Майкъл Ридпат
Хищникът (3)

2.

Беше наистина трудно. Използваха „метода на примерите“, измислен в юридическия колеж на Харвард и приспособен за нуждите на бизнес колежите в цялата страна. Това включваше прочитането на „примерен случай“, представляващ подробно изложение на някой реален проблем, пред който се изправяше бизнесът, и избран, за да илюстрира конкретна финансова концепция. След това случаят се дискутираше в клас. Професорът посочваше някой нещастник, който да открие дискусията, и после започваше да го бомбардира с допълнителни въпроси. В най-добрия случай това можеше да бъде увлекателен начин за разглеждане на темите. В най-лошия бе серия от публични унижения за участниците.

Трудността не беше само в преглеждането на примерните случаи в навечерието на дискусията. За да ги разберат, курсистите трябваше да преравят безброй страници от дебелите учебници. От тях се очакваше да схващат поне по една сложна концепция всяка вечер.

Професор Уолдърн ръководеше два курса в първите месеци на програмата — капиталови пазари и облигационна математика. Това бяха и най-важните предмети. Доброто разбиране на облигационната математика или „мат“, както я наричаха съкратено, беше жизненоважно, ако по-късно човек искаше да се занимава с покупко-продажби. Уолдърн бе превъзходен преподавател, способен да превърне и най-обикновените финансови принципи в интересни и вълнуващи проблеми. Измъкваше части от решението на някой примерен случай от различни курсисти и след това под негово ръководство концепциите идваха на мястото си. За Крис неговите часове бяха интелектуално стимулиращи, но и изтощителни.

Уолдърн обаче беше и тираничен. Дънкан се ужасяваше от самата възможност да бъде посочен за откриване на дискусията, но това наистина се случи на третия ден. Крис знаеше, че Дънкан е работил с часове върху случая предишната вечер. Касаеше се за авиокомпания, която да реши дали да натрупа средства, като емитира облигации с фиксирана лихва, или да вземе заем с плаваща лихва. Но Дънкан просто не бе разбрал проблема. Започна да говори глупости — непрекъснато повтаряше въведението към случая, и Уолдърн усети незнанието му. Той отдели двайсет минути и доказа на Дънкан, на себе си и на класа, че Дънкан не е схванал най-основните принципи, въз основа на които се прибягва до облигации с фиксирана лихва. Дънкан беше съсипан. Някои от курсистите като Руди Мос се кискаха на спектакъла. Крис беше бесен. Опита се да му подскаже някои от отговорите, но на Уолдърн тези номера не минаваха.

Професор Уолдърн не бе единственият труден човек в програмата. Аби Холис бе един малък Хитлер. Обикаляше насам-натам и преди, и след заниманията, и се заяждаше с всички.

Недоверието на Ленка към Аби се превърна в презрение след един инцидент през втората седмица на програмата. Ленка се обличаше предизвикателно: носеше стилни рокли, къси поли, прилепнали блузи, кашмирени пуловери и елегантни копринени шалове. Приличаше повече на парижанка, отколкото на нюйоркчанка. Разбира се, това допадаше на всички мъже в програмата, но много от жените бяха засегнати и Крис дочу някои от тях да размишляват как е успяла да събере такъв гардероб със заплатата на курсистка.

Една сутрин, докато тя разговаряше с Крис и Дънкан във фоайето пред аудиторията, към тях се приближи Аби. Ленка носеше костюм с панталони в неутрален светлосив цвят, вероятно най-консервативният тоалет, който бе обличала някога.

— Ленка, мога ли да ти кажа нещо? — Аби я хвана за ръката и й прошепна нещо, което Крис и Дънкан не успяха да доловят. Но чуха съвсем ясно отговора на Ленка:

— Дрехите ми били неподходящи!? Какво искаш да кажеш?

Аби погледна Крис и Дънкан и отговори:

— Носенето на панталони в „Блумфийлд Уайс“ не е уместно.

— Това е абсурдно! — изсумтя Ленка. — Виж Крис и Дънкан. Те са с панталони. Повечето хора в програмата носят панталони. Сидни Стол, нашият председател, носи панталони. Защо аз да не нося?

— Знаеш какво имам предвид — каза Аби. Лицето й се зачерви, но стигнала дотук, тя нямаше намерение да отстъпва. — Неуместно е за жени да носят панталони.

— Значи мъжете могат, но не и жените, така ли? Чия идея е тази? Басирам се, че е на някоя жена.

— Не знам чия е идеята — отвърна Аби. — Но жените тук просто не носят панталони.

— Е, значи вече носят — отговорни Ленка и бързо влезе в аудиторията.

По време на почивката се присъедини към Крис и другите до машината за кафе и възкликна:

— Тази жена е невероятна! Видяхте ли костюма й и ужасната й смачкана блуза? Това трябва да се забрани.

— Миналата година тя е била една от нас — каза Алекс.

— Какво искаш да кажеш?

— Била е курсистка точно като нас. Очевидно не се е справила блестящо. Не е успяла да получи назначение след програмата, така че накрая е станала програмен координатор. Говори се, че трябва да се докаже пред Джордж Калхун, за да се измъкне оттук и да получи хубава работа.

— О, боже! — изстена Дънкан. — Ами ако това се случи на мен? Няма да го понеса.

За момент всички замълчаха, замислени за съдбата на онези, които нямаше да се измъкнат от последната четвърт.

— Програмата не затруднява повечето от нас — отбеляза Алекс. — Почти всички имат магистърски степени по бизнес администрация и са се занимавали с много от тези неща и преди. Но трябва да призная, че на мен ми идва малко нанагорно.

— И на мен — каза Дънкан.

— Просто материалът е твърде обширен — намеси се Крис, щастлив от признанието на Алекс, че не е подготвен за програмата. — Имам предвид, че в момента, в който разбереш една концепция, те ти сервират още две.

— Вижте, искате ли да се съберем тази вечер? Ако си помогнем, може би ще се справим. — Алекс погледна Ерик, който кимна.

— Това ще е добре — съгласи се Крис.

— Аз съм „за“ — каза Дънкан.

— Аз също — добави Иън.

— Позволявате ли на жените да носят панталони? — попита Ленка.

— Обикновено не — отвърна Алекс. — Но в твоя случай можем да направим изключение.

Апартаментът на Ерик и Алекс беше далеч на север в Уест Сайд. Беше просторен, но зле поддържан. Явно наемът се контролираше и собственикът нямаше интерес да го ремонтира. Мебелировката бе оскъдна и цареше студентски хаос. Но това, което ги порази най-много, бяха стените.

Четири или пет големи платна висяха из стаята и всяко изобразяваше нефтопреработвателни заводи или рафинерии по различно време на деня и нощта. Тръби, платформи, цилиндри, кули и комини се виждаха под странни ъгли и образуваха сложни геометрични мрежи. Оранжеви отблясъци, светлочервени пламъци и ослепително бели халогенни лампи допринасяха за мистерията на извършващите се процеси. Ефектът бе поразителен.

— Невероятни са — отбеляза Ленка. — Кой ги е правил?

— Аз — отговори Алекс.

— Ти? — Ленка го погледна, преоценката й беше очевидна. — Не знаех, че си художник.

— Няколко години опитвах да се прехранвам като професионален художник. Направих няколко изложби, продадох малко картини, но едва можех да преживявам. Идеята за живот в бедност не ми харесва. И ето ме тук.

— Това е срамота — каза Ленка.

Алекс сви рамене.

— Всички сме тук за това, нали? — В гласа му се долавяше оправдателна нотка — Ленка очевидно го бе засегнала на болното място.

— Съжалявам. Прав си. Но темата ти е странна. Защо именно заводи?

— Аз съм от Ню Джърси — отвърна Алекс. — Там имаме много рафинерии. Като дете ги зяпах от прозореца на колата. Бях очарован от тях. После, в колежа, си помислих: „Защо да не ги нарисувам?“. И това се превърна за мен в натрапчива идея.

— Невероятни са — повтори Ленка. — Това наистина ли е Ню Джърси?

И показа една картина — издигната върху пясък инсталация, която хвърляше огнени отблясъци в бездънното пустинно небе. Контрастът на суровия пресечен терен с импозантните съоръжения и смесицата от естествената и създадената от човека светлина произвеждаха потресаващ с красотата си ефект.

— Това е индустриалният град Джубаил в Саудитска Арабия — отговори Алекс. — Една химическа компания видя картините ми и спонсорира пътуването ми дотам. Продадох всички нарисувани там картини, с изключение на тази.

— Не се учудвам — отбеляза Ленка.

— Ще ми се да бях запазил повече от тях.

— Междувременно, аз се чувствам така, сякаш живея в някоя проклета фабрика — обади се Ерик. — Какво им е лошото на слънчогледите, за бога?

— Буржоазен еснаф — измърмори Алекс.

— Аз ги харесвам — каза Дънкан. — Рисувал ли си някога бирена фабрика?

— Не още — отговори Алекс. — Да приема ли въпроса ти като намек, че ти се пие бира?

— Помислих си, че няма да се сетиш.

Така тази вечер и по няколко вечери седмично през следващите месеци шестимата учеха заедно, като обикновено се събираха в апартамента на Ерик и Алекс. Бързо се изясни кой колко знае. Ерик поглъщаше всичко, което минаваше пред погледа му, и го разбираше моментално. За Дънкан материята бе жива мъка. Алекс и Крис влязоха в крак накрая, като Крис го постигна с повече труд от Алекс. Иън се държеше така, сякаш разбираше всичко, и наистина бързо схващаше принципите. Но когато опираше до работа с цифрите, беше безнадежден. По някакъв начин успя да запази тази тайна от всички извън групата им, която всячески го прикриваше. Ленка, изглежда, схващаше нещата почти толкова добре, колкото и Ерик, макар да имаше склонност към предлагане на сложни решения за проблеми, които изглеждаха на останалите прости. Помагаха си един на друг и с изключение на Дънкан всички преминаха изпитанието.

Алекс не беше единствен сред курсистите с необикновено минало. Макар в компанията да имаше доста англосаксонци с магистърски степени по бизнес администрация, „Блумфийлд Уайс“ внимаваше да не наема служители предимно от тази група. В банката работеха жени, както и мъже с индийски, африкански и японски произход. Мнозина бяха на възрастта на Крис, на по двайсет и две — двайсет и три години, повечето — с няколко години по-възрастни, а някои прехвърляха трийсетте. Сред американците имаше професионална комарджийка, която започнала и впоследствие продала собствен бизнес за поръчки по пощата на дизайнерски компютърни аксесоари, както и един накуцващ професионален футболист. Сред чужденците имаше бивш подводничар от френския флот; друг напълно невъзмутим японец, който обичаше да го наричат Текс и винаги носеше тъмни очила; саудитец, който много добре съзнаваше, че никога няма да го уволнят, и затова не правеше нищо; и една по-възрастна италианка, която се мъчеше да разбира бързия говорим английски и полагаше всички усилия да е в крак с останалите курсисти, докато същевременно се грижеше за тригодишната си дъщеря.

Независимо от произхода им, към всички се отнасяха еднакво, с изключение на Латаша Джеймс, чернокожата американка, която седеше до Крис. Професорите и дори Уолдърн внимаваха винаги да проявяват към нея уважение и учтивост. Това направо я побъркваше. Фирмата искаше да я назначи в общинския финансов отдел, където щеше да може да предлага услугите на „Блумфийлд Уайс“ на черните граждански лидери. А тя просто искаше да се отнасят с нея като с всички останали.

Ерик и Алекс се оказаха прави — пълно беше с кафяви носове. Шейсетте курсисти, които трепереха на банките, когато Уолдърн преподаваше, внезапно ставаха много активни, щом някой от изпълнителните директори идваше да разговаря с тях. Директорите отговаряха за различните отдели на фирмата и между официалните учебни часове изнасяха лекции, като обясняваха с какво се занимават отделите им. Именно те бяха хората, които щяха да наемат курсисти от програмата. Следователно те бяха и хората, които курсистите се мъчеха да впечатлят. Гледката на шейсет млади инвестиционни банкери, полагащи вкупом усилия да впечатлят едно човешко същество в един и същи момент, беше противна. Крис знаеше, че би трябвало да участва, но не можеше да се насили да го направи. Иън, който имаше ценното качество да се запомня, задаваше по някой въпрос в лаконичния си, небрежен стил. Ерик се ограничи с единични и невероятно схватливи въпроси към изпълнителните директори на ключовите отдели във фирмата. Дънкан понякога ломотеше нещо. Ленка не трябваше да се изтъква — те сами й задаваха въпроси. Беше жалко да се наблюдава как толкова много различни мъже на средна възраст я избират уж случайно, за да подчертае някой техен аргумент.

Разбира се, най-лошият беше Руди Мос. Обикновено само им се повръщаше от него. Най-лошото беше, когато дойде Сидни Стол.

Стол току-що беше заел поста председател на „Блумфийлд Уайс“. Бе дребен мъж с дрезгав глас, червени тиранти и огромна пура, която пушеше с наслаждение, докато разговаряше с групата. Крис реши, че е голяма работа. Очевидно беше много активен и нямаше време за глупости. Когато каза, че не го интересува кой си или откъде си дошъл, щом правиш пари за фирмата, Крис му повярва. Стол приключи речта си за това как „Блумфийлд Уайс“ може да остане най-добрата фирма на Уолстрийт само ако остане най-съобразителната, и попита има ли въпроси. Крис вътрешно изстена, когато Руди Мос вдигна ръка.

— Руди Мос, господин Стол.

— Какъв е въпросът ти, Руди?

— Господин Стол, докато ви слушах, се питах какъв набор от умения осигурява основните компетенции, които ни дават предимство пред толкова много нови играчи?

Стол само го погледна и дръпна силно от пурата си. Руди се усмихваше с надежда. Стол пушеше. Руди леко почервеня. Стол мълчеше. Шейсетте курсисти се размърдаха.

Накрая Руди се предаде.

— Искам да кажа, че олигополът на големите фирми се разпада, бариерите за навлизане в нашия бизнес са по-ниски и ще се наложи да оцеляваме, като разчитаме на основните си компетенции. Просто се питах кои са те според вас?

Очите на Стол светнаха. Същото се случи и с върха на пурата му.

— Момче, ще ти кажа как ще оцелеем. Повечето от вас, деца, ще правите пари за мен. Много пари. И аз ще ви задържа. Някои от вас ще ме разочароват. И ще са аут. Сега, какъв ще бъдеш ти, Руди?

По всички лица цъфнаха усмивки.

— Аз ще правя пари за вас, сър — покорно каза Руди.

— Добре. Има ли още въпроси?

Странно, но нямаше.