Марк Олдън
Американска полиция (52)

52.
Затваряне на кръга

Бях самичък в гаража на мотела. Виждах през входа летище „Ла Гуардия“, което беше само на стотина-двеста метра оттук и където на тъмната писта, обточена с ярки бели светлини, всеки миг щеше да кацне самолет. Бях дошъл с автомобила преди цели шест часа и оттогава не бях мърдал от летището.

Извадих от джоба на якето сандвич с риба тон и махнах целофана. Това ми беше вечерята. Сандвичът имаше вкус на лепкав буламач.

Докато ядях, си мислех за Хесус Бауза. Предния ден му бях казал точно каквото той очакваше да чуе: че ще ида във Вашингтон и ще се добера до Джули, преди Шафино да я е очистил. Бях излъгал. Но същото беше направил и Хесус. С пътуването искаха да ме хванат в капан.

Изядох си сандвича и се огледах да не би да съм изтървал нещо. Осветлението в гаража беше съвсем мъждиво, затова и включих електрическото фенерче и осветих пространството около себе си. Сега не му беше времето да съм немарлив. Една грешка — една-едничка грешка, и с мен беше свършено, щях да бъда труп. Оказа се, че не съм изпуснал и трошица.

Гаражът се намираше под двуетажен мотел — на равното поле западно от летището имаше три такива еднакви мотела. Криех се тук повече от час. Първо трябваше да се справя с охраната. В това отношение нямаше никакви проблеми. Въпросната охрана беше едно бивше ченге — Сефъс Пюрифай, петдесет и пет годишен негър с бичи врат, който можеше да излочи не знам какви количества евтин алкохол. Познавах се със Сефъс отпреди година, когато Бюрото за борба с организираната престъпност бе използвало един от мотелите, за да се среща със свидетел срещу израелци, разследвани за пренасяне на дрога. Преди да се пенсионира, Сефъс преследвал някакъв заподозрян и си счупил капачката на коляното, затова и излязъл в пенсия. Напоследък предпочиташе да си кротува вътре в мотела, с крак подпрян върху възглавница, да си пие долнопробното вино и да гледа не знам коя си серия от „Дните на нашия живот“. Накрая щях да го предупредя, че съм тук. Но първо трябваше да свърша работа.

Гаражът беше малък и тъмен, с бетонни стени, нисък таван и осветление колкото да не се блъснеш в някой от каменните стълбове. Имаше място само за четири автомобила. Тази вечер вътре бяха спрени три коли, от които едната — очукана трошка, беше на Сефъс. До нея се мъдреше мотоциклет за чудо и приказ — „Харли Дейвидсън“, по който нямаше и драскотинка, с лъснати до блясък спици на колелата и кожена седалка. Към задната гума бе прикачен тежък месингов катанец. Сега стоях тук и чаках собственика му. Летище „Ла Гуардия“ имаше и покрит, и открит паркинг. Нямаше обаче охрана. На летището щяха да задигнат за нула време мотоциклета.

Погледнах си часовника. Девет часът. Онзи щеше да се появи всеки момент.

Скрих се зад един от стълбовете така, че мотоциклетът да ми е под око. През счупения прозорец отзад нахлуваше студен въздух. Духнах си на ръцете и извадих глока. Не се налагаше да махам предпазителя. Пистолетите от тази марка са без предпазители.

Как човек убива шест часа на летището ли? Качвах се на автобуса и кръжах от единия до другия край на летището, четях „Тайната роза“ на Йейтс и си мислех за Линда — моята роза. Облекчавах се по закусвалните. Сегиз-тогиз поглеждах към остров Райкърс и си мислех за Морис Робишо, който лежеше окован към кревата, за майка му, издокарана в розово костюмче като на Джаки Кенеди, и за Карлайл Тейлър, плакала, докато е слушала съобщението върху телефонния секретар. Трима чернокожи, които чакаха един бял полицай да раздаде правосъдие. Проявление на какво беше това — на някаква сляпа вяра ли? Менкън е нарекъл вярата лишено от логика упование, че ще се случи невъзможното. Какво бях тръгнал да помагам на Морис, при положение че самият аз бях затънал в неприятности? Не разчитайте на съветите на човек, който е загазил здравата.

Бях облечен в черно кожено яке и пуловер с качулка, бях с маратонки и черна плетена шапка. Поне аз не бях забелязал да ме следят, но все пак си беше разумно да си сменя дрехите. Сега приличах на мутрите, които се навъртаха около товарните терминали на летището и ако не пласираха дрога на летците и стюардесите, задигаха всичко, което не е заковано с ей такива пирони.

И докато престъпниците действаха на големи банди, аз бях сам-самичък. При това в момент, когато би трябвало да ме подкрепят цял взвод с радиостанции, пейджъри, картечници и коли, препречили пътищата, откъдето може да се избяга. Това обаче щеше да означава, че играя по правилата, лукс, който не можех да си позволя. Ето защо и висях самичък в гаража и се молех да ми провърви. И да познавам достатъчно добре собственика на мотоциклета, за да предвидя следващия му ход.

Бях си сложил ръкавици и вълнени чорапи, но пак ми беше студено на ръцете и краката. За да се постопля, оставих глока върху перваза и започнах да тичам на място, сетне и да се боксирам. За да не ми доскучае, си представях, че съм на ринга с Шугър Рей Робинсън — ту се дръпвах наляво, ту нанасях дясно кроше, така че принуждавах противника си да отстъпи към въжетата и да погледне рефера. Гладна кокошка просо сънува!

Не щеш ли, пред мотела светнаха фарове, озарили гаража, и аз начаса се пресегнах за пистолета.

Фалшива тревога. Оказа се, че е такси — от него слязоха двама младежи, момче и момиче, които влязоха прегърнати в мотела — момичето беше отпуснало глава върху рамото на момчето, а то бе сложило длан на дупето й. Отново разполагах с целия гараж. Но не за дълго. Все някога Сефъс или някой от собствениците на другите коли щеше да слезе в гаража. Наложих си да не мисля за това. Загледах през счупения прозорец самолетите, които излитаха. Сетих се и за притежателя на мотора. Заповтарях си: „Или тази вечер, или никога“. След тази вечер нямаше да се доближа и на километър до него. Нямах друг избор — трябваше да го направя днес, когато той го очаква най-малко.

Краката ми започнаха да изтръпват. Стоях прав не знам от кога, умирах за сън. Облегнах се на студената стена на гаража, но студът веднага ме прониза до кости. Прозинах се, леденият въздух ме проряза в дробовете. Пушеше ми се, пиеше ми се нещо по-силно, искаше ми се тази вечер да свършва най-после. Но най-вече ми се щеше Линда да ми прости за онова, което бях сторил, и за това, което се канех да направя. „Червена розо, горда розо, тъжна розо на дните мои! Ела при мен, да ти попея за времена отминали.“

И точно тогава го видях.

Вървеше към мен. Нечуто. Заплашително.

Сянка, изникнала от нощта. Животът и смъртта, минало и бъдеще само на хвърлей от гаража. Беше се приближил, без да вдигне и най-малкия шум — пак извадих страхотен късмет, че го зърнах овреме, преди да ме е видял той. Отпърво си казах, че това надали е човекът, когото чакам. Започнах да си втълпявам, че е някой гражданин, дошъл да си прибере колата. Предприемач, отчукал секретарката и сега тръгнал към къщи, при благоверната. Но нещо ми подсказваше, че е той. И не бива да му се давам.

Скрих се зад стълба, но така, че да държа новодошлия под око. Видях как той спира при входа на гаража и се озърта. Предпазлив си беше човекът. Винаги си имаше едно наум. Беше облечен в униформата на моторизираната полиция: черно кожено яке, кубинки и черни панталони, лицето му бе скрито под каската. На рамото му беше преметнат сак. Беше широкоплещест и як, с мускулести крака — мечта за всеки треньор на бегач или борец. Мъжът гледа дълго, без да се помръдва, мотора. През цялото време не сваляше ръка от кобура.

Помислих си — край, видял ме е. Затаих дъх и го загледах как стои като вкаменен. На котка и мишка ли ще си играем? Който се размърда пръв, губи. Онзи явно се наслаждаваше на войната на нерви. Беше пръв спец по тия неща, никой не можеше да се мери с него. Къде ти! При него всички войни бяха необявени и подмолни, той не подбираше средствата и не мирясваше, докато не повали противника си и не го прати на оня свят. Изтръпнах. Разтреперих се като листо, макар че за нищо на света не бих си го признал. „Надхитри ме — помислих си. — Да го вземат мътните, пак ме изигра!“ После онзи махна ръка от пистолета и се запъти към мотоциклета. Поолекна ми. Но не много. Къде ти ще ми олекне в присъствието на този негодник!

Той закачи сака на ръчките на мотора, свали каската и я хвана под мишница. Завъртя глава и разтри тила си. Така де, и на него не му беше леко — денят беше ужасен.

Излязох иззад стълба, насочил пистолета към гърдите на мъжа.

— Изглеждаш страхотно — изсъсках.

Пред мен стоеше не друг, а Шафино. Мале, само как се сащиса клетият!

Не го бях виждал да губи ума и дума. Хайде де, това перде да онемее! Сега обаче върху главата му се бе стоварила най-голямата от всички изненади. Смръщи се, сякаш току-що си е прищипал ръката с автомобилна врата. Отвори уста и понечи да каже нещо, но не се чу и звук.

— Обърни се! — наредих му аз. — С гръб към мен. А си мигнал, а съм ти прерязал гръбначния стълб на две.

Той се подчини. И чак тогава си възвърна дар словото.

— Голям късметлия си, ще знаеш. Приличаш ми на педал без СПИН. Търсим го под дърво и камък във Вашингтон, а той, моля ви се, бил тук. И ми размахва пистолет. Но аз не съм Стивън Сегал, няма да се правя на герой.

Опрях глока в гърба му, издърпах единайсетмилиметровия пистолет от кобура му и отстъпих назад. После оставих оръжието на Шафино върху циментовия под, заповядах му пак да се обърне с лице към мен и да се дръпне назад. Държах глока насочен към гърдите му.

— Бива ли такова нещо! — подметнах. — Да заминеш, без да ми кажеш и думица, без да напишеш и ред или да ми звъннеш. А уж значехме нещо един за друг. Чувствам се употребен.

Шафино стисна каската под мишница.

— Как надуши какво става?

— Все пак сме ченгета, забрави ли? — възкликнах аз. — Плащат ни да сме готови за най-лошото. Първата ти грешка беше Бауза. Защо да си кривиш душата, признай си, че от него надали ще стане президент.

— На мен ли го казваш? Ако кръстосаш латиноамериканец с горила, какво ще се получи — тъпа горила! Къде пак е объркал конците тоя смотаняк?

— Къде ли не!

— Чудничко.

— Ти ме предупреди, че ще се срещнем, и то скоро — натъртих аз. — И след ден наш Хесус ме кани на обиколка из любимата ни столица. Интересно съвпадение, нали?

— Карай нататък.

— Вчера в парка обсъждаме какъв изпаднал тип си. Очаквах Бауза да провери дали не го записвам. Но не. Хесус ми вярва на едната честна дума. Веднага надуших, че има нещо гнило. Поне от приличие трябваше да се престори, че се презастрахова, все пак любезният ни разговор беше все за неща, за които като нищо ще гние до живот по затворите — като се почне от пране на пари и се стигне до убийства. А колкото до това дали те е предал, няма такова нещо. Къде ти! Доста отдавна си му взел страха, не смее клетият и да гъкне.

Шафино кимна.

— Но това пак не обяснява как си се озовал тук.

— Много просто. Още в мига, в който Хесус ме потърси, надуших, че ми залагате капан. Сигурно ти е хрумнало на теб, все пак ти командваш парада и така нататък. Знаех и че държиш собственоръчно да ме направиш на решето.

— Линда ми беше жена. Май го забравяш.

— Нищо подобно, помня го прекрасно — уверих го аз. — Затова и уредих тази мила среща. Но както и да е. Ако искаше да ми теглиш куршума, трябваше да отскочиш до Вашингтон, а това означаваше да минеш през навалицата ченгета, репортери и други отрепки, дето бивакуват пред къщата ти. Можеше да го сториш само ако станеше невидим.

— Такъв съм си от малък — невидим.

— Сутринта пратих човек да държи под око къщата ти. По едно време ти дойде посетител. Един-единствен. Ченге с мотор. Нали навремето си бил в щатската моторизирана полиция?

Шафино се ухили до уши.

— И още как! Цели два пъти са ме обявявали за полицай на месеца.

— Линда ми е казвала, че тъкмо там си се запалил по мотоциклетите. Но както и да е. Та това ченге ти идва на гости и остава в къщата ти точно петдесет и две минути. Или иначе казано, петдесет и две минути след като идва, ти излизаш от дома си, облечен в неговата униформа, с неговата каска на главата. Мяташ се на мотора и дим да те няма. Та кое е ченгето, което се разхожда по долни гащи в къщата ти и брои минутите, докато се върнеш?

— Алдо — уточни Шафино. — Горе-долу сме еднакви на ръст, само дето задникът му е по-голям. Имаш ли нещо против да ми кажеш кого си пратил да ме дебне пред нас?

— Баща си — отвърнах. — Убеждавах го как ли не да не се набърква, но шило в торба не стои. Особено пък след онова, което твоите хора му причиниха. Записал номера на мотора. Оказа се, че се води на твое име. Линда ми е казвала, че се държиш с мотоциклетите си по-добре, отколкото с нея.

— Ами да. Те не ми създават главоболия. Така и не съм го забелязал баща ти. Значи е добро ченге. Предай му, че съм го казал. Но още не си ми обяснил как си разбрал, че ще дойда тук.

Подметнах, че това е било най-лесното.

— Помниш ли отряда за бързо реагиране? Работихме заедно в него миналата година.

Шафино вдигна показалец.

— Да, далавери с бензин. Руснаци и мутри. Срещаха се тук. Въобразяваха си, смотаняците му със смотаняци, че ако се махнат от града, няма да ги подслушваме. Ядец! Значи покрай тях си се сетил да дойдеш тази вечер на това прекрасно местенце.

— Линда ми помогна да те спипам. Странно, нали? Казвала ми е, че си вманиачен на тема мотори и че си стиснат като маймунско дупе. Предпочиташ да си простреляш палеца на крака, отколкото да се охарчваш за нещо. Повечето ченгета разчитат да се возят гратис на служебните мотоциклети, ти обаче предпочиташ да си се возиш на своя. Докато идвах насам, се сетих, че ще вземеш самолета от летище „Ла Гуардия“. И се запитах къде ще оставиш мотора, без да се налага да плащаш.

Шафино кимна.

— Така значи, Линда ти е споменавала за мотоциклетите. Навремето баща ми казваше, че всичко що е с цици и гуми, рано или късно ще ти излезе през носа. Оказа се прав човекът.

— Ченгетата следват принципа — гарван гарвану око не вади. И ти си разчитал на това — сутринта, преди да дойде при теб, онзи дебелак Алдо се е отбил дотук. Цъфнал с мотора и с униформа на моторизираната полиция и почнал да разтяга на Сефъс някакви локуми как работел под прикритие и дебнел едни наркопласьори на летището. Подметнал може ли да остави мотоциклета в гаража и Сефъс му казал — ама разбира се, защо изобщо пита! Да влиза и да излиза колкото му душа иска.

Шафино си погледна часовника и отсече:

— Горе-долу е било така. Но да се върнем на Бауза.

— Бързаш ли за някъде? Защо си гледаш непрекъснато часовника?

— Бързам, да. Искам да се прибера, докато Алдо не е омел всичко в хладилника. Тоя кретен живее, за да плюска. Откъде според теб му е тоя гъз?

— Засега плановете за пътешествия се отлагат — отрязах го аз. — Та да се върнем на Бауза. Казах му, че има свидетел на убийството на Линда. Оня само дето не си глътна езика. И знаеш ли какво си помислих? Помислих си, че се е уплашил да не го опандизят и него заедно с теб. Което ще рече, че ме е излъгал, когато се е клел, че иска да те натопи.

— Свидетел значи. Чакай да помисля. Някой, който ме е видял да влизам заедно с Джули и Линда в гаража. Няма кой друг да ме е видял освен Оз Лезневич и Алма. Освен тях в къщата нямаше никого.

Отстъпих вдясно. Чудех се как да попреча на Шафино да си възвърне самообладанието.

— Не забравяй и Херцога — напомних му аз.

— Адвокати! Седнат ли да ти пишат сметката, и веднага се включва алармата за крадци.

— Снощи го видях и той не обели и дума за парите и другите вещи, които намерих в подземието на летището. И това е същият мухльо, който ми се домъкна вкъщи с две-три мутри и се опита да ме заплашва, задето съм отказвал да му предам намереното. А снощи си беше самото въплъщение на сговорчивостта, беше по-тих и от водата. Сутринта е оставил на телефонния секретар на Карлайл съобщение, от което се подразбира, че дните ми са преброени. Така де, като чуе подобно нещо, човек се замисля.

Шафино се пипна по ципа на коженото яке.

— Елдър се ядоса, че Алдо и Келър са се гаврили с Карлайл на летището. Заканваше се да им изпотроши кокалите с бейзболна бухалка. Не знаеше, че се канят да я изнасилват. Сигурно не е зле да й го кажеш. — Шафино се изкикоти. — Подочух, че вие двамата с Футман сте си побъбрили. За слабостта му към мургавелките.

— Споменах му Йонкърс, онзи само дето не ми се издрайфа върху обувките.

— Той — Футман де — ми звънна снощи. Почна да ми се пеняви. Откъде си знаел за него и за малката госпожичка Тъкър. Казах му, че нямам представа.

— Точно така. С тази малка подробност, че Бауза няма да каже и гък, ако не си му дал своята благословия. Излъгал си Футман. Но защо ли изобщо се учудвам. Ти лъжеш всеки срещнат.

— Инак как ще се оправям в тоя живот бе, човек?

— Малко оттук, малко оттам и готово! Но това за Футман и щерката на кмета си е голата истина. А останалото са празни дрънканици. Вероятно си разчитал, че няма да доловя тънката разлика.

— Защо да си кривя душата, така си е. Но знаеш как става. Един ден ти върви, друг — удряш на камък. Веднъж изяждаш мецаната, веднъж тя — теб.

Шафино се почеса по веждата, после разшири очи и погледна входа на гаража. Бързаше. Беше изнервен. А подобно състояние не е никак здравословно, особено за човек, който си пада кибритлия.

Искаше час по-скоро да се прибере в Бруклин, докато Алдо пак не е оплескал нещо.

— Защо уби Линда? — попитах го.

— Не ми хрумваше какъв друг подарък да й направя. Какво очакваш да ти отговоря бе, смотаняк такъв?

Ръката ми започваше да изтръпва — държах я вече доста време опъната. Дръпнах се в тъмното и я пуснах заедно с пистолета до хълбока си.

— Хайде, изплачи си душата де — подканих аз Шафино. — Не те записвам. И съм сам.

Онзи изсумтя.

— Не ме записвал, моля ви се. Голям праз ако ме записваш, все тая. И полицейското управление, и кметът са мои. Само да им свирна, и ще се строят в две редици. Не можеш и с пръст да ме докоснеш, както всъщност и Линда. Голяма мръсница се оказа тая моя женичка. Искала, моля ви се, развод. И тръгнала да събира доказателства срещу мен! Съвсем се оля. Да вземе да подслуша един мой разговор — разказвах на Елдър как съм отскочил до Вашингтон и какво съм правил там.

— И ти я убиваш.

— Ако очакваш да седна да си скубя косите, ще има да си чакаш дълго. Слез на земята, Фиъргал. Съдебните заседатели не осъждат ченгета. Дори когато са сгазили лука. Нима ти казвам нещо, което да не знаеш? Обществеността иска от нас да изловим лошите и пет пари не дава как ще го правим. Мен ако питаш, чудо голямо, че някаква жена била умряла, важното в случая е, че сме опазили Студентите. Седнеш ли да ми твърдиш друго, ще ти кажа, че си си изгубил ума и не е зле да си го потърсиш.

Гледах го в лицето. Не личеше да изпитва и сянка от угризения. Или съжаление. Шафино сякаш говореше как си е боядисал къщата. Но не говореше за това. Говореше за Линда и как я е жертвал — и то за нищо. Червена розо… тъжна розо…

Шафино надзърна в каската си.

— Моите хора те проследиха до летището. Видели са те да се качваш заедно с баща си на самолета за Вашингтон. Какво всъщност е станало? Да не си скочил с парашут над Ню Джърси?

Казах, че наистина съм отишъл на летището, но в последния момент планът се е променил. Двамата мъже, качили се на самолета, са били баща ми и един автомонтьор — Хуан Седеньо, горе-долу с моя ръст и тегло плюс-минус няколко килограма. Хуан е бил облечен с моя балтон, носел е моята шапка и си е бил скрил лицето под шала. Отишли са с баща ми до Вашингтон, до летище „Дълес“, но там са се метнали на първия самолет и са се върнали в Ню Йорк. В момента са вкъщи и гледат телевизионните игри.

— Предположих, че няма да се бавиш много в окръг Колумбия — допълних аз. — Ще бързаш да се върнеш в Бруклин. Как е Джули? Надявам се, жива-здрава.

Онзи се изхили.

— Ако се беше появил във Вашингтон, тя щеше да се превърне в свръхбагаж. Ти обаче не дойде, така че Джули още си диша.

— Я да видим дали ще позная. Смятал си да я убиеш и да натопиш мен. Приятелчетата ти в окръг Колумбия са щели да скалъпят някакво изсмукано от пръстите обвинение и да заявят, че са ми теглили куршума, понеже съм оказал съпротива, докато са ме арестували. И понеже стана дума за Джули, какви подбуди измъдрихте да убивам тая малка пикла?

Шафино вдигна ръка.

— Я кажи! Бавноразвиващите се кога си бършат задника — преди или след като се изсерат? Кога най-после ще престанеш да си го мериш с моя и да ми се правиш на много печен?

— Както гледам, се забавляваш добре — рекох му аз.

Шафино пак надзърна в каската.

— Винаги съм казвал, че човек трябва да се забавлява на воля. Ако не можеш да забавляваш себе си, забавлявай някой друг. Но както и да е. Дай да приключваме с тоя фарс. Хайде, иди да звъннеш по телефона. Охарчи се двайсет и пет цента.

Излязох от мрака.

— Трудничко е да въздадеш правда на мъртвите.

— Това пък сега какво означава?

— Означава, че ми се ще Линда да види отнякъде всичко това.

— Знаеш ли какво? Що не си теглиш куршума. Тъкмо ще се съберете с благоверната ми и ще ме одумвате на воля.

— Беше прекрасен човек, защо й почерни живота и я уби? — попитах аз.

Шафино повиши тон — явно вече му лазех по нервите.

— Линда се опитваше да ни мъти водата — отвърна той. — Проумей го най-после. Това, че я очистих, показа, че съм сериозен.

— И какво — уби я, без да ти мигне окото!

— Нека само кажем, че за мен беше важно да умре. Сега вече съм сигурен, че моите ми имат страха. А и на Линда й беше за поука — сама си го изпроси.

— В смисъл?

— В смисъл че не може да ми е жена и да се чука с всеки срещнат. Но стига сме обсъждали нея. Дай да поговорим за теб. Случва се слънцето да блесне и върху кучи гъз. С други думи, тая вечер извади голям късмет. Но хич и не разчитай, че и втори път ще ти се отвори парашутът.

— Няма да има втори път — отсякох аз.

Шафино се почеса по главата, уж е объркан.

— Нещо не разбирам. Я ме светни, не трябва ли да ми прочетеш правата и после да повикаш кола?

— Което и ченге да дойде тук, няма да те арестува. В мига, в който се обадя в полицейския участък, ще се разчуе, че си тук. И твоите ще цъфнат веднага. Ще ми теглят куршума, ще ми подхвърлят в якето някое и друго килце дрога и ще оповестят, че са ме очистили при законна самоотбрана. Междувременно ти се изнизваш като мокра връв и се озоваваш в по-бляскавото бъдеще.

— Е, все ще го преживея някак — отсъди Шафино.

— Това му е лошото.

Казах, че докато той е жив, Студентите ще продължават да убиват наляво и надясно. А той и занапред ще изнудва всекиго, имал неблагоразумието да го наеме. Докато е жив, никой от неговите хора не ще дръзне да проговори, понеже всички са наясно, че дори и в затвора Шафино ще намери начин да убие предателя. Заявих му, че това ми е ясно като бял ден, както ми е ясно, че до гроб няма да ми прости, задето съм се срещал с жена му.

— Кръгът се затваря — оповестих аз. — Първо Линда, сега и ти.

— Аз ли?

— И ти като нея ще намериш смъртта си в гараж.

Шафино отметна глава. Стиснал зъби, се замисли за онова, което току-що беше чул. Погледна надолу към пистолета си, после затвори очи. Оръжието беше прекалено далече, знаехме го и двамата. Видях и още нещо. Шафино вече се чувстваше разгромен. И това не му харесваше. Ама никак.

Но пред мен стоеше не кой да е, а Боби Шашмата. И той държеше още един коз. Разполагаше с още една възможност да се спазари и да отърве кожата.

— Убиеш ли ме, никога няма да намериш писмото на Линда — напомни ми той.

Отвърнах, че съм помислил за това, и стрелях два пъти, целейки се в гърдите му — той отскочи, удари се в мотоциклета и се свлече на една страна върху циментовия под, като се държеше за сгъваемата стойка. След миг я пусна и издъхна.

Втъкнах глока в колана си, отидох при мотора и отворих сака. Видях яка на свещеник, черна сутана, тъмни очила и брада — с тях Шафино се бе предрешил за пътуването до Вашингтон. Потършувах още малко в сака, но не открих каквото търсех.

Някой явно бе чул изстрелите. Не след дълго щях да имам компания. Започнах да си вдъхвам смелост. Някаква жена извика: „Стреляше се в първия мотел“. Където се намирах аз. Погледът ми падна върху каската на Шафино. Сетих се, че той честичко е надзъртал в нея.

Вдигнах каската, погледнах вътре и видях сгънат лист хартия. Извадих го и го разгънах, после щракнах електрическото фенерче. Пред мен бе писмото на Линда. „Мотивът“ ми да убия Джули. Пъхнах го в джоба си, извадих полицейската значка, която висете на врата ми, и тръгнах да търся Сефъс Пюрифай.