Майкъл Ридпат
Хищникът (10)

2.

Крис разбра, че новината е лоша, още като видя лицето на Тина и лекия трепет на ръката й, в която държеше факса. Изтръпна. Лошите новини определено му бяха предостатъчни.

Тя му го подаде мълчаливо и той го постави на бюрото пред себе си.

До: Крис Шчипьорски, Мениджър на „Карпейтиън фънд“

От: Руди Мос, Вицепрезидент на „Обединен живот на ветераните“

Относно: Инвестициите в „Карпейтиън фънд“

Пиша, за да Ви информирам, че „Обединен живот на ветераните“ Ви уведомява с настоящето за намерението си след 30 дни да изтегли своята инвестиция от 10 милиона евро в „Карпейтиън фънд“.

С най-добри пожелания

Руди Мос, Вицепрезидент

Крис избухна.

— С най-добри пожелания! Боже господи! Без да спомене Ленка. Нито дума колко съжалява за смъртта й, нито че иска да ни подкрепи в този труден момент.

Тина поклати глава.

— Отвратителен, нали?

— Да, Тина, такъв е. — Крис грабна телефона, готов да се разкрещи на Руди.

— Знаеш ли, Крис… — обади се Тина, докато той ядосан набираше номера.

— Да? — каза той и долепи слушалката до ухото си.

— Защо не му звъннеш след пет минути, а?

Крис чу гласа на Руди от другата страна на линията. Погледна Тина. Тя беше права. Да крещи на Руди не бе най-добрият начин да го накара да остави парите си във фонда. Той затвори телефона и й се усмихна.

— Благодаря.

Тина кимна и излезе. Крис се изправи и погледна през прозореца към чистия площад. Въпреки студа там имаше неколцина добре увити чиновници, които приключваха късния си обяд по пейките, наблюдавани от ята сиви като плъхове гълъби.

Това беше сериозно. Десет милиона евро правеха почти двайсет процента от фонда. Но по-лошото бе сигналът, който Руди щеше да даде на другите инвеститори. Останалите се държаха достойно, изчакваха да видят как Крис ще се справи. Всички инвеститори, дори най-големите, са донякъде като овце. Най-лесното решение, най-ниският риск е в това да постъпиш като всички останали. До вчера всички се бяха държали за „Карпейтиън“. А утре?

Защо Руди бе решил да изтегли инвестициите си? Той познаваше Крис. Бяха учили заедно. Крис помнеше антипатията си към Руди, но не можеше да си спомни да се е спречквал с него. Пое няколко пъти дълбоко въздух, преброи до десет и набра отново номера му.

— Руди Мос слуша.

— Руди, обажда се Крис от „Карпейтиън“. — Крис използваше фамилното си име колкото е възможно по-рядко. То само причиняваше объркване.

— О, здравей, Крис — поздрави го неутрално Руди.

— Получих факса ти.

— Аха.

— И честно казано, малко се изненадах. Всички други инвеститори решиха да останат с нас и очаквах „Обединените ветерани“ да направят същото.

От другата страна на линията настъпи пауза.

— Виж, Крис, бих искал да остана с теб, но трябва да разбереш, че става дума за доста солидна промяна в управлението на фонда. Смъртният случай в мениджърския екип винаги означава за нас огромна промяна. Смятахме, че дори и двамата заедно не сте достатъчни като управително тяло, а сега оставаш сам… Страхувам се, че ние просто не можем да приемем това.

„Бъди разумен — каза си Крис. — Спокойно. Разбери какво наистина го тревожи.“

— Мога да разбера загрижеността ти и я уважавам. Всъщност планирам бързо да намеря друг опитен инвестиционен партньор. — Не планираше, но сега беше готов на всичко. Всичко, за да задържи „Обединените ветерани“ във фонда. — Но мога да те уверя, че фондът ще бъде напълно стабилен в ръцете ми. Инвестициите са непокътнати. В краткосрочен план пазарът изглежда малко слаб, но сме уверени, че ще се възстанови. Ние ще спечелим добри пари за теб, Руди, уверявам те.

— Ние? — В гласа на Руди имаше съвсем лека нотка на насмешка, която моментално вдигна кръвното на Крис.

— Да, аз и колегите ми.

— Кои са те?

— Имам двама помощници.

— Но основно ти движиш нещата, нали?

— Да, така е — призна Крис. — Но скоро ще намеря някой да ми партнира.

— Познавам репутацията ти — каза Руди и в гласа му се прокрадна неучтивост.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Крис.

— Имам предвид твоята история.

— Говориш за напускането ми от „Блумфийлд Уайс“ ли?

— Да, точно така.

Крис замълча.

— Мисля, че е най-добре да бъда прям с теб — каза Руди. — Така позициите ни ще са ясни.

— Знаеш, че аз не бях отговорен за онази загуба.

— Щом го казваш. Аз не бях там.

— Дяволски вярно, че не беше там! — сопна му се Крис и веднага съжали. Трябваше да запази самообладание. — Ленка знаеше, че не бях отговорен. Тя ми имаше доверие.

— Ленка беше много умна. Ще ти кажа направо, че подкрепих именно нея, когато вложихме пари в „Карпейтиън“. А сега, когато я няма…

Крис пое дълбоко въздух.

— Има ли някакъв начин да те убедя да промениш решението си?

— Не мисля.

— Ами ако дойда да се срещнем в Хартфорд?

— Това няма да е необходимо.

Крис реши.

— Идвам в Хартфорд. И можем да продължим да обсъждаме този въпрос.

— Казах, че това не ми се струва необходимо — повтори припряно Руди.

— Виж, Руди. Изваждането на парите ти от фонда представлява за мен това, което ти би нарекъл „солидна промяна“, и то такава, която не бих подминал с лека ръка. Дължиш ми поне един час, за да го обсъдим.

Руди замълча, после каза:

— Добре. Щом настояваш.

— Настоявам. Ще те видя следващия четвъртък. Да кажем в два часа?

— Зает съм през цялата следваща седмица.

— Ами петък?

— Казах, че съм зает цялата седмица. Ще бъда в Калифорния от сряда до петък.

— А какво ще кажеш за идния понеделник? Ще дойда в девет.

— Не мога в девет. Имаме сутрешно съвещание.

— А в десет? Хайде, Руди, ще дойда в офиса ти и няма как да ме спреш.

Руди въздъхна.

— Добре, в десет и половина.

— Довиждане тогава — сбогува се Крис, затвори и измърмори: — Копеле гадно!

Най-лошото беше, че нито веднъж през целия разговор Руди не показа и най-малко съжаление заради убийството на Ленка. Нито веднъж.

Крис облече сакото си и грабна палтото от закачалката.

— Излизам да се разходя — каза на Тина и изскочи от офиса.

Прекоси Оксфорд стрийт и скоро се озова на Портланд Плейс. Влажният студен вятър го пронизваше през дрехите. Макар да нямаше сняг, по лондонските улици беше по-студено, отколкото в Прага.

Не можеше да повярва, че издънката в „Блумфийлд Уайс“ се е върнала, за да го тормози отново. Защо светът просто не можеше да забрави? Опитал се бе с ограничен успех да изтрие случая от съзнанието си. Сега си даваше сметка, че той никога нямаше да изчезне. Някой някъде винаги щеше да помни случилото се и да го използва, за да го саботира.

Чувството, че е пострадал несправедливо, отново се надигна у него и цялото му тяло се загря от обзелия го гняв. Сега осъзна добрата страна на съдебния процес. Въпреки че цената му бе висока и изходът непредвидим, в съда имаше съдия, пред когото да пледираш, шанс, че версията ти за събитията може да бъде публично потвърдена. Когато го изгониха от „Блумфийлд Уайс“, Крис обмисляше да предприеме съдебни действия, дори да похарчи неколкостотин лири, обсъди идеята със адвокат, но шансовете му за чиста победа бяха малки, а рискът от натрупване на големи съдебни разходи — огромен. Лоша сделка. Сега му се щеше да го беше направил.

Бе станал добър дилър в „Блумфийлд Уайс“. Брокерите биват два вида: хазартни и процентни играчи. Хазартните играчи обичат да поемат големи рискове с големи възнаграждения. Най-добрите от тях правят изумителни печалби, но са заплашени и от големи загуби. Процентните играчи предпочитат да поемат по-малки рискове, които могат да разбират и контролират. Те са склонни да правят малки, но чести печалби. Крис беше от този тип. Той реализираше малки печалби и рядко имаше месец на загуба. Това правеше чудеса за счетоводния отчет на отдела, в който работеше, както и за бюджета. На Крис можеше винаги да се разчита да осигури неколкостотин хиляди за приключването на баланса.

На шефовете това им харесваше. Прекият му началник — жилавият свръхактивен американец Хърби Екслър, беше хазартен тип. Той насърчаваше Крис все повече да разширява мащаба на сделките си. Логиката му бе неоспорима. Щом Крис можеше да направи двеста хиляди долара върху една стохилядна доларова позиция, защо да не му даде петстотин милиона или милиард? Крис с трепет увеличи размера на сделките си. И методът проработи.

Крис търгуваше с европейски държавни облигации. Купуваше например сто милиона немски марки в германски държавни облигации и още толкова френски държавни облигации, като залагаше на промяна в съотношението между тях. Имаше превъзходен усет за промените в съотношенията между европейските пазари и разбираше как преобладаващата част от парите на големите глобални инвеститори, повечето от които бяха клиенти на „Блумфийлд Уайс“, преминава от една страна в друга.

С наближаващото въвеждане на икономическия и валутен съюз една сделка доминираше над всички останали. Тя беше известна като „сделка на конвергенцията“. Теорията бе проста, прекалено проста. Идеята се състоеше в това, че когато валутите на Франция, Италия, Испания, Португалия, Германия и останалите се превърнат в евро и когато Европейската централна банка определи лихвата за цялата еврозона, лихвените нива на държавния дълг на тези страни ще бъдат подобни. Така че ако доходът от италианските държавни облигации бе с два процента по-висок, отколкото при германските облигации, трябваше да се купуват италиански облигации и да се продават германски, за да се гарантира добра капиталова печалба на рождения ден на еврото, когато печалбите на италианските облигации щяха да паднат до нивата на германските и цените на италианските облигации да се покачат.

Това бе фасулска работа. Крис търгуваше в големи обеми, така постъпваха и всички останали в бизнеса. А също и извън него. С това особено активно се занимаваше един голям фонд в Гринуич, Кънектикът. Той търгуваше в невъобразимо големи размери. Зае сума, многократно надвишаваща капитала му, за да купи европейски държавни облигации на стойност буквално милиарди долари.

Отначало всичко вървеше добре. Отчасти в резултат на огромните парични суми не след дълго се появиха добри капиталови печалби за Крис, за фонда от Кънектикът, за всички. Но после, докато всички бяха в отпуск през лятото, Русия спря плащанията по външния си дълг, с което разтърси световните финансови пазари. Това не можеше непосредствено да провали шансовете на валутния съюз, но причини така нареченото от пазара бягство към качество. Изнервени, играчите се прехвърлиха към инвестиции, които смятаха за най-безопасни. Купуваха германски облигации. Избягваха италиански, испански, португалски, дори френски облигации.

Нереализираните капиталови печалби се превърнаха в нереализирани капиталови загуби. Теоретично това не би трябвало да е проблем — когато страховете отслабнеха, старото неспирно движение към конвергенция щеше да продължи. Но Крис беше нервен. Искаше да поеме загубата си и да купува отново, когато нещата се уталожат. Бе на дълга позиция в голям обем и загубата щеше да е няколко милиона долара. На практика щеше да загуби цялата си годишна печалба. Затова разговаря първо с Хърби Екслър.

Хърби беше бесен. Току-що бе уведомил шефа си Лари Стюарт, че печалбите на Крис към днешна дата са вързани в кърпа и че на него може да се разчита за още толкова през оставащите месеци на годината. Премията на Хърби зависеше от придържането на Крис към тези числа. Къщата за два милиона лири в Кенсингтън, която бе легнала на сърцето на госпожа Екслър, също зависеше от тази премия.

Хърби предложи да удвоят позицията. Конвергенцията беше неизбежна, печалбите бяха неизбежни, удвояването щеше да ги удвои, както и премията. За Хърби това бе фасулска работа.

Позицията на Крис вече беше огромна по обем. Той искаше да продава, а не да купува. Проведоха поредица разпалени дискусии. Хърби обвини Крис, че не е достатъчно последователен. Крис наистина се държеше така. По-късно Крис не преставаше да се пита защо бе отстъпил. Но по онова време имаше основателни причини. Хърби беше негов шеф. Макар Крис да бе сигурен, че има шанс пазарът да тръгне срещу тях, Хърби несъмнено бе коректен в твърдението си, че може и да спечелят. Но имаше и друга причина, поради която Крис загази, и той не можеше да си прости тъкмо заради нея. Въпреки впечатляващите си постижения като брокер, Крис все още гледаше на себе си като на полското парвеню от Халифакс, момчето, издрапало в гимназия, университет и в инвестиционното банково дело, момчето, което беше щастливо просто от онова, което вършеше. А Хърби Екслър бе изпечен нюйоркски брокер на облигации, типичен представител на „Блумфийлд Уайс“, цар на пазара. И в последния момент увереността на Крис го напусна. Нямаше риск подобно нещо да се случи на Хърби. И така те удвоиха позицията.

Нещата бързо тръгнаха на зле. Макар останалите в бизнеса единодушно да твърдяха, че пазарът ще се обърне в тяхна полза, те нямаха друг избор, освен да съкратят загубите си. Инвестиционните банки бяха похарчили стотици милиони за компютърни системи, които можеха моментално да им покажат върху какви нереализирани загуби седят техните брокери. С увеличаването на тези загуби дойде препоръката да се продава.

И те започнаха да продават. Разбира се, това промени цените още повече в ущърб на позициите на Крис на пазара. Както и на големия фонд от Гринуич. Той бе заложил всичко на тази сделка и не можеше да си позволи да приключи. Но брокерите, които всячески се бяха старали да му заемат пари, сега се изтрепваха да си ги получат обратно. Затова накрая се наложи фондът да продава.

Но и всички останали продаваха. А купувачи нямаше. Най-ликвидните пазари в света — за държавни облигации, пресъхнаха. Настъпи глобална криза и тоталното й изплъзване от контрол беше предотвратено само от Федералния резерв на Съединените щати, който поощри големите международни инвестиционни банки да спасят фонда.

Това бяха ужасни дни за Крис. Загубите му станаха астрономически. Не би успял да продава даже ако Хърби му позволеше; пазарът никога нямаше да поеме позиции с неговия обем. Те си оставаха за него.

Кошмарът продължаваше ден след ден и всеки беше по-лош от предишния. Той проверяваше всяка вечер нереализираната си загуба, преди да си тръгне за вкъщи. Безуспешно се опитваше да не мисли през нощта за позициите си на пазара. Не можеше да се съсредоточи върху книга или телевизионна програма повече от десетина минути, без да го обземе отново ужасът на неговите загуби. Два пъти опита да се напие, но и това не свърши работа, а само направи утрините по-лоши. Пристигаше на бюрото си, за да открие, че докато е спал, пазарът е добавил още няколко милиона към вече огромното отрицателно число на позицията в неговата сводка.

Най-трудно му беше да понася собственото си безсилие. Пазарът и преди бе тръгвал срещу него, но той винаги бе успявал да прекрати загубите и да започне отново. А това беше различно. Сякаш шофираше бърза кола по планински път и се бе подхлъзнал на лед. Колата се въртеше, гумите не зацепваха и пропастта се приближаваше. Само дето му трябваха дни, а не частици от секундата, за да я достигне.

Крис се опита да приеме нещата професионално. Правеше се на спокоен от седем сутринта до осем вечерта. Опитваше да се усмихва на всеки, който пускаше шега или дори само го поздравяваше. Но такива бяха малцина. Всички знаеха какво се случва. Всички знаеха, че с него е свършено. И го избягваха, сякаш лошият му късмет беше заразен.

Хърби понасяше напрежението още по-зле от Крис. Прекарваше по-голямата част от деня заключен в офиса си и седеше втренчен в екраните с надеждата, че изписаните с дребни цифри числа ще тръгнат в желаната от него посока. Имаше неколцина приятели във фонда от Гринуич, на които се обаждаше по няколко пъти на ден и които непрекъснато твърдяха, че търговията всеки момент ще се обърне в тяхната посока. Хърби го обясняваше надълго и нашироко на Крис заедно с преценката си колко умни са тези хора. Ако Крис изразяваше съмнения за позицията, Хърби му изръмжаваше, че това е велика сделка, в която трябва да вярва. Всеки от останалите брокери, който се опитваше да твърди нещо друго пред Хърби, не стигаше доникъде. Той беше сприхав и опасен.

Крис не можеше да разбере защо управлението на „Блумфийлд Уайс“ не последва другите фирми в бранша и не нареди на Хърби да съкрати позицията. Наистина, „Блумфийлд Уайс“ имаше репутацията на по-голям играч от всички останали. И Крис прие, че сигурно в момента става свидетел на това. Още една грешка.

После в „Уолстрийт Джърнал“ се появи новината, че „Блумфийлд Уайс“ е натрупала загуба от петстотин милиона долара. Крис знаеше, че информацията не е точна. Загубите му всъщност бяха шестстотин и дванайсет милиона долара. Скоро започнаха да звънят брокери, клиенти, журналисти. Отговорът бе един и същ. Без коментар. Без коментар. Без коментар.

Хърби влезе, разходи се няколко минути около Крис и после бе извикан за разговор с шефовете си. Крис прекара два кошмарни часа на бюрото си. Нищо не можеше да направи. Нищо не можеше да каже. Без коментар.

След това в дванайсет го извикаха за среща със Саймън Биби, шефа на лондонския офис. При Биби бяха Лари Стюарт, американският шеф на операциите по фиксираните доходи в Европа, и Хърби. Излишно е да се казва, че всички те изглеждаха като хора, загубили повече от половин милиард долара.

Биби беше англичанин, на четирийсет и пет, безмилостен. Лари обикновено се държеше приятелски с Крис, но сега не изглеждаше добре настроен. А Хърби гледаше с особен поглед. Поглед, който казваше на Крис: „Ще те прецакам и няма да избягаш, така че дори не се опитвай“.

Говореше Биби. Каза, че е разговарял със Сидни Стол, председателят, който се разпоредил за незабавни действия за излизане на чисто и оправяне на бъркотията. Биби попита Крис защо ги е заблудил при преоценката на позицията си. Крис отначало не разбра. После се изясни как на Биби било казано, че загубите, явяващи се в техните доклади, не били истински, а били натрупани вследствие занижени печалби на позициите с деривати. Това не беше вярно и Крис започна да обяснява защо. Хърби го прекъсна. Гледаше Крис право в очите и му каза, че е бил подведен от него и затова на свой ред неволно подвел шефовете си.

Крис протестира, но Хърби беше неумолим. Припомни несъществуващи разговори, които погребваха Крис. После, когато Крис погледна другите двама, разбра. Биби го гледаше свирепо, сякаш бе престъпник, но Лари, когото Крис харесваше и на когото вярваше, гледаше ръцете си, масата пред себе си и всичко останало, освен Крис. Един от четиримата в тази стая трябваше да поеме вината за случилото се. Другите трима бяха решили, че това ще е Крис. Да се повярва в историята на Хърби беше най-лесният начин да се постигне набелязаната цел.

Крис протестира още четвърт час, докато не влезе фирменият адвокат с документ от две страници. Биби съобщи на Крис, че е уволнен без предупреждение, но ще получи шестмесечна заплата, а „Блумфийлд Уайс“ няма да повдига съдебно преследване, ако той подпише заповедта си за уволнение. Крис я прочете внимателно. Там пишеше, че обещава да не обсъжда случилото се с пресата или с който и да било друг, и да не предприема действия в съда срещу „Блумфийлд Уайс“. Биби му връчи писалка и каза, че ако Крис не подпише веднага, ще бъде принуден да повика финансовите ревизори, копоите на лондонското Сити.

Внезапно Крис се почувства смазан. Сякаш бе очаквал този момент още при постъпването си на работа в „Блумфийлд Уайс“. Той не беше инвестиционен банкер и те го бяха разкрили. Независимо дали му харесваше, или не, но бе продължил със сделката. Беше се подчинил на нареждането на Хърби да удвои позицията. Разбира се, не бе подвел нито Хърби, нито Биби, нито никого, но думата му нямаше тежест пред тази на Хърби и той знаеше, че Хърби ще спечели. Хърби беше безскрупулен боец. Ако нямаше доказателства срещу Крис, щеше да ги изфабрикува. И Биби и Лари щяха да му повярват. Те не искаха да повярват на истината; искаха да вярват в една лъжа, защото кариерите им зависеха от това. Сега Крис знаеше това, което отдавна подозираше — той не бе подходящ за инвестиционното банково дело. Изобщо нямаше работа в тази стая. Той въздъхна.

„Блумфийлд Уайс“ не обяви, че Крис е изгубил техните шестстотин милиона долара. Но съобщиха, че е уволнен. Името му се появи в цялата британска преса. Журналисти искаха да го интервюират, домашният му телефон звънеше непрекъснато, снимаха го. Той се придържаше към условията, които бе подписал, и не разговаря с никого. Но се прочу. Като човека, загубил половин милиард.

По ирония на съдбата накрая пазарът се възстанови, валутният съюз стана факт и огромната разлика в цените на държавните облигации започна да се топи. Някои хора направиха куп пари. Но не и „Блумфийлд Уайс“. По настояване на Сидни Стол те си посипаха главата с пепел, приеха загубите и продължиха нататък.

Крис се опита да направи същото. Позвъни на агентите, които набираха персонал и в продължение на година му бяха звънели всяка седмица. Те не искаха да разберат нищо. Никой не се интересуваше от истината. Крис не можа да си намери работа. Вероятно можеше да положи по-големи усилия, но така и не събра сили за това. Все едно, вече не желаеше да бъде инвестиционен банкер.

Накрая, след месеци, Ленка го измъкна от това състояние. Създадоха заедно „Карпейтиън“ и всичко вървеше добре, докато внезапно в критичния момент онази загуба не се върна обратно, за да му нанесе отново удар под кръста.

Само че този път нямаше да го понесе просто така. Дължеше това поне на Ленка, ако не на себе си.

Той тръгна с по-широка крачка по Харли стрийт към офиса. Щеше да се опита да разубеди Руди. Но ако не успееше, трябваше да измисли начин за оцеляване на фирмата. Беше решен да го постигне.

Когато се прибра, разгледа портфейла на фонда. Той бе създаден така, че имаше две възможности при оттеглянето на някой инвеститор: или да се намери нов инвеститор на негово място, или да се продадат активи, за да се съберат необходимите пари в брой. Не можеше да става и дума за намиране на нов инвеститор без Ленка. Тя поддържаше контактите и за Крис щеше да е невъзможно да убеди някой непознат да инвестира десет милиона евро при него.

Затова се налагаше да продаде известно количество облигации. Но кои?

Въпреки че разполагаха само с петдесет и пет милиона евро, техният портфейл беше много по-голям. Те заемаха пари и използваха мистериите на репо пазара, за да разширят позициите си. Фактически по-голямата част от обема на портфейла бе образувана вследствие нова сделка, управлявана от Крис. Теорията се изразяваше в това, че повечето централноевропейски страни ще бъдат приети в Европейския съюз. Затова Крис беше закупил държавни облигации на страни като Чешката република, Полша, Естония, Унгария и Словения. Включи и някои страни от втория ешелон. Отначало се стъписа, озовавайки се в такава позната ситуация, но Ленка го насърчи с думите, че е най-добрият брокер на пазара за управление на такава сделка и с обещанието, че когато пожелае да прекрати и да избяга, тя няма да се възпротиви. И той пое дълбоко дъх и започна да купува.

Оставката на руския министър-председател разклати всички тези позиции, но Крис беше убеден в тяхната сила и искаше да ги задържи.

Останалата част от портфейла се състоеше от високодоходни облигации, известни иначе като „боклук“. Ленка беше учила за тях в Съединените щати и идеята беше тя да използва опита си, за да анализира малкия, но нарастващ брой високодоходни, емитирани в Източна Европа. Преобладаващата част от тези облигационни позиции бе заета от „Юрика телеком“. Това бе и позицията, която се представяше най-зле и в която Крис вярваше най-малко.

Значи щеше да бъде „Юрика телеком“.

Продажбата на облигациите можеше да отнеме известно време и Крис реши да започне процеса незабавно. Ако успееше да убеди Руди да не изтегля инвестицията си от „Карпейтиън“, тогава можеше винаги да реинвестира парите другаде. Той се обади на Иън:

— Как вървят „Юрика телеком“?

— Мисля, че ги купуваме по деветдесет и пет до деветдесет и седем — отговори Иън.

— Деветдесет и пет! Но нали Ленка ги купи миналата седмица на номинална цена?

— Знам — отвърна Иън малко смутено. — Но пазарът е в срив заради тези руски новини. И последните данни с броя на абонатите излязоха в понеделник. Те бяха, ъ-ъ, разочароващи.

— Лоши новини само седмица след излизането на емисията! — възкликна Крис. — Това нямаше ли го в проспекта?

— Беше пълна изненада за всички — отвърна Иън. — Затова моят брокер свали цената им.

На теория това означаваше, че „Блумфийлд Уайс“ може да купи облигациите на Крис на цена от деветдесет и пет и да му продаде още на цена деветдесет и седем. Ленка бе купила нейните двайсет и пет милиона облигации на номинална цена или сто. Така Крис можеше теоретично да продаде десет милиона от тях с пет процента загуба, което представляваше половин милион евро. Не беше кой знае какво, но не бе и пълна катастрофа. Той имаше някакво лошо предчувствие за тези облигации. Искаше да се отърве от тях веднага.

Бедата се състоеше в това, че пазарът на високодоходни облигации бе неликвиден. Това означаваше, че веднага щом Крис обявеше желанието си да продаде цялата позиция, „Блумфийлд Уайс“ щеше да свали цената. Крис трябваше да разбере с колко.

— Колко ще ми платиш за десет? — попита Крис.

В слушалката настъпи мълчание.

— Деветдесет и пет важеше само за милион — отговори Иън.

— Окей, разбирам това — каза Крис. — Кажи ми сега на каква цена мога да продам десет милиона.

Последва дълга пауза. Накрая Иън се върна на телефона.

— Моят брокер би искал да получи писмено нареждане за това. Да кажем на деветдесет и три?

Крис не можеше да се съгласи с подобно нещо. „Блумфийлд Уайс“ искаше да предлага неговите облигации на пазара без никакъв риск, докато се опитва да намери купувач. А Крис искаше да ги продаде, и то веднага.

— Не, Иън. Искам цена за десет милиона.

— Мисля, че бихме предпочели да получим писмено нареждане.

— Иън, ти ни продаде тези облигации за двайсет и пет милиона евро миналата седмица. Трябва да си готов да изкупиш обратно десет милиона.

Иън се поколеба.

— Крис — каза той, — ти не си запознат как работи този пазар. Това не са държавни облигации. Пазарът на високодоходни книжа е неликвиден. Това всички го знаят. Нека получим нареждането.

— Не ме поучавай, Иън. Питай брокера си на каква цена би купил десет милиона. Сега.

— Но, Крис…

— Питай го.

— Добре.

Крис остана да чака няколко минути на телефона. Иън беше прав — Крис не бе толкова запознат с пазара на високодоходните ценни книжа, колкото с пазара на правителствени облигации, но нямаше намерение да остави „Блумфийлд Уайс“ да използва това положение. Те бяха продали на „Карпейтиън“ облигациите и трябваше да ги изкупят обратно.

— Крис? — Гласът на Иън звучеше несигурно и нервно. Крис се подготви за най-лошото.

— Да?

— Ако искаш да продадеш облигациите по телеграфа, ще платим седемдесет.

— Седемдесет! — Крис почти изкрещя. — Това е абсурдно! Как можеш да претендираш, че цената е деветдесет и пет, когато ще платиш само седемдесет?

— Няма какво да ги правим, Крис. Пазарът не е добър и броят на абонатите на емисията стресна всички. Ако ги купим от теб, ще си ги носим на рамо.

Крис пресметна. На цена седемдесет загубата, която щеше да реализира при продажбата на десет милиона, щеше да бъде три милиона евро. Нереализираната загуба на остатъка от позицията на „Юрика Телеком“ щеше да бъде още пет. Получаваше се така, че пазарната капитализация на „Карпейтиън“ намаляваше с осем милиона евро спрямо предишната седмица.

— Слушай. — Иън вече шепнеше. — Не ги продавай, Крис. Повярвай ми. Заслужава си да ги задържиш.

— Защо? — попита Крис.

— Просто ми повярвай.

Да повярва на Иън?! В никакъв случай. Крис имаше истински проблем, но доверието в Иън не беше най-добрият изход от него.

— Изпрати ми сводката за броя на абонатите. Трябва да разгледам тази сделка малко по-подробно. Ще говорим пак утре.

Крис тръшна слушалката и подпря главата си с длани. Това наистина бе проблем. Голям проблем.

Прекара остатъка от следобеда, като преглеждаше информацията за „Юрика телеком“ във файловете на Ленка. Това бе съмнителна сделка. Наистина, идеята да се създаде мобилна телефонна мрежа в Унгария, Полша, Чешката република и Словакия с възможност за по-късно разширяване в Румъния и балтийските страни, беше амбициозна. Договорите за създаване на мрежата и лицензите бяха налице. Но нямаше пари в брой и потенциалните абонати бяха много малко. Нуждите от инвестиции през следващите пет години бяха огромни. Точно това бе предназначението на високодоходните облигации. Но „Юрика“ щеше да получи пари в брой от тях след година и половина. Откъде щяха да дойдат още пари за инвестиции беше загадка.

Иън изпрати с писмо по интернет подробна информация за абонатите. Тя беше разочароваща. За компания, от която се очакваше да навлезе във фаза бърз растеж през следващите няколко години, петпроцентното увеличение на броя на абонатите за шестмесечен период беше направо жалко. Нищо чудно, че брокерът на „Блумфийлд Уайс“ се тревожеше.

Крис остави проспекта и се загледа в празното бюро на Ленка. Защо ги бе купила? Тя не беше глупава. Могла е да разбере, че това е неизгодна сделка. Той бе изненадан, че изобщо ги е купила, да не говорим за двайсет и пет милиона, почти половината от стойността на фонда.

Усети как го обзема гняв. Тя не само си бе отишла и го бе оставила сам, но и му бе завещала огромен проблем. Той удари с юмрук по бюрото и шумът накара Оли уплашено да вдигне поглед.

Крис подпря главата си с ръце. Защо си отиде Ленка? Как можа да й се случи нещо толкова ужасно? Искаше тя да се върне. Сега.

— Добре ли си? — попита Оли.

Крис вдигна очи и се насили да се усмихне.

— Не съвсем. — Той отново погледна документите пред себе си. — Оли?

— Да?

— Ленка не ти ли каза защо е купила облигациите на „Юрика телеком“?

— Не. Аз я попитах. Тя само каза, че има добро предчувствие за тях.

— Не си ли я чул да го обсъжда с Иън?

— Всъщност не. Разговаряха няколко пъти преди сделката. Той се обаждаше доста често напоследък, нали? И после в края на миналата седмица Ленка каза, че не иска да отговаря повече на обажданията му. Това беше малко смущаващо. Аз трябваше да приемам съобщенията вместо нея.

— Аха — замислено каза Крис. — А тя не каза ли защо не иска да разговаря с него?

— Не. Спомена го ей така, между другото.

Крис помисли над думите му. Когато Ленка споменаваше нещо между другото, това често означаваше, че е ядосана. Може би защото бе сключила лоша сделка.

— Но има още нещо, което исках да ти кажа. За Ленка.

— Така ли? Какво е то?

— Ами един ден миналата седмица, когато ти беше излязъл, някой намина тук да разговаря с нея.

— Аха. — Винаги минаваха хора, за да разговарят с Ленка или с Крис.

— Да. Обаче не беше брокер или нещо подобно. И изобщо не приличаше на човек, който работи в офис. Висок слаб тип с джинси. С дълго палто. И с американски акцент.

— Млад ли беше?

— О, не — отвърна Оли. — Стар. Поне на трийсет и пет. — Оли забеляза гримасата на Крис. — Е, добре, не точно стар, но не и млад. Разбираш ме.

— Добре, добре, разбирам те — каза Крис. — За какво разговаряха?

— Нямам представа. Ленка го заведе в стаята с електронното табло и затвори вратата. Бяха там около час. Той изглеждаше ядосан, когато си тръгна. А тя беше много разтревожена. Отиде в тоалетната и стоя там цяла вечност.

— Интересно. Тина видя ли този човек?

— Не. Беше излязла. Бях тук сам. Освен Ленка, разбира се.

„Жалко“ — помисли Крис. Тина щеше да е в състояние да му даде много по-точно описание на случилото се.

— И Ленка нищо ли не каза след това?

— Не. Опитах се да говоря с нея, да проверя дали е добре, но тя ми каза да се махна. Така че излязох и фотокопирах някои неща.

Фотокопирната машина беше за Оли еквивалент на храсти, в които може да се скрие. Това бе мястото, където отиваше винаги, когато Ленка му се караше.

— Можеш ли да опишеш по-подробно този човек? Цвят на косата, очите, носа, лицето?

Оли набръчка чело.

— Трудно е да си спомня. Очите? Кафяви, мисля. Въпреки че може и да са сини. Кестенява коса. Да, определено кестенява. Дълга. Четина — беше небръснат.

— Това е от голяма полза — каза Крис. — Но нямаме представа кой е този мъж. — Той почукваше с пръсти по бюрото. — Можеш ли да си спомниш кой ден стана това?

— В понеделник, мисля. А може би във вторник.

— Нека погледнем. — Крис включи компютъра на Ленка и го отвори на календара й. Там имаше само един запис, който не можеше да се обясни лесно. Срещу два часа на вторник, 13 февруари, стоеше думата „Маркъс“. Това беше всичко, само „Маркъс“.

— Имаш ли представа кой може да бъде? — попита Крис.

Оли сви рамене.

— Има един Маркъс Нийл в „Харисън Брадърс“. Но това определено не беше той.

— Питам се кой ли е бил — каза Крис.