Марк Олдън
Американска полиция (6)

6.
Още един враг

Преди две години Дайън остана без работа — беше охрана при един строителен предприемач, петдесетгодишен израелец, който взе, че уби жена си с чук и после фирмата му беше закрита. Пипнал от някаква мъжка проститутка СПИН и понеже бил сигурен, че с него е свършено, решил да пречука и жена си — да не стои горката вдовица.

Останеше ли без работа, Дайън киснеше по кръчмите. Онзи път, след като фирмата на израелеца изгърмя, баща ми се пристрасти към една ирландска кръчма на авеню Бейнбридж в Бронкс. В квартала ставаха доста престъпления, но все пак там си беше по-безопасно, отколкото в южните райони, населени с превъртели чернилки и латиноамериканци. В Бейнбридж живееха главно преселници от Корк, Кери и Дъндолк, по бакалиите се продаваше ирландска кървавица, по кръчмите свиреха флейти, гайди и цафари, певците пееха за любовния копнеж и за тъжната история на Ирландия.

Лично аз не стъпвам в ирландските кръчми, до гуша ми е дошло от изкуфели ирландци, на които им дай да дрънкат за доброто старо време — все едно да ми говорят за погребения. Пък и съм на мнение, че било каквото било, безпредметно е човек да се връща назад към миналото.

Затова пък Дайън е голям поклонник на подобни заведенийца. Бе достатъчно да виси една седмица в Бейнбридж, за да стане по ирландец и от соленото говеждо и киселото зеле. Запретна се да подписва петиции в подкрепа на амнистията за ирландците, които живеят нелегално в Щатите. Твърдеше под път и над път, че в историята на Ню Йорк няма по-добри политици от ирландците. И настояваше англичаните да се изнесели незабавно от Северна Ирландия.

Отказах да се подпиша под петицията за амнистия, която Дайън току ми тикаше под носа. Само това оставаше, градът да се пълни с още незаконно проникнали в страната. И без това му бяха предостатъчно. Колкото до политиците с ирландско потекло, мен ако питате, те са същият дол дренки, както и всички останали политици. Сами си вярват на лъжите, крадат като невидели, докато ги хванат, а после описват всичко това в книги.

Виж, за англичаните бях съгласен с Дайън. И аз като него смятах, че те са изпечени лъжци и гадове. Злобари и насилници, толкова тъпи, че не си тръгват, стоят и когато нещата съвсем загрубеят. Бяха в Ирландия от осемстотин години. От цели осем века. Не е шега работа!

Но надали щяха да ги прогонят някакви старчоци, които се репчат по кръчмите в Бронкс. Или разни психари в Белфаст, на които им е толкова умът, че да тръгнат да вдигат във въздуха търговски центрове и да убиват жени англичанки и деца. Както всички глупаци, и те очакваха да се случат неща, които нямаше да станат никога.

Не знам от какво, дали от годинките или защото си търсеше белята, но и Дайън съвсем превъртя на това авеню Бейнбридж. Забрави и мен, и колекцията си от грамофонни плочи — по цял ден киснеше в Бронкс, наливаше се като невидял и крещеше колкото му глас държи: „Всички на бунт!“. Дъртакът му с дъртак започна да се прави на голям бабаит. И аз не знам как не се усетих овреме и не предотвратих надвисналата беда.

Баща ми ми съобщи новината по телефона. Щом я чух, се разфучах така, че с едно замахване на ръката свалих всичко по бюрото. Щял, моля ви се, да става пратеник на святото дело. И да пренася пари от Америка в Белфаст. С които Ирландската републиканска армия да се въоръжавала.

Само мир да има, си замълчах, оставих Дайън да си бръщолеви как щял да изпълни дълга си към Ирландия. Дълг, моля ви се! Не беше стъпвал в тая проклета Ирландия. Както и повечето му войнствено настроени сътрапезници от кръчмата. Те дори и не подозираха, че англичаните смятат ИРА за терористична организация и който си има вземане-даване с нея, го застрелват на място. Едно е да си чешеш езика в Бронкс. Съвсем друго е да се изпречваш пред очите на британските полувоенни формирования, които стрелят без предупреждение, право в челото.

Дайън се поведе по акъла на разни пияници, които почти не изтрезняваха. И аз бях безсилен да го спра. Баща ми е най-вироглав, когато не е прав. Преди да вземе някакво решение, може и да се двоуми, след това обаче се инати като магаре на мост. Казах му, че ще загази здравата.

Той ходи два пъти до Белфаст и нищо, размина му се. На третия обаче насмалко да се прости с живота. Не само това, но заради него се видях и принуден да върша неща, за които като нищо ще ме тикнат в дранголника.

Всичко започна, след като Дайън взе вечерния самолет за Бостън — там отседнал в някакъв хотел на Бойлстън стрийт. След броени минути му пратили по човек парите в хотелската стая. Дайън трябвало да замине за Белфаст на другия ден по обяд.

След час мярнал в хотелския ресторант някаква хубавелка — седяла самичка на съседната маса. Изглеждала разстроена.

Подхванали разговор. От дума на дума се разбрало, че жената се казва Перин Дауд, била червенокоса трийсет и три годишна учителка с ирландско потекло, дошла от предградията да вечеря със свой стар приятел, преподавател по физика в Харвардския университет. Преподавателят закъснявал вече цял час. Перин се завайкала, че сигурно й е вързал тенекия. Дайън, този светия покровител на всички червенокоски, тутакси я поканил на масата си.

На часа намерили общ език. Жената се заливала от смях на шегите му, а когато той се впуснал да й разправя за подвизите си като ченге, направо се прехласнала по него. А на Дайън толкова му трябва — веднага се хванал на въдицата.

След вечерята, обилно полята с две бутилки бяло вино, двамата тръгнали да се разхождат. По едно време нашата госпожица Дауд се тръшнала, че е изтървала последния влак за предградията. Ами сега! Следващият бил чак в шест сутринта. Дайън само това и чакал — нали си е добряк, я поканил в стаята си и помогнал на госпожица Дауд да се съблече. Въргаляли се, каквото се въргаляли, и накрая заспали потни и доволни.

На другата сутрин баща ми се събудил със страхотен махмурлук. Тук госпожица Дауд, там госпожица Дауд — няма я никаква. Била изчезнала яко дим. Същото важало и за натъпкания с мангизи колан на Дайън — двайсет и пет хиляди долара за ИРА.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да се уповава на божията милост. Ония в ИРА нямали намерение да сърбат попарата, която той е надробил. Двайсет и пет бона са си доста пари. Някой трябвало да плати за издънката. И то се знае кой — наш Дайън. ИРА му издаде смъртна присъда.

После замазахме положението и щяхме да забравим тази черна страница от живота си, ако не беше писмото на Линда. Имах си достатъчно главоболия и без него — само това оставаше — да ми се струпват още. Но докато не намерех писмото, бял ден нямаше да видя. Същото важеше и за Дайън.

 

 

Сега двамата с него треперехме като листо зад училищния автобус на паркинга на летището. Ставаше все по-тъмно и студено. Сенките ни се сляха в гарвановочерна пътека върху асфалта. Запалих цигара и загледах как вятърът си играе със страниците на запокитен вестник. Такситата и автобусите вече бяха включили фаровете.

Пътуването на Дайън до Бостън се оказа капан. И той се беше хванал, беше клъвнал на примамката — госпожица Червенокоска. Притесняваше се до смърт, че са го хързулнали толкова жестоко. Затова и изобщо не отваряхме дума за Бостън. А също за парите, които задигнах, за да му спася живота. В такива случаи е за предпочитане да си държиш езика зад зъбите и да не подпитваш много-много.

Но ето че смъртта на Линда беше променила всичко. Ако писмото й попаднеше някак в отдел „Вътрешно разследване“, затворът не ми мърдаше — щях да трия наровете до Второ пришествие. Дайън също надали щеше да се измъкне сух от водата. Познавах двама детективи, влезли в дранголника — и двамата бяха очистени от престъпниците. Единия го заклали, както си седял на стола в бръснарницата. Другия го подпалили, докато си спял човекът в килията. Нямаше как, трябваше да обясня на Дайън какво е положението.

Сложих ръка върху главата си, та вятърът да не ми отвее шапката.

— Когато ми каза, че от ИРА са решили да те убият, отидох при Том Макнълти. Помолих го да ги спре. Да ми даде време да събера парите. Той ми отвърна, че и дума не можело да става. В ИРА екзекутирали крадците, и толкоз. Ти си бил труп.

Шейсет и четири годишният Макнълти беше дюстабанлия от ирландско потекло, съдържател на кръчмата на авеню Бейнбридж, където на Дайън му беше хрумнало да се прави на революционер. Тъкмо Макнълти го бе убедил да стане „пратеник“, а после се заканил, че ще го застреля в главата, задето е изгубил парите.

Дайън вдигна яката на балтона си.

— Нещо е накарало Макнълти да промени решението си. Какво ли?

— Казах му, че а̀ от ИРА са те пипнали и с пръст, а̀ съм му теглил куршума.

Дайън се ухили.

— Сигурно му е станало много приятно.

— Първо ще очистя него, после и приятелчетата му. Да беше видял физиономията му. Казах, че ИРА сигурно ще се докопа и до мен, но първо смятам да поопразня кръчмата му. — Тръгнах към входа на паркинга. Дайън ме последва. — Бях готов да се простя с живота. За разлика от Макнълти и приятелчетата му.

В заведението на Макнълти се отбиваха и ченгета — щом разберели, че второто име на Дайън е Мар, веднага питали дали е роднина на Фиър Мар — детектива с прякора Единака, понеже никой не искал да работи заедно с него.

— Макнълти звънна по телефона някъде — продължих разказа си аз, — после ми съобщи, че сега-засега убийството ти се отлага. Разполагал съм с пет дни да върна парите. Не съм ли го сторел, с теб било свършено.

— Ако знаех, щях да ти помогна.

— А, не, мерси. Защо да ставаш съучастник? Само това оставаше, ако пипнат мен, да си изпатиш и ти.

— Съучастник ли? Какво, да го вземат мъртвите, си забъркал?

Допуших си цигарата и пуснах угарката в джоба на палтото. Преди две години арестувахме с Линда в Източен Харлем един кубинец, голямо леке, казваше се Кабрера Хлапето и беше средна ръка дистрибутор на кокаин в Ню Йорк и Флорида. Спипахме Хлапето, докато беше сам, направо пред отворения сейф. Според правилника за веществените доказателства не можеш да пипаш сейфа, ако нямаш заповед за обиск. А ние нямахме. Разказах на баща си за ареста и сейфа.

— Въпреки това го претарашихме — поясних. — Намерихме фалшиви паспорти, имената на пласьорите, които Хлапето зареждаше, номерата на пощенските записи, с които е прехвърлял парите. Прибираше към милион на седмица. Освен това открихме две кила чист боливийски кокаин, снимки на Хлапето, издокаран като мадама, и осемдесет и пет хилядарки в брой. Пратих Линда да изкара заповед за обиск.

— Напоследък, гледам, ги вадите едва ли не по телефона — вметна Дайън. — За има-няма час. По мое време ни мотаеха цяла вечност.

— Та връща се Линда със заповедта. И с две униформени ченгета — за свидетели. Всичко като по учебник. Ченгетата преброиха парите.

— От които липсваха двайсет и пет бона.

— Линда се вбеси, но не каза и дума.

— А Хлапето къде е през това време?

— Заключено заедно с дрогата в гардероба в спалнята — отвърнах аз. — Изобщо не е видял, че съм прибрал парите.

— И Линда го прави на голям въпрос.

— Точно така. Ченгетата си тръгнаха и тя начаса почна да ми опява къде били двайсет и петте бона. Казах й, че не й влиза в работата и да кротне. Обясних й, че трябва да прикрива и подкрепя колегата си, а не да му прави сечено. Не ме е видяла с очите си как взимам мангизите, какво толкова вдига пара!

— Сигурно си й изкарал ангелите — промърмори Дайън и си обърса носа с опакото на дланта. — Срамота, да се докараме до там!

— Веднъж видя какъв гаден номер погодих на един от Ямайка, за когото работеха сума ти наркопласьори. Свалих го на един ъгъл в Бруклин, в квартал, където живеят само бели. Заканих се, че ако не изпее кои са пласьорите, го оставям там. Онзи, къде ще ходи, каза си и майчиното мляко.

— А Джими Ип?

Това беше един китаец, голям главорез, който се спазаряваше с китайци да му пренасят хероина от Хонконг до Ню Йорк и ги вкарваше нелегално в страната. Обещаваше им по пет бона на кило дрога на калпак, но не знам да е платил и цент. Щом мулетата пристигнеха в Щатите, им теглеше куршума и ги хвърляше в яма с негасена вар. Накарах го да си развърже езика, като го прихванах с белезниците за бронята на колата и включих двигателя. Онзи буквално напълни гащите. Тикнах го на топло за осем убийства, вероятно една трета от истинския им брой.

Линда бе чувала какво съм направил с Джими Ип и беше на мнение, че ми хлопа дъската. Липсвала ми някоя и друга точица върху зарчето, ей така се изрази.

— И досега не проумявам как стана така, че тръгна с нея — отбеляза Дайън.

Тръгнах с нея, понеже тя имаше нужда от човек, на когото да си изплаче душата. Малко след като я прехвърлиха в участъка на две пресечки от нас, я срещнах случайно на улицата. Тя ми се оплака, че двама от колегите непрекъснато й правели въртели. Не искали в отдела си жена. Познавах всички до последното ченге в полицейския участък и обещах да уредя нещо.

Срещнах се с детективите, обясних им, че съм работил с Линда и че я бива като ченге. Помолих ги да не й подливат вода. Те кротнаха. Линда се справи блестящо с един-два доста заплетени случая, получи три похвални грамоти и всички се юрнаха да работят с нея — и техните акции да се вдигнат. Колкото до мен, аз взех, че се влюбих до уши — не е за разправяне.

Запалих поредната цигара. Откакто се помнех, гледах да не се сближавам много-много с никого, така направих и с Линда. Уж я обичах, я не я допусках до себе си. И какво спечелих от това — грънци! След години сигурно щях да си мисля за миналото и щях да си повтарям, че тъкмо от този ден съм започнал малко по малко да умирам, че в този ден съм се оставил страхът от самотата да ме довърши.

Дайън долови, че ми е много криво, и смени темата.

— Нещо ново за еквадорците?

— Нищо — поклатих аз глава. — Който и да е убиецът, ме е докарал дотам, да се съмнявам, че изобщо ставам за тази работа. Да ти призная, не е особено приятно.

Бих дал всичко да го спипам — заради Лурд Балера. Заради това дете, изгубило игра, която дори не е подозирало, че играе. Сега-засега не бях направил нищо за момичето. Както и за Линда. Беше време да се прибирам и да се отцепя, та да заспя — не знаех по-добър начин да се отърся от все по-силното усещане, че съм се провалил с гръм и трясък.

Слънцето вече се беше скрило, ставаше все по-тъмно. Паркингът бе все по-студен и зловещ. Най-тъмно бе мястото, където бе убита Линда — крушките на уличните лампи или бяха изгорели, или някой ги беше задигнал. Дали ако осветлението е било по-добро, Линда е щяла да се размине със смъртта?

Онова, което се случи оттук нататък, ме завари неподготвен. Бях капнал от умора, едвам се влачех, сякаш стъпвах в паници. Затова пък Дайън беше на поста си. Забеляза преди мен какво ни се готви.

Хвана ме за китката и ме спря. Сетне посочи входа на паркинга на няколко метра от нас. Вдигнах очи и що да видя — офицер Пърлбърг се разправя с някаква негърка. Двамата си подвикваха — голям сеир за шепата откаченяци, които още висяха зад полицейските заграждения. Цял ден не се бях усмихвал, но сега го сторих, ощастливен от несретите, връхлетели Пърлбърг. Той се бе изправил пред двуглава ламя: хем негърка, хем жена. Добре че не бях на негово място.

Негърките са голяма напаст за ченгетата. Хич не си и подбират думите и си знаят правата. Една ядосана негърка може да направи така, че ченгето да се почувства девета дупка на кавала. Може да си те обижда колкото й душа иска, а ти си безсилен да й попречиш. Освен ако не искаш да те помислят за малоумник, който си няма друга работа, ами се заяжда с невинните граждани, демек с въпросната негърка.

Един погрешен ход и Пърлбърг като нищо можеше да остане без работа и да ходи да се разправя по съдилищата. Поборниците за равноправие на чернокожите щяха да се изсипят по улиците и да настояват да получат главата на клетия човечец на тепсия. Феминистките щяха да настояват той да се извини на всички жени до последната, родени през последния век. Шефовете щяха да се запретнат да успокояват страстите, да умилостивяват журналистите и борците срещу расизма — хич нямаше да им е до това да изслушат версията и на горкия полицай.

Аз не би трябвало да съм на паркинга. И не само това, негърката сигурно мразеше ченгетата и в червата. Защо да дърпам дявола за опашката и да се намесвам? Нека Пърлбърг се оправя сам.

Но животът ни поднася малките си иронии. Ни в клин, ни в ръкав проблемът на Пърлбърг стана и мой. Познах жената по гласа и си дадох сметка какво се опитва да стори Дайън — да ме държи по-далечко от нея.

Жената се казваше Карлайл Тейлър и беше репортерка в най-тиражния жълт вестник в града. Беше стройна и мургава, някъде на трийсет и пет-шест, с лице с ястребови черти и слабост към велура и кожата. Винаги долавяше накъде духа вятърът в политиката, по душа си беше либералка и свободомислеща жена и бе глуха за всичко, което не иска да чува. Най-добрият начин да четеш статиите й е да ги разделиш на две и после да не хващаш вяра на нито една от двете половинки.

Жената беше прословута с върлата си омраза към ченгетата. От всичко на тоя свят презираше най-много белите ченгета, най-вече мен. Нея ако питате, никога под слънцето не се е раждала по-гнусна твар от мен — изпечения мръсник, който става за всичко друго, но не и за ченге.

Правеше всичко възможно да ми разкатае фамилията.