Майкъл Ридпат
Хищникът (12)

4.

В това нямаше смисъл. Крис отпиваше от кафето си, докато гледаше документите на „Юрика телеком“ върху бюрото. Първото нещо, което направи тази сутрин след пристигането си в офиса, беше да ги прегледа още веднъж, с надеждата да открие причината за тази покупка на Ленка. Но не успя. Бе му трудно да повярва, че изобщо ги е купила.

Но тя го беше направила. „Карпейтиън“ притежаваше тези ценни книжа. И той нямаше как да ги продаде.

Телефонът иззвъня. Беше Дънкан.

— Помниш ли, че онзи ден ми даде някои препоръки за високодоходните облигации? — започна той.

— Да.

— Е, добре, клиентът ми ги провери. Казва, че изглеждат по-разумни от всичко, което е получил от други места.

— Добре.

— Мислиш ли, че ще можеш да обядваш с него?

— Дънкан! Имам много работа. Откакто Ленка си отиде, тя чака само мен.

— Хайде, Крис. Този човек е най-добрият ми клиент. Остана с мен още от „Юнайтед араб интернешънъл“. Знам, че можеш да му обрисуваш точна картина за състоянието на пазара. Аз ще платя.

— Ох, добре — съгласи се Крис. — Но всъщност кой е той?

— Казва се Халид. От „Роял банк“ на Кувейт. Умен човек. Не го подценявай. Как си с времето другата седмица?

Крис с нежелание уговори дата за срещата. Затвори телефона, размишлявайки, че Дънкан не може да е толкова некадърен брокер — той, изглежда, притежаваше онази съществена способност да кара хората да вършат неща, които не биха искали.

И какво, по дяволите, щеше да прави с облигациите на „Юрика телеком“?

Погледна към бюрото на Ленка. Тина бе поставила свежи цветя във вазата — ралици или нещо подобно. Но те не знаеха отговора.

Ех, ако беше тук миналата седмица! Въпреки че си имаха доверие, двамата с Ленка обсъждаха големите инвестиционни решения. Тя със сигурност щеше да разгледа това с него. Остави й телефонния си номер в Куршевел, преди да замине на ски, но тя отказа да го използва — заяви, че той се нуждаел от пълно откъсване от работата. Поне да бе чул разговора й с Иън при покупката на облигациите.

В „Блумфийлд Уайс“ това щеше да е възможно. Там всички телефонни разговори се записваха за евентуално решаване на оспорвани сделки. Но те двамата не бяха инсталирали в „Карпейтиън“ записваща апаратура. Фирмата бе прекалено малка и нито той, нито Ленка харесваха „Големия брат“ да подслушва телефоните. Освен това, ако възникнеше проблем, винаги можеха да разчитат на записите на брокера.

Това беше!

Крис набра номера на „Блумфийлд Уайс“.

Иън отговори.

— Как вървят облигациите на „Юрика“ тази сутрин? — попита без предисловие Крис.

— Изчакай секунда.

Крис чакаше. Знаеше, че брокерът на „Блумфийлд Уайс“ трябва да помисли за тези облигации. Накрая Иън се върна.

— Дава деветдесет до деветдесет и две. Но това важи само за милион.

— Това е по-малко с пет пункта! — протестира Крис.

— Аз какво мога да кажа? Появил се е голям продавач.

— На този пазар не може да се има доверие!

— Казах ти, че това е различно от търговията с държавни облигации — отбеляза Иън; в тона му се прокрадна съчувствие.

Крис не си направи труда да попита колко ще предложат за неговия пакет от десет милиона. Знаеше, че отговорът ще е под вчерашната цена от седемдесет и не искаше да го чува. Нито имаше смисъл да се обръща към други финансови къщи на пазара. „Юрика телеком“ беше сделка на „Блумфийлд Уайс“ и щом те сваляха рязко цената, не съществуваше здравомислещ дилър, който би пожелал да купи облигациите. Можеха да претендират, че предлагат цена, но ако Крис се опиташе да сключи наистина сделката, цената незабавно щеше да спадне. Не, той трябваше да измъкне истината от Иън.

— Иън, защо Ленка купи тези облигации?

— Миналата седмица изглеждаха много перспективни, преди да се разбере броят на абонатите на емисията.

— Това не е вярно. Аз разгледах проспекта. Били са безперспективни. Тя не би сключила такава сделка. И определено не за двайсет и пет милиона.

— Не знам. Лихвата им е с три процента по-висока от тези на „Бък телеком“.

— Да, но „Бък“ вече има изградена мрежа. И пазарно покритие от три милиарда лири. Това са съвсем различни облигации. Тя не каза ли защо ги е харесала?

Иън не отговори.

— Хайде, Иън. Помогни ми. За мен това е голямо главоболие. Ленка е мъртва и не мога да говоря с нея по въпроса. — Крис не се притесняваше да използва смъртта на Ленка като средство за получаване на информацията, от която се нуждаеше. Ставаше дума за оцеляването на нейната компания; сигурен беше, че тя не би имала нещо против.

— Съжалявам, Крис. Нямам представа.

Въпреки че Иън бе опитан търговски посредник, той не можа да скрие вината в гласа си. Крис го познаваше прекалено добре. И разбра, че лъже.

— Бих искал да чуя записите — заяви Крис.

— Какво?

— Бих искал да чуя записа, когато Ленка е купувала облигациите.

— Хайде, Крис. Това е излишно.

— Не, не е. Има нещо съмнително в тази работа и аз искам да разбера какво.

— Но ти не можеш да прослушаш записите, ако не оспорваш сделката.

— Тогава я оспорвам.

— Но тя вече е сключена.

— Иън, обстоятелствата са специални. Човекът, сключил сделката, е мъртъв и аз имам причина да вярвам, че тя не е валидна.

— Каква причина?

— Тя не е логична.

— Каква причина е това? Ако всеки, купил облигации, започне да оспорва сделката при падане на цената им, пазарът направо ще блокира.

Иън беше прав. Крис нямаше никакви доказателства. Но подозренията му се засилваха.

— Виж, Иън. — Той се опита да говори с по-примирителен тон. — Щом няма нищо нередно с облигациите, значи няма да ти навреди, ако прослушам записа, нали така?

— Казах ти, това не е необходимо.

— Настоявам да го чуя.

— Не.

Иън криеше нещо. Крис вече беше сигурен в това.

— Свържи ме с Лари Стюарт — поиска Крис. Не бе съвсем сигурен в административната структура на „Блумфийлд Уайс“, но знаеше, че Лари трябва да е по-високо в йерархията от Иън.

— Мислиш ли, че той ще те изслуша? — попита Иън почти подигравателно.

За момент увереността на Крис почти го напусна. Иън познаваше репутацията на Крис. Ако се касаеше за неговата дума срещу тази на Крис, Иън бе сигурен, че щяха да повярват на него. После Крис се съвзе. Лари знаеше, че преди три години Крис не бе направил нищо лошо. Крис беше готов да се обзаложи, че у Лари все още има някакъв остатък на човечност.

— Да, Иън. Мисля, че Лари ще ме изслуша.

В другия край на линията настъпи мълчание. Иън се опитваше да реши какво да прави. Крис го бе хванал натясно!

— Крис, наистина не мисля, че е добра идея да чуеш този запис.

— Свържи ме с Лари или ще затворя и ще му се обадя директно.

— Мога да ти обясня.

— Давай.

— Не тук — прошепна Иън. — Нека поговорим за това по-късно. Извън офиса.

— Да поговорим сега.

Крис можа да чуе как Иън въздъхна по телефона.

— Добре. Има едно кафене в долния край на Ливърпул стрийт. „При Понти“. Да се срещнем там след половин час?

— Тръгвам — каза Крис.

 

 

Стигна до кафенето след двайсет минути, но Иън вече го чакаше. Изминалите десет години след програмата му личаха. Вече имаше бръчки, най-добре изразени по средата на челото между веждите поради често мръщене. Все още беше строен — тренираше три пъти седмично в гимнастически салон. Костюмите му бяха по поръчка, ризите — ръчна изработка, а вратовръзките — последна мода от най-нашумялата дизайнерска къща. Подстригваше косата си стилно и често. Изглеждаше по-възрастен и по-зрял от трийсет и трите си години. Единственото нещо, което разваляше лустрото на елегантната му самоувереност, бяха ноктите, все още изгризани до кръв.

Крис си взе черно кафе и седна до него.

— Е?

Иън си играеше с лъжичката с пяната на капучиното. Накрая вдигна глава и погледна Крис право в очите.

— Ленка и аз се срещахме. Затова не искам да чуеш лентата.

— Срещали сте се? Какво, спали сте заедно?

— Назови го както искаш. Правехме го.

— Не мога да повярвам — каза Крис.

Иън сви рамене.

— Но защо Ленка би…

Иън се намръщи.

— Хайде, Крис. Има много жени, които не ме намират непривлекателен.

— Да, но Ленка?

— Знаеш, че винаги съм я харесвал. Излезе, че и тя ме харесва.

— Не.

— Спри да повтаряш това! — сопна му се Иън. — Двамата се срещахме, разбра ли? Сега не го правим, защото е мъртва. Ясно ли ти е?

— Съжалявам — каза Крис. — Колко време продължи това?

— Не много. Помниш ли когато бяхме на онази конференция за европейските високодоходни в Барселона миналия месец? И двамата се понапихме. Тогава започна.

— Сериозно ли беше?

— Всъщност не. Но не беше и напълно несериозно. Просто бе приятно. Знаех, че няма смисъл да захващам стабилна връзка с Ленка.

— Така е — съгласи се Крис.

Ленка не поддържаше сериозни отношения с никого. Опита да си спомни нещо, с което Ленка да е показала, че има връзка с Иън. Нищо. През последните седмици Иън й се обаждаше по-често, но Крис винаги мислеше, че става дума за бизнес. А очевидно е било нещо повече.

— И това се разбира на записа?

— Вероятно. Не съм слушал точно този разговор, но там сигурно има нещо, което да подсказва, че сме имали нещо повече от делови отношения.

— Добре. Нека го чуем тогава — каза Крис. — Само двамата.

— Не можем — отвърна Иън. — Трябва да присъства и човек от „Информационни технологии“. За да осигурява неприкосновеността на записа.

— Добре. Нека присъства и той.

— Моля те, Крис.

— Разбирам защо искаше да ме предупредиш. Разбирам и защо не искаш някой друг да го чуе. Но аз трябва да прослушам записа. Сега повече от всякога. Искам да разбера защо Ленка е купила тези облигации и фактът, че между вас е имало нещо, само засилва подозренията ми.

Иън въздъхна.

— Очаквах да кажеш това. Остани тук за двайсетина минути, докато намеря записа.

— Не — възрази Крис. — Обади се на когото трябва по мобилния си телефон. Ще тръгнем и ще слушаме заедно.

— Не ми ли вярваш? — попита Иън.

— Да, не ти вярвам — отговори Крис.

 

 

Крис последва Иън през Броудгейт Съркъл до входа на „Блумфийлд Уайс“. Отминаха шестметровия железен фалос на ъгъла — той вече ръждясваше. Изглеждаше съвсем подходящ за фирмата. Крис усети тръпки, докато влизаше в невисоката, облицована с мрамор сграда; не беше стъпвал тук от онзи ужасен ден преди три години.

Взеха асансьора до третия етаж, минаха бързо през привидно спокойната приемна и влязоха в една от най-големите европейски брокерски зали. Крис се опитваше да гледа само напред, но не можа. Познатите викове, проклятията, екраните и документите. Документи навсякъде. Някои лица разпозна, но повечето бяха непознати. Текучеството в инвестиционните банки бе голямо — дилъри идваха и си отиваха непрекъснато. Той забеляза собственото си бюро, заето сега от някакъв младеж, който не изглеждаше на повече от двайсет години и се люлееше в креслото, стиснал телефона. До противоположната стена на залата зърна Хърби Екслър. Погледите им се срещнаха. Внезапно през Крис премина вълна на чисто отвращение и го обзе желание да прескочи бюрата, да сграбчи главата на дребния американец и да я натика в някой екран.

— Хайде — подкани го Иън. — Не прави циркове. Да свършим с това. — И го поведе към една зала за съвещания в далечния ъгъл.

— Това е Бари — каза Иън и представи на Крис един кльощав мъж с обръсната глава, който гледаше в екрана на компютър. — Откакто те няма, нещата се промениха. Сега всички ленти се активират с глас, а всъщност не са и ленти, записваме на дискове. Бари ще трябва да чуе целия разговор, но не се безпокой, той ще запази тайната, нали, Бари? — Иън успя да вложи в последните си думи солидна доза заплаха.

Бари изглеждаше невъзмутим.

— Точно така, Иън.

Бари връчи на Иън за подпис документа за достъп и после подаде команди на компютъра. Бари и Иън си сложиха слушалки и слушаха, въртейки записа напред-назад, докато не откриха разговора. Крис не можеше да протестира срещу това. Беше немислимо Иън да му позволи да чуе разговор с друг клиент.

След около пет минути, през които Крис се въртеше неудобно на стола, Иън вдигна ръка.

— Мисля, че го намерих.

— Окей — каза Крис. — Да го чуем. Но помни, че искам целия разговор.

— Добре, добре — каза Иън, свали слушалките и натисна един бутон. В стаята за съвещания прозвуча силно гласът на Ленка. Иън бързо намали силата на звука и провери дали вратата е заключена.

— Здрасти, бебчо, как си?

Бебчо! Тя го нарече „бебчо“. Крис за пръв път осъзна колко трудно щеше да е това. Ленка можеше да каже всичко на Иън, без да се страхува, че могат да я чуят. Крис беше на почивка, а Оли и Тина сигурно бяха достатъчно далеч и заети, за да могат да чуят нещо.

— Добре съм — изръмжа Иън. — Наистина се чувствам доста добре.

— Изненадана съм, че след снощи си успял да отидеш на работа — каза Ленка с порочния смях, който Крис така добре познаваше. Той погледна Иън.

Иън сви рамене. Бари гледаше компютърния екран. Макар че полагаше усилия да запази хладнокръвие, Иън очевидно бе смутен.

— Ти искаше да го чуеш.

Така беше. Крис пое дълбоко дъх и продължи да слуша.

— По-издръжлив съм, отколкото ме мислиш — каза Иън от високоговорителя.

— О! — възкликна Крис, въртейки очи в смесица от неудобство и гняв.

Иън не му обърна внимание. Но на записа каза:

— Помисли ли за облигациите на „Юрика телеком“?

— Да. Възнамерявам да купя двайсет и пет. Ще има ли някакъв проблем да ги получа?

— За теб съм готов на всичко — каза Иън.

— Сериозно. Има ли начин да получа отбивка в цената?

— Не. Тази емисия не върви много добре.

— Какво става с играта за придобиване на собственост? — Крис наостри уши. Иън забеляза реакцията му.

— Никой друг не знае за нея.

— Но това явно е уредено, нали?

— Така мисля — отговори Иън. — „Радафон“ иска да разшири централноевропейската си мрежа. „Юрика“ има всички необходими договори. „Радафон“ трябва само да ги купи.

— И тогава аз ще притежавам кредитен риск на „Радафон“ с доходност от дванайсет процента.

— Точно така.

— А ти сигурен ли си, че тази смяна на собственост ще се осъществи?

— Пътувах цяла седмица с тези хора. Те смятат, че това ще стане, и то скоро. Нямаш ли ми доверие?

— Разбира се, че ти имам — отвърна Ленка. — И знаеш ли защо? — Порочната нотка пак се промъкна в гласа й.

— Защо?

— Защото ако ме лъжеш, лично ще се погрижа твоят малък Иън да не става вече за нищо.

Въпреки че това трябваше да бъде заплаха, Ленка го каза така, че прозвуча повече като покана.

— Е, това е нещо, което не бих искал да се случи — съгласи се Иън. — Мисля, че няма за какво да се безпокоиш.

— Добре — продължи Ленка, превръщайки се отново в бизнесдама. — Запиши ме за двайсет и пет.

— Окей. Оценяваме ги утре следобед. Тогава ще потвърдя, че получаваш всичките двайсет и пет. Някакъв шанс да те видя довечера?

— Ненаситнико — каза Ленка, — аз съм заета.

— Заета ли? Какво ще правиш? — попита Иън с нотка, която би могла да се приеме като ревност.

— Много ти се иска да знаеш — отговори Ленка и затвори телефона.

Крис и Иън се спогледаха. И за двамата беше неудобно да слушат Ленка да говори по този начин. Но Крис го интересуваше повече казаното от нея. Нищо чудно, че Иън не искаше той да чуе записа. Не ставаше дума за разкриването на тяхната връзка. Записът разкриваше и факта, че Иън снабдява Ленка с вътрешна информация.

„Радафон“ беше една от трите големи европейски мобилни телефонни мрежи. Ако те купеха „Юрика телеком“, цената на облигациите щеше да скочи. „Карпейтиън“ щеше да реализира хубава печалба от инвестицията от двайсет и пет милиона евро. Както Ленка му бе съобщила, когато й телефонира в Прага, имаше сериозна новина.

Крис погледна Бари. Ушите му прогресивно се зачервяваха в течение на прослушването. Крис смътно го помнеше. Той беше типичен служител от „Информационни технологии“. Можеше и да е помислил за възможността Иън да е снабдил Ленка с прекалено много информация, но сигурно се бе впечатлил много повече от характера на връзката между тях. До края на деня машината за клюки в „Блумфийлд Уайс“ щеше да разполага с обилен нов материал.

— Е? — попита Крис, след като Бари напусна стаята.

— Какво мога да кажа? Чувствам се неудобно.

— Не за това. „Радафон“.

— Ох. „Радафон“.

— Ще купи ли „Радафон“ „Юрика телеком“?

Иън мълча дълго. Накрая, изглежда, се реши.

— Възможно е.

— Но още няма сигнали?

— Никакви.

— Разполагаш ли с някакви конкретни доказателства за такава придобивка?

— Ти чу записа — отвърна Иън. — Всичко е само предположения.

— Не си виждал мениджъри на „Радафон“ да разговарят с някого от „Юрика телеком“?

Иън поклати отрицателно глава.

— Ами някои от твоите момчета в корпоративните финанси?

— Няма как да знам.

— Тя просто се довери на предчувствието ти, така ли?

Иън се усмихна.

— Така изглежда.

На Крис му дойде много. Смъртта на Ленка, настояването на Руди да изтегли парите си, падането на цената на облигациите на „Юрика телеком“, брокерската зала на „Блумфийлд Уайс“ и сега откритието, че Иън и Ленка са имали интимна връзка — всичко това се смеси в някаква кухина дълбоко в него и той изпита прилив на отвращение.

— Ти си я излъгал, нали? — процеди той през стиснати зъби.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото е спала с теб, ти си й продал куп боклуци и си си писал актив за продажбата. И сега, когато е мъртва, мислиш, че няма да има възмездие.

— Това просто не е вярно.

— Какво става тук? — излая един остър глас зад Крис. Беше Хърби Екслър.

Чувството на отвращение стана непоносимо.

Крис се обърна към стария си шеф.

— Ти вероятно си го подучил за това. Е, добре, можеш да вземеш облигациите на „Юрика телеком“ и да си ги завреш в задника. Това важи и за двама ви.

— Вън! — изсъска Екслър. — Махай се веднага! И не искам да те виждам никога повече в тази сграда.

— Тръгвам си — каза Крис, излезе от заседателната зала, мина под погледите на стотина брокери и дилъри и влезе в асансьора.