Марк Олдън
Американска полиция (40)

40.
Любовното гнездо

Джина Бранч живееше в небостъргач в Йорквил в Манхатън, германско-унгарски квартал, разпрострял се от Седемдесет и седма до Деветдесет и шеста улица, между авеню Лексингтън и Ийст Ривър. Почти всички предишни обитатели на квартала се бяха преселили, оставяйки подире си германски бакалии, фурни и фотоателиета с избелели снимки на ухилени арийци по витрините. Тук се бяха настанили преуспели младежи — бяха превзели малките като пощенски марки апартаментчета само и само да живеят сами.

Вратата на входа ни беше отворена от арабин със сива шапка и дълго палто в същия цвят със златни еполети — портиерът завъртя очи и каза, че щял да звънне горе и да съобщи, че сме тук. Извадих полицейската си значка и попитах дали детектив Бауза си е вкъщи. Не, не си бил у дома. Отишъл на свиждане на жена си в болницата. Щял да се прибере следобед.

Казах на арабина да не съобщава, че сме тук. Онзи закима като курдисан и се юрна да задържи асансьора, а после ни натисна копчето за дванайсетия етаж. Докато се качвахме, ние с Карлайл мълчахме. Долавях, че тя си мисли за писмото на Линда и умува как да постъпи с него. Всъщност трябваше да избира между мен и Елдър. Между белия и чернокожия. И аз не бях готов да заложа на бялото. Най-малкото днес.

Не й бях споменавал какво се е случило днес с Херцога — рано или късно Карлайл щеше да си научи и сама. Когато един бивш прокурор тръгне да развява оная си работа в стриптийз бар, няма как да се предпази от хорските одумки. Дори и Елдър да успееше някак да осуети разгласяването на новината чрез вестниците, пак щеше да се разчуе какво е станало. Не знаех дали ще затворят „Ралото“, затова пък знаех, че чувствата на Херцога към мен са направили квантов скок към отрицателния полюс.

Дванайсетият етаж. Слязохме от асансьора и тръгнахме по коридора с износена зелена пътека и тапети на бежови айфелови кулички. Миришеше на препарат за пране на килими. От един апартамент вонеше непоносимо и на запръжка. Натиснах звънеца на Джина Бранч, после вдигнах полицейската си значка така, че да се вижда през шпионката.

— Кой е? — попита детинско гласче.

— Полиция. Детектив Мар. Бих искал да поговорим.

— За какво?

Момичето не беше нюйоркчанка. Говореше с акцента на Средния запад и явно си бе доста доверчиво. Нямаше да бъде сложно да откопчим онова, което ни интересуваше.

— Познавате ли детектив Бауза? — попитах аз.

— О, да.

— Къде работите, в неговия клуб на Четирийсет и четвърта улица в Ийст Сайд ли?

— Да — потвърди жената. — За какво става въпрос?

— Предпочитам да го обсъдим вътре, госпожице Бранч.

— Съжалявам, но детектив Бауза ми е казал да не пускам никого, ако него го няма.

— Откъде сте, госпожице Бранч? — не се предавах аз.

— От Уичита, щата Канзас. Защо?

— Знаят ли родителите ви, че си вадите хляба като танцувате гола и ви издържа женен мъж?

Ухилена, Карлайл изшушука „Бива си те“ с тон, от който ми се смръзна кръвта, после попита на скоропоговорка какво толкова ще говорим с Бамби, щом Бауза го няма.

— Искам да го попритисна — прошепнах й аз, — нека знае, че ни е в ръчичките. Ще видиш защо, когато влезем вътре.

— Сигурен ли си, че ще отвори?

Изщрака ключалка. После втора.

— Сигурен съм — казах.

Джина Бранч отвори с бързината на костенурка. Бяха ми казали, че е на двайсет и две години, всъщност обаче изглеждаше на седемнайсет и вероятно тъкмо заради това Хесус си я беше харесал. Беше с дълга руса коса, най-сините очи, които съм виждал някога, съвършено носле и съвършена брадичка в притурка към него. Хесус сигурно се беше изръсил и за нослето, и за огромните гърди, щръкнали под розовото трико. Момичето тренираше на гладиаторите, сложени пред телевизора, включен на новините на Си Ен Ен.

— Заповядайте, влезте — покани ни тя с пискливото си момичешко гласче. — И много ви моля, друг път не говорете така пред съседите.

Държеше се съвсем непринудено, като красиво дете, което винаги е било център на вниманието и знае прекрасно, че е прекалено чаровно, та да му откажат нещо.

Отстъпих встрани, та Карлайл да влезе първа, сетне я последвах в гарсониерката с изглед към Ийст Ривър. Жилището беше малко, с нисък таван, тясна кухничка и ниша, където имаше тоалетка. Обзавеждането се свеждаше до разтегателно канапе, бяло ракитово писалище и стол и масичка, върху която имаше ваза със сухи цветя и безжичен телефон, а също остъклена секция с наредени по полиците кукли, гребени и мидички. Върху единствената врата, която вероятно водеше към банята, се мъдреха знаменца на отбора „Джейхокс“, спомен от Канзас, където колежанският баскетбол е едва ли не религия.

Джина Бранч се свлече върху белия ракитов стол и започна да си вее с малка хавлиена кърпа. Забеляза, че гледам знаменцата, и се извърна към тях.

— В Канзас ръководех викачите — поясни тя. — Следвах балет и актьорско майсторство. Но ми доскуча, оценките ми не бяха от най-високите и затова не се дипломирах. Дойдох в Ню Йорк да уча балетно майсторство.

— Докато не съм забравил, нека ви представя Карлайл Тейлър — казах аз.

Джина спря да си вее.

— Вие май сте жената, с която Джи не иска да разговаря.

— Ще му отнема само пет минути и нито миг повече — отвърна репортерката.

Седнахме с нея на канапето и аз нехайно й върнах касетофона — пъхнах го в дамската й чанта.

— Джи ли? — учудих се. — Това да не е детектив Бауза?

— Не мога да му викам Хесус^[1] — поясни момичето. — Израсла съм в християнско семейство и за мен е недопустимо да използвам току-така името Господне. Затова се обръщам към него с Джи. Той няма нищо против.

— Присъствахте ли на финала, когато Канзаският университет победи с една точка в продълженията университета „Дюк“?

Малката Джина изписка щастливо.

— Ама разбира се. Бях, как да не съм била! Бях толкова развълнувана, че си изгубих гласа. Това е най-щастливият ден в живота ми.

— Как според вас ще се представят вашите тази година?

Тя се умърлуши и ми съобщи, че средната линия я нямало никаква, а крилата не били достатъчно повратливи. Знаеше си момичето всичко.

Отбелязах, че в отбора наистина има много новаци, и нашата домакиня закима енергично. Бяхме намерили допирни точки и общ език.

— Щом сте расли в християнско семейство, знаете колко е важно човек да е праведен — допълних аз. — Госпожица Тейлър иска детектив Бауза да й помогне да освободи невинен човек, обвинен в убийството на полицай.

— Точно така — намеси се и репортерката. — И аз като вас произхождам от семейство със силни баптистки убеждения. Родителите ми наистина са много богобоязливи, повярвайте.

Джина завъртя очи.

— На мен ли го казвате! Търпях, търпях и накрая не издържах на това ровичкане из Библията. Вдигнах се и се махнах. А вие как разбрахте, че съм баптистка?

Карлайл се наведе напред и заговори съзаклятнически:

— Който не е нюйоркчанин, е баптист, моето момиче.

Погледнах я, а тя ми се усмихна хитро-хитро. Ако продаваше коли на старо, щеше да се слави като голяма ментърджийка. Беше излъгала, че е баптистка. Но затова пък беше предразположила госпожица Бранч.

Момичето пусна кърпата върху коленете си и се облегна на ракитовия стол — вече се чувстваше сред приятели и се бе поотпуснало.

— Сигурно искате да поговорите с Бауза за Морис Робишо — подхвана младата жена. — Не знам дали е невинен, но само за него Джими е споменавал, че е убил полицай. Поне аз не помня да ми е говорил за друг.

— Работата е ясна — отсъдих аз. — Знаем, че детектив Бауза е задържал два пъти Робишо. Това е общоизвестно.

— Така е — съгласи се Джина. — Но той се опасява, че журналистите ще останат с погрешно впечатление. Затова и не иска да говори за тези неща. Може да си изпати приятелят му Боби.

— В смисъл че хората ще видят връзка между детектив Робърт Шафино и Робишо, каквато всъщност няма ли? — започнах да налучквам аз.

Младата жена кимна.

— Именно. Споменахте, че искате да разговаряте с мен. За какво?

И на мен ми бе дошъл редът да продавам коли на старо.

— Обясних ви вече, ние с госпожица Тейлър правим всичко възможно да докажем, че Морис Робишо е невинен. За да го сторим, изхождаме от факта, че Робърт Шафино лъже къде се е намирал вечерта, когато жена му е била убита.

Джина Бранч притисна длани до ушите си.

— Казвах му аз на Джи, че все някой ден истината ще излезе наяве и той не може да лъже до безкрайност. Но какво да го правя като не слуша.

Право в десетката!

Карлайл си махна тъмните очила и премести поглед от мен към Джина. С едната ръка бръкна в дамската си чанта.

— Някои приятели на Шафино лъжат, знаем — отбелязах аз.

— Така ли? — изписка малката Джина.

— Например адвокатът му — допълних. — Един-двама предприемачи и неколцина полицаи. Сред тях е и детектив Бауза. Знаем, че Шафино се е обаждал у вас, за да се увери, че детектив Бауза ще го подкрепи, когато каже, че е бил на хокей.

Шафино обичаше да командари всичко и всичко, час по час звънеше в жилището на Бауза в Бронкс, защо да не му се обажда и тук! Пък и си имаше причини. Нуждаеше се от непоклатимо алиби за вечерта, когато Линда е била убита. Не си ли подсигуреше алиби, щеше наистина да загази.

Джина намота притеснено кърпата около китката си. А когато заговори, сякаш камък й падна от сърцето, че най-сетне може да каже всичко от игла до конец. Ето я ползата от баптисткото възпитание!

— Джи все ми натякваше, че бил длъжен да го направи — проплака жената. — Боби имал нужда от него и той не можел да го подведе. Казах му аз, че е греховно да лъже, ама той — не, та не. Ядоса се и ми се тросна да съм си мълчала.

— Вечерта, когато е била убита жена му — продължих аз, — Шафино изобщо не е бил на хокей в „Медисън Скуеър Гардън“. Бил е в Куинс, нали?

Джина кимна. Аз погледнах Карлайл.

— Със сестрата на Линда — Джули.

— Точно така — потвърди нашата домакиня, а Карлайл прошепна „Майко мила!“, точно когато в едната, сетне и в другата ключалка се завъртя ключ.

Вратата се отвори и в цялата си прелест пред нас застана Хесус, понесъл плик с покупки. Щом ме видя се вкисна, сякаш му е налетял тигър. Но беше от стара коза яре и знаеше как да се брани, а това означаваше, че запази самообладание, докато провери защо съм дошъл — дали на своя глава или официално.

Накрая откъсна очи от мен и изгледа кръвнишки Джина.

— Да те вземат мътните! — подвикна й. — Нали ти казах да не пускаш никого, докато ме няма!

Джина скочи като ужилена от стола.

— Ама той, Джи, е полицай — като теб!

Хесус остави покупките на пода, извади от джоба на балтона носна кърпа и се изсекна. Погледна в кърпата и я върна в джоба. Още не беше затворил вратата.

— Ах, този негодник Мохамед! — завайка се. — Изобщо не ми спомена, че тук има някой.

— Исках това да си остане нашата малка тайна — рекох му аз. — Поздрави Карлайл Тейлър де. Умира си от нетърпение да се запознае с теб.

Карлайл се изправи и каза:

— Бих искала да ви задам няколко въпроса, детективе.

Бауза посочи отворената врата.

— Вън! И вие, и Мар! Още сега. Проникнали сте в жилището ми без разрешение. В правото си съм да ви убия на място.

— А, не се и съмнявам — подметнах аз.

— Нямам какво да ви казвам — изсъска Бауза и посочи Джина. — Тя също.

— Тя вече ни каза каквото имаше да казва — поправих го аз. — А госпожица Тейлър иска да те пита едно-друго за Робишо. Онзи бездомник, когото си задържал цели два пъти. Добре си направил, понеже на Шафино му е трябвал някой изпаднал тип, когото да накисне за убийството на жена си, и ти си му предложил идеалния кандидат. Негър с полицейско досие, по-дълго и от телефонния указател. Човек, когото всички ще помислят за виновен, дори и да не е направил нищо.

Карлайл се вкопчи в ръката ми. Очите на Бауза се разшириха. Той навлажни устни и рече:

— Чуваш ли се какви ги говориш!

Извърнах се и погледнах мидичките по секцията.

— Говоря ти, че Шафино е очистил жена си и е натопил Робишо, а ти си му помогнал.

Карлайл ме дръпна с две ръце за ръкава, а Джина от Канзас се разплака. Хесус се вцепени, сякаш посред нощ някой най-неочаквано му е направил клизма с ледена вода.

— Как е жена ти, Хесус? — продължих да го притискам аз. — Какво, отиде да провериш дали още диша ли? Твоите са си оставили ръцете. Освен ако не си я блъснал ти. Тогава вече ще разбера защо не се е получило.

Бауза пъхна ръка под палтото си.

— Хайде, дим да ви няма. Предупреждавам ви за последен път.

Аз се ухилих до уши.

— Внимавай, Хесус, че за едното чудо ще вземеш да си простреляш оная работа. Добре, добре, убеди ме. Тръгваме си. — Обърнах се към Карлайл. — Споменавал ли съм ти за Айда Дилачо? По-късно ще ти разкажа всичко до най-малките подробности. Беше основната свидетелка в разследване срещу организираната престъпност, полицията трябваше да я пази, Хесус бе прикачен към нея. Докато тя не умря от свръхдоза хероин.

Този път Бауза не само посочи отворената врата, ами стовари пестник върху нея.

— Вън! И ти, и тая пачавра! Вън! Нямаш заповед за разпит, не съм длъжен да говоря.

— Само да звънна на баща си и си тръгваме! — обещах му аз.

Под вторачените погледи на всички взех безжичния телефон и набрах номера вкъщи. Дайън не вдигна, не се включи и телефонният секретар. А бях му казал да не мърда от къщи, докато не му се обадя. Слушах сигнала „свободно“ и си мислех, че не е в стила на Дайън да излиза, без да ми каже къде отива.

Тая работа не ми харесваше.