Марк Олдън
Американска полиция (27)

27.
Едно наум

Същата вечер отидохме да хапнем с Дайън на летище „Кенеди“, в сградата за пристигащи по външни линии, където Морис Робишо беше додявал на туристите. Колкото и да ми беше неприятно да си го призная, бях дошъл тук заради Шафино. Исках да разбера дали е дал писмото на Линда на отдел „Вътрешни разследвания“, а единственият човек, който можеше да ми го каже, беше Макгиган.

Не очаквах, че той ще откликне, ако отида при него с празни ръце. С хора като Дупчената глава трябва да имаш какво да дадеш в замяна.

Затова и смятах да огледам още веднъж местопрестъплението и да проверя дали патоанатомите и криминалистите не са пропуснали нещо. Възнамерявах да поприказвам и с охраната, с носачите, товарачите и ако е възможно, с просяците, които не са се уплашили и не са се разбягали заради повечето полицаи, появили се след убийството тук. Надявах се все да открия един-двама души, забелязали какво прави Робишо вечерта на престъплението.

Нямах намерение да си губя времето и да търся под дърво и камък мистериозния товарач, уж задигнал колата на Джули без да й плати и цент. Джули беше излъгала. Такъв човек изобщо не съществуваше и Линда бе дошла не за да се срещне с него. От друга страна, нищо чудно Джули, каквато си беше мърла и подлярка, да се бе свързала по някакъв начин с Робишо. Смятах, докато съм тук, да проверя дали това е така.

Ние с Дайън си бяхме поръчали китайска кухня и мексиканска бира в остъкленото кафене на второ равнище на терминала. Седяхме до огромната витрина, откъдето се виждаше малък търговски център с магазинчета и щандове за вестници, и наблюдавахме несекващия поток пътници, поели към изходите за външните полети. Един етаж под нас се падаше фоайето, където Морис Робишо твърдеше, че се е запознал с белия мъж, давал му всеки божи ден в продължение на седмица по сто долара. Колкото повече си мислех за Робишо, толкова повече се убеждавах, че тоя човек не е наред. Ако беше китаец, щеше да се казва Тъп Гал Ош.

Разказах на Дайън за последните убийства на еквадорци, за телефонния разговор с Шафино и семейните проблеми на Бауза. Разказах му и за тайната си среща с Макгиган, настоял да работя заедно с Карлайл Тейлър. После му подадох медицинското заключение и допълних, че според Макгиган Робишо е невинен и се опитват да го натопят.

— Щом е тръгнал да ти разправя такива неща, значи си има едно наум — вметна Дайън. — Издигнал се е толкова много не защото има добро сърце. Затънал е до гуша в кръв. Мен ако питаш, хич не му вярвай, инак ще те хързулне. Между другото, искаш ли да ти кажа какво мисля за телефонния разговор с Шафино?

— Слушам те.

— Хвърля ти прах в очите — оповести баща ми. — Опипва почвата да види дали ще се хванеш на въдицата. Според мен писмото не е у него.

— Откъде тогава знае за двайсет и петте бона?

— Откъдето знаем и всички ние — усмихна се Дайън. — От статията на Карлайл Тейлър. Забрави ли тая малка подробност?

Изведнъж ми се отяде. Дайън беше прав. Онзи кретен ме беше преметнал.

Дайън се почука с пръст по слепоочието.

— Сече му пипето на нашия човек. Грешка няма. Направи така, че да гръмнат еквадорците направо пред очите ти. После ти се обажда по телефона тъкмо защото знае, че гледаш какво става и вероятно си развълнуван и притеснен. Че не мислиш трезво. Издебнал те е точно когато най-малко го очакваш.

— Страшен номер ми извъртя — завайках се аз.

— Я да те питам нещо. Защо не ти е прочел истинското писмо? Защо не е използвал думите на самата Линда, та с тях да те прониже право в сърцето? Ако е имал възможност, е щял да го направи — такъв си му е стилът.

Боби Шашмата ме беше надхитрил. С лекота. Дори не му се беше наложило да се пъне особено. Беше ми пробутал някакви свои предположения, гарнирани с щипка истина, и аз се бях хванал. Хич не ми се мислеше какво ще ми извърти, ако наистина разполага с доказателства и с време да обмисли всичко. Боби Шашмата. Черен като пъкъла и тъмен като нощта.

Дайън продължи, както дъвчеше кафявия ориз:

— Сам помисли! От управлението още не са те подгонили, Макгиган и Хейдън не са те търсили по телефона, профсъюзът не ти е предлагал да ти осигури адвокат. Няма и журналисти. С други думи, знаем едно със сигурност. Писмото не е попаднало в управлението.

Той продължи да си хапва сладко-сладко от пилето с лимон. Аз си бях поръчал телешко с подправки, но почти не го бях докоснал. Дайън ми рече да не съм се притеснявал, той щял да го дояде.

— Хич не му се плаши на Шафино — продължи да ме успокоява той. — Не ти е казал нищо, което да не знаеш. Избий си от главата, че ще те прати зад решетките. Иска сам да се натикаш между шамарите, а ние и двамата знаем защо.

Да, знаехме. Мъжкарската гордост на Шафино му налагаше да ме убие собственоръчно, задето съм спал с жена му. За повечето хора, изпаднали в такова положение, това щеше да е предостатъчно. Но не и за Боби Шашмата.

Копелдакът му с копелдак първо искаше да ми разкаже играта. Да ми разкатае фамилията. И чак тогава щеше да ме убие.

Някой е написал, че мъжете отиват на война само защото ги гледат жените. Ето такъв беше и Шафино. Имаше развихрено въображение. Представяше си, че Линда го гледа отнякъде как ми натрива носа и ме прави за пет стотинки.

— Разликата между един сицилианец и слона е, че слонът все някога забравя — каза Дайън. — А сицилианецът — не. Шафино го смята за свой дълг да ти го върне тъпкано. Докопа ли се до писмото, няма да го занесе в полицейското управление. Най-малкото в този живот. Но ти не бери грижа, все ще намери начин да го използва срещу теб. Междувременно ще ти трови живота. Още повече че си си признал как си задигнал парите. Защото в телефонния разговор Шафино е изтръгнал от теб точно това — да изплюеш камъчето и да си кажеш за мангизите.

Две новини — добра и лоша. Добрата новина: поне засега можех да не се притеснявам, че ще ме подведат под отговорност. Лошата: бях позволил Шафино да ме надхитри и да направи така, че да не мисля. Виж, сега мислех и бях вбесен. Кой знае защо, това ми върна апетита.

Изядох си почти цялото говеждо с подправки, после излапах и чиния пресен ананас, като ги полях с бира. Не си падах по китайската кухня чак толкова, колкото Дайън, но си ядях и пиех каквото ми се ядеше и пиеше. Напоследък обаче носът ми нещо се червенееше и покрай това се питах дали и аз като повечето ченгета няма да се докарам дотам, че да си съсипя черния дроб и да пелтеча — все признаци на жадната душа. Казах си — голям праз като се докарам! Падах си по чашката, защо да умувам дали носът ми е червендалест!

Продължих да си хапвам и пийвам, докато Дайън ми разказваше какво е научил за Джина Бранч, двайсет и две годишната топлес танцьорка, която Бауза чукаше. Името й се кипрело върху заема, теглен за апартамент в Манхатън, и върху квитанцията на колагенови инжекции, които да й увеличат брадичката, но и двете били платени от Хесус. Пак той плащаше кабелната телевизия на Джина. Насладите на любовта му струваха скъпичко.

— Колкото до Джули и Шафино, няма документи, от които да личи, че са свързани — допълни баща ми.

— Точно за това му викат Боби Шашмата.

— Да де. Но и аз не съм вчерашен, успях да се добера до едно-друго.

— Не се и съмнявам — ухилих се аз.

— Джули не работи никъде — уточни Дайън. — Не е работила и ден през живота си. Най-малкото на хартия. И въпреки това тегли банков заем без гаранти, без да ипотекира нищо, и то от днес за вчера.

— И отпуснали ли са й го?

— Още същия ден.

— Кой от нас не обича чудесата! И колко са й отпуснали?

— Двайсет бона, моля ти се.

— Това вече обяснява джипа.

— Изтеглила е парите преди пет седмици — продължи Дайън. — Горе-долу по времето, когато е купила джипа от автосалон в Лонг Айланд. Две седмици по-късно си изплаща заема. До последния цент. В брой, плюс лихвата.

— Шафино — уточних аз. — Той дава двайсет бона на банкера, който после ги връчва на Джули под формата на фиктивен заем. Тя си купува джипа, след което Шафино й дава още двайсет бона. Момичето ги носи на банкера, който си удържа хилядарка за услугата, а останалите връща на Шафино. Чиста работа. Случайно да знаеш името на банкер, приятелски настроен към Джули?

— Да, по една случайност го знам.

Дайън си сложи очилата за четене и се вторачи в тефтерчето.

— Работи в „Кортлайн Тръст“ в Манхатън. Но не е някакъв книжен плъх или дребен чиновник. Заема поста пръв вицепрезидент и се казва Рафълсън. Харви Рафълсън.

Възкликнах „право в десетката“ и попитах баща си дали е сигурен за името.

Бил сигурен.

— А ти откъде го познаваш тоя тип? — поинтересува се Дайън.

— От Гавилан.

Обясних му как Мънро се е обадил у Бауза и е започнал да нервничи за Харви, който искал някой — Бауза или Шафино, да уреди не знам какво си. Въпросният Харви също работел в банка. Точно както Харви на Джули. Щом е набъркан и Шафино, значи става дума за един и същ човек.

Дайън отгърна страницата в бележника си.

— Джули има две сметки при Харви Рафълсън — каза той. — И двете са на нейно име. В едната има пет хиляди и малко. В другата — към шест хиляди долара. Прави вноски всяка седмица, понякога на десетина дни. Все по осемстотин-хиляда долара. И винаги в брой. — Баща ми затвори тефтера. — А уж се води безработна.

— Шафино я използва за куриерка — поясних аз. — Наред с другото.

— Това му е хубавото да си проститутка — засмя се Дайън. — Продаваш си стоката, пък тя пак си е твоя. После отново я продаваш.

— За друго ти говоря. Харви е наясно за какво става въпрос. И той е в играта. Затова и е подписал фиктивния заем на Джули. Човек на Шафино е. Я виж какво ще ти каже компютърът на Маргарет за него.

Дайън рече, както си беше натъпкал устата с броколи и спагети:

— Какво търсиш?

— Нещо, което да ме отведе в кметството.

— Веднага ще ти го дам. Рафълсън е гъст с ония в кметството.

— Без майтап?

— Какъв ти майтап! Заедно с Мънро събира средства за преизбирането на Тъкър — допълни баща ми.

Вдигнах чашата като за наздравица.

— Не си поплюваш, тате!

— При нас работят едни либералчета — рече ми той. — Педали нещастни! Подкрепят Тъкър, понеже бил негър. Кажеш ли им да ти посочат някаква по-човешка причина, те гледат, сякаш си превъртял. Навиват ме и аз да съм помагал и да съм се включел в предизборната кампания. Пак извадих късмет. Един ми даде покана за приема за набиране на средства в подкрепа на Тъкър, ще бъде в края на седмицата у Рафълсън, живее във Вилидж. Казах им, ако закъснея, да започват без мен.

— Макгиган е бил прав — отбелязах аз.

— За какво?

— Че всички нишки водят към кметството. Убийството на Линда, Студентите на разменни начала, Робишо. А сега можем да добавим и Рафълсън, банкера, който е приятел с всички. Междувременно не е зле да видим къде водят и парите. Това е сърцевината на моето разследване. Сигурно има хора, които си мечтаят да видят Тъкър кмет втори мандат, но Шафино не е сред тях. Набутал се е заради парите.

— И си ги получава — съгласи се баща ми. — По петдесет бона на удар.

— Ами ако драпа за още? — казах аз. — Подметна, че съм му подливал вода за бъдещето. Май се цели по-нависоко. Точно заради това застана между мен и Джули, пак по същата причина го подканват да уреди нещата с Харви.

— Дали пък банкерът не им създава главоболия? — предположи Дайън.

— Съмнявам се. Хора като Мънро и Харви са един дол дренки, погаждат си се чудесно. Дори и да са объркали нещо, все ще намерят общ език и ще се измъкнат от положението.

— Освен ако не се налага да му духнат под опашката на Харви. И тук в целия си блясък се появява наш Боби Шашмата.

— Така си е. Но мен ако питаш, работата е по-дебела и не се свежда до малките пътешествия на Шафино до Вашингтон. Искам, не искам, май ще се наложи да си побъбря с тоя Харви.

Погледнах зад рамото на Дайън — ей така, колкото да се намирам на работа. Ние, ченгетата, винаги си имаме едно наум. Знае ли човек какво може да се случи, винаги трябва да си нащрек и да си отваряш очите на четири. Пазиш си гърба, очакваш най-лошото, не се доверяваш на никого. След време ти става втора природа да си предпазлив — дори насън.

Та затова погледнах зад Дайън и видях жената. Вървеше към кафенето, но явно не смяташе да влиза вътре, щеше да ни подмине. Но щеше и да ни види, нещо, което не исках да става. Както винаги, беше облечена много изискано, с червено палто до глезените, носеше червена филцова шапка с мъничко черно перце и тъмни очила. Крачеше като хала — бързаше жената.

Беше Карлайл Тейлър, явно бе дошла по някаква задача.

Скрих си лицето зад листа с менюто. Макгиган да си разправя каквото ще — лично аз смятах да започна да си сътруднича с Шварценегърката, когато сам реша.

Със сигурност не ми се щеше да ни вижда тук. Поне докато се опитваше да ми лепне убийството на Линда. Дали не страдах от мания за преследване? Няма такова нещо. Който е живял достатъчно дълго, параноята му си е напълно оправдана.

Предупредих Дайън, че зад него се задава репортерката. Понаведи се, помолих го. И не вдигай глава, докато не ти кажа. Баща ми си затули лицето с длан и само дето не топна глава в чинията.

Надзърнах иззад менюто. Карлайл Тейлър не носеше багаж и билет. И понеже се намираше в района на местопрестъплението, предположих, че е дошла да търси сведения, които да докажат, че Робишо си е невинен, а аз съм убиец. Явно бе погълната от малкия си свят и беше сляпа и глуха за всичко останало. Изобщо не беше забелязала, че е в опасност.

Подмина кафенето, без да ни види.

Дайън надигна глава от храната и зърна лицето ми.

— Какво има?

Отвърнах, че колкото по-бързо настигнем Карлайл Тейлър, толкова по-големи ще бъдат шансовете й да остане жива. Изхвърчах като тапа от кафенето, баща ми хукна след мен.