Майкъл Ридпат
Хищникът (21)

13.

Крис не беше подготвен за това, което го очакваше в офиса. Отиде там направо от летището след отвратителна безсънна нощ. Германският фондов пазар се бе разклатил предишната нощ и сега се намираше в пълно отстъпление. Имаше съмнения за силата на германското икономическо оживление, което означаваше силни съмнения за перспективите на Източна Европа, което пък означаваше, че повечето правителствени облигационни активи на „Карпейтиън“ са понижили стойността си. По ирония на съдбата цените на германските облигации, както и тези на други страни от еврозоната, всъщност се бяха покачили поради очакването за по-ниски лихвени нива. Това беше най-лошата възможна комбинация за позициите на Крис. И разбира се, „Блумфийлд Уайс“ бе използвал възможността да понижи облигациите на „Юрика Телеком“ с още пет пункта.

Оли беше отчаян. Купените от него словашки облигации бяха спаднали заедно с цените на останалите ценни книжа и той се обвиняваше за германските икономически проблеми. Крис се опита да го окуражи. Даваше си сметка, че е длъжен да го направи, но бе трудно. Знаеше, че след месец или два обстановката ще се промени, но не разполагаше с това време. Руди Мос щеше да поиска парите си след две седмици и тогава Крис или трябваше да продаде облигациите на „Юрика телеком“ с голяма загуба, или да посегне на силните си позиции от държавни облигации в най-неподходящия момент. И в двата случая работата на „Карпейтиън“ щеше да бъде сериозно възпрепятствана и може би прекратена завинаги.

Нямаше никакво съобщение от „Мелвил кепитал“. Крис почти се надяваше, че доктор Жижка ще промени решението си. Но той не го направи.

Прекара деня с Оли и в безполезна борба с пазарите. Наистина нямаше какво да предприемат. Все още не искаха да продават, ако можеха да си го позволят. Въпреки че имаше облигации, които си заслужаваше да купят, не разполагаха с оборотен капитал. Можеха само да наблюдават лошата прогноза на един сриващ се пазар в студения, сив петъчен следобед.

Определено нямаше шанс да върнат Руди във фонда. Но Крис все още таеше надежди за доктор Жижка. В самия край на срещата им бе усетил, че е осъществил контакт с него. Нямаше какво да се спечели от чакане Жижка да промени решението си. Или щеше да го направи, или нямаше. Крис трябваше да разбере окончателното му решение. Той вдигна телефона.

— Жижка. — Гласът бе малко по-силен от шепот.

— Доктор Жижка? Обажда се Крис Шчипьорски, партньорът на Ленка. — За момент помисли, че Жижка затваря, но после чу тихото му дишане.

— Доктор Жижка?

— Да, да — отговори накрая той. — Как сте?

— Добре. Вижте, питах се дали решихте да промените мнението си за излизането от „Карпейтиън“.

— А.

— Променихте ли го?

— Трудно е — отговори Жижка. — Следващата седмица имам събрание с някои от надзорниците. Бих искал да мога да им кажа, че сме се отървали от тази инвестиция.

— Пазарите в момента са нестабилни. Убеден съм, че ще получите по-добра цена, ако изчакате два месеца. Ленка ви взе във фонда с обещанието за добри печалби и не бих искал да излезете без тях.

Отново мълчание. Крис чуваше как бие собственото му сърце. Искаше му се да скочи в този вакуум, да запълни тишината с убедителни приказки, но запази мълчание. Жижка размишляваше. И Крис знаеше за кого мисли. За Ленка.

— Добре — съгласи се накрая Жижка. — Защо не? Лично аз вярвам, че всички тези тревоги за Германия са преувеличени. Няма да ни навреди да изчакаме два месеца. Ще остана. Но ще преоценим ситуацията през май, нали?

— Превъзходно. Ще говорим тогава. Благодаря ви много, доктор Жижка.

Крис затвори телефона и извика от радост. Щяха да загубят парите на „Обединени ветерани“, но оставането на „Мелвил кепитал“ във фонда беше психологическият тласък, от който двамата с Оли се нуждаеха.

След тази малка победа нямаше какво повече да правят в офиса в късния петъчен следобед и затова Крис нареди на Оли да си върви у дома. Самият той взе метрото до Кингс Крос и оттам влака за Кеймбридж. Оглеждаше се през рамо, за да види дали не го следят. За свое облекчение не забеляза никого.

Във влака отново се замисли за разговора си с Маркъс. Ако Ленка бе казала истината и не се бе опитвала просто да обърка Маркъс, неговите заключения бяха неизбежни. Тя беше казала, че Дънкан е блъснал Алекс в морето, но че Алекс не бил загинал по този начин. Алекс бе добре преди Дънкан да го удари. Значи трябваше да е загинал в резултат на нещо случило се след това.

Някой го беше удавил. И този някой трябваше да е един от тримата, хвърлили се в морето след него. Ерик, Иън или Дънкан. Един от приятелите на Крис. Някой, когото познаваше от десет години.

Но кой именно?

Дънкан бе прекалено разстроен тогава, за да направи нещо. Ерик беше едната възможност. Но Иън изглеждаше най-вероятният извършител. Първо, той бе стоял най-дълго във водата. Освен това бе най-пряко свързан със смъртта на Ленка. От писмото му по интернет до нея ставаше ясно, че е имал проблеми с Ленка точно преди да бъде убита. Или по-скоро тя бе имала проблеми с него. Иън бе знаел, че Ленка е била в контакт с Маркъс, знаел беше за намерението й да му съобщи нещо и беше искал да я спре.

Може би се беше страхувал Ленка да не каже на Маркъс, че той е удавил Алекс преди десет години. И затова е отишъл в Прага да й затвори устата. Или е платил на някой друг да го направи.

Крис потръпна от отвращение. Но от която и страна да погледнеше, това бе единственото логично заключение.

Влакът спря на гарата в Кеймбридж по тъмно. Крис взе такси до колежа на Меган. Настроението му се подобри, когато мина през древните врати, влезе в тихия двор и стигна до разперилия клони чинар пред нейната сграда. Погледна нагоре — прозорците на стаите й светеха.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликна Меган, щом отвори вратата. И преди той да успее да каже нещо, го дари с дълга целувка. Той я прегърна и също помисли, че се радва да я види.

— Изглеждаш съсипан — отбеляза тя. — Спа ли в самолета?

— Не. В момента спането е почти невъзможно.

— Ела. — Меган го заведе до дивана и се сгуши под ръката му.

Крис харесваше стаята й. Беше с бели стени и големи прозорци, които гледаха към двора. Под тавана минаваха боядисани в черно дървени греди. Тя се бе постарала да подреди малкото си вещи, донесени в Англия. На полицата имаше две снимки — една на родителите на Меган, седнали на верандата на жълта дървена къща, и друга — с малката Меган, легнала на тревата до баба си и прегърнала един дебел басет. Плакати в рамки на отдавна състояли се изложби украсяваха стените. Съседната стая бе малка спалня с единично легло. Тесничко, но Крис не се оплакваше.

— Разкажи ми какво стана — настоя Меган. — Намери ли Маркъс?

Крис й разказа всичко за разговорите си с Аби Холис, Джордж Калхун и доктор Марша Хорват. Разказа й подробно за пътуването си до Върмонт и срещата с Маркъс. Но спомена съвсем накратко посещението си в дома на Ерик и не каза нищо за двойната заплаха, която бе получил в Ню Йорк. Не искаше да я плаши. Вече бе решил да продължи да търси убиеца на Ленка и не искаше Меган да го разубеди.

Тя слушаше внимателно и го прекъсна само веднъж или два пъти за допълнителни разяснения. Когато Крис свърши, тя зададе очевидния въпрос.

— Какво е искала Ленка да каже на Маркъс?

И Крис й каза какво мисли.

Няколко секунди Меган не каза нищо. Лицето й беше бледо.

— Това е ужасно! Просто не мога да го повярвам. Наистина ли мислиш, че Иън е могъл да направи нещо такова?

— Бил е или той, или Ерик — отговори Крис. — Не вярвам да е Дънкан.

— Сигурна съм, че не е бил Ерик — заяви Меган. — Познавам го прекалено добре. Трябва да е бил Иън. Господи! — Тя се сви. — И ти мислиш, че е убил и Ленка?

Крис кимна.

— О, господи! — Тя поклати глава. — Но защо? Защо Иън ще поиска да удави Алекс? Те не бяха врагове.

— Вярно, не бяха — отвърна Крис. — Сещам се само за една причина. Казах ли ти, че хванах Иън да взема кокаин?

— Да.

— Видях да го прави само веднъж. Но ако е бил редовен потребител? Ако именно той е бил човекът, снабдявал Алекс? Само американските курсисти бяха тестувани. Иън може щастливо да се е измъкнал. Ами ако Алекс е планирал да разкаже на Калхун всичко за Иън?

— Значи Иън е удавил Алекс, за да му затвори устата? — Меган потръпна. — Абсолютно сигурен ли си, че това се е случило? Все още не мога да го повярвам.

— Не съм сигурен. Това е най-доброто ми предположение. Но спомни си, че тогава ние бяхме далеч и от тримата. Възможно е да е бил Ерик или дори самият Дънкан.

— Не е бил Ерик.

В тази увереност на Меган имаше нещо, което подразни Крис. Знаеше, че това е ревност от негова страна, и не се гордееше с нея. Но макар да се съгласи с Меган, не можа да сдържи възражението си.

— Не би трябвало да го изключваме.

— Не го изключвай, щом не искаш — каза Меган. — Но аз знам, че е бил Иън. Какво ще правим сега?

Крис внезапно се почувства много уморен.

— Не знам.

— Можем ли да отидем в полицията? — попита Меган.

— Мислих за това — отговори Крис. — Въпросът е в коя полиция? Няма смисъл да отиваме в полицията тук — тук не е било извършено престъпление. Можем да отидем в полицията на Лонг Айланд и да се опитаме да ги накараме да подновят разследването. Но нямаме сериозни доказателства. Само слухове и умозаключения. И веднага щом започнем да обясняваме какво се случи в действителност, ще трябва да признаем, че преди десет години всички сме ги излъгали. И всичко това ще ни докара арест за възпрепятстване на следствието. А могат да решат да задържат и Дънкан по обвинение в убийство.

— Ами чешката полиция? Ако сме прави и Иън е убил Ленка, тогава те могат да го арестуват.

— Вярно. Но нямаме никакви доказателства за връзка на Иън със смъртта на Ленка. Чехите ще трябва да прегледат всички свидетелства за смъртта на Алекс, което ще ни върне до проблема с американската полиция. И тогава те ще трябва да поискат екстрадицията на Иън. Не е вероятно да успеят.

— Разбирам — каза Меган.

Имаше още една причина, поради която Крис не искаше да отиде в полицията. Той знаеше, че не Иън го бе спрял на улицата в Ню Йорк. Ако Иън стоеше зад убийствата на Алекс и Ленка, тогава той имаше съучастник. Опасен съучастник. И щом Крис отидеше в полицията, този съучастник щеше да разбере, че е пренебрегнал заплахата му. И ако полицията не предприемеше бързи действия, което предвид наличните доказателства беше изключително невероятно, щяха да го убият.

— Какво ще кажеш да говоря с Иън? — предложи той.

— Това е опасно — каза Меган. — Ако сме прави и той е убил Алекс и Ленка, може просто да убие и нас. Крис, това започва да ме плаши.

— Той не може да продължава да убива наред — заяви Крис. — Мога да говоря с него и да му кажа, че ако се опита да направи нещо глупаво, ти веднага ще отидеш в полицията. Да убиеш някого в Англия при тези обстоятелства ще е много тъпо. А Иън не е тъп.

— Не знам. Това все още ми се струва опасно. — Тя го гледаше със съмнение и страх.

— Не мисля — каза Крис толкова убедено, колкото можа. Знаеше, че Меган е права — наистина беше опасно. Но поне щяха да поемат инициативата. Това сигурно беше по-малко опасно, отколкото да позволят на Иън да ги притисне, когато му е удобно.

— Какво ще кажеш?

— Ще поговоря за това с него. Иън е плъзгав, но не чак толкова. Даже ако отрече всичко, както съм сигурен, че ще направи, ще разбера.

Меган пое дълбоко дъх.

— Добре. — И кимна към телефона. — Обади му се.

Крис се поколеба. Сигурен ли беше в това, което щеше да направи? Все още не бе прекалено късно да зарови главата си в пясъка, да се преструва, че е спрял да задава въпроси и че не му пука за смъртта на Алекс и Ленка.

Но на него му пукаше.

Намери домашния телефонен номер на Иън и го набра. Каза му, че е открил някои неща в Щатите, за които иска да разговарят, и го убеди да се срещнат по обяд в една кръчма в Хампстед на другия ден, събота. По това време там щеше да е пълно и от гледна точка на Крис, безопасно.

Или поне той се надяваше да е така.

Тази нощ с Меган се любиха едновременно нежно и страстно. Страхът, който изпитваха за себе си и един за друг, ги сплотяваше. След това се прегръщаха в тъмнината и никой не искаше да изрази с думи какво изпитва. Навън, отвъд успокояващите стени на колежа, само на няколко часа разстояние, се криеше несигурност, опасност и, много вероятно, смърт.

Крис излезе рано, още преди закуска, и забеляза една неясна фигура в кола, паркирана на няколко метра по-нагоре по пътя, да оставя вестника си и да потегля. Учуди се как някой може да чете вестник в кола в седем и половина сутринта. Потръпна и тръгна във влажното утро към колата си, неспособен да отхвърли усещането, че не му остава много време.