небръснат и задъхан, държеше пистолет, насочен право към тях.

— Я виж ти! Как се нарича група от инвестиционни банкери? Ято гъски? Стадо? Както и да е. Всички вие май просто не можете да се понасяте.

Те мълчаха и гледаха пистолета.

— Кой си ти? — попита накрая Меган.

— Маркъс Луброн. Брат на Алекс. Докато той не го уби. — Маркъс посочи Дънкан.

— Какво искаш да кажеш? — възрази Дънкан.

— Пусни ножа — каза Маркъс и насочи пистолета към него.

Дънкан не помръдна.

— Казах, пусни ножа.

Дънкан бавно остави ножа на земята.

— Повръща ми се от вас — заяви Маркъс. — Не само убихте брат ми, но започвате да се избивате и един друг.

— Не, ти не разбираш — каза Дънкан и тръгна към Маркъс.

— Стой! — викна Маркъс. — Ще те застрелям! Май дойдох съвсем навреме, за да те спра да не убиеш още някой.

— Не съм аз! Ерик е. Той уби брат ти! — възрази Дънкан. — Както и другите.

— Наслушах се достатъчно на хленченето ти. Застани там. И ти. — Маркъс махна с пистолета към Крис. — Застани до него.

Крис и Дънкан застанаха един до друг с лице към Маркъс. Лицето му беше в сянка, но Крис виждаше решително стиснатата му уста. Маркъс бе сериозен. Адски сериозен. Крис усети как го обзема страх.

— Маркъс — обади се Крис. Опитваше се да говори спокойно. — Мисля, че си разбрал погрешно всичко.

— Млъкни или ще ти пръсна главата.

— Но Крис не е направил нищо — възрази Меган.

— Убил е вашия приятел в Париж — отговори Маркъс.

— Не го е направил. Кажи му, Ерик.

Тя се обърна към Ерик. Той не каза нищо.

Маркъс вдигна пистолета и го насочи право към Дънкан.

— Алекс може да не е означавал нищо за теб — каза той. — Но той беше малкото ми братче. Чакаше го страхотен живот, ако ти не го бе прекъснал. Тогава не бях там, за да го защитя. Но сега съм тук.

— Маркъс… — почна уплашено Дънкан.

— Казах да мълчиш — сопна му се Маркъс.

Меган гледаше всичко с нарастващ ужас. Щеше да види как застрелват хладнокръвно човек. Искаше да изкрещи. Искаше да избяга. След емоционалния вихър от последния час и напрежението през изминалия месец нямаше да издържи. Погледна Дънкан. Тотален страх. Погледна Ерик — невъзмутим, с намек за лека доволна усмивка. Погледна Крис — напрегнат, но посрещащ с кураж последните си няколко секунди.

В тези последни моменти преди смъртта си той се обърна към нея. Погледите им се срещнаха. Внезапно нещо в нея превключи и тя разбра ясно всичко. Тук щяха да загинат хора. Невинните хора. Това бе много по-важно от нейното глупаво увлечение. Разбра също и че някой я обича. И това не беше Ерик.

Бавно и решително тя пристъпи напред и застана пред Дънкан.

— Махни се! — изръмжа Маркъс.

— Не — отговори спокойно Меган. — Свали пистолета.

— Виж какво, не ми пука колко инвестиционни банкери ще разпердушиня. Махай се!

— Аз не съм инвестиционен банкер — заяви Меган. — И не мисля, че тези хора имат нещо общо със смъртта на брат ти. И даже да имаха, вече имаше прекалено много убийства. Това трябва да спре.

В погледа на Маркъс се появи колеблива искра. Меган погледна бързо към Ерик.

— Просто ми кажи откъде знаеш кой е убил Алекс? И защо мислиш, че Крис е убил Иън?

— Той ми каза. — Маркъс кимна към Ерик.

И Меган разбра. Ерик не й бе споменал нищо за разговора си с Маркъс. Опитът да натопи Крис бе чист цинизъм от негова страна. Ерик я беше излъгал. За всичко.

— Излъгал те е — каза тя.

— Боже! — възкликна разочарован Маркъс. — Добре. Тогава ще ви застрелям всичките. Всички го заслужавате.

— Няма да застреляш никого — заяви Меган и направи крачка напред. — Ти не си убиец. Алекс нямаше да се съгласи да ни убиеш.

— Ще го направя — каза Маркъс, но Меган можа да долови съмнение в очите му.

— Ако го направиш, ще трябва да започнеш с мен. А ти знаеш, че аз съм невинна.

Пристъпи още една крачка. Дулото на пистолета бе на сантиметри от гърдите й. Маркъс отпусна оръжието.

И изведнъж Ерик се хвърли напред, сграбчи ръката на Маркъс и я изви зад гърба му. Маркъс извика от болка и изпусна пистолета. Ерик го блъсна, вдигна оръжието и го насочи към Меган.

— Не опитвай този номер с мен — предупреди с леден глас той. — Защото ще дръпна спусъка.

— Копеле такова! — извика Меган с пълен с презрение глас. — Аз вярвах в теб, а ти ме излъга! И си убил всички тези хора само защото са застрашавали скъпоценните ти малки планове, така ли?

— Ако искаш нещо, трябва да си готов да направиш необходимото, за да го получиш.

— А аз те обичах — каза Меган. — Но съм сбъркала. Ти се смяташ за по-добър от нас, нали? По-добър от всички нас. Мислиш, че няма проблем по-малките хора да умрат, за да може великият Ерик Асл да реализира съдбата си. Добре, нека да ти кажа нещо. Ти си пигмей. Ти си отвратителен, лъжлив, зъл малък негодник. Ти не струваш нищо, Ерик. Никога не си бил нещо и никога няма да бъдеш.

— Кучка — отвърна той и вдигна пистолета.

Само преди няколко секунди Крис се бе изправил пред смъртта и я бе приел. Бе изпитал страх и го бе преодолял. Сега не можеше да стои и да гледа как Меган умира. Ако не направеше нещо, Меган щеше да умре. Ако скочеше, може би щеше да бъде прострелян, може би и Дънкан щеше да умре, но Меган можеше да живее. Погледът му се стрелна към Дънкан и той видя, че приятелят му също вече не се страхува. И че също е готов за действие.

Хвърлиха се едновременно върху Ерик. Пистолетът изгърмя, но те успяха да го затиснат. Маркъс също скочи да им помогне. Крис хвана Ерик за ръката с пистолета и я притисна до земята. Оръжието отново изгърмя, но куршумът профуча безопасно в тъмнината. Ерик се извиваше и риташе, но за секунди успяха да го обезоръжат. Маркъс издърпа пистолета от пръстите му, опря го до слепоочието му и изръмжа:

— Не мърдай, копеле.

Тери наблюдаваше всичко от наблюдателния си пост зад едно дърво на двайсет метра от тях. Знаеше, че това все някога ще се случи и че Ерик ще затъне до гуша. Е, той нямаше намерение да затъва заедно с него. Имаше над един милион долара в швейцарска банкова сметка точно за такава евентуалност. Може би недостатъчно, за да стигнат за остатъка от живота му, но достатъчно, за да изкара една продължителна ваканция. Време беше да си върви.

Крис се изправи. Меган изтича при него и той я прегърна.

— Съжалявам — каза тя и го погледна в очите. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се. — Крис погали косата й. — Разбира се, че ще ти простя.

Тя се усмихна и зарови глава в гърдите му. Чу проклятие и погледна Дънкан. Приятелят му лежеше на земята и се държеше за рамото.

— Как си? — попита Крис.

— Жив съм. Но адски боли.

— Дай да видя. — Крис и Меган клекнаха до него. Лицето на Дънкан бе изкривено от болка, но раната не изглеждаше фатална.

— Какво да правя с този задник? — попита Маркъс и срита Ерик.

— Ритни го пак — отвърна Крис, извади мобилния си телефон и набра 999. Беше дошло времето за въпросите и обясненията. Лудницата беше приключила.