Марк Олдън
Американска полиция (32)

32.
Нищо няма да остане скрито-покрито

Когато Карлайл Тейлър слезе от горния етаж, аз бях в хола и пренавивах филма с боксовия мач между Уолкот и Марсиано. Дайън седеше на фотьойла отсреща и гледаше поредната телевизионна игра. Не познавам друг, който да знае правилата и да следи тези игри.

Карлайл беше помолила да й услужим с някакви дрехи. Нямахме подръка дамски дрехи, затова й изрових една жилетка и дънки на Дайън, с които тя изглеждаше двайсетгодишна. Беше свалила грима по нежното си личице. Ухаеше приятно на сапун и аз чак сега забелязах, че е зеленоока.

Беше метнала дамската си чанта на рамо, а в ръка носеше черен найлонов плик за отпадъци, който ми връчи. Сложих го на канапето. Вътре бяха дрехите, с които Карлайл беше облечена днес вечерта.

— Не искам и да ги виждам.

— Разбирам те напълно — отвърнах и й посочих храната.

Тя се усмихна тъжно, сякаш я болеше нещо.

— Не ми се яде — рече ми.

— Чай?

— Може.

Седна на канапето и се разтрепери. В стаята беше топло, но не чак толкова, че да се чувства уютно уплашена до смърт жена. Налях й чаша чай, после отидох при дрешника в антрето. Върнах се с една зелена жилетка на Дайън и заметнах Карлайл с нея.

Тя ми се усмихна признателно и се пипна по вратлето.

— Имам проблеми с щитовидната жлеза — обясни ми. — Вечно ми е студено. Особено в мигове като този.

— В моята стая има електрическа печка, ще ида да я донеса — предложи баща ми.

Карлайл поклати глава.

— Чаят и жилетката са достатъчни. Скоро ще тръгвам. Ще дойдат да ме вземат. Най-много до час.

— Прекрасно — рекох аз и погледнах Дайън, който се усмихна и промълви „приятели“ с цялата искреност на адвокат, обещаващ никога вече, чак до края на живота си да не лъже.

— Понеже стана дума за приятели, ако решиш да потърсиш възмездие за мъжете, които те нападнаха, ще те подкрепя.

Тя ме погледна така, сякаш току-що й бях предложил да направя дисекция на жаба и да я изям направо пред очите й.

— Ще ми помогнеш да накажа ченгетата? — ахна Карлайл.

— Това не са никакви ченгета. Това са изпаднали типове, които не бива да носят полицейска значка.

— Извинявай, но и през ум не ми е минавало, че ще го чуя точно от теб.

— Това само иде да подскаже, че човек никога не знае. Поне така твърди Чък Бери.

Младата жена се усмихна.

— Бившият ми съпруг сигурно е в състояние да ти разкаже всичко за тази песен, включително какво е закусвал Чък в деня, когато я е написал.

— Да не би да е музикант? — поинтересува се баща ми.

— Не — отвърна репортерката. — Преподава журналистика в университета „Хауард“ във Вашингтон. Там се и запознахме. Бях му студентка. Родена съм и съм израсла във Вашингтон. Родителите ми още живеят там. Били, бившият ми мъж де, е набеден музикант. Свири на китара. И то доста добре. Всъщност не, малко преувеличих. Пише посветени на музиката материали за списанията, има и научни публикации. Джаз, блус. Но за него те свършват до 1960 година.

Дайън кимна одобрително.

— Разбира човекът. Браво на него.

Обясних, че не си падам много-много по джаза. И предпочитам кънтри музиката. Допълних, че Дайън си е жива енциклопедия на джаза и познава всички, като се почне от Арт Тейтъм и се стигне до Чарли Паркър. Вметнах и че малцина, били те бели или чернокожи, могат да се мерят с него по познания за негърската музика.

Карлайл начаса живна.

— Прощавайте за израза, но вие двамата ми събрахте очите. Единият се хвърля да брани с гърдите си една негърка от двама бели полицаи. Другият пък е пръв спец по негърска музика. Само не ми казвайте, че смятате да станете членове на „Ислямска нация“.

— Ама разбира се. Остава само да убедим Джеси да ми подпише молбата — засмя се Дайън.

Карлайл също грейна в усмивка и каза:

— Успяхте да ме развеселите. Благодаря и на двама ви. Не се налагаше да ми помагаш там — погледна ме тя. — Особено пък след всичко, което написах за теб.

— При всичкото ми уважение, госпожице Тейлър… — подхванах аз, ала младата жена ме прекъсна.

— Наричай ме Карлайл. Баща ми ме е кръстил на писателя. Чел ли си нещо от него?

— От кого, от баща ти или от Карлайл Тейлър?

Карлайл сведе глава.

— Срам и позор, да ме поправят! А уж съм журналистка.

— Не се притеснявай. Та бях започнал да ти казвам, че имаме разногласия по много въпроси, които вероятно няма да изгладим никога. Но онова, което се случи на летището, няма нищо общо с расовата принадлежност. Намесих се, защото бях възмутен от дън душа. Ние с Дайън изобщо не сме обсъждали дали да се намесваме. Нямаше какво да обсъждаме. Или го правиш, или не го правиш. Точка по въпроса.

Репортерката погледна в чашата с чая.

— Звучи елементарно, но не е така. Добро и зло. Би могло да се каже, както бракът ми. Били смяташе, че няма нищо нередно да преспива с всяка прехласната по него студентка. Аз бях на друго мнение. При чернокожите последна дума има бащата, така че сигурно се досещате как е приключило всичко. Не току-така казват, че търсим за брачен партньор човек, който да прилича било на майката, било на бащата. От мен да го знаете, точно така е. Били е петнайсет години по-възрастен от мен. Което в неговия случай означава, че съм се омъжила за едно пораснало дете.

Карлайл се облегна на канапето и продължи, извърната към тавана. Каза, че и тя си била едно голямо момиченце. Получавало се така, когато си единствено дете в заможно семейство. Пак по тази причина била и много властна, все напирала тя да командва парада, но това си било защитен механизъм, без който не можела. Баща й, Бог да го поживи, я бил разглезил до безобразие. Дори днес, приберяла ли се, все й предлагал каквото си поиска, като се почне от нова кола до това да й плати за година напред наема на апартамента в Ийст Сайд. Баща й бил най-преуспелият чернокож собственик на погребални бюра във Вашингтон. Два пъти отказвал да се кандидатира за кмет, само и само да не изтърве доходоносния си бизнес. Майката на Карлайл пък навремето била фотомодел и актриса, а сега също въртяла бизнес, имала туристическа агенция, която уреждала повечето пътувания на чернокожите конгресмени от Вашингтон.

Карлайл била учила все в частни училища, била ходила на балет и пиано, още преди да навърши двайсет години била обиколила цели три пъти Европа и това било най-лошото, понеже покрай парите на своите родители си била втълпила, че е в безопасност. Че не я застрашават нито расизмът, нито съпътстващите го опасности. Но когато била на четиринайсет години, животът я връхлетял изневиделица. Оттогава вече нищо не било същото.