Майкъл Ридпат
Хищникът (29)

8.

Меган бе на около четиристотин метра от „Форт Сейнт Джордж“, когато дъждът заплющя. Затича, но докато се добере до кръчмата, стана вир-вода.

Заведението бе почти празно. От Ерик нямаше и следа. Тя погледна часовника си — бе подранила с десет минути. Поръча си бира и седна на малкия бар до запалената камина в ъгъла. Кихна, докато отмахваше мократа коса от очите си.

Бе напрегната, но същевременно се вълнуваше, че предприема нещо толкова безразсъдно. Нямаше представа какво щеше да каже на Ерик, но знаеше какво иска да научи — дали бъдещето й по някакъв начин ще е свързано с неговото. Някак си беше сигурна, че ще разбере това тази вечер.

Чу външната врата да се отваря и миг по-късно Ерик влезе. От косата, носа и дрехите му течеше вода. Тя му се усмихна. Той се приближи, целуна я по бузата и отиде да си вземе бира. След минута седеше срещу нея до огъня.

— Боже, това време е ужасно!

— Свиква се.

— Откъде идва този вятър? От Арктика?

— Вероятно.

Ерик отпи дълга глътка и каза:

— Това за Иън е направо ужасно.

— Да. Ужасно е.

— Първо Ленка, а сега и той… — Ерик поклати глава. — И ножът на възглавницата ти. Нещата наистина стават ужасни.

— Да.

— Тревожа се за теб, Меган… Тревожа се, че Крис ще отиде в полицията. Искам да кажа, че който е извършил това, може да не спре дотук. Моля те, внимавай!

Меган му се усмихна.

— Ще внимавам. — Отпи нервно от бирата си. Бе дошло времето да го попита. Трябваше да го направи, ако искаше да е сигурна в него. — Крис мисли, че ти си убил Иън. И Ленка. А също и Алекс.

Ерик затвори очи и бавно поклати глава.

— Смятах, че Крис ме познава по-добре.

— Така ли? — попита Меган. Гледаше го право в очите.

— Как можеш да питаш такова нещо? — отговори й той с въпрос.

— Ти ли го направи? — повтори тя.

Погледът на Ерик срещна нейния.

— Не — отвърна с приглушен глас той. — Не съм аз.

Седяха и просто се гледаха. Меган се изпълни със спомени за онова време преди толкова много години, когато беше отчаяно влюбена в Ерик.

— Вярваш ли ми? — попита накрая той. Все още я гледаше в очите.

— Да — отвърна тя. — Вярвам ти.

Ерик се усмихна.

— Добре. Но защо Крис мисли, че аз съм ги убил? И как съм могъл да убия Алекс? Ако някой го е направил, това е бил Дънкан, нали?

Меган се впусна в обяснение на гледната точка на Крис за събитията. Когато свърши, Ерик изглеждаше замислен.

— Но той няма никакви доказателства. Всичко това е въздух. Просто съзнанието му е отровено с лъжливи предположения и ме е набедил въз основа на тях. Това ме разочарова. Винаги съм харесвал Крис. Смятах, че е способен на по-добри неща.

— А какво ще кажеш за психометричните тестове? — попита Меган.

— О, това ли? — Ерик се усмихна. — Аз бях идеалният интервюиран. Сигурно помниш. През последната година в колежа ми предлагаха работа от десет фирми на Уолстрийт. Тайната ми се състоеше в това, че им казвах именно каквото искаха да чуят. А „Блумфийлд Уайс“ искаше да чуе, че съм груб, противен тип, който яде бебета на закуска. И аз им го казах. Е, сигурно малко съм преиграл. Но пък ми дадоха работата, нали?

— Значи си ги излъгал?

— Не съвсем. Но почти. Разкрасих нещата. Когато за отговорите на въпросите имаше избор да се помогне на някоя дребна възрастна дама да пресече пътя или да се бутне под автобуса, аз я бутах под автобуса. Неща от този род. Когато започнах работа в „Блумфийлд Уайс“, непрекъснато повтарях всички глупости от типа „навън е истинска джунгла“, но мисля, че се държах съвсем почтено. Питай Крис. Той знае.

Меган се успокои. Обяснението на Ерик бе съвсем правдоподобно. Ако доктор Хорват я биваше, тя би трябвало да разбере, че Ерик дава лъжливи отговори — но Меган не се изненада, че е успял да я заблуди.

— А ти кой мислиш, че е убил Иън и Ленка? — попита Ерик.

Меган въздъхна.

— Не знам. И се опитвам да не мисля за това. Сигурно е Дънкан. Но Крис пък е сигурен, че той е невинен. Не знам какво ги свързва, но Крис сякаш винаги го прикрива.

— Ние всички го прикрихме на яхтата, нали? — каза Ерик. — Може би това беше грешка. Не знам. Този вид тайни обикновено накрая излизат наяве.

— Ти какво мислиш? — попита Меган.

Ерик гледаше замислено бирата си.

— И аз не знам. Би трябвало да е Дънкан. Но смятам, че най-важното, което трябва да направиш, е да забравиш за всичко това. Ако убиецът е Дънкан или някой друг, когото дори не познаваме, те те наблюдават. Крис може да се забърква в каквито си иска неприятности, но аз не бих искал да се случи нещо лошо на теб.

Меган се изчерви. Загриженият му поглед изразяваше нещо много повече от тревога за една стара приятелка.

— Благодаря ти — каза тя и докосна ръката му.

Ерик й се усмихна. Поседяха така; ръката й докосваше неговата; моментът се стори на Меган цяла вечност.

— Хайде да поговорим за нещо друго — каза Ерик. — Какви са знаменитите кеймбриджки преподаватели? Всички ли са толкова откачени, колкото изглеждат? И какво правят сега, когато вече не могат да вербуват шпиони за КГБ?

Меган се впусна в описание на някои от ексцентричните типове, които бе срещнала. Това доведе до размяна на спомени за професорите им в Амхърст. После разговорът стана по-личен. Обсъдиха главните решения, взети през живота им, и защо са постъпили така.

Ерик заговори за Каси.

— Ти си я виждала, нали?

— Да. Няколко пъти. Когато тръгнахте заедно.

— Какво мислеше за нея?

— Мила е. И много красива. Не мога да кажа, че я харесвах, но тогава бях малко предубедена.

— Съжалявам — каза Ерик. — Глупав въпрос. Но ти си права. Тя изглежда безупречна съпруга. Красива, интелигентна, очарователна.

— И баща й е голяма клечка в Републиканската партия.

— Това не е честно.

— Съжалявам — извини се Меган, но всъщност не съжаляваше. Не й хареса това изброяване на прелестите на Каси.

Ерик се намръщи.

— Не знам. Макар никога да не съм го признавал пред никого, това сигурно беше още един плюс в нейна полза. Фактически тя изглеждаше безупречна във всяко отношение. Всичките ми приятели го казваха. И сигурно бяха прави… за първите две години.

Пулсът на Меган се ускори.

— За първите две години ли?

— Да — отвърна Ерик и замълча.

— Защо? Какво стана после?

— Не знам. Нямаше нищо общо с поведението й — тя винаги е била безупречната съпруга. Ставаше дума за мен. Започнах да разбирам, че търся нещо друго от жената, която трябва да обичам цял живот. Нещо, което поради някаква причина Каси не можеше да ми даде.

— Нещо друго ли? Какво имаш предвид?

— Не знам. Трудно е да се опише. — Той я погледна в очите. — Е добре, всъщност знам. Както и ти.

Меган се опита да се пребори с вълнението си. Тя го знаеше! Чувството й, че между тях съществува уникална връзка, се потвърди. Сигурно беше, че Ерик също го знае.

— Това сигурно е доста неприятно за Каси, нали? — попита внимателно тя.

Ерик кимна.

— Да. Неудобно ми е да говоря. Толкова е неблагодарно от моя страна след всичко, което тя направи за мен. Но това е положението.

— Ще предприемеш ли нещо? — попита Меган. За момент й се стори, че отива твърде далеч, но трябваше да разбере. Просто трябваше да разбере.

Ерик изглеждаше объркан.

— Не знам. Истината е, че през повечето време мисля за работата си. И обичам Уилсън. Не. Очаквам да се отчуждаваме все повече и повече. Но е тъжно.

Гърлото на Меган пресъхна.

— Да, така е.

Искаше й се да му се хвърли на врата, но той бе женен и макар да беше нещастен, личеше, че не мисли за развод. Дори не намекна, че някога е изневерявал на жена си; напротив, създаваше впечатлението на верен, макар и понякога отсъстващ съпруг. Тя не можеше да поеме отговорността за развалянето на едно семейство, нали? Ами Крис? Подновяването на връзката с Ерик щеше да е жестоко към него. А тя не искаше да е жестока с Крис.

Ерик погледна празните им халби.

— Мисля, че вече спря да вали. Какво ще кажеш да намерим някое място за вечеря?

— Да — съгласи се тя веднага. И не можеше да отговори другояче — просто нямаше избор.

 

 

Накрая влакът на Крис потегли и след десет минути спря на гарата в Кеймбридж. Крис почака две минути да пристигне влакът на Дънкан и двамата скочиха в едно такси. След двайсет минути стигнаха до реката и изтичаха по моста до „Форт Сейнт Джордж“, но от Ерик и Меган нямаше и следа. Крис се обърна към бармана — върлинесто луничаво момче с обида.

— Идвали ли са двама американци? Висок мъж и млада жена с дълга къдрава коса?

— О, да — отговори момчето. — Тръгнаха си преди две минути.

— Благодаря. — Крис се обърна към Дънкан. — Сигурно са тръгнали през ливадата към града. Хайде.

Изтичаха навън и огледаха обширния парк. Беше много тъмно и макар уличните лампи да осветяваха един път, който пресичаше ливадата, не успяха да ги забележат.

— Насам — каза Крис и забърза по един път, който водеше до светлините на колеж „Джизъс“ и центъра на града. Молеше се Меган да е добре и Ерик да не я е докоснал.

 

 

Тери вдигна очи от портативния шах на предната седалка и видя как две фигури изскочиха от едно такси и се втурнаха към моста. Веднага ги позна. Щом таксито отпътува, се приготви да излезе от колата, но видя, че идва друго такси. От него слезе висок мъж с дълго палто, погледна към моста, по който бяха изчезнали двамата, и ги последва.

Тери предпазливо тръгна след тримата. Изглежда, шефът му щеше да се нуждае от помощ.