Майкъл Ридпат
Хищникът (22)

1.

Когато колата забави ход зад жълтото такси отпред, Ерик вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“ и си погледна часовника. Шест без двайсет. Трябваше да бъде в офиса на адвокатите си в центъра на града в без петнайсет. Щеше да закъснее. Вероятно много, тъй като бе петък вечер, а се намираше само на половината път дотам. Неприятно. Във всеки случай, ставаше дума само за незначителна сделка. Продаваше се някаква компания, наречена „Неткоп“, която произвеждаше приспособления за интернет. Единствената причина, поради която не бе възложил сделката на някой по-младши от фирмата, беше, че самият Сидни Стол бе инвестирал в компанията. Сидни щеше да е доволен, ако Ерик успееше да постигне добра цена за „Неткоп“. А също и Ерик. Това му беше работата. От компанията се интересуваха трима големи производители на телекомуникационно оборудване. Единият предложи четиристотин милиона долара, но Ерик бе сигурен, че може да постигне поне двойно по-голяма сума и може би дори милиард, ако успее да ги накара да наддават.

Колата се придвижи още шест метра напред.

— Няма ли начин да се измъкнем от задръстването? — попита той.

— Нищо не можем да направим — отговори дебелият шофьор, който изглеждаше напълно доволен да прекара петъчната си вечер приведен над кормилото сред задръстванията на Манхатън.

Ерик въздъхна, но реши да не спори. Тери щеше да направи нещо. Но в момента го нямаше.

Той се върна към юридическите документи на коленете си. Стъмваше се и буквите на гъстия шрифт започнаха да се сливат. Той разтри очи и запали лампата в купето. Можеше да работи много и обичаше да работи, но се получаваше така, че работеше непрекъснато. А се тревожеше и за онази, другата работа.

Клетъчният му телефон позвъни. Ерик въздъхна. Проклетият телефон никога не спираше.

— Ерик Асл.

— Ерик, обажда се Иън.

Ерик остави документите на седалката. Иън явно бе разтревожен.

— Какво има?

— Крис иска да се срещнем.

— И?

— Каза, че открил нещо в Америка, за което иска да разговаряме.

Пулсът на Ерик се ускори.

— Каза ли какво?

— Не. Ти срещна ли се там с него? Каза ли ти, че е открил нещо?

— Видяхме се — отговори Ерик. — Не беше открил нищо особено. Знае за Алекс и наркотиците. Но когато го видях, не беше направил връзка със случилото се с Алекс, да не говорим за Ленка.

— Разговарял ли е с Маркъс Луброн?

— Не знам. Имаше такова намерение. Но се надявах, че може да промени решението си.

— Може би е говорил с Маркъс. — Иън говореше развълнувано. — Може би Маркъс му е разказал всичко.

— Успокой се, Иън — каза Ерик. — Не знаем какво е казала Ленка на Маркъс. Даже не знаем дали Крис се е срещнал с Маркъс. И ако го е направил, ние не знаем какво е казал Маркъс. — Той спря, за да помисли. Можеше да чуе учестеното дишане на Иън. — Кога ти се обади Крис?

— Преди няколко часа.

— И кога трябва да се срещнете?

— Утре по обяд.

— Мисля, че ще е най-добре, ако не отидеш.

— Но ако не отида, той ще ме намери.

— Тогава защо не заминеш някъде?

— Да замина?

— Да. Отиди в чужбина. Във Франкфурт. В Париж. Просто замини някъде. Кажи му, че ще се видите, когато се върнеш. Така ще спечелим малко време.

— Но утре е събота!

Ерик затвори очи. Боже, как хленчеше този човек!

— Иън. Истинските мъже работят и в събота. Просто му кажи това, което ти казах.

— Ти какво ще направиш?

— Не знам — отговори Ерик. — Но ще измисля нещо.

— Ерик, не прави нищо прибързано.

— Казах, че ще измисля нещо. Знаеш ли какво? Замини за Париж. Обади ми се, когато пристигнеш. Най-добре да се срещнем там. — Той замълча за няколко секунди, за да обмисли нещата. — Ще закусваме заедно в хотел „Джордж Пети“ в неделя. — После натисна червения бутон на телефона си и Иън вече го нямаше.

Ерик гледаше тълпата и колите и мислеше. Въпреки внимателно култивираната си британска арогантност Иън беше слаб. А Крис бе непоколебим. Ерик трябваше да действа. Отново.

Натисна един номер в паметта на телефона си. Свързването отне няколко секунди. Гледаше дебелия врат на шофьора. Той беше глупав, но Ерик не искаше да рискува. Може би вече бе казал повече неща, отколкото трябваше, в разговора си с Иън. Този път щеше да е по-внимателен.

Отзоваха се на обаждането след първото позвъняване.

— Да.

— Тери?

— Да.

— Къде си?

— В Кеймбридж.

— Къде е нашият човек?

— С нашето момиче.

Дори да улови лека нотка на подигравка в гласа му, Ерик не й обърна внимание.

— Добре. Мисля, че не е разбрал посланието ни. Затова действай и направи това, което е необходимо. След това вземи самолет за Париж. Ще се видим там в неделя.

— Разбрано.

Още обаждания. До секретарката, за да резервира полет до Париж. До един от по-амбициозните вицепрезиденти, за да му съобщи, че вече работи върху сделката с „Неткоп“ и трябва незабавно да отиде до офиса на адвокатите. Човекът страшно се зарадва. Червена точка пред Сидни. После обаждане на самия Сидни Стол с обяснението, че Ерик е чул слух за сливане на големи европейски телекоми и трябва да замине незабавно. На Стол очевидно не му стана приятно, но не можа да възрази нищо. Конфликтът на интереси щеше да е твърде явен, ако накараше Ерик да остави тази възможност заради сделка, в която Стол имаше лични инвестиции. Ерик се намръщи, докато разговаряше с него. Никога не бе безопасно да се будалка Стол. Но нямаше друг избор.

Накрая се обади на Каси и за пореден път провали плана им за уикенда да излязат с яхта в морето. Каси го прие добре. Ерик се усмихна. Тя беше чудесна жена.

 

 

Крис паркира колата на най-близкото свободно място до апартамента си — на петдесет метра от входа — и помъкна чантата си. Мислеше нервно за срещата си с Иън след час. Опитваше се да не обръща внимание на страха. Иън не можеше да направи нищо в пълната с хора кръчма. Всъщност беше трудно да гледа на него като на физическа заплаха. Като на манипулатор, да. Като на коварно, лъжливо, интригантско копеле. Но не и като на хладнокръвен убиец.

Но Алекс и Ленка бяха мъртви, и двамата. А самият той бе получил предупреждение.

Огледа улицата и в двете посоки, преди да отключи входната врата на сградата. Нищо подозрително — само един петдесетинагодишен мъж разхождаше кучето си и една измъчена майка теглеше две опъващи се деца към Хийт. Никой не го чакаше на стълбите и апартаментът му си беше заключен точно както го бе оставил. Той влезе, хвърли нещата си, сложи чайника да ври и прослуша съобщенията на телефонния секретар. Имаше едно от Иън.

— Съжалявам, не мога да дойда по обяд. Трябва да замина за Париж. Ще ти се обадя другата седмица.

Крис намери мобилния номер на Иън и го набра. Той отговори.

— Ало?

— Иън? Обажда се Крис.

— О, здравей, Крис.

— Къде си?

— На летище „Хийтроу“.

— Виж, налага се да те видя.

— Да. Съжалявам за днес. Но можем да го направим в края на другата седмица. Ще ти се обадя веднага щом се върна.

— Защо заминаваш така внезапно за Париж?

— Голяма сделка. Трябва да действаме бързо. Научих го късно снощи.

— Но днес е събота!

— Сделката си е сделка. Пращат ме и трябва да отида.

Това беше подозрително. Хора в корпоративните финанси като Ерик можеха да работят през целия уикенд, но Иън беше предимно търговски посредник. А те работеха от понеделник до петък. Или поне беше така, докато Крис работеше в „Блумфийлд Уайс“.

— Трябва да говоря с теб, Иън. Мога да тръгна сега с колата към „Хийтроу“.

— Полетът ми е след двайсет минути.

— Не можеш ли да хванеш по-късен?

— Не. Имам среща в Париж. И без това ще бъде достатъчно напрегнато.

По дяволите!

— Кога ще се върнеш?

— Не мога да ти кажа. Ще зависи от това как тръгне сделката. Най-рано в края на следващата седмица. Аз ще ти се обадя.

— Иън…

— Викат пътниците. Ще ти се обадя, като се върна.

Крис затвори телефона с мисълта, че не вярва на нито една дума на Иън.

 

 

Полетът на Иън до Париж беше ужасен. Той се потеше — или отоплението в самолета бе много силно, или имаше някаква друга причина. Ерик беше прав — щеше да е в по-голяма безопасност в Париж. Крис едва ли щеше да дойде да го търси там. Иън нямаше представа какво щеше да обясни в офиса в понеделник. Естествено, нямаше никаква голяма сделка във Франция, върху която да работи. Затова пък в Лондон имаше няколко, за които се очакваше да предприеме нещо. Налагаше се да измисли някаква сложна история, за да оправдае пътуването си до Париж. Е, имаше два дни за това.

Той се страхуваше. Страхуваше се от десет години. Положи всички усилия, за да прикрие страха си, да го забрави, да го рационализира, но той винаги си оставаше под повърхността. И сега, след смъртта на Ленка, се прояви открито.

Потърси малкото пакетче в джоба на сакото си. За пръв път вземаше малко със себе си в чужбина. Досега винаги спазваше правилото да не пренася наркотици през граница. Но в днешно време пътуването от Лондон до Париж не беше опасно. Единствените проверявани хора, които бе виждал, бяха мургави мъже с мустаци и кожени якета, които сякаш носеха на челата си татуировка „контрабандист“. Той нямаше да има проблеми. Носеше достатъчно, за да му стигне до края на следващата седмица.

Сега определено имаше нужда от малко наркотик. Съзнаваше, че е повишил употребата през последните седмици, след смъртта на Ленка. И нищо чудно. Това бяха извънредни обстоятелства. Освен това вярваше, че винаги може да се откаже. Но пък многократно бе изпадал в абстиненция през последните десет години.

Въртеше се на седалката. Не подценяваше Крис. Той беше умен, непоколебим и накрая щеше да открие истината. Освен ако Ерик не успееше да го спре. Потръпна. Крис се бе превърнал в проблем, но Иън не искаше друго убийство. Убийствата трябваше да спрат.

Щеше му се да бе разказал на хората това, което знаеше, когато имаше тази възможност преди десет години. Сега вече нямаше избор. Трябваше да мълчи и да вярва на Ерик.

Нервите му не издържаха. Той стана, промуши се пред мъжа на седалката до пътеката и тръгна към тоалетната.

 

 

Краката на Тери удариха влажната почва почти безшумно. Триметров скок от стената на колежа. Никакъв проблем. Тери се усмихна. Тези стари колежи можеха и да изглеждат отвън като крепости, но да се проникне в тях беше фасулска работа. И след като вече си вътре, имаше всякакви храсти, стълбища и коридори, където можеш да се скриеш. Освен това всички, които бе видял да се разхождат тук през деня, изглеждаха странно и той се съмняваше, че ще впечатли някого.

Беше един и половина през нощта. Тънкият полумесец осветяваше съвсем слабо плетеницата от клони на старото дърво пред сградата. Тери изчака десет минути, приглаждайки залепените си мустаци. Започваше да ги харесва. Може би трябваше да си пусне истински, когато всичко това приключеше. Но перуката го дразнеше. Дългата мазна коса гъделичкаше шията му. Караше го да се чувства мръсен, а не спретнатият, добре подстриган боец, за какъвто се смяташе. Но тя бе необходима и достатъчна, за да заблуди всеки, който го зърне. Той се ухили, като си помисли как бе заблудил с нея Шчипьорски в Ню Йорк.

Изчака да отмине едно пияно момче, което се клатушкаше на път за леглото си, и после се плъзна в сянката на стената. Изправи се, изкачи стълбата и влезе. Всичко беше отключено. Изкачи два етажа и спря пред дебелата дървена врата с боядисан номер осем на стената над нея. Вратата беше заключена, но ключалката бе обикновена и след няколко секунди Тери влезе.

Озова се във всекидневна. Нямаше легло, но в единия ъгъл се виждаше врата. Той я отвори и се мушна в друга, много по-малка стая. Там имаше тясно легло, на което лежеше сгушена под завивките фигура с тъмна, разпиляна по възглавницата коса. Тери плъзна ръка с ръкавица в якето си и внимателно извади нож…

След два часа се намираше в едно денонощно интернет кафе в Лондон и изпращаше кратко съобщение. Три часа по-късно, вече без мустаци и перука, стоеше на изход номер четири на летище „Хийтроу“ и чакаше ранния полет за Париж.