Майкъл Ридпат
Хищникът (2)

1.

Претъпканият влак спря на метростанцията на Уолстрийт и двайсет и две годишният Крис Шчипьорски си проби път към перона, последван от двама други млади английски банкери. Със свежия си младежки вид не изглеждаха уверени в костюмите си. Оглеждаха се с любопитното смущение на туристи в контраст с решителните, празни погледи на останалите пътници, които отиваха на работа.

— Мислех, че никога няма да стигнем дотук — каза Крис. — Не мога да повярвам каква я свърши в метрото, Дънкан.

— Кълна се, че видях да го правят по телевизията — запротестира зад него с лек шотландски акцент високият червенокос млад мъж. — Ню Йорк изобщо не е изтънчен.

— Знаеш ли, Дънкан — обади се Иън, последният член на триото, — питам се да не би да си видял Токио?

— Не беше Токио — каза Дънкан. — Ти не си го гледал, така че откъде знаеш?

— Басирам се, че е било Токио — повтори ухилено Иън.

Дънкан се намръщи.

Когато се прехвърляха на друга линия на метрото на Гранд Сентрал, Дънкан бе решил да натисне наблъсканите като сардели пътници по-навътре в претъпкания вагон, за да се освободи място за тях тримата. Наложи се Крис и Иън да го издърпат обратно и ако вратите не се бяха затворили в този момент, тълпата вътре щеше да го линчува.

— Все пак нека не опитваме този номер отново, нали? — предложи Крис, докато вървяха към въртящата се врата на изхода. — Съгласен съм с Иън. Сигурен съм, че местните хора не харесват подобни номера.

Изкачиха се по стълбите и излязоха на Уолстрийт — тясна клисура, която се спускаше по хълма от почернялата фасада на църквата „Тринити“. Пътят им минаваше покрай щандове за хотдог и гевреци, край класическите колони на Федералната зала и солидния вход на Нюйоркската фондова борса. Стигнаха до една тясна уличка, полутъмна поради извисяващите се от двете й страни огромни здания. Там, малко навътре, имаше лъскава черна сграда с надпис „Блумфийлд Уайс“, изписан с изящни златни букви над входа. Опашка от служители потъваше в сградата — досущ като мравки в мравуняк.

Представиха се на охранителите на пропуска и се качиха на двайсет и третия етаж. Там „Блумфийлд Уайс“ провеждаше световноизвестната си програма за обучение.

Крис бе започнал работа в лондонския офис на „Блумфийлд Уайс“ преди половин година, през септември. Бе дошъл направо от университетската скамейка като повечето от деветимата други дипломирани курсисти. Седем от тях бяха отпътували незабавно за Ню Йорк и сега наближаваха края на обучението си. Крис, Иън Даруент и Дънкан Джемъл бяха изпратени през март за обучение във втората програма за годината. Млади банкери от офисите на „Блумфийлд Уайс“ по целия свят щяха да се съберат там, за да прекарат пет месеца в най-трудната програма за обучение, която изобщо бе създавана някога.

Въпреки че бяха много различни, тримата британци се сближиха по време на половингодишното си приспособяване на дъното на хранителната верига в лондонския офис. Дънкан по природа бе дружелюбен, но отношението на Иън изненада Крис. Познаваше го от университета, но оттогава пътищата им се бяха разделили. Иън беше завършил престижния Итън като син на министър, член на верига клубове с непонятни класически имена. В университета често го виждаха под ръка с различни разкошни блондинки. Крис беше от Халифакс. И макар цели три години Иън почти да не признаваше самото съществуване на хора като Крис, сега, изглежда, съзнаваше, че след като работят заедно за „Блумфийлд Уайс“, всички тези различия остават в миналото. Крис не му се сърдеше — те се нуждаеха един от друг.

На двайсет и третия етаж ги посрещна дребна русокоса жена в строг костюм и прибрана на кок коса. Не изглеждаше много по-възрастна от тях, но и не изглеждаше като тях.

Подаде им ръка.

— Здравейте. Аз съм Аби Холис, програмният координатор.

Те се представиха.

— Почти закъснявате. Бюрата ви са ей там. Оставете си нещата и влезте в аудиторията. Готови сме да започнем.

— Да, госпожице — каза Крис и хвърли ироничен поглед към Иън и Дънкан.

Аби Холис се намръщи и се обърна към следващата група, която излезе от асансьора.

Аудиторията бе голямо кръгло помещение с разположени амфитеатрално пет реда банки. Долу в центъра имаше различни помощни пособия: компютър, голям прожекционен екран, сгъваема карта и дори шестметрова въртяща се черна дъска. Прозорци нямаше и само тихото бръмчене на климатичната инсталация доставяше кислород от външния свят. Над и под тях се трудеха стотици инвестиционни банкери, за да умножават парите. Тук, в сърцето на сградата, се намираха курсистите, защитени засега от опасностите и изкушенията на милиардите долари, които се вихреха навън.

Помещението вече беше пълно с мъже и жени от всякакъв тип и цвят. Крис огледа табелките с имената. Поне веднъж собственото му име да пасва на екзотичните си съседи. Шчипьорски не беше по-странно от Раманадан, Нг или Немечкова. Той зае мястото си между висок русокос мъж, очевидно американец, на име Ерик Асл и чернокожа жена с име Латаша Джеймс. Дънкан седеше точно зад него, а Иън — от другата страна на аудиторията.

— А сега слушайте всички! — обяви един дрезгав глас. Настъпи тишина. Говореше едър мъж на средна възраст със зализана назад върху оплешивяващия му череп черна коса. — Казвам се Джордж Калхун и съм отговорен за програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“. И много се гордея с това.

Той направи пауза. Беше привлякъл вниманието им.

— Както ви е известно, „Блумфийлд Уайс“ е най-уважаваната и респектираща инвестиционна банка на Уолстрийт. Как успяхме да постигнем това? Защо, общо взето, управляваме повече емисии на ценни книжа, отколкото всеки от нашите конкуренти? Какво ни прави най-добрите? Е добре, един от отговорите е точно тук. Тази програма. Най-трудната програма на Уолстрийт. — Той каза „щрийт“. Крис вече знаеше, че това е маниерът на нахаканите типове от „Блумфийлд Уайс“. — Ние не само ще ви научим на всички финансови инструменти, от които ще се нуждаете — облигационната математика, корпоративните финанси и всички такива полезни неща. Ние ще ви учим, че победителят е човекът, който полага най-големи усилия, който работи най-много, който отказва да заеме втората позиция. — Гласът на Калхун се сниши до шепот, очите му блестяха. — Уолстрийт е джунгла и всички вие сте хищници. Там навън — той махна с ръка някъде към външния свят отвъд стените без прозорци, — там навън е плячката.

Той направи пауза, пое дълбоко дъх и напъха шкембето си в панталоните.

— Сега имам за вас една добра и една лоша новина. Лошата новина е, че не всички ще се справите. С тази програма ще положим началото на нова политика. Най-слабите сред вас, последната четвърт от списъка, ще отпаднат. Знам, че сте се скъсали от работа, за да стигнете дотук, проправили сте си път в най-добрите училища, победили сте по сто други кандидати, но през следващите пет месеца ще работите още повече. И най-безмилостните и силните сред вас ще продължат да изграждат „Блумфийлд Уайс“ на бъдещето.

Той спря и огледа аудиторията, за да провери ефекта от думите си. Всички бяха изумени.

— Някакви въпроси?

Мълчание. Крис огледа съкурсистите си. Изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

После се вдигна една самотна ръка. Ръка на висока, фрапантна жена с къса, изрусена почти до бяло коса. На табелката с името й пишеше „Ленка Немечкова“.

Калхун погледна ръката намръщено, но гримасата му стана почти похотлива, когато видя жената.

— Да, ъ-ъ, Ленка?

— Разбирам лошата новина — каза жената с дрезгав глас с източноевропейски акцент и американски нюанс. — Ще ни съобщите ли и добрата?

Калхун за момент се обърка — всички видяха как се опитва да си спомни каква точно е добрата новина. Крис чу смях зад гърба си — Дънкан. Смехът обхвана цялата аудитория и напрежението, нагнетено преднамерено от речта на Калхун, се стопи.

Калхун ги огледа сърдито и каза:

— Добрата новина е, че всички вие ще се храните, ще спите и ще сънувате само с „Блумфийлд Уайс“ през следващите пет месеца. — Той издаде долната си челюст към Немечкова — предизвикваше я да му отговори.

Тя се усмихна учтиво.

— О, да, това наистина ще е чудесно.

 

 

Прекараха деня в обяснения колко много работа ще имат, а след това им разпределиха задълженията. Шейсетте курсисти напуснаха аудиторията в пет — стискаха в ръце листовете със задачите, които трябваше да бъдат приключени през следващата седмица. Аби Холис им раздаде по три дебели книги по облигационна математика, икономика и капиталови пазари. Връчи им и брезентови чанти с дискретен надпис „Блумфийлд Уайс“. Материалите се оказаха прекалено много за тънките дизайнерски куфарчета, които повечето курсисти бяха закупили през първите няколко месеца на работната си кариера.

— Уф! — възкликна Дънкан потресено. — Трябва да пийна една бира.

Идеята се стори добра на Крис и Иън. Дънкан, винаги добродушен, се обърна към един тантурест мъж с дълъг остър нос, който прибираше акуратно задачите си в чантата. Казваше се Руди Мос.

— Искаш ли да дойдеш?

Руди сведе поглед към издутата си брезентова чанта и със съжаление поклати глава.

— Трябва да чета.

— Ще имате ли нещо против, ако се присъединим към вас? — попита един глас зад Дънкан. Беше Ерик Асл, американецът, който седеше до Крис и с когото бяха разменили няколко скептични погледа следобеда. С него бе един дребен мургав мъж с тъмна четина по брадичката. Ерик го представи като Алекс Луброн.

— Не, разбира се — каза Дънкан. — Знаете ли някое място наблизо?

— „При Джери“ — каза Алекс. — Елате, ще ви покажем. — И поведе малката група към асансьора.

Минаха покрай Ленка, която стоеше сама сред врявата на бърборещите курсисти.

— Ще му забиеш ли едно? — попита Дънкан, преигравайки с шотландския си акцент.

— Моля?

— Ще дойдеш ли с нас да пийнем по една бира? — каза той с приятелска усмивка.

— Защо не? — отвърна тя също с усмивка. — Идвам.

 

 

— Боже, можете ли да повярвате на онези приказки за последната четвърт? — попита Дънкан групата, наблъскана около малката маса, докато келнерът поднасяше студените бири. „При Джери“ беше бар в мазе зад ъгъла близо до „Блумфийлд Уайс“. Беше пълно с мускулести дилъри, говорещи за подвизите си през деня. — Не е възможно да го мислят сериозно. Или наистина ще го направят?

— Може — каза Крис.

— Но ние хвърлихме толкова труд, за да стигнем дотук! Адски глупаво е да изхвърлят някого сега — каза Дънкан.

— Така е. Няма да го направят. Не се безпокой — каза Иън и запали цигара. — Тези приказки за последната четвърт са само начин да се отърват от хора, които не харесват. Ние ще се справим.

— Възможно е ти да успееш. За себе си не съм толкова сигурен.

Иън сви рамене, сякаш Дънкан би могъл да има известно право, но и в знак, че това не го безпокои особено. Иън беше блестящ и самоуверен — каймакът на тазгодишния подбор. Лицето му бе мургаво, фино и опасно красиво. Носеше скъпи костюми, копчета за ръкавели и вратовръзки, които, изглежда, никога не се цапаха. За разлика от Дънкан, ризата му никога не се измъкваше от панталона. С приказките и външния си вид той се доближаваше най-много до представата им за истински инвестиционен банкер. Единствената подробност, която разваляше този образ, бяха изгризаните нокти.

— Мога ли да запаля от твоите? — попита Ленка и посочи цигарите му.

— О, извинявай. Разбира се. — Иън й предложи цигара и тя запали с очевидно удоволствие. — Някой друг иска ли?

Алекс също си запали.

— Тази страна е наистина варварска. Защо не оставят хората да пушат? Не знам как ще изкарвам деня.

В офисите на програмата за обучение не се пушеше. Пушенето в „Блумфийлд Уайс“ беше напълно изкоренено. Някои брокери все още се държаха и пушеха дебели пури, но дните им бяха преброени.

— Точно така — каза Иън. — Нима хората нямат право да носят цигари? Или ставаше дума за картечници? Все забравям.

— Бяхме си добре — каза Алекс. — Но правителството ни ги отне. Не мислиш ли, че ни трябва президент пушач, Ерик? Ерик е нашият политически активист. Собственоръчно е отговорен за избирането на Буш.

— Благодаря, Алекс — каза Ерик. — Работех за кампанията на Буш, когато бях в колежа — обясни той на другите. — Разпращах писма.

— О, правеше много повече от това — каза Алекс. — Джордж му се обаждаше редовно и се съветваше с него какво да прави със Саддам Хюсеин.

Ерик отегчено извърна очи към тавана.

Бяха невероятна двойка. Ерик беше висок, изправен, с квадратна челюст, добре подстриган и с усмивка, разкриваща блясъка на безупречни зъби. Алекс бе с петнайсет сантиметра по-нисък, космат, с къдрава коса и четина, която издаваше, че пропуска да се бръсне. Вратовръзката му висеше накриво и горното копче на ризата му бе разкопчано. Кафявите му очи обаче бяха интелигентни и насмешливи. Крис си помисли, че започва да харесва и двамата.

— Професор Уолдърн не ми допадна — каза Дънкан, за да върне разговора към това, което ги тревожеше.

— На мен също — съгласи се Крис.

Подвижен, емоционален мъж с прошарена брада и светли, кръгли като мъниста очи, Уолдърн, изглежда, изпитваше истинско удоволствие, докато им описваше огромната работа, която трябва да свършат и колко строг щял да е с онези, които не успеели да се справят. Предполагаше се, че е преподавател в моден бизнес колеж, но на Крис му се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в преподаване на облигационна математика и капиталови пазари на курсистите в „Блумфийлд Уайс“. Вероятно заплащането беше превъзходно.

— Много бил гаден — допълни Ерик. — Разплаквал даже старите кучета.

— Личи му — каза Дънкан и погледна Ерик и Алекс. — Вие сигурно имате по-добра представа за програмата. Наистина ли ще е толкова лошо?

— Вероятно — отговори Ерик. — Калхун пое програмата за обучение преди половин година. Проблемът е, че иска да промени нещата. Да ги направи по-дарвиновски. Идеята е да се изкоренят неудачниците още преди да са се захванали с истинска работа. А управителният съвет е обсъдил предложението му и е решил да го подкрепи. Ние сме опитните зайчета.

— Не бих се тревожил прекалено — опита се да ги успокои Алекс. — Както с всичко останало, цялата работа зависи от това кого познаваш. Ако има някой изпълнителен директор, който те иска в отдела си, никой няма да те уволни. Така че не се плашете.

— А има ли такъв директор? — попита Дънкан.

— Половин година работих в търговията с ипотеки — отвърна Алекс. — Хората там ме харесват. Така че ще се оправя.

Това още повече разтревожи Дънкан.

— А ти? — попита той Ерик.

— Е, аз не съм сигурен къде ще се озова — отговори той. — Просто ще изчакаме и ще видим какво ще стане.

— Ще отидеш където си поискаш — каза Алекс. — Тебе те обичат.

Ерик сви рамене.

— Първо трябва да преживеем следващите пет месеца.

Този разговор не беше приятен за Дънкан.

— Не мисля, че в Лондон има някой, на когото му пука за мен.

Крис познаваше това чувство. Тримата бяха преминали през лондонския офис като нежелани сирачета, докато другите лондонски курсисти се обучаваха в Ню Йорк. И тримата бяха деветата дупка на кавала.

— Стига вече — намеси се Иън с най-добрия си акцент от Итън. — Да не се паникьосваме тук. Ние сме в Ню Йорк за пет месеца със заплати на инвестиционни банкери. Така че дайте да се повеселим.

— Вдигам тост за това — каза Ленка и вдигна чашата си, която вече беше почти празна. — Наздраве!

Всички се чукнаха с нея.

— Дънкан — продължи Ленка, — ако някога нещата наистина загрубеят, знаеш ли какво трябва да правиш?

— Какво?

— Слизаш тук долу и пиеш бира с нас. Така правят чехите и това върши работа.

Дънкан се усмихна и пресуши чашата си.

— Убеди ме. Хайде да си поръчаме още. — Той спря един минаващ келнер, който се понамръщи, но прие поръчката му за още бири.

— Значи си от Чехословакия? — попита Крис. — Не знаех, че „Блумфийлд Уайс“ има офис в Прага.

— Да, чехкиня съм. Но ме взеха на работа в Ню Йорк. Сега, с падането на Желязната завеса, инвестиционните банки търсят източноевропейци. Попитаха ме дали мога да им разкажа всичко за Източна Европа. Казаха, че могат да ми платят куп пари. Всъщност знам всичко за Кийтс и Шели, но това им го спестих. — Английският й беше много добър, но тя говореше с доста силен акцент.

— Английски ли си специализирала? — попита Алекс.

— Английски и руски в Карловия университет в Прага. След това продължих за магистърска степен в Йейл. Но всички тези структуралистични глупости ми дойдоха много. В Америка се правят преди всичко пари, така че реших да предприема нещо по въпроса. Започнах работа в „Блумфийлд Уайс“ преди две седмици.

— Изобщо ли нямаш икономическа степен? — попита Алекс.

— Не мисля, че икономиката, която преподават в моята страна, ще впечатли особено „Блумфийлд Уайс“. Но съм чела няколко американски книги по темата. Ще се оправя. — Тя се обърна към Крис. — Ами ти, господин Шчипьорски? Поляк ли си?

Крис се усмихна, когато тя произнесе толкова правилно непроизносимото му име.

— Не — отговори той. — Но родителите ми са оттам. Аз съм от Халифакс, в Северна Англия. Бил съм в Полша само веднъж. И говоря полски с йоркширски акцент.

— Пшише, бшише — пошегува се Дънкан.

Крис се усмихна малко криво. Шегите за акцента или за полското му име бяха престанали да го забавляват още преди години.

— Страхотна фамилия имаш — каза Алекс. — Човек направо не може да я каже.

— Знам — каза Крис. — Мислех да се прекръстя на „Смит“ или нещо подобно, но е прекалено сложно.

— Точно затова имаме Елис Айланд^[1] — отбеляза Алекс. — Изхвърляш няколко гласни, изпускаш малко съгласни и получаваш американска фамилия.

В университета на Крис така му беше дошло до гуша да произнася по два пъти името си при всеки бюрократичен повод, че бе стигнал дотам да събере необходимите формуляри за промяната му. Но спря в мига на попълване на новото име — „Шиптън“. Шчипьорски беше фамилията на баща му, а той не притежаваше много останали от него неща. Просто се налагаше да понася фамилията си. Поне успя достатъчно лесно да съкрати първото си име от Кшищоф на Крис.

— Кой е оня тип, Руди Мос? — попита Дънкан. — Видяхте ли какъв поглед ми хвърли, когато предложих да излезем да пийнем? Все едно му казах, че сестра му е лесбийка.

— Много е задръстен — каза Алекс. — Програмата е пълна с такива. Той обаче е най-лошият. Не му обръщай внимание.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.

— Знам го от половин година — каза Алекс. — Момченца с кафяви носове. Мислят, че ако целунат нечие дупе, ще получат най-добрата работа. И не само това, ами искат и първи да целунат дупето. Това е специалността на Руди.

Дънкан направи гримаса.

— Тук има култура на конкуренцията — обясни Ерик. — От всички нас се очаква да се конкурираме за най-добрите работни места и за най-добрите оценки в програмата. Хората като Руди Мос искрено са заети с всичко това.

— А ти не? — поинтересува се Крис.

— Аз си падам по екипите. Предпочитам да работя заедно с колегите си, а не срещу тях.

— Тогава какво, по дяволите, правиш в „Блумфийлд Уайс“? — попита Иън. — Идеите ти трудно се вписват в линията на компанията.

Ерик се усмихна и сви рамене.

— Калхун беше прав. „Блумфийлд Уайс“ е най-добрата на Уолстрийт. Ще тръгна с най-добрите, но ще го направя по свой начин.

Всички кимнаха тържествено, освен Алекс, който се разсмя.

— Не ми разправяй глупости. „Да го направиш по свой начин“ означава да се прибираш у дома съсипан в три през нощта и да не ставаш до обяд на следващия ден.

— Тази идея ми допада! — възкликна Ленка.

Ерик се ухили.

— Вижте, говорим за инвестиционно банкерство в „Блумфийлд Уайс“.

Дънкан допи бирата си.

— Добре, струва ми се, че ще е по-добре да вървим, ако възнамеряваме да се захванем с цялата тази работа, която ни възложиха.

Станаха. Крис, Иън и Дънкан се прибраха в апартамента си в Горен Ийст Сайд, като този път Дънкан внимаваше да не налети на вагон, пълен с пътници. Прекара по-голямата част от пътуването, като обясняваше колко хубава била Ленка. Очевидно го беше впечатлила. Крис можеше да го разбере, но беше решен да остане верен на Тамара, приятелката си в Лондон. Напразното преследване на Ленка беше безсмислено.

 

 

Студеният нощен въздух хапеше страните на Крис и му помогна да изчисти съзнанието си от някои объркващи финансови концепции, с които се беше опитал да го запълни през последните три часа. Наближаваше краят на март и пролетта също би трябвало да наближава, но на Крис му се струваше, че въздухът е пълен със скреж. Той се сви в старото си кожено яке и тръгна по една пресечка към Пето авеню и Сентръл Парк. От двете страни на улицата платнени навеси засенчваха топлите жълтеникави отблясъци на мраморните фоайета, откъдето униформени портиери гледаха безучастно в нощта.

Работата вече се натрупваше и му беше трудно да се ориентира в нея. Помнеше математиката от университета, но това не бе достатъчно. Сконтови постъпления, модифициран срок на валидност, вътрешна лихва на дохода — какво означаваха всички тези понятия? И как можеше да се ориентира във всичко това до сряда?

Постара се да си мълчи, докато Дънкан говореше с тревога за програмата за обучение. Изпитваше известни опасения, но чувстваше, че е по-добре да ги запази за себе си. Иън бе усвоил до съвършенство изкуството да изглеждаш самоуверен и от краткия си трудов опит досега Крис беше сигурен, че именно това е един от ключовете към успеха. Ако не знаеш нещо, претендирай за обратното и се надявай, че никой няма да разбере.

Но по време на обучението щяха да разберат. Професор Уолдърн щеше да е наясно още на следващата сутрин, когато поискаше Крис да обясни модифицирания срок на валидност. Или Калхун щеше да разбере след обещаните им изпити. Дънкан беше прав. Щеше да е дяволски срамно, ако го изритат след цялата тази борба.

Крис бе положил големи усилия, за да стигне до Ню Йорк. Къртовски труд. Започна на единайсетгодишна възраст, когато майка му с часове му помагаше и го насърчаваше. Той завърши местната гимназия, пребори се с тестовете за кандидатстване в университета и дори сам се изненада от високите си оценки. Кандидатства за място в Оксфорд за изучаване на история. Не искаше да го прави и смяташе, че това е загуба на време, но Тони Харис, учителят му по история, го убеди. И за голяма негова изненада му предложиха място в оксфордския колеж „Лейди Маргарет Хол“. Майка му направо се побърка от радост. Казваше, че винаги била сигурна, че ще успее, защото бил наследил ума на баща си. Той знаеше, че това не е съвсем вярно, но чувстваше, че баща му, където и да се намира, може да се гордее с него. И тази мисъл го окриляше.

После Оксфорд и още много труд. След това се появи големият проблем с намирането на работа. Рецесията започваше да оказва влияние върху пазара на труда. Работодателите съкращаваха бюджетите си за обучение на дипломирани новопостъпили. Някои дори прекратиха кампаниите си за набиране на нови служители.

Конкуренцията беше жестока. Крис знаеше малко за компаниите, които посещаваха университета, но кандидатства за работа в петнайсет от тях, включително в „Блумфийлд Уайс“. Повечето отхвърлиха кандидатурата му и дори не го повикаха за разговор. В моменти на отчаяние той обвиняваше за това фамилното си име — Шчипьорски. А и нямаше предимствата на участие в различни извънучебни дейности и внимателно съставена автобиография на човек като Иън Даруент. Но с „Блумфийлд Уайс“ му провървя. Накрая те го поканиха в елегантните офиси на фирмата в Броудгейт в лондонското Сити, където петима банкери го пекоха на бавен огън. Харесаха го. Допадна им фактът, че е от Халифакс, харесаха полската му фамилия, а също и решителността му. Когато една сутрин слезе до будката на портиера и видя писмото с надпис „Блумфийлд Уайс“, вече знаеше съдържанието му. Те го искаха. Той също. Това беше единственото предложение за работа, което получи, но пък бе най-желаното.

Сега бе в групата на шейсетимата преуспели. Шейсет мъже и жени, първенците в класовете си след всички поставени им задачи. Шейсет победители. Победители като Иън Даруент, Ерик Асл, Алекс Луброн и дори ужасния Руди Мос. И от тези шейсет победители програмата щеше да изстиска петнайсет губещи. Един от тях като нищо можеше да бъде Дънкан. А друг — Крис.

Стигна до ниската стена на Пето авеню, която ограждаше Сентръл Парк, погледна над нея в мрака и към ярките светлини на високите сгради на Манхатън. Трябваше да се прибере и да поспи. Утре щеше да има много за учене. Въздъхна. Щеше да има много за учене всеки ден през следващите пет месеца. Е, добре, щеше да е по-нисък от тревата и щеше да положи всички усилия, за да не се окаже един от тези петнайсет губещи.