Марк Олдън
Американска полиция (28)

28.
В търбуха на земята

Следващите няколко минути ние с Дайън прекарахме в търговския център — вървяхме след Карлайл Тейлър и двамата мъже, които я следяха. Не беше кой знае каква философия да ги разпозная. И двамата бяха детективи в Нюйоркското управление на полицията — от ония, дето не искаш да срещаш и в най-страшните си кошмари.

Единият беше Алдо Синатра, който сега бе притурил към любимия си лекьосан шлифер бинтован нос и отекла устна и който вървеше с обичайния си уж отнесен израз. Приятелчето му бе широкоплещест детектив някъде на трийсет и пет-шест години със сплескан нос и подстригана на канадска ливада червена коса, от която ушите му изглеждаха още по-големи. Рижия, както го наричах, беше облечен със същото препасано с колан кожено яке, с каквото го бях видял преди час в Алфъбит Сити, където бях наблюдавал как той и Лу Собкавич провеждат операцията по залавянето на вече покойните Пако Ниевес и Маркос Куевас.

Оскар Уайлд е казал, че да изгубиш единия си родител може да бъде смятано за нещастие, а да изгубиш и двамата вече си е небрежност. Преди два часа последните двама еквадорци от бандата на обирджиите на камиони се бяха оставили да ги пипнат и Рижия бе присъствал на залавянето им. Толкоз за нещастието. Сега се размотаваше в компанията на тая отрепка Алдо, нещо, което според мен прекрачваше рамките на небрежността. Алдо членуваше в бандата на Студентите и тъй като краставите магарета през девет баира се подушват, бях готов да се обзаложа, че и Рижия е в същата банда. Карлайл Тейлър беше загазила не на шега.

Дано извадеше късмет. Робишо щеше да иде зад решетките, не можеше да го предотврати дори милостивият Бог на небето. Вярно, Робишо надали щеше да си получи заслуженото при такова разследване, водено съвсем отгоре-отгоре, през пръсти. Но това не беше мой проблем. Бездомникът беше убил Линда и тъй като справедливостта за убийци на ченгета не ми е сред приоритетите, нямах намерение да си губя съня, задето Робишо има такава лоша карма. В момента ме интересуваше повече с какво госпожица Карлайл Тейлър е привлякла вниманието на Студентите на разменни начала.

Наближаваше седем и половина вечерта, когато ние с Дайън настигнахме репортерката, Алдо и Рижия в разходката им покрай магазинчетата за подаръци, щандовете за вестници и надписите, предупреждаващи пътниците да не взимали пакети от хора, които не познават. Карлайл Тейлър не се обърна нито веднъж. Така и не бе забелязала онзи дебелак Алдо, който носеше под мишница сгънат вестник, вървеше по петите й и се правеше, че си мисли за всичко друго, но не и за нея. Вестникът беше част от маскировката. Ако Алдо случайно се озовеше в полезрението на Карлайл, щеше да се престори, че се е зачел във вестника.

Малко зад него вървеше Рижия, който пушеше пурета и се правеше, че разглежда витрините. Ние с Дайън оставихме между нас и него да мине екипаж на бразилските авиолинии. Рижия явно се гордееше много с коженото си яке, току махаше от ръкавите въображаема или истинска пепел от пурата и се прехласваше по отражението си във витрините. Стъпваше напето, което си вървеше в комплект с кожното яке и пуретата. Напомняше ми фукльовците, които и вечер се разхождат със слънчеви очила, понеже си въобразяват, че изглеждат с тях страхотно, и не се свенят да ти щракнат под носа с пръсти само и само да привлекат вниманието ти.

Не щеш ли, Рижия ускори крачката. Отиде при Алдо и двамата се завтекоха, а аз си помислих: майко мила, надушиха ни. Но се оказа, че греша. Рижия и Алдо само внимаваха да не изтърват Карлайл Тейлър, която най-неочаквано се беше разбързала. Запроправях си път през бразилците, Дайън също гледаше да не изостава. Изгубех ли от поглед Алдо и Рижия, зле й се пишеше на репортерката.

Излезе, че драгата ни госпожица си имала едно наум. Докато аз умувах как да й спася живота, тя взе че се скри зад ъгъла. Спрях пред един от щандовете за вестници и хванах Дайън за ръката. Застанахме при гишето за проверка на билетите и загледахме как Алдо и Рижия се суетят при ъгъла, зад който бе свърнала журналистката. Шеф, изглежда, беше Алдо. Надзърна зад ъгъла — явно беше чисто, понеже той вдигна показалец, за да даде знак на Рижия, и двамата също се скриха.

Изчаках няколко секунди, сетне също отидох при ъгъла, надникнах и видях нещо като странично крило на търговския център. Беше малко и сега бе в ремонт. Не се виждаше жива душа, както личеше, от известно време работата беше спряла. Празните, полуремонтирани магазинчета бяха осветени от голи прашасали крушки, които висяха направо от жиците. Торбите от цимент, коритата със засъхнала мазилка и преобърнатите ръчни колички бяха покрити с цял пръст прах. Входът беше препречен от дърводелско магаре, на което пишеше, че ремонтът е възложен на една от най-добрите строителни фирми — „СССХ“ със седалище в Бруклин, Ню Йорк.

Вече се бях натъквал на тази фирма. По-рано днес бях видял името й изписано върху покрития пикап пред къщата на Лезневич, пред гаража, който беше в ремонт.

Карлайл Тейлър, Алдо и Рижия не се виждаха никакви.

Дайън изшушука:

— Къде са се дянали?

— Ей сега ще разбера — отвърнах му. — Ти стой тук.

— Ще дойда с теб. Имаш си работа с двама души с точен мерник, забрави ли?

— По-добре ми покривай гърба — възпротивих се аз. — Мики сигурно се навърта някъде тук. Ако ни наблюдава, значи сме между чука и наковалнята, между него и Алдо и Рижия. Трябва да останеш тук, тате.

— Ясно.

Друг път му беше ясно. Беше горд човек, още можеше да бачка от сутрин до вечер и пак да не се умори. На всичкото отгоре го вдигаше по два пъти на нощ, което не е малко постижение за неговите години. Честичко му повтарях, че трябва да излеят онази му работа от бронз и да я турят в музей. Баща ми си въобразяваше, че още е в разцвета на силите си. Смяташе, че младите ченгета не могат да стъпят и на малкия му пръст. Но същото смятаха повечето полицаи, които още се правеха на големи тъпкачи, въпреки че от десетина години караха на пенсия.

Бях готов да поверя на Дайън и живота си, ала каквото и да разправят поетите и философите, старостта си е старост. Канех се да застана лице в лице с две ченгета убийци, и то на място, което изглеждаше така, сякаш някой току-що е метнал ръчна граната. Дайън сигурно щеше да се справи и без да си изкълчи крака, но знае ли човек! Едно беше сигурно: щеше да има патаклама и аз предпочитах да не излагам баща си на риска някой да му тегли куршума. Пък и наистина имах нужда някой да ми пази гърба. И двамата — и аз, и Дайън, не му бяхме виждали и очите на Мики, но баща ми беше опитно ченге, което начаса щеше да го познае, ако не дай си боже, той се появеше отнякъде.

Започнах от първия магазин вдясно. Влязох веднага в него. Стъпих на разхлабена дъска, която се прекърши на две и вдигна такъв шум, че да събуди и мъртвите. Побързах да извадя пистолета и застинах, като се огледах във всички посоки с очакването да ме връхлети някаква страхотия, а когато не се случи нищо, продължих с огледа и се запитах дали ако се подложа на диета, ще бъда малко по-чевръст, после обаче си казах, че е все тая: защо да се мъча като грешен дявол, никога не се бях ограничавал с храната, за кога тепърва да го правя!

Та огледът. Надзърнах под преобърнатия щанд, в празния склад и в разбитата тоалетна, където в пукнатата тоалетна чиния се бе насъбрала ръждива вода с тайнствена лъскава коричка. Закачих си балтона на щръкнала жица, наплесках си обущата с блажна боя, нагълтах се с прахоляк. Все ми се струваше, че аха — и Алдо ще ми връхлети изотзад с ей такава тръба и със зли помисли.

Посещението в следващия магазин се увенча с успех. Светех си със запалката — светлинката беше съвсем мъждива, но пак бе по-добре от нищо. С нейна помощ съгледах отпечатък от обувка. Беше върху пласта бяла мазилка, полепнала по стар брой на вестник „Ю Ес Ей Тудей“ — самият отпечатък сам по себе си не значеше нищо за разлика от пуретата, стъпкана с тока на обувката. Отпечатъкът и пуретата се мъдреха пред затворена врата, пуретата беше още топла. Падна ли ми, Рижия?

Най-опасното в работата на ченгето е да влиза през врата. От другата страна може да го причаква всеки, включително някоя откачалка, каквито напоследък под път и над път и която да ти се нахвърли с автомат и да те осакати до живот. Миналата година, да речем, влязох през една врата и какво, мислите, стана — скочи ми питбул с отрязани гласни струни, та да напада, без да лае. Изпразних половината пълнител в него, после избих зъбите на наркопласьора, насъскал псето срещу мен.

Но не си мислете, че като повечето ченгета, изпаднали в такова положение, съм си глътнал езика от ужас. Нищо подобно! Изпитах прилив на енергия и въодушевление. Плисна ме неприлична радост. За другите може и да си е страшно да минават през врата, за мен обаче няма по-голямо удоволствие. Неизвестността ме държи в страхотно напрежение, вдъхва ми живот. Без нея сигурно досега да съм изкуфял или да съм умрял от скука.

Та вратата. Минах вляво, така че да не ме улучат, ако стрелят, и я открехнах колкото да пъхна ръката си с пистолета. Видях тясно празно помещение, вероятно склад или канцелария. Беше потънало в прах и бе осветено от мъждива крушка, дюшемето бе покрито със стари вестници. Три от стените бяха от шперплат, явно докато иззидат истинските. Тухлената стена отсреща беше съборена и зад нея се виждаше скривана от нея шахта. Отидох на пръсти при шахтата и надникнах вътре. Съгледах ръждясала метална стълба, която водеше надолу към непрогледния мрак — в лицето ме лъхна студен въздух, чух и гласове.

Свалих си шапката, сложих вътре ключовете и джобните пари, после я оставих на пода. Втъкнах пистолета в колана си. Сетне надянах ръкавиците, стъпих на стълбата и заслизах надолу.