Марк Олдън
Американска полиция (43)

43.
Нищо за губене

Малко след като станах ченге, Дайън ме открехна по въпроса за оръжието. То си е твое, рече ми, но само докато го държиш. Не забравяй това, ако отиваш да арестуваш човек, когото го чака доживотен затвор — щял да се опита да ми изтръгне оръжието, понеже е отчаян и няма какво да губи.

Мислех си за това, докато слушах заканите на Алдо. Не реагирах на тъпотиите му, понеже си казах, че а̀ съм гъкнал, а̀ съм усложнил още повече положението на Дайън. Изтървях ли си нервите, и аз като баща ми отивах на кино. Щях да клъвна на въдицата на тия кретени — Студентите, а при тях, хванеш ли се веднъж на номерата им, няма отърване. Щях да спася кожата само ако се превърнех в човек, който няма какво да губи.

Джули се беше ухилила злорадо, беше се облегнала на стола и пафкаше ментолова цигара. Знаеше, че съм притиснат до стената, и си умираше от кеф. Харви имаше друго наум. Погледна вратата, сякаш се канеше да духне през нея. Но не му стискаше, затова пък явно му вдъхваше надежда да си мисли как ще го направи. Колкото до Карлайл, тя ме беше зяпнала и не извръщаше очи от мен.

Приседнах в края на масата и запалих цигара. Заради мен Дайън бе изял боя. Дори и това да бе последното, което ми е съдено да сторя, Шафино и Алдо щяха да ми платят, задето са му причинили болка. Сега-засега обаче трябваше да си държа езика зад зъбите. И да не давам воля на гнева си.

Оставих клетъчния телефон върху масата, свалих си шапката и балтона и ги метнаха един от столовете. Взех пак телефона и рекох на Алдо:

— Там ли си още?

— Ей, мухльо скапан — подвикна той, — когато ти говоря, ще слушаш. Или забрави, че баща ти е при нас?

— Дай да говоря с Шафино.

— Слушам — рече той. — Но да не се мотаем. Размърдай се, ако искаш да видиш скоро баща си! Или каквото е останало от него. И да се разберем. Каквото и да правиш, не ми се явявай с празни ръце.

Погледнах металните куфарчета и казах:

— Според ирландците има три неща, които никога не ще разбереш: женския ум, работата на пчелите и приливите. Опичай си ума, току-виж приливът сменил посоката си. Давам ти Харви, той ще ти опише всичко. — Връчих телефона на банкера. — Говори с Шафино.

Онзи навлажни устни.

— И какво да му кажа?

— Само му описвай каквото виждаш. Все едно коментираш мач на любимия си отбор. — После се обърнах към Карлайл: — Хората на Шафино са отвлекли Дайън. И са го скъсали от бой. Не го ли измъкна, с него е свършено.

— Мога ли да направя нещо? — засуети се тя.

— Заключи вратата и не пускай никого. — Обърнах се към банкера. — Разказвай какво виждаш.

Първа на ред беше Джули. Щракнах й белезниците така, че ръцете й да са зад стола. Тя се развика, затова й запуших устата с шала си. Джули се опита да го избута, задави се, изгледа ме кръвнишки и зарита като обезумяла. Ала зад цялото й буйстване прозираха нарастваща тревога и голяма несигурност за непосредственото й бъдеще. Какво правеше Харви ли? Той спазваше напътствията ми и глухо и объркано разказваше на Шафино какво става.

Отидох при бронзовия бюст на плосколикия мъж, грабнах две от куфарчетата и се върнах при масата. Отворих ги и що да видя — пачки и пачки петдесет и стодоларови банкноти, всичките прихванати с лепенки на вашингтонска банка. Изсипах парите върху заседателната маса, при което Харви млъкна и ме зяпна. Стиснах го за рамото и изсъсках:

— Защо се умълча такъв, нали ти казах какво да правиш!

Онзи се прокашля и продължи да описва какво върша. Докато той говореше, аз изсипах парите и от другите куфарчета върху масата.

Харви рече на Шафино:

— Нямам представа какво си е наумил. Мога само да ти кажа, че парите са разпилени по масата. Не, няма да го спра. Той е въоръжен. Да, ще го попитам. — Банкерът ме погледна. — Пита какво възнамеряваш да правиш с парите.

Извадих запалката, щракнах я с палец и се обърнах към Харви:

— Колко според теб са мангизите в куфарчетата? Всичките.

Банкерът се почеса с дълъг пръст по рунтавата вежда.

— Всичките ли? О, според мен са над милион.

— Над милион значи — повторих аз.

Взех пачка стотачки, подпалих я и я метнах, както гореше, върху камарата пари.

Харви ме зяпна невярващо.

Наредих му да продължава да разказва.

Дали беше виждал през живота си някой да пали пари? Нарочно? Съмнявам се. Мина доста време, докато банкерът си възвърне дар словото и когато отново заговори на Шафино, гласът му бе такъв, сякаш съобщаваше, че някой роднина е починал. Парите горяха бавно, зелените банкноти почерняваха, навиваха се на фунийки и ставаха на пепел. Клетият Харви! За него целият свят се свеждаше с парите и той можеше да допусне да правиш с тях всичко, но не и да ги гориш. В очите му избиха сълзи, той току повтаряше: „Бива ли такова нещо! Бива ли такова нещо!“.

Предполагах, че вече съм привлякъл вниманието на Шафино. Но тъй като залогът беше голям, реших да се уверя. Сложих няколко пачки от стодоларови банкноти върху скута на Джули и меко казано, тя начаса разбра какво ще последва. Изпищя през шала, втъкнат в устата й, и се заклати с надеждата да преобърне стола. Застанах зад нея и натиснах стола, за да го закрепя, сетне с думите: „Честит рожден ден“, подпалих парите върху коленете й.

Очите на момичето се изцъклиха и то се загърчи като обсебено от бесове. Джули не гореше, затова пък банкнотите пламтяха — знае ли човек кога щяха да се подпалят и дрехите й, особено при резките движения, които правеше, докато аз притисках с все сила стола и се мъчех да я спра. След като не успя да прекатури стола, Джули заблъска с крака и зарита с металните върхове на ботушите си заседателната маса отдолу. Накрая спря да се дърпа и се свлече върху стола, като ридаеше истерично — китките й се бяха разкървавили от белезниците. Харви пророни: „Майко мила!“, после изшушука на Шафино, че горя Джули жива.

Грабнах телефона от ръката му и загледах как червена като домат, Джули пак живва. Отново се заклати насам-натам. Този път успя да се отскубне и да се свлече на пода, като разпиля подпалените банкноти по мокета. Карлайл се запъти към нея, но спря — не знаеше как ще реагирам. Харви също понечи да иде при момичето. Ала не стигна далеч. Сграбчих го за яката и го върнах на стола.

— Остави я — предупредих го аз. — Нека си извлече поука. А днешната поука гласи: „Който се прави на много хитър, му излиза през носа“. — После рекох вече в телефона: — Харви си го бива, нали? Как мислиш, дали става за спортен коментатор?

Шафино беше ошашавен — смяташе, че каквото и да се случи, пак ще излезе победител, този път обаче го бях изненадал, затова и рече едва чуто:

— Добре, разбрах. Имаш ли нещо против да угасиш огъня?

— За къде си се разбързал такъв? — възкликнах аз. — Така де, не е станало кой знае какво. Горят някакви си пари.

— Угаси ги! Моля те!

Дръпнах си от цигарата.

— Я да те питам нещо. И баща ми ли каза това? Каза ли: „Добре, разбрах. Стига сте ме били“.

Шафино и Алдо не отговориха. Наредих на Харви да угаси банкнотите така, че да ме чуе и Шафино. Рекох му: „Със сакото“, и банкерът закима рязко, сякаш току-що е чул една от най-блестящите идеи в историята на човечеството. Джули ревеше и ми мокреше шалчето, затова вдигнах стола, заедно с който се бе свлякла на пода, и й казах да престане да циври, понеже на никого не му прави впечатление, особено пък на мен.

После рекох на Шафино:

— Четирийсет минути. С толкова разполагате, за да доведете баща ми цял и невредим. Ако му причините нещо, ако започнете да въртите номера, милиончето става на пепел. И не ми казвайте, че времето е малко. Ченгета сте все пак. Нищо не може да ви се опре, нали така?

Заканих се, че няма да се огранича с парите в това помещение. Че си имам планове за всички пари на Шафино. Ще чупя един по един пръстите на Харви, докато изплюе камъчето и ми каже номерата на банковите сметки, където Шафино държи черната каса, след което Шафино може да се сбогува с тях, тъй като смятам да ги внеса по сметки в цял свят — върви, че ги търси. Само аз ще знам номерата им, понеже Харви вече няма да е в състояние да каже каквото и да било на когото и да било.

— Няма да стигаме чак дотам — отсече Шафино. — Баща ти тръгва. Алдо ще има грижата.

Алдо също се намеси от немай-къде — гласът му трепереше:

— Боби, не се хващай на тези евтини номера. Той само блъфира.

— Какво ти блъфиране — гори ми парите, иска да подпали и Джули. Прощавай, но ти на това блъф ли му викаш? Чуй ме внимателно, Алдо. Само да си посмял да докоснеш и с пръст баща му. Позабавлявахте се, стига толкова. Остави стареца на мира. Ако хвърли топа, човекът, дето го е пречукал, също е труп. Не ме карай да повтарям.

— Както кажеш, Боби, ти си шефът.

— Понякога не съм толкова сигурен в това. Хайде, искам да поговоря насаме с Мар. Алдо!

— Да.

— На твое място щях да пратя друг да закара бащата на Мар до града. Нямаше да ходя лично.

— Я не ме разсмивай — отвърна Алдо. — То оставаше да се плаша от Мар.

— Италианци, какво да ги правиш! — завайка се Шафино. — Писна ми от вас. Не ми се пиши чак такъв смелчага. Чуй ме сега. Последните два пъти, когато се натъкна на Мар, той те направи за пет стотинки. Май ти е хванал цаката. Затова не се прави на интересен и ме послушай. Хайде, разбрахме се, сега искам да поговоря на четири очи с Мар. А ти върни веднага баща му в града, чу ли. И не се мотайте. — После Шафино ми каза: — Джули как го понася?

— Питай нея — отвърнах.

Махнах шала от устата й и доближих телефона до устата й. Тя съвсем беше взела-дала. Беше морава. Разпищя се и замоли Шафино да ме спре, понеже съм щял жива да я изгоря. По нея нямаше и драскотинка, но Шафино нямаше как да го види.

Пак й запуших устата с шала и казах на Шафино:

— Е, сам видя, това е положението.

— Нека Джули слезе пред банката, когато докараме баща ти.

— Стига да видя Дайън жив и здрав, можеш да си я прибереш. Но ако причините нещо на баща ми, зле й се пише. Ще я опандизят за пране на пари, а това ще рече, че ще я разследва ФБР. Осъдят ли я по обвинение на феберейците, отива във федерален затвор, където няма предсрочно освобождаване. Ще си излежи до дупка присъдата. Представяш ли си — Джули и ония крави, лесбийките — става дори за име на вокално-инструментална група.

— Ще върнем баща ти жив — обеща Шафино. — Знаеш ли? Както е тръгнало, явно си решил да стигнеш докрай. Какво ще кажеш да се видим?

— Нямам нищо против.

Предлагаше ми да се срещнем само двамата, но не за да си побъбрим сладко-сладко или да изиграем партия шах. Говореше за среща, от която само единият щеше да си тръгне жив.

Шафино подметна, че не се налагало да ходя при него, той щял да ми дойде на крака, и то много скоро, после затвори.