Марк Олдън
Американска полиция (3)

3.
Гробището

Гробище „Грийн Уд“ в Бруклин е на сто и петдесет години и се е разпростряло на четиристотин и осемдесет акра залесени хълмове, сред които се мяркат странни езерца и лъкатушни алеи с причудливи имена от рода на Долината на здрача и Пътят на бучиниша. Тук са погребани Лола Монтес, Самюъл Ф. Б. Морз и изобретателят на безалкохолните напитки Джон Матюс. Пак тук се намират тленните останки на Албърт Анастейжа, по прякор Лудият шапкар, пръв главорез в „Убийства“ ООД, а също на Джоуи Гало, известен още като Джо Откачалката, убил Анастейжа и по-късно на свой ред застрелян, както си хапвал спагети в ресторант в Манхатън.

За да не се тълпят сеирджии, гробовете на Анастейжа и Гало не бяха отбелязани върху картата на гробището.

Това обаче не можеше да се каже за мъртвите ченгета. Гробовете им, макар и да не навяват скръб на никого, са общоизвестни.

 

 

Беше три и половина следобед. Ние с баща ми бяхме дошли заедно с роднините и колегите на Линда да я погребем на „Грийн Уд“. Репортерите и фотографите ни зяпаха, както хиени зяпат накуцващи зебри.

Предната нощ бях прекарал в студения мрак на стаята си вкъщи, бях се наливал с ирландско уиски, бях си мислил за Линда — не можех да си простя, че съм се скарал с нея. Тъкмо слънцето пропълзя в задния двор, и съм се унесъл в неспокоен сън. Присъниха ми се какви ли не кошмари — че някой ме гони и аз все не мога да му избягам, и се събудих капнал и сломен.

Откакто се помня, ненавиждам погребенията. Единственото им предназначение е да забавляват живите, да предизвикват задръствания по улиците и да пълнят гушите на погребалните агенти.

Най-безполезно в тях е опелото на гроба. Чак ми се повдига, като гледам разсополивилите се роднини, които се свличат в несвяст, след като ковчегът бъде спуснат в гроба. Някъде по това време гледам да се изнижа към изхода.

Но не и днес. И през ум не ми минаваше да си тръгна от гроба на Линда. Глождеше ме вина. Непоносима. Заради нея.

Баща ми — Дайън Мар, стискаше една роза и гледаше как бръснещият северняк надига флага върху ковчега на Линда. Възпълничък равин някъде към петдесетте с шапчица, прихваната с фиби към прошарената му коса, отслужваше опелото. Без изобщо да подозира, се бе превърнал в заклет враг на баща ми. Беше го спрял, когато той понечи да положи розата върху гроба на Линда — през първата година след смъртта евреите не слагали нищо на гроба, нито цветя, ни надгробен камък.

— През тази година се пазарят, та да не се минат и да се охарчат излишно за паметник — изшушука баща ми.

Дайън Патрик Гавин Мар беше дребничък шейсет и две годишен ирландец, ченге в пенсия, сега работеше като охрана. Имаше червендалест нос на пияница, почти не усещаше дясното си рамо, защото малко преди да се пенсионира, една петнайсетгодишна негърка го бе фраснала с касапски нож, докато той се опитал да я арестува, задето е убила едномесечния си син, като го метнала от десетия етаж в Харлем, понеже непрекъснато плачел. Напоследък се беше хванал охрана в банка на остров Статън, пак там прекарваше съботата и неделята в компанията на четирийсетгодишна рижа банкова чиновничка, която си падаше да се разхожда гола-голеничка, затова пък с обувки на високи токчета по гърба му.

Ние с Дайън си бяхме лика-прилика. И двамата бяхме сдържани и саможиви, с ченгел да ни вадиш думите от устата. Вечно рискувахме и не умеехме да губим.

Възхищавах се на Дайън и му подражавах, от което и ставахме неудобни за шефовете. Репортерите и борците за граждански права ме смятаха за голям сухар, за кон с капаци, хомофоб и женомразец. Явно бях изтървал бързия влак на човешките права, който от трийсет години обикаля надлъж и шир държавата ни.

Но аз не държах особено на братството между хората и нехаех, че едва ли не всеки срещнат ме клейми. Да ви призная, за мен човекът не е никакъв венец на творението.

Какъв ти венец! Веднъж в Харлем арестувах една чернилка — взел, моля ви се, че разранил краката и ръцете на петгодишно момиченце с електрическа пила. Докато го водех към полицейската кола, един от съседите му, и той черен като нощта, ми лисна луга върху ръцете — представяте ли си! Друг път във Вашингтон Хайтс тъкмо слагах белезниците на един петнайсетгодишен хлапак, член на банда доминиканци, пласиращи дрога, когато обичната му майка ме халоса с бейзболна бухалка по лакътя. За мен братството между хората си е пълен кошмар.

 

 

Преди да идем на гробищата, бяхме и на опелото на Линда в стогодишна синагога насред старите богаташки къщи и частните клубове в Парк Слоуп в Бруклин. Пред входа на синагогата се бяха изтъпанили губернаторът, кметът, шефът на полицията и десетима градски съветници, на цели петнайсет пресечки се беше проточила и процесията от тринайсет хиляди ченгета. Аз стоях до Лайза Уотс, която ми съобщи, че Линда била първата убита полицайка в цялата история на Нюйоркското полицейско управление.

Ню Йорк рядко се вълнува от убийства. Градът си е, меко казано, безразличен към труповете и тленните останки. Но не беше така след смъртта на Линда. Около нея се вдигна шумотевица, на каквато не бях ставал свидетел от доста време.

По първите страници на вестниците се мъдреха уводни статии, клеймящи политиците, обявили се срещу смъртната присъда. От управлението на полицията настояваха полицаите да получат по-добро оръжие. Телевизионните канали прекъсваха обичайните си програми, за да осъдят убиеца на Линда. Конгресменът от нейния избирателен район призова да се разследва охраната по всички летища в страната.

В редакцията на „Таймс“ се бе получило писмо от някакъв психар, зарекъл се да вдигне във въздуха сградата на съда, където щеше да се гледа делото срещу убиеца на Линда. „Ще му разкажа аз играта на тоя дивак“, заканваше се той. Ето такъв е Ню Йорк — гъмжи от граждани със свободен дух, драпащи да споделят на всеослушание най-съкровените си помисли.

Поборниците на правата на чернокожите и на бездомните не разглеждаха убийството на Линда като престъпление. Предпочитаха да стоварят вината за смъртта й върху четиривековното робство в Щатите. Доколкото знаех, Морис Робишо си живееше в свободна страна. Вече не беше роб. От къде на къде ще убива ченгета?

Нашият чернокож кмет направи точно каквото очаквах от него. Смяташе да се кандидатира за втори мандат и гласовете на чернокожите му бяха в кърпа вързани. Убийството на Линда му даваше прекрасна възможност той да заздрави още повече хватката. Смятах, че кретенът му с кретен ще почне да дърпа тънката струна на расовата политика, вместо да прояви здрав разум и мъдрост, и той не ме разочарова. Нямаше никакво намерение да клейми чернокожите си събратя, дори и те да бяха сгазили здравата лука.

Сутринта даде пресконференция, на която отказа да осъди чернокожите и либералите, бранещи убийците на ченгета. Заяви, моля ви се: „Не допускайте това чудовищно престъпление да разкъса прекрасната многобагрена тъкан на Ню Йорк“. После заяви, че всички сме носели този тежък кръст. Точно тук насмалко да си повърна закуската.

На друг да ги разправя, че го носим всички! Ченгетата са сам-сами по гадните улици, сред пасмина съвсем оглупели от дрогата типове, развихрили се, както не се е вихрел никой от времето, когато Чарлс Мансън и купонджийски настроените му приятелчета кръстосваха Калифорния в търсене на непознати, с които да се позабавляват.

Отдавна бяха отминали времена, когато хората са се хващали за ръце и са пеели „Ние сме светът“.

 

 

За да отдадат почит на Линда, над синагогата с тътен прелетяха пет полицейски хеликоптера. Оркестърът гайдари към полицията изсвири траурната си песен. Отекна приглушен барабанен тътен, чу се и полицейската призивна тръба. Си Ен Ен и още шест местни канала предаваха погребението на живо.

Чух в навалицата британски акцент, обърнах се и видях кльощав англичанин репортер към трийсетте, със зъби, които преспокойно можеше да чисти и с шкурка. Описваше пред включения диктофон мрачните лица на полицаите в парадни униформи и бели ръкавици, ескортиращи катафалката от синагогата до гробището.

— За да разберете защо в Ню Йорк престъпността е толкова висока — каза англичанинът, — трябва да разберете и градската демография.

Превод: в дъното на повечето престъпления в града са чернокожите.

Точно заради това белите се изнасят в предградията и оставят Ню Йорк на черните и на който още реши да се засели тук.

Край гроба на Линда роднините се бяха струпали около баща й — Оз Лезневич, който береше душа. Беше дребен като джудже седемдесетгодишен полски евреин, притежавал навремето обувни фабрики и страдащ от глаукома, рак на стомаха и болно сърце. Старецът примигваше, за да не даде воля на сълзите, напълнили очите му, и се държеше за болногледачката си, плосколика негърка със задник като фадрома. Подобно на баща ми, и Лезневич беше и разведен, и вдовец.

За ръката му се беше вкопчила Джудит Лезневич, червенокосата му осемнайсетгодишна щерка от втория му брак. Малко преди това, когато отидох да изкажа съболезнованията си, тя насмалко да ме набие.

— Не се казвам Джудит — сопна се, сякаш току-що й бях описал как съм мастурбирал за пръв път.

Реших, че е такава дръпната, защото не може да прежали сестра си. Чак после се сетих как Линда ми е разказвала, че тя искала да става актриса и се била прекръстила на Джули Вулнавия. Сама си била измислила „Джули“-то. А Вулнавия идвало от любимия й филм „Гнусният доктор Файбс“ на Винсънт Прайс. Джули Вулнавия живееше заедно с баща си в Куинс, в къща недалеч от останките на Световното изложение от 1964 година, и, общо взето, съвсем го беше ударила през просото.

Опелото приключи, когато Фред Естевес — трийсет и девет годишният кубинец с изпъкнали като на жаба очи, шеф на полицейския участък на Линда — връчи сваления от ковчега флаг на мъжа на убитата — детектив Робърт Шафино. Шафино допря сгънатия флаг до гърдите си — беше на трийсетина години, бе набит и як и стоеше гологлав в мартенския студ.

Славеше се като голям гадняр, който не знае милост. Беше известен с прякора Боби Шашмата, пръв подлец и женкар.

Познавах го съвсем бегло, но все пак достатъчно, за да не искам да си имам вземане-даване с него. Не се спираше пред нищо, излизаше сух и от най-напеченото положение и ако се вярва на слуховете, наскоро бил затворил собственика на фирма за мъжки проститутки в гардероб заедно с питбул, за да му напомни друг път да не просрочва рушветите.

Навремето бяхме работили веднъж заедно — три месеца бяхме разследвали руснаци и италианци, които подкупваха митничарите, внасяха бензин, без да плащат данъци, и укриваха печалбите в офшорни банки. Тогава видях как Боби Шашмата направо разката фамилията на един плешив дебел руснак само защото оня го нарече „леке“.

Засичахме се от дъжд на вятър по полицейски семинари и излети, а също в една кръчма в Уест Сайд в Манхатън. Отношенията ни се свеждаха до „здрасти“, „чао“ и толкоз. Така си беше за предпочитане — Боби се славеше като голяма откачалка, тръгнеш ли да му мътиш водата, ще прави, ще струва, но ще ти го върне тъпкано, без изобщо да оставя някакви следи.

 

 

Студеното следобедно слънце хвърляше дълги сенки сред надгробните камъни. Оставих баща си и се запътих към детектив Шафино. Смятах да му стисна ръката и да му изкажа съболезнованията си. Пиеше ми се много, чак не ме свърташе, искаше ми се да съм сам, но нямаше как, трябваше да си изкажа съболезнованията.

Шафино носеше тъмни очила и бе долепил до лицето си носна кърпа, сякаш позираше за някоя от ония покъртителни снимки, които обират всички награди. Вижте го, моля ви се — покрусеният детектив държи до сърцето си националния флаг, наобиколен от умърлушените си колеги, дошли да му окажат морална подкрепа. Вижте го как със сетни сили се мъчи да запази самообладание след непрежалимата загуба на обичната си съпруга!

Боби Шашмата разиграваше на студа театро, достойно за „Оскар“ — пет пари не даваше за Линда. Веднъж я беше фраснал така, че й беше счупил челюстта и тя беше изпаднала в безсъзнание. Държеше се с нея като с парцал. Беше му се случвало да насочва към нея и зареден пистолет. Наскоро бяха решили да се разведат.

Вчера Линда дойде на последната ни среща уплашена до смърт. Никога дотогава не я бях виждал толкова притеснена.

Попитах дали Шафино пак я е бил. Тя впи нокти в китката ми и отвърна, че мъжът й се е забъркал в страхотна каша. Участвал в банда, съставена изцяло от ченгета от Ню Йорк и Вашингтон. Негов съучастник бил и Юджин Елдър, бивш прокурор от Манхатън, който сега беше адвокат на Шафино. Докато ми разказваше всичко това, Линда или пушеше цигара от цигара, или току прехапваше крайчето на устната си. За пръв път я виждах толкова уплашена.

Познавах Юджин Елдър, не ми беше особено симпатичен. Беше снажен негър към четирийсетте с длъгнесто лице, боботещ глас, конски зъби — настъпеше ли го някой по мазола, ставаше безскрупулен и не се спираше пред нищо, за да си отмъсти. Викаха му Татенцето и Херцога, понеже си падаше голямо конте и уреждаше в службата младички жени, неустояли на животинското му привличане. Освен всичко останало беше хитър като лисица, умееше да си приписва чужди заслуги и да избягва издънките, погаждаше се чудесно с ченгетата, стига те да го гледаха възхитено в устата и в разследването на един или друг случай да му играеха по свирката. Според мен обаче Елдър си беше самовлюбен калтак, който дава повече обещания, отколкото може да изпълни.

Преди две години бяхме работили заедно — бяхме погнали имигрантите албанци, които претарашваха бижутерските магазини в Манхатън и пласираха скъпоценните камъни в Източна Европа и Русия. Според Елдър моята мисия в живота бе да го кача едва ли не на гръб навръх планината и той да се прочуе. Току ми повтаряше, че чернокожите имали нужда от положителен пример. От което следваше, че бели ченгета като мен носят отговорността да му помогнат да се покрие с лаври. Съвсем благоразумно възразих, че за да стане герой в очите ми, окръжният прокурор в Америка първо трябва да умре. След тези мои думи не остана много да си казваме.

Междувременно се повтори старата песен на нов глас. Спипах албанците, а Херцога обра лаврите.

За последно пътищата ни се кръстосаха миналата година, когато ми съобщиха, че от кабинета на Елдър изчезват иззети пари и наркотици. Каза ми го една колежка на Херцога, преспала с него с надеждата да я повишат в службата. Но вместо да я повишат, я бяха уволнили и сега тя искаше да й помогна да закопае Херцога.

Запретнах се да издирвам улики, които да свързват Елдър с кражбите. За някаква си седмица събрах предостатъчно, за да го тикна на топло. Най-после и аз да се порадвам в този живот — така де, не всеки ден ти пада случай да пратиш някой прокурор да търка наровете.

За зла участ Дядо Боже едва ли е сътворявал по-голяма гадина от Херцога. Като начало той се зае да подковава шефовете — изкара информаторката ми първа некадърница, решила да му го върне тъпкано, задето й е изстинало мястото. Кой ще седне да гледа сериозно на такава жена!

След това Елдър се закани, че ще изобличи всички наред в Окръжната прокуратура. Знаеше много тайни. Отстраняха ли го, щеше да повлече със себе си още доста народ. И мръсникът му с мръсник си опече работата — за нула време го оневиниха и му разрешиха да напусне прокуратурата, без да го лишават от адвокатски права. Херцога и досега се правеше на голямата работа и си разиграваше коня.

Попитах Линда какво вършат ченгетата от бандата на Шафино, но вместо да ми отговори, тя отвори вратата на мотелската стая и надзърна навън — сякаш проверяваше дали не я следят. Направи ми впечатление и че е пъхнала ръка в дамската си чанта. Не се и съмнявах, че държи пистолета вътре.

Поинтересувах се дали е споделила това и с колежката си, с която работеше в един екип. Линда отвърна, че й е казала, но че Лайза се е уплашила. То оставаше да не се уплаши — Шафино се славеше като голям психар, а също и че има свои хора във всички звена на полицейското управление, които му донасят всичко. Лайза Уотс нямаше никакво намерение да отправя обвинения срещу Боби Шашмата. Линда беше сама.

Така аз се превръщах в единствения човек, към когото тя можеше да се обърне.

След време щях да проумея, че точно тогава е трябвало да си имаме най-голямо доверие. Но още преди Линда да ми е доразказала за Шафино, се изпокарахме за друго, аз се ядосах и обидих, а сега стоях пред гроба й и си мислех, че всичко е могло да бъде и по-различно. Дали до сетния си дъх нямаше да живея с едно-едничко чувство — с непосилните угризения?

— Моите съболезнования — казах на Шафино. — Линда беше прекрасен полицай и човек.

Протегнах ръка. Той не я пое. Мина ми през ума, че има нещо гнило. Двамата се гледахме мълком доста време, от студа дъхът ни се превръщаше в пара. Нямах представа каква игра играе Шафино. Застанах нащрек, точно както когато очакваш удар, от който няма как да се изплъзнеш.

Накрая Шафино си свали очилата и погледна похлупеното с облаци небе. Сетне пак впи в мен сини очи, ледени като времето. Наведе се към мен и ми пошушна:

— Животът е кратък, но все пак достатъчно дълъг, за да си получиш заслуженото. До скоро, детективе! — После допълни вече на висок глас: — Благодаря ти, че дойде.

Няма що, Боби Шашмата разиграваше голямо представление! То оставаше да не разиграва, на гробищата се беше стекъл сума ти народ. После се обърна и се сля в навалицата от ченгета и роднини.

Рекох си, че само ми се е счуло и е излишно да се притеснявам. Тайничко се надявах Шафино да не знае за мен и Линда.

Лошото бе, че той знаеше.