Майкъл Ридпат
Хищникът (23)

2.

В неделя Крис се събуди рано. Нямаше шанс да се наслади на традиционното си неделно излежаване, затова стана и си направи чай. Мислите, които скачаха несвързано в съня му, се сляха във въпроси, на които трябваше да намери отговор. Маркъс, Иън, Алекс, Ленка. Как бяха свързани всички те? Какво се бе случило в морето край Лонг Айланд преди десет години? Какво се бе случило в Прага преди две седмици? И какво правеше Иън в Париж?

Погледна тъмния екран на компютъра. Може би там имаше писмо от Маркъс? Или от Джордж Калхун? Или от някой друг, който можеше да хвърли светлина върху цялата тази каша? Знаеше, че това вероятно е загуба на време, но все пак провери пощата си.

Имаше писмо. От някакъв „загрижен приятел“. В полето на темата пишеше „Веднъж вече ти казах“. Писмото гласеше:

Крис,

Предупредих те в Ню Йорк и те предупреждавам отново. Спри да задаваш въпроси за Алекс. Забрави го. В противен случай ще умреш не само ти, а и Меган.

Крис гледаше текста с отворена уста. Все още бе сънен и не можеше да осъзнае какво точно става. Провери адреса на изпращача — верига от интернет кафета.

Телефонът иззвъня и той го вдигна.

— Крис! Крис, обажда се Меган! — Гласът й бе почти истеричен.

— И ти ли получи писмо? — попита Крис.

— Какво писмо? Току-що се събудих. Обърнах се и на възглавницата ми… Боже, това е ужасно! — Тя се разплака.

— Какво е станало? Успокой се, Меган. Успокой се.

— Нож, Крис. Огромен дълъг нож. С кръв по него. И кръв по цялата ми възглавница. Ужасно е!

Тя отново избухна в плач.

— Ранена ли си?

— Не — подсмръкна тя. — Но някой е влязъл и… Не съм усетила нищо.

— Слава богу, че не са те наранили. Но сигурно е ужасно.

— Да. Но кой може да го е направил? И защо?

— Опитали са да те уплашат. Както и мен.

— Добре, успяха — призна Меган. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— Разбирам — каза Крис. Искаше му се да може да я прегърне и да я успокои. После усети как го обзема вина. — Съжалявам.

— Съжаляваш ли? Няма за какво да съжаляваш.

Крис преглътна.

— Получих писмо по интернет тази сутрин. — Той го прочете от екрана на компютъра. — И ме предупредиха лично, докато бях в Ню Йорк. Някой ме заплаши с нож и беше написал предупреждение с кръв на огледалото в банята на хотелската ми стая.

— Боже, защо не ми каза?

— Не исках да те плаша — отговори Крис. — Помислих, че можеш да се опиташ да ме разубедиш за разговора с Маркъс. Не прецених, че и ти си в опасност.

— Следващия път, когато някой се опита да те убие, да ме уведомиш, става ли? — Меган явно се ядоса. И имаше право.

— Съжалявам.

Меган помълча известно време, после каза:

— Те не си поплюват, нали?

— Да.

— Мислиш ли, че може да е бил Иън?

— Възможно е. Може би е отишъл в Кеймбридж вместо в Париж. Но човекът, който ме нападна в Ню Йорк, определено не беше Иън. Ако той стои зад тази работа, сигурно действа с някой друг.

— Какво да направим?

— Можеш да уведомиш администрацията на колежа. Те ще се свържат с полицията. Но не съм сигурен, че от това ще излезе нещо добро — не съм чувал нищо от нюйоркските ченгета, откакто им разказах какво ми се случи. Но не мога да те карам да мълчиш.

Меган въздъхна.

— Няма смисъл. В колежа няма да погледнат с добро око на това. И който го е направил, сигурно е професионалист. Полицията едва ли ще го залови. Ще сваля калъфката ще изхвърля и нея, и ножа.

— Запази ножа. Може да ни потрябва като доказателство.

— Прав си. Добре.

Млъкнаха за момент.

— Крис?

— Да?

— Страх ме е.

— Знам. И мен ме е страх.

— Мисля, че става наистина лошо.

За секунда Крис не отговори. Беше решил да поеме рискове върху себе си. Но не можеше да рискува и живота на Меган.

— Може би — съгласи се той. — За известно време ще си трая. Няма да задавам никакви въпроси. Ще мълча.

— Съжалявам, Крис. Но наистина трябва да го направиш.

— Сигурно се чувстваш ужасно. Не ми харесва, че си сама. Мога ли да дойда да те видя?

— Ще бъде страхотно, ако можеш. Смятах да чета в библиотеката, но ако дойдеш вечерта, ще се радвам да те видя.

— Ще дойда — каза Крис.

— Благодаря — отвърна Меган. — Ще те чакам.

 

 

Иън огледа помпозната атмосфера на трапезарията в хотел „Джордж Пети“. Обикновено щеше да се наслади на закуска в такава красива обстановка, играейки ролята на международен инвестиционен банкер сред подобни на себе си хора. Но не и тази сутрин. Копнееше за чаша силно кафе и цигарка в някое обикновено кафе. Разбира се, с Ерик нямаше шанс за това.

Криеше се в Париж почти цяло денонощие. Заваля от момента, в който таксито му стигна до улица „Периферик“, и продължи да вали цяла нощ. Отне му цял век да намери хотелска стая без предварителна резервация и прекара по-голямата част от деня, избягвайки шумните мъже в червени блузи, пристигнали да ободряват страната си в мач по ръгби. Накрая откри един мръсен хотел близо до Северната гара, хвърли чантите си, разходи се малко под дъжда и после гледа някакъв лош американски филм, дублиран на френски, в някакво кино.

Чувстваше се отвратително. Предната нощ беше препил. И кокаинът. От него за малко се почувства по-добре. Но сега бе ужасно. Извади цигара и я запали. Ах, това беше добре.

— Иън, радвам се да те видя.

Бе пропуснал влизането на Ерик. Той изглеждаше отвратително блестящ и весел в снежнобялата си риза и толкова стегната вратовръзка, че сякаш изскачаше направо от шията му. Иън изпита желание да я дръпне, но вместо това само изсумтя, като пренебрегна протегнатата ръка на Ерик. Въпреки обстановката край тях това не беше бизнес среща и не му се щеше да се преструва, че е такава.

— Самолетът кацна с половин час закъснение. Но пък нямаше задръствания. Поръча ли?

Иън поклати глава. Ерик улови погледа на един минаващ келнер и поръча кроасани и кафе. После попита:

— Как си?

— Зле — отговори Иън и подсмръкна.

— Вярно, не изглеждаш много добре. — Ерик го изгледа внимателно. — Взимаш ли някакъв наркотик?

— Взимам — отговори той. Не си струваше да лъже.

— Това е глупаво. В момента всички се нуждаем от трезви глави.

— Стига глупости! — сопна му се Иън. — Ще правя каквото си искам. И ти навремето го правеше предостатъчно. Точно това ни забърка в тази каша.

— Това беше много отдавна. Не съм пипал нищо от десет години — заяви Ерик.

— Добре, но не си светец — отбеляза Иън. — Аз пък не съм убивал никого от десет години. Всъщност никога не съм убивал никого.

— Говори по-тихо — каза Ерик и се усмихна.

— Защо, по дяволите, трябваше да нареждаш убийството на Ленка? — попита Иън с по-тих глас.

— Нямах избор. Тя щеше да говори. Първо с Маркъс Луброн, а после и с други хора. Имаше само един начин да я накарам да млъкне.

— Но сега Крис е по следата. И старото ти гадже, Меган. А после Дънкан. Цялата работа се изплъзна от контрол.

— Не съвсем — спокойно каза Ерик. — Работя по въпроса за връщането й под контрол. И си спомни, че ако не беше казал на Ленка за Алекс, всичко това нямаше да се случи.

Иън въздъхна. Главата му пулсираше. Той затвори очи. Ерик бе прав. Спомни си нощта, когато отвори тази кутия на Пандора. Беше много късно и бяха в апартамента на Ленка. Току-що се бяха любили. Ленка разказваше за срещата си с Маркъс същия ден. Иън беше малко уморен, малко друсан и мозъкът му не работеше както трябва. Усмихна се и каза колко е смешно, че дори Дънкан не е виновен за смъртта на Алекс. Ленка внезапно се ококори и поиска да разбере какво има предвид. Иън се опита да увърта, но тя го засипа с въпроси и съпротивата му бързо се сломи. От години искаше да разкаже на някого и Ленка изведнъж му се стори подходящия човек. Затова й разказа как е видял Ерик да дави Алекс. Оказа се, че Ленка изобщо не е подходящият човек. Тя избухна. След десет минути Иън се озова на Олд Бромптън Роуд да търси такси.

После Ленка му каза, че ще каже на Маркъс, а Иън каза на Ерик. И после Ленка беше мъртва.

— И двамата се издънихме — заяви Иън. — Но не е необходимо ситуацията да се влошава.

— Прав си, не е необходимо — съгласи се Ерик. — Мисля, че е много важно да си затваряш устата. Защото знаеш какво ще се случи, ако не го направиш.

— Това заплаха ли е?

— Разбира се — потвърди Ерик. — И знаеш, че ще я изпълня, ако се наложи.

Иън се ядоса. Не знаеше как, но се бе озовал под командата на Ерик още от удавянето на Алекс. Навремето му се струваше умно да остави Ерик да се погрижи за всичко. Ерик, който, изглежда, винаги имаше отговор за всяка ситуация. Е, сега беше ясно, че е сгрешил. Ерик имаше повече какво да губи от него. Време беше Иън да поеме нещата в свои ръце.

Той запали друга цигара.

— Не би ли трябвало аз да съм този, който заплашва? — попита той. Мъчеше се гласът му да звучи спокойно и авторитетно.

— Не мисля, че би било разумно — отговори хладнокръвно Ерик.

— Защо не? Ти уби Алекс. Ти уреди убийството на Ленка. Просто ми се махни от главата или ще разкажа на всички какво знам.

Иън се надяваше, че това ще стресне Ерик. Но не стана така.

Ерик само го гледаше. Иън се опита да пуши цигарата си спокойно, но не спря да се върти на стола. Накрая палецът му се вдигна до устните и той захапа нокътя.

Ерик се усмихна с превъзходство.

— Никой не може да си позволява да ме заплашва — заяви той и стана от масата точно когато келнерът донесе кроасаните.

 

 

Тери чакаше Ерик на летище „Шарл дьо Гол“. Ерик го заведе в едно от онези тихи места в аерогарите, които не са на пътя от едно място до друго, нито пред някакви важни офиси, и седнаха на два стола. Единственият човек наблизо беше една чистачка.

— Е, шефе? — попита Тери.

Ерик въздъхна и изду бузи.

— Иън е ненадежден. Оправи се с него.

— Същата сума като последния път ли?

Ерик кимна.

Тери се усмихна. Ерик бе платил щедро.

— В Кеймбридж всичко ли мина добре? — попита Ерик.

— Влязох без проблем. Оставих ножа. Излязох. Никой не ме видя.

— Мислиш ли, че това ще я уплаши?

— О, ще я уплаши — отвърна Тери. — Но сигурен ли си, че това ще е достатъчно?

— Не можем да сеем трупове навсякъде — каза Ерик. — Всеки труп увеличава риска да ни хванат. Това, че труповете се появяват в различни страни, е добре, но ако някой се сети, че убитите са били на същата яхта преди десет години, сме в беда.

Тери само кимна. Но Ерик разбра подтекста. Тери смяташе, че Ерик е мек с Меган, защото му е била гадже. Добре, прав беше. Ерик наистина не искаше да я убива, ако можеше да го избегне. Всъщност той не искаше да убива никой от тях. Но след Алекс едното доведе до другото.

А трябваше да убие Алекс. Ако не го бе направил, изпускаше шанса да осъществи плановете си. Винаги бе знаел, че е изключително надарена личност, знаеше го още като малко дете. Нямаше клас, в който да не може да излезе първенец, нямаше работа, която да не успее да получи, нито състезание, което да не може да спечели. Знаеше още от детството си, че този изключителен талант му е даден за една цел и целта му се струваше тази — да бъде водач на страната си. Можеше да го постигне. Имаше таланта. Можеше да печели пари. По дяволите, дори имаше късмет. И знаеше, че щом заеме висок пост или дори най-високия пост, ще върши работата си добре. Ерик знаеше, че амбицията му е далеч от възможностите на повечето смъртни. Но бе уверен, че е в неговите възможности.

Алекс и няколко грама бял прах щяха да сложат край на всичко това. Той не можеше да го позволи.

— Да се надяваме, че сме ги уплашили — каза Ерик. — Но ако това не свърши работа, имам друг план. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Полетът ми е след двайсет минути. Успех.

— Благодаря, шефе — отвърна Тери.

Ерик мина през проверката по сигурността и паспортния контрол и се запъти към изхода за самолета. Извикаха пътниците за Лондон, но опашката беше дълга и той разполагаше с няколко минути. Набра един номер на мобилния си телефон.

— Ало?

Позна гласа. Бе същият, както преди девет години.

— Меган? Обажда се Ерик.

Секунда мълчание. След това той чу гласа й.

— Ерик? — Меган изрече името му с глас малко по-висок от шепот.

— Да, аз съм. Как си?

— Ъ-ъ… добре съм.

— Радвам се. Виж, знам, че не сме се виждали отдавна, но съм в Лондон за една среща утре и имам малко свободно време днес следобед. Просто помислих, че ще е хубаво да те видя. След случилото се с Ленка и всичко останало.

— Ами… добре. — Меган прозвуча колебливо. — Къде си?

— На летището. — Ерик внимаваше да не каже на кое летище. — Трябва да свърша едно-две неща, но може да успея да стигна до Кеймбридж до три.

— Добре. В три става. Попитай при портиера и ще те упътят.

— Добре — каза Ерик. — Довиждане.

 

 

Крис гледаше кръговете бяла пяна на повърхността на бирата си, глух за нарастващия шум около себе си, докато кръчмата в Хампстед се пълнеше с неделната обедна тълпа. Дънкан му се бе обадил в единайсет, за да се срещнат на халба бира, и Крис с удоволствие се съгласи. Имаше много неща, които искаше да обсъди с него.

Но можеше да мисли единствено за Меган. Тези хора не се шегуваха. Въпреки че беше доволен от решението си да рискува собствената си глава, не можеше да рискува нейната — тя просто бе твърде важна за него. Обзе го чувство за безпомощност. Оставането на Меган в безопасност означаваше той да не предприема нищо. А това не му допадаше. Това означаваше да остави убиеца на Ленка да се измъкне. Но нямаше избор.

От мислите му го извади удар на халба бира върху масата. Дънкан седна на стола срещу него, донасяйки полъх на добро настроение.

— Здрасти, Крис. Как се отнася пазарът с теб? — попита той в тона на лишения от смисъл разговор между хора от деловите среди.

— Гадно — отговори Крис.

— Ясно. А иначе как си?

— Пак гадно.

— Хич да не ти пука. Имам добри новини.

— Невъзможно.

— Съвсем възможно е. Помниш ли обяда с Халид?

— Да — отвърна Крис и си помисли, че няма да остави Дънкан да измъкне още безплатна информация от него.

— Той каза, че се интересува от всички тези ужасни пазари на държавни облигации, където търгуваш. Очевидно си го впечатлил много. Попита ме дали може да вложи пари в твоя фонд вместо директно на пазара. Би искал да наблюдава как се справяш около година и после евентуално да опита и сам.

Крис го погледна.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря — заяви Дънкан. — Той те е проверил при Фейсал, който явно му е казал добри неща за теб. Казах му, разбира се, че си загубеняк, но Халид никога не се съобразява с мнението ми. — Дънкан се усмихваше широко.

— Но той знае как бях уволнен от „Блумфийлд Уайс“. Как загубих всички онези пари.

— Изглежда, че не му пука. Много свестни хора бяха уволнени от „Блумфийлд Уайс“ — дори аз например. Можеш ли да приемеш още един инвеститор? Аз не знам как е структуриран фондът.

— Така се случва, че можем. За каква сума става дума?

— Петнайсет милиона долара. Но той би се задоволил и с по-малко.

— Не, петнайсет милиона долара ще свършат хубава работа. — Петнайсет милиона долара бяха седемнайсет милиона евро. Това щеше да е достатъчно, за да плати на Руди и да му останат седем милиона евро. — Мисля, че и моментът е идеален. За него и за нас.

Дънкан се усмихна.

— Да му кажа ли, че след внимателна преценка си решил, че си в състояние да го сместиш?

— Кажи му — одобри Крис. — Добра работа, Дънкан! Длъжник съм ти за това.

— Не си — възпротиви се Дънкан. — Хубаво е, че за разнообразие и аз мога да ти помогна.

Крис се усмихна и вдигна халбата си.

— За Халид. — И двамата отпиха.

— Освен това — продължи Дънкан, като остави халбата си, — мисля, че трябва да ти благодаря за разговора с Пипа.

За момент Крис се поколеба. Бе се надявал, че Дънкан няма да разбере за този разговор. Но Дънкан не изглеждаше ядосан.

— Може би — отвърна внимателно Крис.

— Не знам какво си й казал, но изглежда, е свършило работа.

Крис го изгледа озадачено.

— Доколкото си спомням, тя каза, че си идиот, и аз се съгласих.

— Е, добре, двамата излязохме в петък вечер и мисля, че може пак да се съберем.

— Страхотно — каза Крис. — Това добре ли е?

— Така мисля. Ти си прав, а също и тя. Аз бях идиот. Но не възнамерявам да бъда идиот и за в бъдеще. Ще видим. Във всеки случай струва си да се опита.

Крис се усмихна.

— Да, така е. Пожелавам ти късмет.

— Ами ти? Защо си в такова лошо настроение? Пазарът е отивал надолу и преди, нали?

— Ще ти кажа — въздъхна Крис, отпи голяма глътка бира и описа всичко случило се след заминаването му за Щатите, включително заплахите срещу него и Меган. Дънкан слушаше с отворена уста.

Когато Крис свърши, Дънкан се отпусна на стола си и издиша шумно.

— Искаш да кажеш, че в края на краищата не аз съм убил Алекс?

— Така излиза — потвърди Крис.

Дънкан поклати глава.

— Обвинявах се през всичките тези години. И Иън е знаел през цялото време, че аз не съм виновен?

— Да.

Дънкан почервеня и удари по масата. Бирата му се плисна от халбата.

— Копеле мръсно! — Двойката на съседната маса се обърна да гледа. Дънкан ги видя и заговори по-тихо: — И какво е смятала Ленка?

— С Меган имаме една идея, но първо ми кажи какво мислиш ти.

— Добре. — Дънкан помисли малко. — Знаем, че Алекс е бил удавен. Значи, ако аз не съм го убил, когато го ударих и той падна във водата, тогава… някой друг трябва да го е удавил. След като вече е бил в морето?

Крис кимна.

— Може да е бил само един от хората, които се хвърлиха да го спасяват. Освен мен това бяха Иън и Ерик.

Крис отново кимна.

— Добре, трябва да е Иън, нали?

— Това ни изглежда най-вероятно.

— Не мога да повярвам. Гадно копеле! Мислиш ли, че е убил и Ленка?

— Да. Или е платил на някой друг да го направи.

— Боже. И какво ще предприемем по въпроса?

— Трудно е. Казах ти как ме нападнаха в Ню Йорк. И за ножа на възглавницата на Меган.

— Да. Но не можем просто да си седим и да го оставим да се измъкне.

— Мисля, че се налага. Поне засега.

— Какво искаш да кажеш? — Дънкан го изгледа втрещено. — Това е чисто малодушие.

— Това е здрав разум. — Дънкан се намръщи, но Крис продължи: — Виж, когато заплашваха само мен, бях решен да продължа. Дължа много на Ленка и бях готов да поема рискове, за да открия кой я уби. Но не мога да рискувам живота на Меган.

Дънкан присви очи.

— Има нещо между теб и нея, така ли?

— Да — призна Крис. — Има.

Дънкан изсумтя.

— Дънкан. Бъди разумен. Даже да нямаше, не мога да рискувам живота й. Ти също. Както и да е, Иън е в Париж до края на другата седмица.

— Ти можеш да не правиш нищо, щом така искаш — каза Дънкан. — Но това не означава, че и аз ще постъпя като теб.

— Какво ще направиш? — попита Крис.

Дънкан не каза нищо, а пресуши халбата си и стана.

— За бога, бъди внимателен — каза Крис, но Дънкан изобщо не му обърна внимание, а тръгна към изхода.

 

 

Меган не можеше да се съсредоточи върху книгата пред себе си — анализ на работата на монасите от Фльори, едно абатство до река Лоара, приютявало важни английски духовници. Не само защото бе на френски или защото авторът, изглежда, изпитваше отвращение към изречения с по-малко от трийсет думи. Тя можеше да се справи с това. Наистина, след пристигането й в Кеймбридж, библиотеката и нейните трудни текстове се бяха превърнали в нейно убежище от нелепата смърт на Ленка. Тя успяваше да се забрави за няколко часа само тук. Именно затова толкова бързаше да излезе от стаите си тази сутрин — с надеждата да изтрие ужаса от ножа от съзнанието си. Но не успя. И причината за това беше Ерик.

След като разговаря с Крис сутринта, тя сложи ножа в един найлонов плик и го скри в дъното на едно от чекмеджетата. След това напъха кървавата калъфка в друг плик заедно със съдържанието на кошчето за боклук и го изхвърли в кофите. И тъкмо щеше да тръгва за библиотеката, когато се обади Ерик.

Трябваше ли да му казва, че може да дойде да я види? Тя го избягваше вече осем години и това решение несъмнено й бе помогнало да преодолее раздялата с него. Една среща сега със сигурност нямаше да й навреди. Той беше женен, тя, изглежда, се намираше в началото на сериозна връзка с Крис. Не, в това не можеше да има нищо лошо.

Тогава защо усещаше гърлото си толкова сухо? Защо не можеше да се съсредоточи върху книгата си? Защо не можеше да спре да мисли за гласа му, за лицето, за очите, за докосването му?

Знаеше, че трябва да го види. Това вероятно беше добро. Приключване, каквото и да означаваше това. Ерик сигурно бе станал дебел и алчен инвестиционен банкер. Нямаха много общо, когато бяха студенти, а сега не би трябвало да имат нищо общо. Щеше да й се отрази добре да види Ерик след толкова години. И да убеди самата себе си, че й е по-добре без него.

В два часа се отказа и се върна в колежа. Потръпна, докато влизаше в стаята си. Бяха изминали само дванайсет часа, откакто някой се бе промъквал около леглото й. Щеше да й е трудно да спи в него тази вечер. Заключването на външната врата се бе оказало безполезно. Тя погледна дивана — ако го изблъскаше до вратата, преди да си легне, никой нямаше да може да влезе, без да я събуди. А тя щеше да пищи. Сигурно имаше поне сто души наблизо, които щяха да я чуят.

Крачеше из стаята. Среса се. Изрови отнякъде червило, което никога не използваше, и после го остави. За какво мислеше? Нямаше нужда да изглежда добре заради Ерик.

Застана до прозореца и се загледа към двора. Килим от снежинки и минзухари застилаше земята под стария чинар. Никога не бе виждала толкова голямо дърво и с толкова преплетени клони. Листата сигурно щяха да се появят след месец-два, но засега бе трудно да си представи това. Дървото изглеждаше някак си прекалено грохнало, за да е способно на това. Тя погледна часовника си. Три часът. Нито следа от Ерик.

В три и пет на вратата се почука. Тя беше пропуснала да го види как прекосява двора. Застави се да не отваря вратата веднага.

Той не бе много променен. Същата височина. Същите очи. Същата усмивка.

— Здравей, Меган.

Същият глас.

— Здравей.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. Но аз мислех да отидем някъде, ако нямаш нищо против. Да пием по чаша чай?

— И питки, надявам се.

— Сигурна съм, че ще се намерят.

— Тук е чудесно — каза Ерик, като огледа всекидневната й.

— Да. Приятно е. Имах късмет да получа това жилище. Повечето студенти живеят извън колежа. Имам и телефон, а тук това е истински лукс.

— Не мога да повярвам! Все още пазиш този плакат?

Той посочи черно-бялата фотография на изсъхнало дърво, стърчащо като призрак в пустинята Аризона. Тя рекламираше изложба на Ансел Адамс^[1] от 1989 година.

— Обичам си го. Виж, даже е в рамка.

— Виждам. Много хубаво. Ще тръгваме ли?

Меган го заведе в една чайна, където бе ходила веднъж. Тя беше много старомодна и в туристическия сезон вътре сигурно щеше да е кошмар, но през март бе тиха и подходяща неутрална територия.

— Как я караш? — попита Ерик, след като поръчаха чай и питки. — Ама наистина.

— Ужасно — отговори Меган. Смяташе да запази хладнокръвно мълчание за последните две седмици, но сега, когато Ерик беше тук, се впусна в дълго описание на всичко случило се. Разказа му как се чувства заради смъртта на Ленка, за гостуването си при Крис и за неговите подозрения, за разследванията му за Дънкан, Иън и Маркъс Луброн. След това му разказа как е намерила ножа, колко е уплашена и как Крис бил заплашван в Ню Йорк.

Ерик бе внимателен слушател и изтръгваше от Меган сълзите и задръжките, които тя трудно споделяше дори със самата себе си, да не говорим за Крис. Беше й приятно да разговаря с него, да се освободи от част от натрупалото се през последните две седмици напрежение.

— Изглежда, често се виждате с Крис — отбеляза Ерик.

— Да — отвърна Меган със срамежлива усмивка.

— Той е приятен човек — каза Ерик.

— Да.

Ерик се усмихна.

— Радвам се.

Меган почувства как се изчервява. Но й бе приятно да покаже на Ерик, че има собствена връзка. Това, изглежда, разчисти пътя за един въпрос, който много искаше да му зададе.

— Как е семейният живот?

Той помълча и сякаш се намръщи само за секунда, преди да отговори.

— О, добре е — каза Ерик. — Вече станаха седем години.

— Знам. Имаш ли деца?

— Едно. Момче. Казва се Уилсън. На две годинки. Страхотен е.

— Сигурна съм, че си добър баща.

Ерик въздъхна и поклати глава.

— Непрекъснато отсъствам. Или поне повече, отколкото бих искал. Работата е лудница. Прекарвам половината си живот в самолет. Повече от половината си живот.

— Съжалявам.

— Изборът си е мой — отбеляза Ерик. — Знаеш ме какъв съм.

Меган се усмихна.

— Спомням си.

— Но това поставя под напрежение и мен, и Каси — обясни Ерик. — И съжалявам, че е така. Но човек просто не може да върши моя вид работа с половин скорост.

— Опита ли вече в света на политиката?

— Малко. Помощ при събирането на средства за кампании. Някои тихи съвети на политически лидери за законодателството, свързано с телекомите.

— Но все още не си направил големия си ход?

Ерик се усмихна.

— Не още.

— Аз някак си се съмнявах, че си преминал към демократите.

Ерик поклати глава.

— Лично аз бих се определил като вдясно от центъра, ако това може да ти хареса.

— Не много — каза Меган. — Не мисля, че някога ни е било писано да имаме еднакви политически възгледи.

— Права си — съгласи се Ерик и наля последния чай. — И така, какво смятате да предприемете с Крис за Ленка?

— Не знам. След случилото се днес мисля, че можем просто да се откажем. Но това много ме ядосва. Който и да е убил Ленка, заслужава да го хванат. Почти съм сигурна, че Иън има нещо общо с това. Виждал ли си го напоследък?

— Не — отговори Ерик. — Сблъсквам се с него понякога, когато съм в лондонския офис. Той все още работи в „Блумфийлд Уайс“. Но вече не сме истински приятели.

— Какво мислиш? — попита Меган. — Разказах ти всичко, което сме открили досега. Ти си умен човек. Какво мислиш, че трябва да направим?

Ерик не отговори веднага. Сините му очи я гледаха.

— Мисля, че трябва да внимаваш много, Меган — каза тихо той.

Нещо се стопи вътре в Меган. Почувства, че започва да се изчервява. Изпаднала на ръба на паниката, тя се обърна и махна на келнерката.

— Трябва да платим сметката.

 

 

Крис изкачваше стъпалата към стаята на Меган по две наведнъж. Изгаряше от нетърпение да я види. Цял ден се разкъсваше между желанието си да поеме личен риск, за да открие убиеца на Ленка, и страха си да не изложи Меган на опасност. Надви страхът му за Меган. Не искаше да бъде отговорен за още беди, които можеха да я сполетят.

Той почука и тя отвори. Дръпна я в прегръдката си и тя се притисна към него. Погали косата й.

— Толкова съжалявам — каза той.

Тя се отдръпна.

— Ти не си виновен. Не ти си психарят, който се вмъкна тук.

— Да, но трябваше да ти кажа за случилото се в Ню Йорк.

— Не се тревожи — успокои го Меган. — Нека просто си обещаем да си казваме такива неща за в бъдеще, нали?

— Добре. Ходи ли в библиотеката?

— Да. Не можех да остана тук и помислих, че това ще ми помогне да забравя за ножа. Освен това имам много работа.

— Помогна ли ти?

— Всъщност не. Не успях да се съсредоточа.

— Не се изненадвам.

— Виж — каза Меган, — имаш ли нещо против, ако излезем? Не искам да стоя тук.

Отидоха в „Кафе Руж“. Крис си поръча пържола с пържени картофи, а Меган салата с козе сирене. Изпиха бутилка червено вино и поръчаха втора.

Меган изглеждаше разсеяна. Не довърши храната си и за пръв път от началото на връзката им на Крис му бе трудно да поддържа разговора. Започваше някоя тема и Меган бързо я оставяше да заглъхне. Крис й разказа за бирата си с Дънкан и как той се бе ядосал от откритието, че вероятно Иън е убил Алекс, както и Ленка. Но сега, когато Крис и Меган бяха решили да прекратят разследванията си, ентусиазмът й по темата, изглежда, бе спаднал.

Крис разбираше, че преживеният от Меган шок трябва да предизвика някаква реакция, но беше разочарован от формата, която тя бе приела. Представяше си как утешава една обезумяла Меган. Резервираната Меган не бе това, което очакваше.

В края на вечерята, след особено дълго мълчание, Крис попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не — отговори просто тя.

— Защото бих го разбрал.

Тя се усмихна почти за първи път тази вечер и постави дланта си върху неговата.

— Не е това, Крис. Не се тревожи. Просто…

— Трябва да преодолееш случилото се снощи?

Меган го погледна нервно.

— Да. Просто го чувствам из цялото жилище.

— Мога да си представя. Сигурно се чувстваш ужасно.

— Така е. Виж, искаш ли да тръгваме?

— Разбира се.

Крис се опита да плати сметката, но тя не му позволи. Крис не искаше да настоява и накрая си я разделиха. Отправиха се мълчаливо към колежа. Когато стигнаха портала, тя спря.

— Крис, съжалявам, че трябва да те помоля за това, но мислиш ли, че можеш да ме оставиш сама тази вечер?

— Не — отвърна той твърдо. — След случилото се снощи оставам с теб. Не трябва да си сама.

Меган докосна ръката му.

— Ти не разбираш: аз искам да остана сама. — Крис отвори уста да протестира, но тя го прекъсна. — Почакай. Ще бъда в безопасност. Те няма да се върнат довечера. Ние направихме каквото искаха — отказахме се. Просто имам нужда да остана малко сама.

— Но, Меган…

— Повярвай ми, Крис. Моля те.

Крис я гледаше объркано. Не я разбираше. Но беше сериозна. И той щеше да направи така, както искаше тя.

— Добре — съгласи се Крис накрая. — Но ако се уплашиш или просто искаш да поговорим, обади ми се.

— Разбира се. — Тя го целуна по бузата. — Благодаря ти. — И си тръгна.

 

 

Меган не можа да заспи. Отначало дори не се опита. Преоблече се в тениска, избута дивана до вратата, сложи една лампа на страничната облегалка, така че да падне, ако диванът се помести, отвори прозореца на спалнята, за да я чуят, ако изпищи, и се пъхна в леглото.

Беше сигурна, че неканеният гост няма да се върне поне тази нощ. Трябваше само да си го повтаря и нямаше да я е страх.

Но така защитена в малката си крепост, тя искаше да размишлява.

Следобедът с Ерик изобщо не бе преминал така, както го бе планирала. Ерик изобщо не приличаше на дебел инвестиционен банкер; изминалите десет години дори го бяха направили по-привлекателен. Беше внимателен и мил. Споменът как беше тотално, безнадеждно влюбена в него, я връхлетя. Тя беше имала приятели и преди, в гимназията и в колежа, но той бе първият мъж, когото обичаше истински. Вероятно единственият мъж, когото изобщо щеше да обича някога. Сега се питаше дали въобще е спирала да го обича.

Бе се държала ужасно с Крис, като го отпрати по този начин. Но трябваше да го направи. Не можеше да спи с него в сегашното си объркано състояние. Това щеше да е повърхностно и нечестно. И последното нещо, което искаше да направи, бе да му каже истинската причина, поради която искаше да остане сама тази нощ. Крис не бе направил нищо лошо и тя го харесваше. Ерик беше сянка от миналото и тя искаше да го задържи там.

Наистина ли? Ерик намекна, че нещата с Каси не вървели добре. Меган бе сигурна, че се е оженил за нея по погрешка. Каси беше красива, с добри връзки и сигурно бе безупречната съпруга, но не можеше да има същата връзка с Ерик, която имаше Меган. Сега, твърде късно, той сигурно го разбираше.

Меган се обърна на другата страна и се сгуши под одеялата. От отворения прозорец духаше студен вятър.

За какво мислеше тя? Ерик беше женен, за бога! Съзнаваше, че чувствата й са объркани. И причините бяха разбираеми — ножът и Ленка. Търсеше стабилност, опитвайки се да пресъздаде един щастлив период от миналото си. Залъгваше се.

Трябваше да говори с някого и знаеше с кого. С Ленка. Ленка щеше да разбере чувствата й и да й даде добър съвет. Но Ленка вече я нямаше. Мъката погълна Меган.

Отвори очи. Може би беше заспала за малко. Стори й се, че чува скърцане от всекидневната. Скочи от леглото и се промъкна до вратата на спалнята. Погледна в затъмнената всекидневна. Нищо.

Опита се отново да заспи, но не успя. Неясният образ на непознатия неканен гост на сантиметри от лицето й я караше да отваря очи всеки път, когато ги затваряше. Накрая се предаде и отнесе възглавницата и завивката си във всекидневната. Махна лампата и се сви на дивана. Сега, когато знаеше, че ще бъде събудена моментално от всеки, който опита да отвори вратата, се почувства в безопасност и заспа.