Марк Олдън
Американска полиция (35)

35.
Виж какво намерих

Следващите няколко минути посветих на това да претърсвам къщата, с надеждата да намеря жиците и предавателите, скрити от хората на Шафино. Почти веднага се натъкнах на две подслушвателни устройства. Едното беше пъхнато в телефонния апарат в кухнята. Другото беше зад канапето в хола.

И двете представляваха мънички предаватели, плоски късчета метал колкото детски нокът. Не бих казал, че бяха последна дума на техниката. И двата бяха с ограничен обхват и при лошо време сигурно ставаха неизползваеми заради смущенията. Но пак вършеха работа и ако не знаеш как изглеждат, са си направо неоткриваеми.

Не ги прибрах. Ако ги вземех, онзи, който ме подслушваше, щеше да надуши каква е работата, щеше да подвие опашка и да духне. Беше някъде в квартала и записваше всяко телефонно обаждане и всеки разговор между мен и Дайън. Не исках да го плаша. Първо смятах да си поговорим.

Дайън се бе разположил на столче при камината и двамата с него си бъбрехме, все едно не се е случило нищо. Всъщност обаче отвътре ни вреше и кипеше. За ирландеца домът е всичко, точно както доброто здраве и чистата съвест. За него песни се пеят: „По-свиден ми е тоз баир от цялата земя, там моят дом е, където и да бродя по света — по суша и вода“.

За мен къщата беше нещо като стар приятел, местенце, където мога да се прибера и отново да се почувствам бял човек. А не бях успял да я предпазя от навлеци и това направо ме изкарваше от кожата. Бях претърпял неочакван разгром. В града за разлика оттук рядко се чувствах като в роден дом. Тук, в тази къща, можех да си мечтая на воля, нещо, което Шафино ми бе отнел.

И понеже го знаех що за стока е, отсъдих, че копелдаците му не са се ограничили само с две подслушвателни устройства — къщата сигурно бъкаше от тях. Нямаше да се учудя, ако подслушваха и колата ми. Щях да се почувствам отново в сигурност едва след като доведях професионалист, който да провери педя по педя стаите и автомобила.

Междувременно двамата с Дайън си говорехме за всичко и за нищо. Той ми каза, че другия месец смятали да идат с Маги на Аруба, но само ако не я накарали да ходи на конференцията на банкерите в Лос Анджелис. Обсъдихме надълго и нашироко римейка на „Бонанза“, компютрите, дали наистина е за предпочитане да ти е по-голям и как се чукат педалите. Споделих с баща си, че трябва да си сменя климатичната инсталация в службата, но за да го сторя, съм длъжен да подам толкова много документи и документчета, че чак ми се отщява.

— И понеже стана дума за службата — подметнах аз, — време е да вдигам гълъбите. Току-що се обади Хейдън. Видя ми се нервен. Явно е ядосан заради престрелката в Ийст Вилидж. Знае, че колегите са превишили правата си, но вижда как типчетата на Шафино пак се измъкват между капките.

— Пустият му Шафино! Голям тъпанар е тоя италианец. Що не вземе да се наяде с лайна и да легне на слънцето!

— Някой път ще вдигна наздравица за това. Но сега трябва да си взема един душ, да се обръсна и да бягам. Закъснявам за работа.

Махнах на Дайън да ме последва и тръгнах към банята горе, после затворих вратата след нас и пуснах казанчето на тоалетната. Запалих си цигара, свалих дъската на тоалетната чиния и се наместих върху нея. Дайън пусна кранчетата на мивката и на ваната, сетне подскочи и се приземи тромаво на плочките — бърз начин да обезвредиш подслушвателните устройства.

— Мамка му на тоя гадняр Шафино — завайка се пак баща ми. — Да ми влиза копелдакът му с копелдак в къщата! В моята къща!

— Млъкни малко, баща ми — спрях го аз. — Дай да уточним някои неща, че нямам време. Шафино знае, че Гавилан е разговарял с мен. Трябва да предупредя хлапето и майка му. Не бива да остават в онзи апартамент.

— И как ще се свържеш с тях? Не можеш да им се обадиш оттук.

— Трябва час по-скоро да намеря телефон, който не се подслушва. Трябва да предупредя и Макгиган.

— Макгиган ли? — учуди се Дайън. — Нали подметна, че може би тъкмо той е равинът?

— Вече не мисля така.

Банята малко по малко се превръщаше в сауна. По стените и завесата пред душа се стичаха капчици, огледалото над мивката беше покрито с пара. Бях плувнал в пот. Дайън нямаше нищо против жегата, отразяваше се добре на изметнатото му рамо. Но лицето му бе червено не само от все по-високата температура, но и от гняв.

— Повикай Нед Рей — заръчах му. — И то час по-скоро.

Нед беше ченге в пенсия, навремето бяха работили заедно с Дайън. Наред с другото беше заклет комарджия. Сега работеше като частен детектив при адвокат, чиито клиенти — все мутри, прибираха до последния цент заплатката на Нед: заради неизплатени дългове от хазарт. Когато не губеше на комар от мутрите, Нед нямаше равен като спец по електронните джаджи. Дължеше и на Дайън доста тлъсти суми, така че нямаше да откаже да огледа къщата.

— Но не му се обаждай, докато не ти кажа — предупредих аз. — Стой на телефона, ще ти звънна. Скоро. Някъде от махалата.

— Няма ли да ходиш на работа?

Поклатих глава.

— Онова, което ти казах долу, беше предназначено за господин Слухаров, който и да е той.

Грабнах хавлиената кърпа, избърсах си лицето и станах от капака на тоалетната чиния.

— Къде отиваш? — попита ме Дайън.

Обясних му, че отивам да намеря господин Слухаров и да го убедя, че светът е опасно място.