Марк Олдън
Американска полиция (8)

8.
Приятел на семейството

Прекарах сутринта на следващия ден на Таймс Скуеър — търсех нещо, което да свърже Лурд Балера с убиеца на осмината нелегални имигранти. Това, че гаджето й — Тонино Куевас, е бил пречукан, не ме притесняваше особено. Той все пак си е бил в списъка на убиеца.

Виж, нещата с Лурд Балера стояха по-различно. Дотук господин Чистников, главорезът, който не оставяше след себе си никакви улики и следи, бе убивал само мъже еквадорци. Лурд Балера беше първата жена. Първото отклонение на господин Чистников. Или може би неговата първа издънка.

Лурд и Тонино бяха издъхнали в хотел „Лангам“, шестетажен бълхарник на Осмо авеню и Четирийсет и първа улица. Гледаше към последната спирка на автобуса при Управлението на пристанището, разпростряло се на цели две пресечки — през него всеки божи ден минаваха двеста и петдесет хиляди пътници, тръгнали на работа или прибиращи се вкъщи. Сградата се беше превърнала и в дом за доста наркопласьори, просяци, ненормалници и пияници, които се мъкнеха подир пътниците точно като гости на прием, юрнали се към масите с почерпката. Проститутките въртяха минети по стълбищните площадки, входовете и автомобилите, спрели на паркинга върху покрива на сградата, наподобяваща, ако използваме сравнението на По, „пъкъл, издигнал се над хиляда престола“.

„Лангам“ беше долнопробен хотел със стаи без санитарен възел и се намираше на една и съща улица с книжарници за порнографски списания и книжлета, стриптийз барове, заложни къщи и заведения за бързо хранене. Точно до него имаше магазинче, където се продаваха имитации на полицейски значки и празни флакончета за кокаин. През две врати, на витрината на билярдна зала се мъдреше табелата „ДАМИТЕ СА ДОБРЕ ДОШЛИ ДА СИ ПОИГРАЯТ С ТОПКИТЕ НИ“. Чувал съм, че след всеки арест ченгетата, прикрепени към района, си изварявали белезниците.

Пред входа на хотела на пост стоеше самотна полицайка — чернокожа, млада, приличаше на джудже. От кръшкачите вероятно се очакваше при вида на това уродче да хукнат обратно при жените си. Ако не броим Линда, нямам особено добро мнение за полицайките. Повечето не си разбират от работата, лесно ги хваща шубето или и двете. При сблъсък или престрелка направо си глътват езика. Страдат от синдрома на НПН — не помня нищичко. Показах значката на полицайката и влязох, без да й казвам и дума.

Хотелското фоайе беше тясно и тъмно, с олющени стени и примигващо флуоресцентно осветление на тавана. Явно се беше спукала тръба, понеже по черния балатум се виждаха локви. Обзавеждането се свеждаше до едно-единствено продънено в средата канапе, облечено в зелена кожа. Автоматът за цигари бе побелял от изронената мазилка, асансьорът беше повреден. Щеше да се наложи да се качвам по стълбището до местопрестъплението на втория етаж.

Негърът в карирани панталони на рецепцията си подвикваше нещо с чернокожа проститутка по клинче. Мъжът се казваше Уолтър Муди — беше от Ямайка, имаше лъскаво лице, наближаваше четирийсетте и беше управител на хотела. Бяхме се запознали преди два дена, при първото ми посещение в тая воняща дупка. Тъкмо Муди бе открил труповете на Лурд и Тонино и беше звъннал в местния участък, а те, нали знаеха, че се интересувам от мъртви еквадорци, се обадиха на мен.

Приближих и видях, че проститутката всъщност е травестит с тънки като на пиле крачка и златна обичка на долната устна. „Тя“ също разпозна на мига, че съм ченге, и започна да ми нервничи.

Извърнах се към полицайката, която в момента зяпаше тавана. Явно не искаше да си има нищо общо с господин Муди и госпожица Травеститката — не й се занимаваше, ако станеше напечено. Съмнявах се, че има ум да убеди тия отрепки да не се карат. А и с просто око се виждаше, че е прекалено немощна, за да въдвори ред.

Ако нещата загрубееха, сигурно щеше да реагира, както реагират повечето полицайки. Щеше да се паникьоса. После щеше да извади оръжието и да стреля напосоки. Равносметката щеше да се свежда до поредната излишна престрелка, станала заради някаква си изпаднала в ужас полицайка. Това — тези плашливи като зайци женици в сини униформи, които натискаха спусъка за щяло и нещяло — беше малката гадна тайна на полицейското управление. Защо вестниците и телевизията си мълчаха като пукали и не отваряха дума за нея? Защото на шефовете не им се разправяше с феминистките и поборниците за граждански права.

Бъркотията бе плод на квотите за назначаване на представители на всички малцинства в полицията — да ви призная, по-голяма глупост не съм чувал. Някакъв свободомислещ съдия, бог да го поживи, бе постановил, че един на всеки трима новопостъпили в полицията трябва да е от малцинствата. Те включваха и жените, макар че умът ми не го побира как така петдесет на сто от населението съставляват малцинство. Но достопочтеният съдия рече и отсече — думата му беше закон! Шлюзовете бяха вдигнати и сега полицейското управление бе задръстено с нещастници.

Оказа се, че представителите на малцинствата и жените не отговарят на изискванията. Затова и кметството облекчи критериите. Ето защо толкова много ченгета в Ню Йорк се дрогират, взимат от всеки срещнат рушвети и се самоубиват.

Отидох при Уолтър Муди, който нарочно ми беше обърнал гръб. Сетих се, че при последната ни среща не бе особено сърдечен. Днес тиквеникът му с тиквеник определено беше вкиснат — не му беше до мен. Потупах го по рамото. Той ми махна ядно ръката, без изобщо да се обръща.

В сравнение с всичко, струпало се напоследък на главата ми, това изобщо не беше болка за умиране. Не можех да преглътна смъртта на Линда, имах си неприятности и с шефа — лейтенант Джак Хейдън, известен още като Джак Изкормвача сред онези от нас, които не можеха да се похвалят, че са му първи любимци. Джак искаше да се чувства сигурен и с колкото повече власт разполагаше, толкова по-сигурно му беше на душата. Драпаше да го повишат капитан и ако аз си свършех работата, която се свеждаше до това да пипна господин Чистников, шефът щеше да обере всички лаври. Ние с Джак не си бяхме особено симпатични. Държеше се като последния глупак, емнеха ли го болните му амбиции, а това се случваше всеки път, когато му кажех, че нямам нищо ново за еквадорците.

Наскоро се оставих да ме преметне един китаец психопат, който вадеше очите на жертвите си с лъжица, а после им прегризваше гръкляните. Преводачът на съда му прочете правата на китайски — на мандаринския диалект. Онзи обаче се тръшна, че разбирал само кантонския. Така съдията хвърли в коша самопризнанията му, че е извършил цели четири убийства, и го пусна да си върви по живо, по здраво.

Арестувах и едни шантави доминиканци, които се бяха вживели в ролята на каубои и обираха бакалии и други магазинчета в Горен Манхатън и Бронкс. Бяха се специализирали да ограбват хора, които укриват пари от данъчните или нямат вяра на банките. Предрешаваха се като телефонни техници или пощенски раздавачи, проникваха вътре и задигаха всичко наред: пари, накити, други ценни вещи. Пътьом бяха убили двайсет и двама души. Главатарят им се вбеси, че съм ги арестувал, и се зарече в светлата памет на майка си да прави, да струва, но да ме прати на оня свят.

Муди ми важничеше, и то пред оная пикла, полицайката, и аз не можех да го допусна. На бърза ръка щеше да се разчуе и нищо чудно колегите да почнат да ме подпитват дали случайно не нося гащи с дантелки и сутиен с подплънки. Трябваше на всяка цена да покажа на драгия господин Муди къде зимуват раците.

Стиснах го с все сила за ухото и го извих. Онзи изпищя на умряло и се вкопчи в ръката ми. За да му дам храна за още размисъл, стоварих крак върху ходилото му. Краката му се подкосиха като кашкавалени.

Мъжката проститутка ме зяпна — щяха да й изхвръкнат очите, и заотстъпва. Още малко, и да се строполи в несвяст. Реших, че й е домъчняло за нейното другарче, но се оказа, че греша.

Разбрах го, когато Муди й подметна да си държала езика зад зъбите, инак и на двамата зле им се пишело. Явно бяха забъркали каша, за която ченгетата не биваше да научават.

Не си падам особено по мадами с пишки. Кимнах към вратата, знак госпожица Травеститката да се изнизва, докато не е станало късно. Тя понечи да каже нещо на Муди, но после се отказа. Погледна го жално, демек, какво ли ни чака, и заситни край локвите с токчета, чаткащи по линолеума.

Пуснах ухото на оня калтак — Муди, и посочих тавана.

— Води!

Муди ме изгледа кръвнишки.

— Знаеш къде е стаята — изтананика той с напевния си карибски акцент.

— Ти какво, да не си оглушал? Казах, води!

— Знам си правата, мой човек. Нямаш право да ме принуждаваш. Живеем в деветдесетте години на XX век, нали?

— Знам в коя година живеем. Имам си календар. Да не би да си решил да търкаш наровете в „Райкърс“ за обида на офицер от полицията?

— Голям гадняр си, ще знаеш.

— Качвай се горе. Докато още си млад.

Последвах го по скърцащото стълбище, където вонеше на пикоч и светеше една-единствена гола крушка. На втория етаж влязохме в гол коридор, застлан с избеляла кафява пътека — тук пък смърдеше на марихуана, долнопробно вино и трупала се с години миризма на човешка плът. Имаше и два транзистора, надути до дупка и настроени на станции, излъчващи салса, откъм дъното на коридора се чуваше как играят на барбут. Гледах си в краката — само това оставаше да настъпя нещо меко.

Една от вратите се отвори и през нея се изниза брадат бабаит. Щом ни зърна, се обърна с лице към стената и заситни странишком като рак. След него се показа и млад пуерториканец с тънки устни — беше обут в гуменки, май нямаше и петнайсет години и смърдеше на парфюм, та се не траеше — пет пари не даваше, че сме го видели. Дори спря и направи онова, което правят мъжките проститутки по Таймс Скуеър: пипна се по чатала и облиза устни.

Още преди да съм реагирал по какъвто и да е начин, Уолтър Муди се разкрещя: „Хулио!“ — предупреждение и заплаха, които младичкият Хулио схвана тутакси. Двамата с директора на хотела се спогледаха, после младокът ме стрелна с поглед и си плю на петите — хукна колкото му крака държат надолу по стълбището, като се отблъскваше о стените. Няма що, полицайката си гледаше страхотно работата, беше проспала дори това хлапе.

Стаята на Лурд и Тонино се падаше в дъното, при прозорец, обърнат към аварийното стълбище. Беше без стъкло, затова пък на него се мъдреше метална решетка, да не би някой да влезе оттук. Но и решетката беше огъната и сега през прозореца можеше да проникне не само студът, но и който си поиска.

Полицаят на пост пред местопрестъплението беше едър италианец с увиснали клепачи и нос, сплескан от многото боксови крошета. Представих се и двамата с него свалихме полицейските лепенки по вратата. После му казах да иде да се поразтъпче. Да си вземе кафе и да се върне след около половин час. Полицаят само това и чакаше.

Наредих на Уолтър Муди да стои в коридора. Той на часа ми заопява, че не издържал на тоя клинч и щял да отскочи до долу да си вземе якето. Заповядах му да не мърда оттук. Я имаше, я не десет сутринта, а той вонеше на бъчва, скриеше ли ми се от погледа, като нищо пак щеше да навири бутилката и да забрави да се върне.

Муди се завайка, че не му плащали да бере студа. Ако съм искал, да съм го застрелял в тила, той обаче щял да иде в една от стаите отсреща и да си вземе одеяло, с което да се заметне. Попитах го откога стаята е празна. Онзи отвърна, че от една седмица, после пъхна в бравата шперц и отвори.

След миг се върна в коридора, омотан в червено одеяло — приличаше на голтаците по светофарите, дето ти плюят по предното стъкло на автомобила, а после ти искат пари, за да го измият. Покрай одеялото се сетих за убиеца на Линда и как ми иде да му извия врата. Това явно се изписа върху лицето ми, защото Муди трепна.

Вратата на стаята, където бе станало убийството, беше отключена. Отворих я, без да свалям ръкавицата, и надзърнах вътре. Помещението беше тясно като килия, три на четири метра, стените бяха с тапети на фламинги и палмички. На пода бяха метнати два мърляви дюшека. Прозорецът гледаше към тръбата на вентилационната инсталация. Нямаше обзавеждане, баня, отопление. Докоснах ключалката — бях се сетил, че тя не е била разбита. Младо момиче, избягало от къщи, и господин Чистников. Между тях явно имаше някаква връзка. Не можеше да няма.

Всяко разследване започва с това, че задраскваш един по един възможно най-много заподозрени. Важното е не да откриеш веднага извършителя, а да изключиш всички, които не са извършили престъплението. Сега-засега не разполагах със заподозрени, които да задрасквам, затова пък имах догадки, които трябваше да опровергая — като начало догадката, че Лурд Балера е била убита от човек, когото не е познавала. Не, тя е познавала господин Чистников. Ето защо на драго сърце му е отворила вратата.

Освен това не вярвах и че хората на Тонино са жертви на война между наркотрафиканти. Един-двама репортери се чудеха как да пробутат тази хипотеза. Но понеже бяха от бялата раса и бяха доста заможни, си нямаха и представа какво се върши в града. Всеки първолак ще ви каже, че търговията с дрога се върти от негри, доминиканци и колумбийци, всеки от които би могъл да избие като мухи хората на Тонино, но не по този, а по много по-мръсен начин. Господин Чистников си имаше своите малки недостатъци, но сред тях не бе да пипа през пръсти. Тръгнат ли да убиват, негрите стрелят напосоки, без да пробират. Латиноамериканците пък първо изнасилват мъжете и чак след това им теглят куршума, а засега господин Чистников не бе посягал на никоя от жертвите си.

Видях, че Уолтър Муди трепери като листо под одеялото. Не го бях довел заради черните му очи, понеже е страхотен гид. Исках да откопча от него някаква информация, затова и се налагаше да го попритисна. Наредих му да влезе в стаята на Лурд, затворих вратата и се облегнах на нея, после скръстих ръце. Вторачих се в Муди, който се опита да издържи на погледа ми. Но къде ти! На бърза ръка зяпна върховете на обущата си.

Накрая му рекох:

— Къде са нещата, които си задигнал от жертвите?

Муди само дето не припадна. Загърна се в одеялото и се закашля така, че стана морав като варен рак. Най-сетне си възвърна дар словото.

— Ти полудял ли си бе, човек? — каза ми.

Погледнах си часовника.

— Постовият ще се върне всеки момент. Арестува ли те, ще го повишат в службата. Да ти разкажа ли каква присъда се полага, задето си пипал веществените доказателства на местопрестъплението? — Разхлабих шала около врата си. — Поправи ме, ако греша, но заради това ли се карахте с госпожица Травеститката? Кой какво да прилапа?

Муди отвори уста да каже нещо, но после размисли и затвори очи.

— След като си съобщил за двойното убийство — продължих аз, — си задигнал каквото си си харесал. Сега госпожица Травеститката си иска своя пай. Ако я попритисна, сигурно ще предпочете да те натопи пред това да прекара нощта в килия с четирима бабаити, които на бърза ръка ще я оправят без вазелин.

Уолтър Муди пак се вторачи в обувките си.

Ченгето има власт над другите. Още от първия ден тази власт ме опияняваше. Така е с всеки в полицията. Усещаш ли това опиянение и една-едничка седмица, после не можеш без него, действа ти като опиат. Имах власт над Уолтър Муди, понеже можех да му отнема всичко. Но защо да го правя, като можех да го използвам?

— Дай да се споразумеем — предложих му. — Купуваш две, третото го получаваш безплатно.

Муди отметна рязко глава.

— На твое място щях да приема — допълних аз.

— За какво да се споразумеем?

— А, без пазарлъци! — предупредих го и след като му казах да ме слуша внимателно, отворих вратата и надзърнах в коридора — да не би постовият да се е върнал.

Нямаше го. Затворих вратата и обясних на Муди какво искам от него и какво печели той.

Наредих му да върне всичко, каквото е задигнал. Поинтересувах се и дали някой е идвал да подпитва за Лурд, преди тя да умре. В замяна обещах, че няма да му отнема свободата.

Муди отвърна, че вещите били в кабинета му.

— Ела да ги вземем — рекох му и след като сложих отново лепенките върху вратата, слязохме долу.

Тясното кабинетче се падаше вдясно от входа на фоайето. Влязохме и аз загледах как Муди взима от дрешника куфар и вади от него плячката, която подреди върху бюрото. Беше задигнал дрънкулките на Лурд: часовник с Мики Маус върху циферблата, евтини гривнички, обици и бамбуково герданче. Беше откраднал и коженото яке и дигиталния часовник на Тонино, цветен телевизор и двеста долара в брой.

Казах му да си подели парите със своята мъжка приятелка, после да се обади в местния полицейски участък и да каже, че е забравил да съобщи как е намерил при жертвите някои вещи, които иска да предаде на детективите. Ако прелестната му колежка не е съгласна със сделката, нека се оплаче в участъка и предаде своя дял от парите.

После заповядах на Муди да повтори още веднъж как е открил труповете. Поисках да ми каже и имената на всички, търсили Лурд малко преди тя да бъде убита.

Муди отвърна, че някъде по времето, когато са станали убийствата, те с Лашона, известна още като госпожица Травеститката, се чукали в стая по-нататък в коридора — така тя си плащала наема. Не били чули никакви изстрели, но Муди бил готов да се закълне, че е чул как някой тича надолу по аварийното стълбище. След като се оправил с Лашона, отишъл да си прибере парите за стаята от Лурд. Доскоро сводникът й движел тези неща, но напоследък го нямало и тя вечно закъснявала с наема.

Муди ми каза още, че сводник й е бил Реги Кливланд, или както му викали, Реги Хубавеца, млад красив негър малко над двайсетте. Само дето откакто се бил опълчил срещу Тонино, вече не бил толкова хубав. Тонино си падал голям ревнивец и не искал гаджето му да се чука с всеки срещнат, затова и й бил забранил да проституира. Да де, но това означавало, че Реги Хубавеца ще си изгуби парите, и той скочил на Тонино. Ала и онзи не му останал длъжник и го наръгал хубавичко, така че онзи, ще не ще, хукнал към спешното отделение, целият плувнал в кръв като заклано прасе.

Преди два дни, когато видял как изпод вратата на Лурд се просмуква кръв, Муди първо си помислил, че Хубавеца се е върнал да си отмъсти. Директорът на хотела така и казал на полицаите и сега Реги бил главният заподозрян. Според следователите в момента сводникът се укривал я в Южна Каролина, където имал роднини, я у някое старо гадже.

А колкото до Лашона, Муди си имал главоболия с нея, понеже тя нямала насита. Искала да прилапа всички дрънкулки на убитото момиче и цветния телевизор плюс половината мангизи. Била се заканила, че не й ли ги даде, щяла да го натопи пред куките.

Вметнах, че веднъж щом си вземе своя пай от парите, Лашона ще млъкне като гроб, понеже става съучастница и ако натопи Муди, ще си изпати и тя. Но го посъветвах да предаде всичко до последната вещ в местния участък и чак тогава да връчва на травестита парите. Виж, не споменах, че оттук нататък ще бъде длъжен да ми донася до гроб всичко, каквото знае.

— А някой да е идвал да подпитва за Лурд? — поинтересувах се аз.

— Ченгетата издирват под дърво и камък Реги. Не им се слуша за никой друг.

— На мен ми се слуша.

Муди ми разказа, че някъде седмица преди убийството един мъж е идвал да пита за момичето, но на Муди съвсем му било изхвърчало от главата. Бил детектив и търсел Лурд из целия квартал. Накрая стигнал и до хотела, твърдял, че е приятел на семейството, пратен от бащата на Лурд да я прибере у дома.

Муди не искал да си има неприятности с ченгетата, затова и съдействал всячески на детектива — разказал му всичко от игла до конец за Лурд и дори споменал Тонино. После обаче се случило нещо странно. Детективът си тръгнал веднага. Дори не си направил труда да се качи до стаята на Лурд. На другата сутрин се върнал и попитал дали Лурд и Тонино още са тук. Муди отвърнал, че не са се изнесли, но детективът пак си тръгнал, без дори да й се обади.

— Помниш ли му името на тоя детектив? — рекох аз.

Муди отвърна, че не го помнел, помнел обаче, че мъжът е пуерториканец, бил прибрал някъде визитната му картичка. Намери я сгъната и пъхната под видеокасета с порнофилм и ми я подаде. Разгърнах я и прочетох името на детектива, който уж бил приятел на семейство Балера и бил намерил избягалата щерка, но не я бил върнал на баща й. Визитната картичка беше на детектив сержант Хесус Бауза.