Марк Олдън
Американска полиция (48)

48.
Да, да, да

В пет същия следобед се прибрах в службата и заварих в кабинета си Джак Хейдън — стоеше на прозореца. Беше застанал с гръб към мен и гледаше свъсен пухкавите облачета, подгонени от силния северняк по небето.

— Виж си бюрото — подкани той. — Долното чекмедже вдясно. Наминах да ти съобщя какво съм разбрал за хората от Вашингтон, чиито имена си открил в тефтерчето на Джули. Имам час при зъболекаря, не исках колегите да надушват какво става. Щеше ми се поне засега да си остане между нас двамата. После видях кръвта по килима при бюрото ти. И нещо като дълга връв, увиснала от чекмеджето. Отворих го.

Хейдън потрепери. Аз също мярнах кръвта. Както и връвта. С тази малка разлика, че не беше никаква връв. Метнах шапката и балтона върху писалището, дръпнах чекмеджето и що да видя — мъртъв плъх, най-големия, който съм зървал през живота си. Беше с лъскави изцъклени очета и още кървеше — чак да те побият тръпки. Опашката му — въпросната връв — бе дълга към метър.

Затворих чекмеджето, като внимавах да не го затръшвам прекалено силно — да не би да откъсна опашката на плъха. Не бях ял от сутринта. В момента имах чувството, че до края на живота си няма да сложа и залък в уста.

С плъха ме предупреждаваха да не се правя на интересен. Някой в службата знаеше, че разследвам ченгета. А това ме превръщаше в предател, на полицейски жаргон „плъх“. Ако не успеех да докажа, че не го правя току-така, оттук нататък всички колеги щяха да ме възприемат като портаджия, който ги топи и злепоставя.

Хейдън седна на перваза.

— Ама че работа! Който го е направил, не е наред. Откъде ли е надушил, че разследваме ченгета? Не съм споменавал и думица пред никого. Но ето че се е разчуло.

— Шафино има приятели навсякъде — отбелязах. — Смесва малко от истината, например че съм ходел с жена му, с куп лъжи и измишльотини. Накрая разчита на естествената мнителност на средностатистическия полицай. Защо да си кривим душата, всички си страдаме от параноя. Всичко, подхранващо манията ни за преследване, е само добре дошло. Осмисля живота ни.

Хейдън погледна чекмеджето с плъха и потрепери.

— Виждал съм през годините да погаждат този номер на двама-трима души, заподозрени, че сътрудничат на „Вътрешно разследване“. Но за пръв път ми се случва тук. Дай ми нещо. Някакви безспорни доказателства, за да се види, че в дъното на всичко това е онзи непрокопсаник Шафино.

Помислих си за Джули. Накарах ли я да проговори, какви по-безспорни доказателства! Но след тая гадория с плъха вече не знаех на кого тук да вярвам. Затова предпочетох да не споменавам за Джули. Имах си свои планове за нея. Както е казал Самюъл Джонсън, „Трима души ще опазят тайна само ако двама от тях са мъртви“.

Хейдън посочи бюрото ми.

— Викни да почистят тая гнусотия. И понеже стана дума за чистене, вчера са те забелязали да излизаш от стриптийз бара на Шафино точно преди да го затворят заради един от собствениците, появил се в адамово облекло.

— Наистина ли?

— Отварям дума за това — допълни Хейдън, — понеже ми звънна Макгиган — обадили му се от кметството, където Шафино и голият съсобственик се ползват с известно влияние. Утре отново отварят клуба, върнали са разрешителното за продажба на спиртни напитки и така нататък.

— Да, някои хора наистина дърпат конците зад кулисите — отбелязах аз.

— Да не си стъпил повече в „Ралото“, чу ли! Минеш ли по същия тротоар, и ще ти изстине мястото, така да знаеш. Казвам го не аз, а Макгиган.

Дупчената глава си играеше игричките. Съмнявах се да се кани да ме уволнява — хайде де! Кой ще му върши черната работа. Но нямаше как, трябваше да поддържа фасадата.

На вратата се почука. Казах „Влез“ и в кабинета се появи млад тантурест пуерториканец с униформата на чистач, с плътни ръкавици, сини бабешки очилца и обички и на двете уши — носеше кофа и парцали.

— Плъхове ли са се завъдили? — попита младежът така, сякаш искаше да си купи няколко за личната сбирка.

— Долното дясно чекмедже — упътих го аз, — и не си играйте да го чистите. Изнесете чекмеджето заедно с плъха, измийте го и го върнете. И не забравяйте килима.

— Дадено! — отвърна пуерториканецът. Погледна плъха. — Бре, бре, бре! Какъв ни е голям. Хората нямат и кучета, които да са толкова едри.

Посрещаше присъствието на плъха спокойно, като човек, свикнал да вижда гризачи в службата и вкъщи. Позабърса криво-ляво килима, после обеща днес-утре да се върне с чекмеджето.

След като младежът излезе, рекох на Хейдън:

— Онзи, дето се е обадил от кметството. И се е застъпил за „Ралото“. Да не би случайно да се казва Рей Футман?

Хейдън вдигна вежда.

— Откъде знаеш?

— Елдър набира средства за кмета Тъкър, който пък позволява на заместника си Футман да го върти на малкия си пръст. Всъщност тъкмо той командва града и има интерес това да продължи и занапред. Но за да го постигне, Тъкър трябва да бъде преизбран за още един мандат. А за да победиш, ти трябват пари. Елдър ще бъде щастлив, ако отвори отново „Ралото“, а щом е щастлив, ще бъде по-склонен да се поизръси и да напълни касичката на Тъкър.

Хейдън вдигна преспапието и го заподмята от ръка в ръка.

— Казваш го, сякаш това значи нещо.

— Би могло да значи. Съвсем определено.

Преспапието се върна на писалището.

— Вчера си ходил на Райкърс да се видиш с Мориш Робишо. По едно и също време с Карлайл Тейлър. Да не би случайно посещението да е свързано с разследването на убийството на Линда Шафино?

„Мисли бързо!“ Реших да не споменавам на Хейдън за уговорката ни с Макгиган. Какъвто си беше докачлив, току-виж избухнал, че действам през главата му. Затова поразкрасих истината.

— Исках да видя дали Робишо ще разпознае един човек — казах. — Карлайл Тейлър вече беше там, когато отидох. Заедно с майката на бездомника.

— И кого разпозна Робишо?

— Бауза. Ченгето, задържало го два пъти.

— Вече ми каза — прекъсна ме шефът ми.

Беше време да пусна и лъжата. Хрумна ми внезапно и я казах колкото да има мир и да отърва кожата.

— Робишо е бил на Таймс Скуеър, търсел е дрога, когато Бауза е обикалял и се е опитвал да открие Лурд Балера. Може да потвърди, че между двамата има връзка.

Хейдън сви рамене.

— Само си губиш времето. За окръжния прокурор Робишо е убиец на полицай. Няма да допусне за нищо на света да го изтъпаним като свидетел срещу Бауза. Пък и негърът има причина да лъже за Бауза. Все пак Бауза го е арестувал цели два пъти. И защитникът, и окръжният прокурор ще изтъкнат този дребен факт. Добре си направил, че си установил връзката, но това не ни дава нищо. — Той си погледна часовника. — Е, време е да ходя на зъболекар, да видим дали сондата ще открие нефт. Ще ти се обадя по-късно. Надявам се да не си изтърсил нещо, с което да вбесиш госпожица Тейлър.

— Знаеш си ме — подметнах аз.

— Точно за това и питам.

След като си тръгна, запалих цигара и седнах да умувам на кое ли ченге ще му хрумне да търси плъх, да го убива и после да го държи и да чака сгоден момент, за да ми го подхвърли. В началото ми се струваше, че може да е всеки. Сетне стесних кръга до неколцина откачалки, двама-трима колеги от службата, с които не мелех. Погледнах мокрото петно върху килима и точно тогава иззвъня телефонът. Имам два номера. Единият минава през централата, вторият — не, и е за информатори, чиято самоличност предпочитам да не се разчува.

Обаждаше се Карлайл Тейлър.

— Можеш ли да говориш? — попита ме тя.

— Мога от време на време да изсвирукам и по някоя весела мелодийка. Не ставай толкова мнителна. Да, мога. Какво има?

— Направи много силно впечатление на госпожа Робишо. Въпреки цвета на лицето ти смята, че все пак притежаваш, както се изрази самата тя, мъничко почтеност.

— Мъничко ли?

— Ох, мъже, мъже! Вечно се вторачват в размера. Но карай. Отпратила е адвоката на Морис и е поискала друг.

— Браво на нея — одобрих аз. — Но я предупреди да държи и него на разстояние.

— Добре. Помоли да ти предам, че стига да поискаш да разговаряш отново с Морис, той е на твое разположение.

Кой знае защо, от одобрението на госпожа Робишо ми стана едно такова хубаво.

— Благодари й от мое име — рекох. — И я предупреди двамата със сина й да си траят за днешната среща.

— Тя знае, че не бива да я разгласява.

— Освен това не бива да допуска при Морис никого. Нека той не разговаря с никого освен с теб и с новия адвокат. Да се надяваме, че Студентите няма да го самоубият, докато е в предварителния арест. Ако това се случи, всичко приключва.

— И Шафино се измъква, въпреки че е убил жена си. Всъщност обаждам ти се за друго. Няма да напиша оная статия за теб. Пък Джийн нека си настоява.

Свалих крака от писалището и сега-засега забравих за плъха.

— Ще има да ми опява — допълни репортерката. — Но има неща, които не се свеждат до черното и бялото, и това е едно от тях. Задължена съм ти за летището и задето не се разприказва за случката. Струва ми се, че най-малкото, с което мога да ти се отплатя, е и аз да си замълча. Тикна ли те в затвора, Шафино ще продължи да си разиграва коня, а на Морис ще му лепнат присъда. Не искам да участвам в това. Но ми обещай, че няма да казваш на никого от колегите за Студентите на разменни начала, за да напиша първа материал за тях. Чу ли?

— Чух — уверих я аз.

— Пък после, стига, разбира се, да не те очистят, ще намеря начин да ти се отблагодаря.

Ей на това му се вика Саул да се превърне в свети Павел. Допреди седмица щях да подмина Карлайл Тейлър, както бърз влак подминава селска гара. А ето че сега й помагах да изобличи покварени ченгета престъпници. Ченгета, които, паднеше ли им случай, щяха да ми теглят куршума, без да им мигне окото, все едно пишат глоба за неправилно паркиране. Имах честната й дума, че няма да пуска във вестника нищо, докато не й кажа. Но човек никога не може да бъде сигурен.

Благодарих на Карлайл, задето няма да пуска статията, но я предупредих, че Елдър няма да се примири току-така. Особено пък като знаем, че Шафино го притиска.

Тя се засмя.

— Чудо голямо, че нямало да се примири. Ха да го видим какво ще направи. Довечера ще пропусна празненството за набиране на средства за предизборната кампания на кмета Тъкър. Ще бъде голям купон. Ще присъстват холивудски знаменитости, задължителните либерали от Западното крайбрежие, които са готови да притичат голи през преспите, само и само да ги снимат редом с чернокож политик. Ще ми се да ида, за да пусна после нещо във вестника, но няма как. Там ще бъде и Джийн, а още не съм готова да се изправя лице в лице с него.

— Защо не си викнеш телохранител?

— Телохранител ли? Не съм се сетила за това. Къде да го намеря?

— Защо не вземеш мен?

Карлайл прихна.

— Теб ли? За телохранител? Я не ставай за смях!

— Там ще бъде заместник-шефът на Нюйоркската полиция. Държал да ме види, как да устоя на такава покана? Освен това утре заминавам по работа. Но първо искам да попритисна един човек. И той ще бъде на купона. Също е в бандата на Студентите, не ти говоря обаче за Херцога.

— Можем ли да споменаваме имена?

— Какво ще кажеш за равина? — подметнах аз.

— Онзи от кметството ли? Който всъщност дърпа конците?

— Мисля да му кажа някои неща право в лицето. Не ти ли се иска и ти да присъстваш, когато го направя?

— Майко мила! — пророни Карлайл.

Разбрахме се, значи, рекох й, а тя извика: „Да, да, да-а-а-а!“.