Марк Олдън
Американска полиция (50)

50.
Как е животът, равине?

Стоях заедно с Карлайл Тейлър и отпивах от кафето в уютната библиотека в къщата на площад Вашингтон, разположена в Роу. Площадът се смята за духовно средоточие на Гринич Вилидж, слава, която човек няма как да възприеме на сериозно с тия обществени тоалетни насред градинката. Преди столетие площадът е бил заобиколен от богаташки къщи от червени тухли. Днес те се възправят само на една от пресечките, наричана Роу.

Най-изисканата къща беше собственост на петдесет и пет годишния президент на звукозаписна компания — едър в таза, с твърда като тел къдрава коса и слабост към непълнолетните девойчета, които преспокойно можеха да му бъдат и внучки. Тъкмо той бе лъчезарният домакин на тазвечерното празненство за набиране на средства за предизборната кампания на кмета Тъкър. Карлайл знаеше едно-друго за въпросния домакин. Според нея лансирал най-известната кънтри певица в страната, седемнайсетгодишно момиче, което чукал, откакто то било на дванайсет.

Влагаше парите си не само в момиченца. В библиотеката имаше оригинално платно на Реноар и автопортрет не на друг, а на Рембранд — и двете произведения на изкуството бяха свързани с алармена система, прикрепена към стената, и денонощно се пазеха от охрана. Домакинът се беше лепнал за кмета Тъкър, център на вниманието в претъпканата с хора библиотека. Понечеше ли кметът да каже нещо, което макар и смътно да наподобяваше смешка, домакинът се заливаше от кикот, докато не почервенееше като домат.

— Познаваш ли някого от тези хора? — попитах аз.

— То оставаше да не ги познавам — възкликна Карлайл. — Ето я носителката на миналогодишния „Оскар“ за най-добра женска роля, тук са и половината градски съветници, свещениците, настоятели на двете най-големи черкви в Харлем, които са във вечна вражда — не ти трябват куче и котка. А също върховният съдия на щата, трима професионални баскетболисти, шефът на Нюйоркската полиция, когото сигурно и ти познаваш, и нашумял моден дизайнер, който всяка седмица си прави пластични операции на лицето, за да младее. Сега доволен ли си?

Къде ти ще съм доволен, но предпочетох да не го споделям. Шефът на полицията съвсем преднамерено ме избягваше, а колкото до останалите, тях пък избягвах аз. Хич не ми беше до поборници за расово равноправие с дълги-предълги полицейски досиета, до продажни политици, сополиви моделки, травестити и плешиви предприемачи, които се оглеждат кого да чукат. Мен ако питате, повечето гости се бяха домъкнали колкото да похапнат на корем — явно това им беше основното занимание в този живот. Връхлитаха като рояци скакалци връз келнерите с бели сака, понесли табли със сандвичи, и се тъпчеха така, сякаш всеки момент планетата щеше да бъде сполетяна от нечуван глад.

Карлайл се разцелува с кривоглед чернокож проповедник, докато аз си топлех задника пред камината на дърва и наблюдавах хората наоколо, които току се оглеждаха, да не би да изтърват някоя важна клечка. Всички очи бяха вперени в кмета Тъкър и антуража му, където се открояваха шефът на Нюйоркската полиция Дауд, Рей Футман, Джонатан Мънро и Юджин Елдър. Там беше и Харви Рафълсън, който се мъчеше как ли не да се прави, че не съществувам. Наричах тая пасмина НБ: незаситените бесове. „Властолюбието е бяс, обсебил човеците, понеже те могат да притежават всичко на белия свят и пак да са нещастни, тъй като бесът чака ли чака и ще бъде заситен.“

Ние с Карлайл привличахме погледите, и то не само защото тя си беше втъкнала в косата две обсипани със скъпоценни камъни шноли. Две бели ченгета ме измериха погнусено от глава до пети, и ме подминаха като турски гробища. Прочут водач на чернокожите, около когото вечно избухваха някакви скандали и за когото знаех, че е таен информатор на полицията, реши да не пропусне случая да подхрани славата си, като поздрави Карлайл, но на мен не обърна никакво внимание. Елдър също погледна няколко пъти журналистката, но толкоз. Аз пък бях насочил вниманието си към равина. Видях как пошушва нещо на Джонатан Мънро, висок мъж към петдесетте със сребриста коса и квадратна челюст. Грееше целият и притискаше до себе си руса манекенка, която я имаше, я не и деветнайсет години и направо си умираше от скука.

Най-неочаквано равинът се откъсна от групичката и тръгна сред гостите, а аз си дадох сметка, че ако го чакам да се наклюкари и налюбезничи, ще има да вися тук до Второ пришествие. Така де, бяхме на купон за събиране на средства и тъкмо равинът бе натоварен с осигуряването на мангизите.

Оставих чашата от кафето върху полицата над камината и рекох на Карлайл — хайде, в атака! Хванах я за ръка и си запроправях път през навалицата. Някой ме настъпи. Не си направи труда да се извини, пък и аз не спрях. Усещах, че Карлайл е доста притеснена. Беше впила пръсти в ръката ми. И аз бях на тръни. Лице в лице с равина. Не е шега работа!

След миг вече бях толкова близо до него, че ако поисках, щях да го докосна. Заместник-кметът Рей Футман се обърна и тутакси насочи поглед към Карлайл — бяха стари приятели и тя не подозираше нищо. То бяха прегръдки, то бяха целувки и колко се радвам да те видя, и искаш ли нещо за пиене, и изглеждаш страхотно, и как я караш? Наблюдавах ги мълком, най-сетне набитият редкозъб четирийсет и пет годишен Футман погледна и мен, лепна си усмивка върху лицето и ми протегна ръка. Но очите му го издаваха. Той току примигваше, после се насили да отвори широко очи, сякаш се мъчеше да не заспи, накрая помръкна и усмивката му. Не поех ръката му.

— Ако се вярва на хората, вкусиш ли веднъж от властта, няма отказване — подметнах аз. — Как е животът, равине?

Футман отново се ухили и отвърна:

— Службата в полза на обществото и службогонството са две съвсем различни неща. Та как ме нарекохте?

— Равин — повторих аз. — Така ви наричат и ченгетата на Шафино. Знаете за кого ви говоря. За Студентите на разменни начала. Не си поплюват тия хубостници. Хем смъкват равнището на рецидивизма, хем си изкарват и по някой и друг долар. Страхотно, няма що. Но да се върнем на властта. Знаете ли, че стига да разполагате с достатъчно власт, можете да лъжете на воля и да направите така, че лъжите ви да се превръщат в истина?

От напрежението между Футман и мен Карлайл направо отскочи назад. Зяпна невярващо и затули устата си с длан.

Футман престана да се усмихва.

— Не си струва да се говори с недомлъвки, детективе. А сега ще прощавате, но дългът ме зове. Карлайл!

Целуна й ръка и тъкмо понечи да се отдалечи, когато му рекох:

— Да сте ходили наскоро в Йонкърс? Подочух, че често сте отскачали дотам. Всъщност покрай Йонкърс вие с Боби, така да се каже, сте станали съмишленици. И това ли са недомлъвки?

Футман стоеше като ударен с мокър парцал. Изгледа ме на кръв и стисна пестници, докато кокалчетата му не побеляха. Но не беше от хората, които се дават току-така, инак нямаше да се е издигнал толкова. Наведе се към мен и рече:

— На ваше място щях да внимавам много. Пък и подочух, че тия дни ще бъдете обвинен в корупция.

— Хайде да поговорим как прикривате Студентите — знаех си аз своето. — Добре сте го измислили. Уреждате в полицейското управление цивилни, които са ви верни до гроб. А вие, разбира се, сте верен пък на Боби Шашмата. Колко убийства сте покрили дотук заедно с въпросните цивилни? Горе-долу.

Футман попита Карлайл:

— И ти ли си забъркана в това?

Стъписана, тя само поклати глава.

Заместник-кметът кимна и пак ме погледна.

— Има една стара поговорка: „Не дърпай алигатора за опашката, докато не прекосиш реката“. Е, аз съм алигаторът, а вие още не сте я прекосили тая река. Опитвате се да ме притискате значи. Добре, така да бъде. Между нас, детективе, започва война. — После се извърна към журналистката. — Би трябвало да подбираш по-внимателно с кого общуваш. И бих ти препоръчал да си имаш едно наум, когато слушаш брътвежите на своето приятелче. А сега ще прощавате, но тази вечер трябва да набера два милиона.

— А случайно да сте чували за Дейвис Хукстадър и Бари Петрас?

Футман застина като вкаменен.

— От Вашингтон са — не мирясвах аз. — Хукстадър притежава половината киносалони в града, а Петрас е бил заместник-губернатор на щат Мериленд. Семейството му има фирми за добив и продажба на петрол и бензин. И двамата имат роднини, които са били убити. И какво се оказва — убийците на свой ред също са убити. Случайно вие двамката с Шафино да сте изнудвали за пари Хукстадър и Петрас?

Футман поклати глава, сякаш се е отказал да ме убеждава, че схватките на професионалните борци са предварително уговаряни. Аз обаче имах за него още една изненада. Връчих му вестникарската снимка на Шафино, същата, на която бях добавил брада и тъмни очила. Щом я видя, Футман се смръщи, сякаш току-що е изял развалена риба. Хората се мъчеха да привлекат вниманието му, но къде ти! Онзи продължаваше да се звери на снимката. После затвори очи и се опита да си възвърне самообладанието — накрая смачка на топка фотографията, запокити я върху килима и се отдалечи, следван по петите от разни навлеци, службогонци и отрепки.

Карлайл бе на път да се разплаче.

— Може да е всеки друг, но не и той! — изхлипа тя.

— Току-що се срещна с равина — отсякох аз. — Съвсем отблизо.

— Ако не беше той, сега нямаше да имаме чернокож кмет.

„Кметът също ще го отнесе. Ще види през крив макарон втори мандат“, помислих си аз. Футман имаше да отговаря за доста неща.

— Ако не беше Рей — повтаряше си като курдисана репортерката, — в полицейското управление нямаше да работят жени и представители на малцинствата. Благодарение на него градът ни стана по-добър.

— По-добър за ченгета, решили да видят сметката на жените си — възразих аз. — По-добър за хора, на които им е по джоба да си купуват правосъдие, и най-вече за самия Рей Футман. Тъкмо той — заедно с Шафино и твоето приятелче Елдър — натопи Морис и го тикна зад решетките. И всичко това се върши зад гърба на чернокожия кмет, който не е нищо повече от параван.

— Вечеряла съм с Рей и жена му — продължи да упорства Карлайл. — Познавам двете му дъщери. Едната се е записала да следва медицина в Харвардския университет. Изключено е той да е равинът. Просто е невъзможно.

— Възможно е, и още как! Парите, които вчера видя в банката, парите, които Джули пренася от Вашингтон, са предназначени за преизбирането на кмета — така Футман ще остане на власт. Харви знае, че точно заместник-кметът е равинът. Знаят го и Джули, и Шафино. Но Джули е по-добра като свидетелка, понеже знае и за убийството на Линда.

Казах, че Футман драпа със зъби и нокти да си запази властта. И да се сдобие с още. Ето защо и урежда в полицейското управление жени и хора от малцинствата. От това в момента се възползва и бандата на Студентите.

Точно тогава от тълпата изникна Юджин Елдър, който застана между мен и Карлайл.

— Виждаш ми се посърнала, моето момиче — подметна той и ме погледна през рамо. — Сигурно е от компанията, която си си избрала.

Адвокатът замахна и показа с широко движение цялото помещение.

— Погледни, радост за окото! — възкликна той. — Всички тези прекрасни чернокожи около теб. Моите събратя. Твоите събратя. С абаносова, махагонова, мургава, бронзова, кафява кожа! Да им се ненагледаш! — Елдър ми се ухили и оголи белите си зъби, откроили се върху розовите венци. — Какво ще кажеш, мой човек?

— Задушавам се — простена Карлайл. — Изведи ме от тук. Още сега!

Адвокатът се усмихна още по-широко. Беше победил, аз бях изгубил и тая работа не ми харесваше. Видях го как прегръща през кръста репортерката.

— Тръгваме, моето момиче — рече й. — Нека само се обадя на някои хора…

Тя изтласка ръката му.

— Не ме докосвай! — подвикна му. — Никога вече! Погледни се, за бога. Искаш светът да те мисли за толкова черен, че и пред купчина въглища да застанеш, пак ще хвърляш сянка. И въпреки това лижеш задника на всеки бял, стига да смяташ, че си на далавера. Бил той мъж или жена. — Беше се просълзила. — Мечтаех си ти да си на мястото на Тъкър тази вечер. Божичко, каква глупачка съм била. Разби ми сърцето, така да знаеш. Двуличник такъв. Трябваше да мине доста време, докато го проумея, но вече знам, че си точно такъв — двуличник. Онова, което приятелите ти са направили от теб, е отвратително, отвратително е и каквото ти направи с мен. Не искам да те виждам повече, Джийн. Чу ли!

Забелязах, че адвокатът се изопва като струна — явно беше готов да отвърне на удара. Но и двамата знаехме, че Карлайл го е пронизала право в сърцето. Мъжът, предал жената, която обича, се измъчва като грешен дявол — да не ви дава господ да го изживявате. Тази мъка ме преследваше всеки божи ден, откакто бе умряла Линда, днес я видях и върху лицето на Елдър — той съжаляваше за всичко, което е могло да се случи и което е изгубено безвъзвратно. Беше очаквал тази вечер да тържествува, а сега се оказваше, че е изгубил всичко. „Кънтят стъпки в паметта ми, по коридори, които не сме извървели, към врати, които не сме отворили…“

Но човек може да пренапише живота си само в своето съображение, а Елдър вече не бе в състояние да стори дори това. Надяна непроницаема маска, погледна Карлайл и поклати глава сякаш за да развесели някого, когото току-що са пуснали от лудница.

Репортерката пристъпи към мен. Хванах я за ръката и казах на адвоката:

— Може би вече съм достоен да ме направите почетен член на чернокожата раса. Кога трябва да си платя членския внос?