Марк Олдън
Американска полиция (39)

39.
Дай да се разберем

И двамата мълчахме дълго. Карлайл се гледаше в огледалцето на кутийката с пудра, бършеше си лицето с хартиени кърпички и се стараеше да не среща очите ми. Надушвах, че й е на езика да ми каже нещо, но в последния миг размисли и продължи да се гледа в огледалцето, въпреки че таксито пропадна в дупка и ние отхвърчахме от задната седалка.

Захапах цигара, но не я запалих. Представих си как отивам в затвора и какво означава това за едно ченге — а също и как ще му подейства на Дайън. По едно време съвсем се беше пропил, но се пребори благодарение на програма от дванайсет стъпки, а също и на мен — водех го на сбирките на „Анонимни алкохолици“. Приберяха ли ме на топло, Дайън щеше да се мъчи като грешен дявол от угризения на съвестта и пак щеше да посегне към чашката — този път безвъзвратно.

Карлайл щракна кутийката с пудра и каза:

— Поставих си за цел да се добера до възможно най-много сведения за теб. Не бих казала, че си пръв дипломат в отношението си към чернокожите, или както се изразяват в Юга, не можеш да се похвалиш с праведността на пророк Даниил. Знам от собствен опит, че не си и особено тактичен. Но така и не открих да си присвоил и цент. Освен в този случай. Колко си взел, двайсет и пет хиляди долара, нали? Сума, която един тринайсетгодишен наркопласьор изкарва за седмица.

Смъкнах прозореца на таксито. Усетих как ме лъхва студен въздух и казах на Карлайл, че няма какво да говорим — тя вече е решила.

— Погледни ме — помоли жената. — Погледни ме де, задник такъв! И вдигни проклетия прозорец! Ще замръзна.

Негърки, какво да ги правиш! При тях няма недомлъвки, дето е думата — право, куме, та в очи. Вдигнах прозореца и я погледнах.

Тя си махна черните очила и ми посочи синината върху лицето си.

— Какво тогава е това, щом вече съм решила?

Кимнах.

— Добре де. Изяла си пердаха заради мен.

Опитах се да го обърна на шега. Ала онова, което журналистката бе направила, не можеше да бъде подминато току-така. Една негърка да си изпати заради бяло ченге! Чудо нечувано!

— Я сега да чуем твоята версия — подкани Карлайл.

— Да чуем какво?

— Въобразяваш си, че ме познаваш — рече Карлайл. — Че съм ти ясна като бял ден. Че съм някаква загубена негърка, която е достатъчно да хлътне по някого, за да престане да разсъждава. Сигурно си мислиш, че ще ме върнеш на земята, като ме облееш със студена вода. Или като разбиеш малкото илюзии, които са ми останали за любовта. Но от мен да го знаеш, за да оцелеят във вашата бяла Америка, чернокожите трябва да са много по-издръжливи и корави от средния представител на бялата раса. — Тя се наведе към мен. — Сам видя какво трябваше да изживее Линда колкото да получи работата, която си е заслужавала и за която е била напълно подготвена. Ако ти не й беше помогнал, никога нямаше да има тази възможност. Е, детективе, за да се наложат и утвърдят, негърките минават през двойно по-голям ад ако не за друго, то защото нямат подкрепата на чернокожите мъже. Остави ги небивалиците в романите на Алис Уокър и Тери Макмилан. Чернокожите мъже съвсем не са непоклатимата скала, върху която да изградиш царството си, но това е друга тема. Иначе казано, детектив Мар, не съм сляпа.

— Ако махнем дрънканиците за расовите предразсъдъци — намесих се аз, — говориш точно като Линда. И тя нямаше високо мнение за мъжете и след всичко, което й се струпа на главата, виждам, че е била права.

— Разкажи ми за вас двамата, ще си остане между нас — примоли се Карлайл. — Знам, че сте се обичали. Знам и че Линда си е патила много от мъжа си.

— Не съм от хората, които ще седнат да си изплакват душата — вметнах аз. — Ще ти кажа само, че Линда никога не искаше нищо, а даваше всичко от себе си. Накара ме да повярвам в невъзможното.

Карлайл ме гледа дълго, накрая рече:

— Взимам си думите назад, ти не си никакъв селяндур. Но защо взе парите? Трябва да знам.

— И това ли ще си остане между нас?

— Не ти обещавам — побърза да отвърне репортерката. — Но ми е интересно защо си откраднал веднъж и не си посегнал втори път. Важно е.

Помислих си, че нямам какво да губя. Карлайл беше прочела писмото, разполагаше и със стенограмата от съдебния процес срещу Кабрера Хлапето. Затова и й разказах за Дайън и за заканата на ИРА, че ще го убият, и как единственият начин да го спася, е бил да задигна парите от Хлапето.

Не бях сигурен как ще реагира журналистката, но след като приключих с разказа си, единственото, което получих, беше мълчание. Карлайл не пророни и думица, докато не стигнахме при жилищния блок на Джина Бранч. Но и тогава не ми каза нищо за писмото.