Марк Олдън
Американска полиция (42)

42.
Ела да купонясваме

Сградата на „Кортлайн Тръст“ е сред най-изумителните в Горен Уест Сайд в Манхатън. Наистина е внушителна — огромно черно чудовище, разположило се върху цяло каре между Бродуей и Осемдесета улица. Бях идвал в квартала, но до днес не бях и стъпвал в стогодишната банка.

Тъкмо платих на таксито и забелязах, че пред „Кортлайн“ е спрял още един автомобил: син джип марка „Додж“ с регистрационен номер „ДЖУЛ С СТР 8“. Тъй като вероятността да има два такива джипа беше малка, предположих, че този тук е на Джули Вулнавия и че тя е вътре в сградата, на гости на Харви Рафълсън.

Слязох от таксито и се приближих изотзад към джипа. Зад волана нямаше никого. Докоснах капака на двигателя. Още беше топъл.

Усетих, че Карлайл идва зад мен.

— Да не смяташ да си купуваш такъв? — попита ме тя.

Поклатих глава.

— Не ми е по джоба. Този е на Джули.

— На сестричката на Линда ли?

— Тя е вътре — уточних. — Помниш ли черната каса, за която ти разказвах и която равинът пълни за Тъкър? Джули пренася парите от Вашингтон и ги връчва на Харви — да ги изпере.

— Има ли представа в какво се е набутала? — възкликна репортерката. — Убийство и пране на пари, да не говорим пък за прелюбодеянието.

— Джули няма никакви спирачки. Ако Чарлс Мансън я срещне някъде, сто на сто ще й предложи работа.

— Изгарям от нетърпение да се запозная с нея.

След което журналистката ме отведе в „Кортлайн“ — минахме през желязна порта и метална врата и влязохме в огромно помещение със синьо-златен гледжосан таван, висок към дванайсет метра. Десетките гишета от черно ковано желязо образуваха кръг насред кода от бежов мрамор. Охраната беше облечена в сини блейзъри с кройка, под която да не личат кобурите. В единия ъгъл на банката имаше японска градина на по-ниско равнище със сини камъни и мъничък водопад. На таблото за обяви пишеше, че можете да се запишете на курс за източни бойни изкуства и че по Великден ще има бал за хомосексуалисти. На две крачки оттам бяха асансьорите; имаше и няколко кабинета. На кръглия, застлан с мрамор мецанин, до който се стигаше по широко мраморно стълбище, се виждаха още кабинети.

Бях забравил, че Карлайл е знаменитост. Клиентите и банковите чиновници ни спираха, за да й кажат колко харесвали нейните статии. Не се и изненадах. Уест Сайд е най-либералното място в Манхатън — истинска люпилня на политическа целесъобразност в Ню Йорк. Квартал, където инвалидите без крайници са описвани като хора, пред които стоят физически предизвикателства, а псетата са наричани „най-добрите приятели на човека“.

Карлайл не ме представи на почитателите си, което беше само добре дошло — никак не ми беше до любезности. Мислите ми бяха насочени към Харви. Трябваше да ида при него, преди Джули да ме е надушила и да е вдигнала тревога.

Бях разсеян, затова и се изненадах, когато репортерката ми пошушна, че Харви не е в кабинета си на първия етаж. Бил на втория етаж и ние тръгнахме натам по мраморното стълбище.

— Както личи, Харви никога не приема специалната си клиентка в своя кабинет — уточни Карлайл.

— Не иска свидетели — вметнах аз. — Никакви секретарки, никакви посетители. Само те двамата с Джули и цяла камара мръсни пари.

Без Карлайл сигурно щях да обикалям до припадък тая каменна грамада, докато открия банкера и Джули. А колкото повече кръжах из банката, толкова по-голяма щеше да е вероятността някой да ги предупреди, че съм тук, и те двамата щяха да имат предостатъчно време да духнат. Не ми се искаше да си го признавам, но нямаше да се оправя без журналистката.

След като изкачихме стълбището, тя посочи надясно и се запътихме натам. Тръгнахме по мраморния балкон, над главите на банковите чиновници и клиентите в салона долу, и стигнахме при матова врата, над която със златни цифри пишеше 207. Карлайл си пое дълбоко въздух и почука.

— Да! — каза някакъв мъж отвътре.

— Харви, аз съм — Карлайл Тейлър. Трябва да поговорим за писмото, което Джийн ми даде.

Харви изшушука нещо на някого, после рече:

— Зает съм, Карлайл. Не може ли друг път?

— Джийн бърза — отвърна журналистката. — Затова съм и дошла. Няма да ти отнема много време.

— Добре тогава. Идвам ей сега.

Банкерът отключи вратата, а аз я блъснах в лицето му и той отскочи назад в стаята. Махнах на Карлайл да влиза, после затворих след себе си вратата и показах полицейската си значка. Харви продължи да отстъпва към Джули, която се бе разположила на овалната заседателна маса, похапваше си сандвич и говореше по клетъчен телефон. Щом ме видя, остави сандвича, затули телефона с ръка и изшушука нещо. Колкото до банкера, той спря да отстъпва и изгледа полицейската ми значка така, сякаш вижда озъбен ротвайлер.

Намирахме се в малка заседателна зала с маса и столове, лъснати до блясък — и муха да стъпеше отгоре, щеше да се разчекне. От високия таван с цвят на слонова кост висяха красиви полилеи, които осветяваха помещението. Между двете големи остъклени секции бяха сложени флаговете на САЩ и на щат Ню Йорк, дебелият сив мокет светеше от чистота. Пред стената до мен се възправяше огромен бронзов бюст на плосколик плешивец с рунтави бакенбарди и широка старовремска вратовръзка — вероятно основателят на банката. Той стоеше като на пост зад шестте метални куфарчета — всичките досущ като куфарчето, което предния ден бях видял в стаята на Джули.

Бях прекъснал Харви насред работата. Върху заседателната маса беше оставен лаптоп, до него имаше факс апарат, два малки бележника и джобна сметачна машинка. Пак върху масата се виждаха остатъците от купен от „Макдоналдс“ обяд за двама. Някой крещеше колкото му глас държи по телефона на Джули — опитваше се да привлече вниманието на банкера. Застанал с гръб към заседателната маса, той докосна притеснено очилата си без рамки и пак се вторачи в полицейската ми значка. Сигурно беше към метър и деветдесет, беше на трийсет и пет-шест години, с дребно личице, върху което очилата приличаха едва ли не на фарове. Имаше бърнести устни, космати уши и възтесни рамене, ходеше изгърбен като всички върлинести мъже. Щеше да младее, ако не бе оплешивял, нещо, което се опитваше да прикрие, като премяташе доста нескопосно косата си от едното до другото ухо. Бе облечен в торбест намачкан сив костюм, синя риза и бозава вратовръзка. Върху ревера му се мъдреха червена лентичка, с каквито се разхождат борците срещу СПИН, а също значка, на която пишеше: „Не носете кожи. Те ни убиват“. Ако не друго, Харви поне бе политически благонадежден.

Още малко, и щеше да напълни гащите.

— Арестуван ли съм? — поинтересува се с треперливо гласче.

Джули, страхотно гадже с дрехите от черна кожа и моравото червило, го скастри:

— Затваряй си плювалника, Харви. Стига си дрънкал дивотии, чу ли? — Без да сваля очи от мен, каза в телефона: — Карлайл не е сама. С нея е и Мар.

— Питай Джули какви са й отношенията с Шафино — подканих аз журналистката. — Тя говори с него.

Карлайл кимна и се приближи до момичето.

— Госпожице Лезневич, бих искала да…

Джули дори не си направи труда да я погледне. Само отхапа от сандвича и й се тросна:

— Не съм ти никаква Лезневич. Казвам се Джули Вулнавия. Непрекъснато се мъкнеш с Джийн, поне това можеше да разбереш.

Карлайл вдигна вежда. От сто километра й личеше, че още малко, и ще избухне. Извади касетофона и попита:

— Госпожице Джули Вулнавия, къде бяхте със зет си вечерта, когато сестра ви е била убита?

Джули престана да преживя.

— Ново двайсет! Това пък сега какво е?

— Били сте заедно — уточни спокойно репортерката. — Разбрах, че по време на убийството детектив Шафино не е бил, както твърди, в „Медисън Скуеър Гардън“ и не е гледал хокей. Иначе казано, вие сте единственото му алиби. Бих искала да…

Джули я удари със сандвича по челото. Стъписана, Карлайл отстъпи крачка назад, докосна се по лицето и погледна късчетата говеждо и маруля по пръстите си.

— Ах, пикла такава! — извика. — Правиш ми се на интересна, добре тогава!

Нахвърли се на Джули, притисна я на стола и двете се вкопчиха с писъци една в друга. Наредих на Харви да ги разтърве, той обаче нещо се помайваше и пак го подканих да побърза. Всички се бяха залисали по схватката и това ми развързваше ръцете да действам. Бръкнах в дамската чанта на Джули, където имаше цяла пачка сто доларови банкноти — нея не я докоснах, затова пък извадих други две нещица: тефтерчето й с адреси и телефони и малък бележник. И двете потънаха в джоба на балтона ми.

Беше време да насоча вниманието си към Харви миротвореца. Беше издърпал Карлайл и бе пуснал в действие длъгнестите си ръце, да не би те двете отново да се счепкат. Джули си беше намерила майстора. Червена като рак, зяпаше задъхана, без да продумва, репортерката, която изтика банкера и се наведе да си вземе касетофона.

Междувременно Джули реши да приложи друга тактика.

Грабна клетъчния телефон и каза:

— Няма да повярваш, Боби, какво стана. Тая пачавра Карлайл ми налетя. Без майтап, налетя ми, моля ти се.

— Ако не си мериш думите, пикло такава, въпросната пачавра ще вземе да ти извие врата — подвикна задъхана Карлайл.

— Да, добре. — Джули ми подаде телефона. — Искат да говорят с теб.

Наредих й да стои и да не мърда, понеже Шафино го няма да й се притече на помощ.

Джули се ухили:

— А, не се знае.

Допрях телефона до ухото си.

— Виж ти, смазаният от мъка вдовец!

— Тъкмо те търсех да се видим — изсъска Шафино. — Да си се чувал наскоро с баща си?

Затворих очи. Очаквах с Дайън да се е случило най-лошото. Ето че сега Боби Шашмата изпълняваше ролята на вестоносеца с лошата новина.

— Както гледам, си се разшетал — рече ми Шафино. — Клубът ми е затворен за няколко дни. Притесняваш Джийн, разиграваш като маймуна Арънс, заради теб Бауза е почнал да се страхува и от сянката си. Крайно време е да си починеш.

Попитах дали баща ми е жив.

— А, жив е, не бери грижа — увери ме Шафино. — Жив и не много здрав, но докога ли? Зависи само от теб, мой човек. При теб има нещо, което ми трябва. Няколко стодоларови банкноти и медицинското заключение, което ти е връчил Макгиган. У теб ли е?

— Да.

— И баща ти ни каза така. Донеси мангизите и заключението.

— Къде?

— Ела да купонясваме. Вчера на летището си се правил на Джон Уейн, хубаво си подредил двама от моите хора, Алдо и Келър. Сега те искат да ти върнат услугата. Петима-шестима от момчетата настояват да се срещнете.

— Вие какво? Май сте превъртели. Съвсем сте го ударили през просото.

— За просото не знам, но на момчетата им е писнало да им се пречкаш из краката и за да не ги разочаровам, смятам да се съобразя с нескритото им желание да те строят в две редици. Помолих ги да не се престарават, но знае ли човек, може и да опънеш петалата. Ала какво да се прави, такъв е животът.

— А Дайън?

— Зависи само от теб — отвърна Шафино. — Щом се явиш, и го пускаме човека да си върви по живо, по здраво. Решиш ли обаче да ми правиш номера, съвсем ще му се стъжни, от мен да го знаеш. Слушай, ще взема да включа в разговора с конферентна връзка и Алдо, той ще те светне. Аз съм си вкъщи, а Алдо е някъде в Куинс, прави компания на баща ти. Хайде, свързвам ви. Там ли си, Алдо?

— Чуваш ли ме, Мар? — попита той.

Казах, че го чувам.

— Браво на теб — отвърна Алдо. — Докато ти се гавреше с Арънс и Елдър, на Боби му хрумна ние двамата с Келър да отскочим до вас и да приберем баща ти. Беше сигурен, че ако не с друго, то поне с това ще привлечем вниманието ти. И знаеш ли? Оказа се прав човекът. Оттук нататък ще правиш каквото ти казваме, чу ли? А сега поздрави татенцето си.

— Фиър? Аз съм, Дайън — каза баща ми задъхано, личеше си, че го боли. — Счупиха ми ръката — допълни той. — И няколко ребра. Чуй ме сега. Недей да идваш. Ще те убият. Майната им на тия негодници…

Но не се доизказа, чух го как крещи, после Алдо се изкикоти в ухото ми.

— Баща ти бил страхотен пич, така да знаеш — поясни Алдо. — Чупя му аз ръката, а той мълчи като риба, не казва и гък. Ритам го в ребрата, онзи пак си трае. Чак сега, когато го фраснах по счупената ръка, се разпищя на умряло.

След това ми обясни, че искал от мен две неща — първо, парите и медицинското заключение, които Боби много държал да си получи, а също да ми го върнел тъпкано, задето съм смаризил на летището и него, и Келър. Ако съм искал да видя Дайън жив, да съм изпълнявал нарежданията. В противен случай следващия път, когато съм видел баща си, той щял да бъде в ковчег.