Майкъл Ридпат
Хищникът (13)

5.

Меган го чакаше в „Дрейтън Армс“ с халба горчива бира. На Крис му допадаше това, че американките поръчват халби — те го смятаха за английски маниер и явно не се тревожеха, че може да изглежда неподходящо за дами.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той. — Отдавна ли чакаш?

— Десет минути.

— Само момент да си взема и аз една.

Крис се върна от бара с халба и отпи дълга глътка.

— Ммм!

— Вкусна е — каза Меган.

— Радвам се, че ти харесва. Как мина денят?

— Чудесно. Бях в галерията „Тейт“ за модерно изкуство. Посетих и „Уолъс“ и Международния съвет на архивите.

— Всичко това за един ден?

— Какво да кажа? Обичам изкуството. Вие го имате в изобилие в Лондон. А ти?

— Боже! — отвърна Крис и поклати глава. — Ужасен ден. Изгубих го с един човек и мисля, че пропилях единствения си шанс да се отърва от една катастрофална облигационна позиция.

— О! — възкликна Меган.

— Съжалявам — усмихна се Крис. — Не искам да те натоварвам с професионалните си проблеми. Но може да ти се стори интересно. Помниш ли Иън Даруент?

— Той беше с нас на яхтата, нали? Скочи в морето след Алекс. Англичанин. Тих. Доста привлекателен.

Крис се намръщи.

— Това не мога да кажа. Но изглежда, и мнението на Ленка е било такова. — Той обясни какво беше открил.

За голямо негово разочарование Меган не изглеждаше изненадана.

— Не ти ли се струва странно, че тя и Иън са спали заедно? — попита я той.

— Всъщност не. Ти познаваше Ленка — отговори Меган. — А аз помня Иън.

— Фактически не знам много за тази страна от живота й. Тя не разговаряше с мен за тези неща. И аз не питах.

— Вероятно си постъпил умно.

Но сега Крис не можеше да сдържи любопитството си.

— Значи е спала с доста мъже, така ли?

— Ако кажа „да“, няма да е честно — отвърна Меган. — Разговаряхме понякога за мъже, особено когато бяхме на почивка в Бразилия. Тя каза, че често минават месеци без секс, а после се срещала с двама или трима мъже последователно. Обичаше мъжете, обичаше и секса, но ненавиждаше идеята да се обвързва. Вероятно може да се каже, че беше объркана. И понякога избираше най-странните типове. Сигурна съм, че Иън далеч не е толкова ужасяващ, колкото някои от тях.

Крис поклати глава.

— Щастлив съм, че не знаех нищо за всичко това.

Меган го изгледа внимателно над халбата си.

— Ами ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Съжалявам — каза Меган. — Не исках да намеквам за нищо. Просто вие явно се харесвахте и…

— Няма нищо. Наистина се харесвахме. И не мога да отрека, че тя беше привлекателна жена. Но някак си никога не съм я приемал като такава. Предполагам, че просто ми бе твърде добра приятелка. Винаги съм смятал, че е неподходяща за мен. Ако бях опитал нещо и тя ме бе отблъснала, това щеше да е ужасно. Дори по-лошо — ако бяхме тръгнали заедно, това нямаше да трае дълго и тогава бих загубил добър приятел. Не, така се чувствахме много по-добре.

— Може би. — Меган го гледаше преценяващо.

— Ленка спомена ли ти нещо за връзката си с Иън? — попита той. Чувстваше се неудобно под погледа й.

— Не. Проведохме само онзи единствен разговор миналата седмица. Не каза нищо. Но ми се стори малко притеснена.

— Притеснена ли?

— Каза, че се било случило нещо, за което искала да разговаряме, когато пристигна. Не каза обаче какво.

— Съвсем нищо ли? Беше ли нещо, свързано с работата?

— Не знам. Бях любопитна, разбира се, но помислих, че ще разбера, като пристигна.

— Хм. Тя спомена ли „Юрика телеком“?

— Не.

— Или някой си Маркъс?

— Маркъс? Не. Кой е той?

— Един висок слаб американец, дошъл да се срещне с нея в офиса ни миналата седмица. Явно доста я е разтревожил. Но нямам представа кой е.

— Аз също.

Крис гледаше замислено в халбата си.

— Нещо е ставало — отбеляза той. Погледна халбата на Меган. Тя беше почти празна. — Хайде. По-добре да отидем да прегледаме апартамента й.

 

 

Ленка бе живяла на първия етаж на елегантна сграда с бяла фасада и две колони на входа в квартала Онслоу Гардънс. Чешката полиция беше намерила ключа в чантата й и родителите й помолиха Крис да прегледа нещата й и да им изпрати личните й вещи. Имаше доста работа за вършене и Крис разчиташе на една услужлива съседка.

Двамата с Меган влязоха в сградата. Имаше купчина поща за Ленка, акуратно подредена на перваза на един прозорец във фоайето. Крис я взе. Вратата на апартамента се отключи лесно. Сякаш я нямаше само ден, а не цяла седмица. Отоплението още работеше. Апартаментът беше неподреден, но не в пълен безпорядък. Леглото й бе оправено. Имаше една бележка от „Адриана“ до госпожица Ленка, в която се казваше, че й дължат двайсет лири за сряда. Очевидно чистачката. Апартаментът бе обзаведен със смесица от различни мебели и предмети, които Ленка бе купувала по света. Някои от тях, като комплекта шейсетсантиметрови дървени слонове от Африка и голямата маса със сложна резба някъде от Азия, бяха твърде екзотични.

След това дрехите й. Сякаш имаше километри дрехи в гардероби, скринове, стенни шкафове и ракли. Премиите от „Блумфийлд Уайс“ в продължение на много години бяха влагани в световната модна индустрия. И обувки. Сигурно имаше поне сто чифта. Гледката беше зашеметяваща.

— В сравнение с това моят гардероб изглежда като вехтошарски магазин — каза Меган.

Крис отиде до бюрото, което се намираше в нещо като ниша до всекидневната. Беше покрито с документи, натрупани до компютъра. Той пое дълбоко въздух. Налагаше се да сортира всичко това. Нямаше желание да го прави. Не чувстваше влизането в апартамента на Ленка и разглеждането на огромната й колекция от дрехи като нахлуване без покана. Но разглеждането на документите й? Щеше му се да ги остави недокоснати.

Обаче нещо трябваше да се направи с тях. Това можеше да бъде чешкият еквивалент на завещание. Някой трябваше да подреди личните й вещи. Боже, може би наистина имаше завещание тук някъде. Трябваше да има и сметки, кредитни карти, банкови сметки. Крис се натъжи. Можеше просто да нахвърля всичко в един кашон и да го прати в Чешката република.

— Имаш ли нещо против да ми помогнеш? — попита Крис.

— Окей — отговори Меган. — Аз ще сортирам документите на купчини. Ти ги преглеждай.

Трудиха се два часа. Не откриха завещание, нито някакви доказателства за инвестиции, но имаше солидно салдо в текуща сметка на Търговска банка на САЩ. Като много инвестиционни банкери, Ленка можеше да се бори със зъби и нокти за една стотна лихвен процент в работата, но оставяше сто хиляди лири собствени пари в нисколихвена сметка.

В десет часа Крис се протегна.

— Виж какво, дали да не спрем? Не можем да свършим всичко това. Ще напиша писмо на родителите й, че засега сме открили това, и ще им предложа да наемат адвокат, за да прегледа всичко.

— Не мислиш ли, че трябва да погледнем там? — попита Меган и кимна към компютъра.

— Но това са лични неща — възрази Крис.

— А какво мислиш, че е всичко това? — попита Меган и посочи купчините документи.

— Права си. Хайде тогава да погледнем.

Меган включи компютъра и експертно разгледа директориите. В тях имаше много малко неща. Няколко документа в текстообработващите програми, повечето на чешки. Никакъв друг софтуер, никакви игри, никакви лични финансови пакети, никакви програми за изработване на завещание. Но имаше електронна поща.

— Да погледнем.

Меган, изглежда, се оправяше лесно с интернет програмите и изкара списък на кореспонденцията с последните писма. Имената бяха интересни. Имаше няколко до Иън. И едно до „Маркъс“.

— Ето! — извика Крис и го посочи. — Отвори това!

— Не, нека го направим в хронологичен ред. Така ще разберем повече.

Нетърпеливо прехвърлиха десетина писма — половината бяха на чешки, и стигнаха до едно от Ленка до Иън.

Иън,

Не можах да спя снощи. Мисля, че трябва да кажа на Маркъс за Алекс. Той има право да знае. И трябва да говоря с Дънкан.

Отговорът на Иън беше кратък:

Не прави това! Трябва да поговорим. За бога, не прави глупости.

Иън

После, веднага след него, имаше писмо до тайнствения Маркъс. В полето на темата пишеше просто Алекс.

Маркъс,

Съжалявам, че вчера бях груба с теб. Както можеш да си представиш, тази тема е трудна за мен. Има нещо важно, което трябва да ти кажа за смъртта на Алекс. Сложно е и трябва да се обяснява, затова искам да ти го кажа лично. Пътувам до Ню Йорк в началото на следващия месец, така че може би можем да се срещнем тогава.

С най-добри пожелания

Ленка

Имаше отговор, кратък и ясен:

Ще ти се обадя.

Маркъс

— Дай да ги принтираме — каза Алекс.

Докато малкият принтер до компютъра на Ленка бръмчеше, Меган отвори последното писмо, получено от Ленка:

Ленка,

Да се срещнем в четвъртък в седем и половина.

Нямам търпение. Ще си прекараме весело!

Меган

— Написах го миналата неделя. Сега ми се струва, че е било преди цял един живот. — Тя премигна, сдържайки сълзите си.

— И аз се чувствам така — съгласи се Крис.

Меган подсмръкна и избърса очи.

— И така, кой може да бъде този Маркъс?

Крис поклати глава.

— От електронния адрес не може да се разбере много. Той може да е навсякъде. Питам се какво ли е искала да му каже Алекс?

— Истината, предполагам — каза Меган. — Че Дънкан го събори в морето. Но се чудя защо би поискала да направи това? Всички се договорихме да го запазим в тайна и смятах, че всеки е постъпил така. — Тя изгледа Крис изпитателно.

— Доколкото знам, са го запазили в тайна — отговори той. — Мислех, че всичко това е погребано. Странно е, че тя е тази, която иска да каже, а Иън този, който държи да се запази в тайна. Бих помислил, че той не би имал нищо против да рискува, за да вкара Дънкан в беда.

— Всички ще изпаднем в беда — отбеляза Меган. — Излъгахме полицията. Това е противозаконно. — Тя се намръщи. — Голяма беда.

Крис въздъхна.

— Добре, който и да е този Маркъс, той иска да узнае за случилото се. — Той седна пред клавиатурата и започна да пише:

Маркъс,

Аз съм колега на Ленка. Имам много лоша новина. Ленка беше убита в Прага миналия понеделник.

Може би мога да ти помогна за смъртта на Алекс.

Моля, свържи се с мен на адрес

chrissz@interserve.net

Поздрави

Крис Шчипьорски

Той погледна Меган, тя кимна и натисна клавиша за изпращане.

— Готово. Сега той ще трябва да се представи. — Крис се прозина и се протегна. — Да вървим. Мисля, че тук свършихме всичко, което можахме.

Изключи компютъра, взе малкия пакет документи, които подбраха, изключи термостата на отоплението и загаси осветлението. Напуснаха апартамента.

Крис погледна часовника си. Десет и двайсет.

— По дяволите — изруга той. — Трябваше да говоря с една от съседките й. Но вече е твърде късно, за да я безпокоя.

Но извадиха късмет. Точно когато стигнаха до външната врата, тя се отвори и вътре влезе мъж с очила, облечен в хубаво палто и костюм. Заедно с него влезе и облак алкохолни пари. Той ги изгледа с любопитство.

— Здравейте — поздрави Крис.

— Здрасти.

— Тук ли живеете?

— Да. Мога ли да ви помогна?

Беше американец, около трийсет и пет годишен, малко пълен и с дружелюбна физиономия.

— Познавахте ли Ленка Немечкова?

— Разбира се. Живея в апартамента над нея. — После той присви очи. Схвана миналото време, използвано от Крис. — Какво е станало?

— Убиха я. В Прага. Ние сме нейни приятели. — Крис представи себе си и Меган.

Американецът беше изумен.

— Родителите й ме помолиха да се погрижа за нещата й — обясни Крис. — Те ми дадоха ключа. Можете ли да наглеждате апартамента й? Обадете ми се, ако има нещо нередно.

Крис му връчи визитната си картичка. Американецът я взе и се загледа с невиждащ поглед в нея.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Може би ще ми дадете вашите координати? — попита Крис.

— О, разбира се. — Американецът му връчи своята визитна картичка. Ричард X. Сторбранд, Вицепрезидент. Работеше за една от големите американски компании за управление на инвестициите.

— Благодаря. О, между другото, не сте ли забелязали нещо странно миналата седмица? Някакви непознати посетители, нещо от този род?

— Не — отговори той. После се замисли. — Имаше един човек, който се въртеше наоколо. Облягаше се на уличната лампа от другата страна на улицата. Беше малко зловещ. Както и да е, когато преди няколко седмици се прибирах, тъкмо се прибираше и тя. Той прекоси улицата и тръгна към нея. Тя го видя, блъсна ме в сградата и затвори вратата. Човекът позвъни на звънеца и викаше след нея. Тя ми каза да не му обръщам внимание и се качи по стълбите в апартамента си. Оттогава не съм го виждал.

— Тя изглеждаше ли уплашена? — попита Крис.

— Не. По-скоро ядосана. Но предполагам, че такова момиче свиква мъжете да се въртят около него.

— Мъжът американец ли беше?

— Не, не мисля. Но говореше с някакъв акцент. Ирландски или шотландски, струва ми се. Не мога да ги различа добре.

— Как изглеждаше?

— Едър мъж. Червена коса, доста рошава. С костюм. Изглеждаше прилично, не приличаше на скитник, но висеше отвън.

Дънкан.

— Благодаря — каза Крис с усмивка. — Да поддържаме връзка, става ли?

Мъжът кимна разсеяно и пак каза:

— Ленка! Не мога да повярвам!

И Крис и Меган оставиха Ричард Х. Сторбранд, вицепрезидент, да клати невярващо глава заради ужасите, които се случваха по света.

 

 

Когато се върнаха в апартамента на Крис, лампичката на телефонния секретар мигаше. Крис натисна копчето.

— Здравей, Крис, Ерик съм. Чух за Ленка. Съжалявам много. Ще бъда в Лондон за два дни в началото на другата седмица. Пристигам в неделя. Искаш ли да се срещнем на питие в хотела ми в неделя вечер? Да кажем в седем часа? Ще бъда в „Лейнсбъро“. Просто остави там съобщение, ако можеш да дойдеш. Надявам се да те видя.

Крис погледна Меган. Тя бе замръзнала, вперила очи в телефона.

— Глас от миналото — каза Крис.

— Да — отговори Меган почти шепнешком.

— Искаш ли да дойдеш и ти? Сигурен съм, че Ерик няма да има нищо против.

Меган помисли за момент.

— Не. По-добре да не идвам. И без това утре трябва да замина за Кеймбридж.

— Добре — съгласи се Крис.

— Съжалявам — извини се Меган. — Просто е странно да чуя отново гласа му. Виж, ъ-ъ… по-добре да си лягам.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.