Марк Олдън
Американска полиция (51)

51.
Пътуването

Когато на другата сутрин отидох в службата, заварих пощата отворена и разпиляна по цялото писалище. Как, кажете ми, клетите ченгета да не страдат от мания за преследване! Колкото до липсващото чекмедже от бюрото, където господин Плъхът бе намерил последен покой, тепърва предстоеше да го върнат на мястото му.

Разрових нахвърляните листове, за да видя дали някой ме е търсил по телефона, и открих две съобщения — от Бауза и от Гавилан. Звъннах първо на Гавилан. Още беше при майка си в болницата и ми се стори съвсем изтощен. Току-що се бил чул с Бауза, който му се бил обадил, за да му съобщи, че е открил нова банкова сметка на името на Дамарис. Момчето си помислило, че онзи пак му хвърля прах в очите, после обаче Бауза му споменал моето име. Гавилан се свързал с банката, откъдето потвърдили, че наистина има такава сметка, но отказали да съобщят каква е сумата в нея. Попитах Гавилан как се казва чиновничката, с която е говорил, и обещах да проверя.

— Благодаря ти, мой човек — рече момчето. — Слушай, хайде да се видим някой път. Вторият ми баща нямаше да си помръдне и пръста за мен, ако не беше ти. Можем да си побъбрим, да идем някъде. Да се сприятелим. Поне за кратко.

— Ама разбира се — отвърнах аз. — Днес заминавам по работа. Връщам се утре. Ще ти звънна. Все ще измислим нещо.

— Страхотно! — живна Гавилан. — Хайде, ще се чуем утре. И още веднъж благодаря за всичко, което направи.

Следващ наред беше Хесус. Казах му, че съм разговарял с Гавилан и ще се свържа с банката. И да му мисли, ако двайсет и петте бона не са там. Ще му почерня живота!

— Я не се занасяй бе, човек. И през ум не ми е минавало да те разигравам — увери ме той. — Къде ти! След всичко, което направи с Джули. Само дето не я подпали тая малка лигла. Така й се пада.

— Тя си е жива и здрава, и косъм не е паднал от главата й — възразих аз. — Така смятам да бъде и занапред. И понеже, както е тръгнало, май ще отскоча до Вашингтон, къде да я търся?

— В хотел „Дюкейн“ на Първа улица и авеню Мериленд, на две крачки е от Ботаническата градина. Намира се при малък парк, част от градината. Джули е отседнала в стая триста и седемнайсет.

Запалих цигара и пъхнах крак в дупката от изваденото чекмедже с плъха.

— Сега там ли е? — поинтересувах се.

— Не, сигурно е в движение. Обикаля и събира парите. След оная малка случка с теб Боби е сменил подхода. Оттук нататък Джули няма да нощува във Вашингтон и да се прибира на сутринта. Вече ще пътува още същата вечер. Ще се връща посред нощ, когато градът е спокоен и по улиците няма жива душа. Така го е измислил Боби. Преди да потегли, Джули ще му звънне, та той да знае кога да я чака.

— Кога ще му се обади?

— В седем. Веднага след това тръгва за Ню Йорк.

Отхапах от поничката с желе, която си бях взел за закуска, и си погледнах вратовръзката. Беше цялата в пудра захар. Изтръсках захарта и чак тогава се сетих, че ще привлече плъховете.

— Значи, ако ида там в седем — уточних аз, — ще заваря Джули в хотелската стая.

— Ако си знае интереса, ще бъде там — натърти Бауза.

— Боби ще чака да му се обади, а с него шега не бива. Особено когато става дума за пари.

— И понеже говорим за пари — вметнах аз, — в стаята на Джули сигурно ще има цяла камара. Какво ще правим с тях?

— Как какво? — подсмихна се Хесус. — Вземи си колкото ти трябват. Няма да ти е за пръв път, нали?

Пропуснах подмятането му покрай ушите си и попитах какво да правя с шкафчето в гардероба на летище „Дълес“. Вашингтонските ченгета на Шафино очакваха някой да се появи и да вземе пистолета и сведенията за хотела на Джули. Ако не отидех да прибера нещата в шкафчето, нищо чудно Студентите да се усъмнят и да решат да отскочат до Джули.

Хесус ми задиша в слушалката — явно мислеше. Накрая отвърна:

— Нещо не разбирам. Накъде биеш?

— Обяснявам ти, че вероятно не е зле да прибера пистолета. Все едно че всичко се развива според уговорката. И чак тогава да отида в хотела на Джули.

— Сега вече схванах. Да, добре си се сетил. Направи го. — Хесус пак си пое шумно дъх и допълни: — Как ще върнеш момичето в Ню Йорк?

— Ако ти кажа, ще знаем и двамата.

— Не се занасяй бе, човек, попитах те само от любопитство. Къде ще я държиш, в квартира за срещи с информатори или у вас?

Пресегнах се да си взема кафето.

— Знаеш ли как да държиш един мухльо в напрежение?

— Не.

— Ще ти кажа някой друг път.

Бауза се докачи.

— Какво ти става бе, човек, да нямаш проблеми с общуването?

— Заминавам за Вашингтон — отсякох аз. — Това ти е предостатъчно. Друго не ти трябва да знаеш. Как се е регистрирала Джули, с истинското си име ли?

— Не, като госпожа Матю Хопкинс.

— Какво? Госпожа коя?

— Нали я знаеш, че е луднала по Винсънт Прайс — поясни Хесус. — Боби ми каза, че си е избрала името Хопкинс, защото така се казвала една от героините във филм на Прайс, където горели на клада вещици.

— Понеже стана дума за изгорени хора — подметнах аз, — не е зле да си грабваш партакешите и да се чупиш от града, докато твоето приятелче Шафино не е решило да подпали живи и теб, и Мис Канзас.

— Ти не бери грижа за това. Само чаках да получа потвърждение от теб. Вдигаме се с Джина и дим да ни няма оттук.

— Е, хайде, да свършваме. Трябва да уредя някои неща, преди да замина.

— От летище „Ла Гуардия“ излита самолет, с който ще стигнеш във Вашингтон за има-няма четирийсет и пет минути — напомни ми услужливо Хесус. — Но да знаеш, че изчезне ли Джули, Шафино ще хукне да я търси под дърво и камък.

— Не се притеснявай за това, аз имам грижата за Джули — рекох му. — По-добре си намери къде да се скриете с Мис Канзас.

После звъннах на Карлайл, която ми благодари, че съм отишъл с нея на празненството за набиране на средства, а след това съм я изпратил до тях. Говореше, кажи-речи, само тя, и то главно как Елдър я е подвел и не е оправдал надеждите й. Пет пари не давах какъв подляр е Херцога, но жената искаше да си изплаче душата, затова и слушах. Предната вечер телефонът бил иззвънял, тя обаче не вдигнала, понеже знаела, че е Елдър. После си проверила телефонния секретар и както и очаквала, я бил търсил наш Елдър — ридаел клетият, скубел си косите, кълнял се, че Карлайл била единствената жена, която някога е обичал, и стоварвал върху мен вината — бил съм, видите ли, застанал между тях. Накрая и тя се разплакала. Елдър я убеждавал как ли не, че не бил чак толкова лош, колкото го изкарвал Фиър Мар. За късмет не ми оставало още много да му създавам главоболия.

— Тая работа не ми харесва — каза журналистката. — Следващите няколко дни си отваряй очите на четири.

Отвърнах, че ще се постарая.

— Не мигнах цяла нощ и заради онова, което ми разказа за Рей Футман и дъщерята на Тъкър. Обикновено бих отсъдила, че това са поредните дивотии и празни приказки. Но понеже ми го казваш ти, няма как да го подмина току-така. Кметът Тъкър обожаваше дъщеря си. Научи ли истината, ще убие с двете си ръце Рей. Истина ти казвам.

— Ще се обадиш ли на кмета?

— За нищо на света — отсече Карлайл. — Само това оставаше да му съобщавам такава новина. Да ти призная, едва ли ще преживее някога смъртта на момичето.

— „Отчаяните угризения поглъщат в неутолима ярост днешния ден.“

— Това пък сега какво е, пак ли Йейтс?

— Не, Блейк.

— Йейтс, Блейк, Джери Лий Луис. Някой да ти е казвал, че си голям чешит?

— Непрекъснато ми го казват.

— Това пътуване до Вашингтон, за което не обелваш и дума — допълни Карлайл. — Опасно ли е?

— С мен ще дойде и Дайън — отвърнах. — Той е единственото ченге, на което мога да се доверя.

— Дано имате късмет и двамата. Наистина ли не можеш да ми кажеш нищо повече?

Обещах да й звънна утре и затворих.

Поне едно главоболие ми беше спестено — не се налагаше да обяснявам на Хейдън защо заминавам. Днес нямало да идва на работа. Предния ден при зъболекаря му прилошало от инжекцията новокаин. А това ми бе само добре дошло. Кажех ли му какво съм намислил, той нямаше да има избор. Щеше да бъде принуден да ме арестува.

Звъннах и на Дайън. Казах му името на банката в Бронкс и на чиновничката, с която Гавилан се е свързал, и го помолих Маги О’Кийфи да пусне връзките си и да види дали Хесус не е излъгал. Допълних, че ако всичко със сметката е наред, тръгваме за Вашингтон. Заръчах му да ми се обади час по-скоро.

Ама разбира се, обеща баща ми.

Докато го чаках да ми звънне, се запретнах да редя разпиляната поща. Но нещо не ми спореше. Мъчех се с листовете и след двайсет минути, когато Дайън ми се обади. На името на Дамарис наистина била открита нова банкова сметка. В нея имало двайсет и пет хиляди долара.

Тръгвахме за Вашингтон.

Обясних, че искам да пристигнем по-раничко, за да имам достатъчно време да огледам хотела на Джули, преди да се срещна с нея. Щеше ми се да избегна изненадите. Баща ми се съгласи с мен. Рекох, че пак ще го потърся, за да му кажа какво съм направил с билетите, и затворих.

Прекарах следващите няколко часа сам в заседателната зала: разглеждах картите на Вашингтон, уреждах полета, наех по телефона кола, с която да се приберем в Ню Йорк. Звъннах и в хотел „Дюкейн“. Да, предната вечер в хотела била отседнала някоя си госпожа Матю Хопкинс, още не се била изнесла. Междувременно с мен се свърза домакинът на службата, да ми кажел, че кръвта на плъха по чекмеджето все не излизала и не излизала. В три следобед излязох от сградата и се запътих към летище „Ла Гуардия“.