Майкъл Ридпат
Хищникът (27)

6.

Крис беше едновременно нетърпелив и нервен, докато изкачваше стълбището на Меган. Нетърпелив, защото искаше да й разкаже за откритието си. И нервен, защото все още се тревожеше от студенината й към него предишната седмица и от колебливата нотка в гласа й, когато се самопокани да й гостува.

Почука на вратата, леко задъхан от изкачването на стълбите.

Тя отвори веднага.

— Здравей.

— Здравей.

— Ела. — Тя го придърпа към себе си и го целуна. Нервността му изчезна, щом усети дланите й върху гърба си. Тя се отдръпна и започна да разкопчава ризата му.

— Какво правиш? — попита Крис.

— На какво ти прилича? Имаш някакви възражения ли?

— Никакви — усмихна се той.

— Добре, ела тогава — каза тя и го поведе към спалнята.

След половин час лежаха голи в прегръдките си в затъмнената стая. Крис се подпря на лакти и загледа как светлината от колежанските сгради отсреща играе върху кожа на Меган.

— Хубаво беше — каза той и прекара пръст по бедрото й.

— Да. Заслужаваше го, след като бях толкова сдържана миналата неделя.

— Грешката не бе твоя — отвърна Крис. — Още беше в шок.

— Моя беше — настоя Меган. — И съжалявам за това. — Тя го целуна нежно по устните.

— Днес научих нещо — каза той.

— О, така ли? — Тя седна и вдигна колене до гърдите си. — Разкажи ми.

И Крис й разказа за разговора си с Дънкан, за потвърдената от Пипа негова версия и за наученото от доктор Хорват за Ерик. Тя слушаше внимателно и когато той свърши, не каза нищо.

— Е? Какво мислиш? — попита Крис.

— Не съм сигурна, че си направил правилното заключение.

— За Ерик ли?

— Да. За Ерик. Не мисля, че той има нещо общо с това.

Крис беше изумен. Гледаше Меган, несигурен как да реагира. Очакваше помощ от нейния здрав разум, за да реши какво да предприеме сега, когато знаеха, че Ерик е виновен за толкова много убийства.

— Но не разбираш ли? Трябва да е той. Удавил е Алекс, уредил е убийството на Ленка, за да й затвори устата, а после и Иън. Това е очевидно.

— Не и за мен — отговори Меган.

— Защо не?

— Ти нямаш никакви доказателства, нали? — попита тя. — Не ми е приятно да го казвам, но мисля, че губиш перспектива, опитвайки да намериш причина, за да отървеш Дънкан. Не мисля, че това е умно. Сбъркахме, когато го прикрихме тогава, и пак ще сбъркаме, ако го прикрием и сега.

— А какво ще кажеш за психометричните тестове?

Меган се разсмя.

— О, стига! Не можеш да осъдиш някого заради група въпроси с много възможни отговори, на които е отговорил преди десет години. И без това тези тестове са пълна глупост.

— Доктор Хорват беше сигурна.

— Разбира се, че е била сигурна. Работата й е да е сигурна в тази психо глупост.

— Добре, ние знаем, че Дънкан не е бил в Париж през онази нощ.

— Според жена му, която най-вероятно го прикрива. Освен това знаем, че и Ерик не е бил там.

— Така ли? — попита озадачено Крис. — Къде е бил тогава?

— Беше тук, в Англия — тихо каза Меган. — Дойде да ме види.

— Какво?!

— Дойде в Кеймбридж. Излязохме да пием чай. Разговаряхме.

— Защо не ми каза?

Меган сви рамене.

— Не съм длъжна да ти казвам всичко.

— Меган!

— Виж, Крис, той ми беше приятел. Сега се чувствам неудобно да разговарям за него с теб, и ти го знаеш. Не е станало нищо особено. Но това означава, че не е бил в Париж.

— Но това няма значение. Ние знаем, че той има някой, който му върши мръсната работа.

— Може и Дънкан да я върши. Мислил ли си за това?

— Но нали приехме, че Дънкан е убил Иън в пристъп на ярост. Ако Ерик е извършил всичко това, то е било внимателно планирано.

— Може Дънкан да е планирал всичко — каза Меган. — Никога не съм му вярвала. А на Ерик вярвам.

Крис я погледна. Само преди десет минути всичко изглеждаше съвсем просто. Сега ставаше сложно. Тревожеше го готовността на Меган да защитава Ерик. Много го тревожеше. И ако се бе срещнала с Ерик в неделя, именно това, а не шока от ножа на възглавницата й можеше да обясни студенината й към него онази вечер.

Меган очевидно следеше мисълта му.

— Ти знаеш, че сега между нас няма нищо. И не е имало нищо от години. — Тя докосна ръката му. — Трябва да ми вярваш, Крис.

— Трябва ли? — сопна й се той.

— Бих искала да ми вярваш.

Крис искаше да възрази, но прехапа език. Знаеше, че Меган се опитва да не прави въпрос от това и желаеше и той да се постарае за същото.

— Добре де — каза накрая с възможно най-примирителен тон. — Но може ли да ти задам няколко въпроса за Ерик?

— Разбира се.

— Ние знаем, че Алекс и Иън са вземали наркотици, когато бяхме всички заедно в Ню Йорк. Ерик вземаше ли?

Меган изглеждаше смутена.

— Да, вземаше. Малко. Кокаин. Но спря, когато хванаха Алекс.

Крис я погледна втренчено.

— Защо не ми каза за това?

— Не изглеждаше важно. Тогава всички вземаха наркотици.

— Ти вземаше ли?

— Не — призна Меган. — Опитвала съм в колежа, разбира се. Но никога не съм се занимавала истински с това.

— Но Ерик го правеше, така ли?

— Да. Тревожех се за него в колежа. И после пак в Ню Йорк. Но както казах, след като хванаха Алекс, той се отказа. Може да е пречело на любимите му политически амбиции.

— Това го разбирам — каза Крис. — И кой държеше наркотиците?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Или Ерик, или Алекс трябва да са купували наркотиците от някого. Кой от тях го правеше?

— Не знам — отвърна Меган. — Не съм питала. Не исках да знам нищо за това.

— Добре, тогава кой ги съхраняваше?

— Ерик — призна с нежелание Меган.

— И когато на Алекс са му трябвали, той е отивал при Ерик, така ли?

— Сигурно е било така.

— Значи Алекс е могъл да каже на „Блумфийлд Уайс“, че Ерик го е снабдявал?

— Не — протестира Меган и дори повиши глас. — Те бяха приятели. Какво се опитваш да кажеш? Че Ерик е бил злият наркодилър, а Алекс — неговата невинна жертва?

— Не. Опитвам се да кажа, че Алекс е щял да наклевети Ерик на Джордж Калхун. И че Ерик е знаел за това. И че когато Ерик е видял, че има шанс да затвори устата на Алекс завинаги, го е използвал.

Меган се намръщи.

— Меган — каза й тихо Крис. — Ние с Дънкан мислим, че трябва да отидем в полицията.

— Заради Ерик ли?

Крис кимна.

— Не смяташ ли, че първо трябва да го обсъдиш с мен?

— Нали точно това правя.

— О, така ли? Добре, аз мисля, че ще направиш голяма грешка. Просто ревнуваш Ерик, защото двамата ходехме преди много години, и искаш да защитиш глупавия си приятел от последиците на собствените му действия. Не одобрявам това.

Крис се опитваше да се сдържа в опит да избегне надвисналия конфликт, но сега загуби търпение.

— Може и да ревнувам. И може и да има защо — каза той. — Има много неща, които не си ми казала за Ерик. Например никога не си споменавала наркотиците. Не ми каза, че е идвал да те види в неделя. Вероятно има още много неща, които не си ми казала за него. Ти си тази, която губи реалната представа. Този човек е убиец, Меган! Не разбираш ли? Той е изключително опасен. Възможно е да се опита да убие теб, мен или и двама ни. Трябва да помислим сериозно за това. Направи нещо преди да е станало твърде късно.

Меган го гледаше свирепо. Внезапно му стана студено и неудобно заради собствената му голота.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза през зъби тя.

— Но, Меган…

— Просто се облечи и си върви!

И Крис си отиде.

 

 

Меган наблюдаваше Крис, докато той крачеше през двора с отпуснати рамене. За момент изпита желание да отвори прозореца и да му извика да се върне. Но не можеше. Не и без да признае, че той е прав за Ерик. А това бе нещо, което не можеше да направи.

Искрено се бе опитала да забрави Ерик. Връзката й с Крис не беше толкова заради самия него. Не, тя искаше да докаже на себе си, че Ерик е останал в миналото и че сега обича само Крис.

Но не успя. Крис бе прав за нея и Ерик. Битката на разума й със сърцето беше загубена. Тя, която толкова се гордееше със самоконтрола и способността си да анализира безпристрастно най-сложни проблеми, искаше да вижда Ерик — не, трябваше да го вижда. Знаеше, че от това няма да излезе нищо. Знаеше, че е безсмислено. Но трябваше да го направи; нямаше да може да си прости, ако оставеше да се изплъзне възможността да види какво би могло да се развие между тях. Сега знаеше, че никога не е спирала да го обича. Можеше да си повтаря безброй пъти, че е преодоляла чувствата си към него, но не беше. Сега трябваше да приеме този факт и да види какво ще се случи. Тази перспектива я плашеше, особено вероятността да бъде отблъсната, но същевременно я вълнуваше. Спомни си следобеда с него миналата седмица. Да, той все още изпитваше нещо към нея. Трябваше да има някакъв шанс.

Крис бе усетил всичко това и тя затова му се ядоса. Отрече очевидното и бе нечестна с него. Харесваше го, харесваше го много и не искаше да го нарани, но чувстваше, че не може да контролира ситуацията. До тази седмица не вярваше в провидението. Сега чувстваше, че то поема живота й, а нейната роля е само в това да не му пречи.

Но беше сигурна, че Крис греши в убеждението си, че Ерик е убил всичките тези хора. Тя познаваше Ерик и знаеше, че той никога няма да направи нещо подобно. А към Иън и Дънкан се отнасяше с недоверие и бе сигурна, че единият от двамата е отговорен за убийствата. Ревността на Крис го правеше неспособен да види това, което за нея беше съвсем очевидно.

Тя седна и започна да работи върху записките си. Но скоро се отказа — не можеше да се съсредоточи. Затова извади едно старо оръфано томче на Емили Дикинсън, подарено й от Ерик още в колежа. Познатите стихове я успокоиха като стари приятели със стабилните си, неизменни и надеждни ритми.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Ало.

— Меган?

През тялото й премина топлина.

— Ерик?

— Как си?

— Всъщност не съм много добре.

— Научи ли за Иън?

— Да. Не мога да повярвам. Още един.

— Да. Обадих се, защото се тревожа за теб.

— О?

— Да. Нямам представа защо е убит Иън, но след разговора ни в неделя исках да съм сигурен, че си добре.

— Добре съм. В спалнята ми вече не се промъкват психопати.

— Добре. Тревожа се, че който и да те е заплашил в събота през нощта, сигурно не се шегува. Не прави нищо, за да ги провокираш. Окей?

— Не се тревожи. Няма. Просто искам да забравя всичко това.

— Предполагам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Ами Крис?

Меган не можа да се застави да каже на Ерик за абсурдните подозрения на Крис. Не и по телефона. И реши да отговори уклончиво.

— Мисля, че е решил да отиде в полицията и да им разкаже всичко.

— Това не е ли опасно? — попита Ерик. — Искам да кажа, че той може да изложи себе си на риск. Той си решава какво прави. Но ножът е бил на твоята възглавница.

— Решил го е. — Меган въздъхна. — Ние се скарахме. — Настъпи пауза. — Откъде се обаждаш?

— От Лондон. Цял ден бях на съвещания.

Сърцето на Меган заби по-бързо.

— Предполагам, че нямаш никакво свободно време. Но… ще се радвам да те видя, ако успееш да дойдеш.

— Разбира се — каза Ерик. — Бих искал. Почакай за секунда да погледна в бележника си. — Меган почака. Толкова искаше да го види. Трябваше да го види. — Да, добре. Ако искаш, мога да дойда утре вечер.

— Много добре. — Този път тя не искаше той да идва при нея. Някое по-неутрално място. — Какво ще кажеш да се срещнем в една кръчма?

— Добре. Коя?

— Казва се „Форт Сейнт Джордж“. До реката е. Там е много приятно.

— Ще я намеря — каза Ерик. — Ще те чакам там в седем часа.

— Добре. — Меган се усмихна и затвори телефона.

 

 

Ранното пролетно слънце грееше приятно. Умореният Маркъс седеше на една скамейка в парка „Сейнт Джеймс“. Сигурен беше, че това е точно скамейката откъм супермаркета до езерото и до мостчето — точно както му я бе описал Ерик. Погледна часовника си. Единайсет и пет. Ерик бе казал в единайсет.

Не бе сигурен какво да очаква — дали Ерик щеше да се срещне с него, или някой друг. Смяташе изобщо да не идва, но накрая реши да дойде. Нямаше какво да губи, а всяка помощ щеше да е добре дошла. Все още не беше сигурен какво щеше да направи, когато откриеше Дънкан. Но трябваше да го открие.

Изобщо не спа по време на полета. Всъщност не бе спал от две нощи, още от разговора си с Ерик във Върмонт. Беше уморен и очите му се затваряха от приспивния далечен шум на трафика и крякането на патиците в езерото пред него.

Внезапно усети тежестта на нещо, поставено в скута му. Отвори очи и видя евтина брезентова спортна чанта. Огледа се. От едната страна една двойка вървеше под ръка към Бъкингамския дворец. От другата мъж с тъмна коса, покриваща яката на коженото му яке, бързо се отдалечаваше. Маркъс му извика, но мъжът ускори крачка. Маркъс сви рамене. Не беше Ерик, а куриерът не бе важен. Важна беше чантата.

Той отвори ципа. Вътре имаше бял лист хартия и тъмносин найлонов плик. Погледна листа. Съдържаше два акуратно отпечатани адреса: на офиса на банка „Хоншу“ в Лондон и домашния адрес на Дънкан Джемъл.

Опипа найлоновия плик. Вътре имаше нещо малко и тежко. Предположи какво е, докато предпазливо надзърташе вътре, без да го вади от чантата.

Беше прав. Пистолет.

Сърцето му заби бързо и той затвори ципа на чантата. Гледаше право напред и се опитваше да реши какво да прави, глух и сляп за разхождащите се наоколо туристи и чиновници.

Нямаше избор. Знаеше какво трябва да направи още след като бе прекосил езерото със ските предния ден; просто не бе могъл да си го признае. Но сега, със средството, лежащо в скута му, взе решението. Изправи се и тръгна покрай супермаркета към Трафалгар Скуеър, стиснал здраво дръжките на спортната чанта.