Марк Олдън
Американска полиция (26)

26.
Грабвай парите и бягай

Долен Ийст Сайд е най-грозният квартал в центъра на Манхатън. През годините той вероятно се е променил най-малко. Преди век тук е имало бордеи за евреи имигранти. Днес пък има бордей за пуерториканци, нанесли се в порутените жилищни блокове без асансьори, за възрастни евреи, които нямат пари да се преселят другаде, и за бездомници негри, които живеят по кашони.

Маркос Куевас и Пако Ниевес се укриваха в Алфъбит Сити, района между авеню Ей и авеню Ди, където наркопласьорите продаваха дрога денонощно и спираха само ако стоката свърши. Повечето сгради представляваха изкорубени черупки, които отдавна бяха необитаеми. Бездомниците си бяха сковали паянтови колибки или бяха струпали кашони по пустеещите парцели и се трупаха да се постоплят край огньовете, запалени в празни бидони от нафта — така човек разбираше, че за всички тук винаги е зима и нощ.

Дойдох на мястото на акцията точно преди залез-слънце, още беше страшен клинч. Еквадорците се бяха сврели в шестетажна сграда — единствената съборетина върху голия парцел. Нямаше входна врата, осветление или стъкла по прозорците. Отзад на честна дума се крепеше почерняло аварийно стълбище, едната стена беше изрисувана с негърски вариант на паметника на планината Ръшмор, където ликовете на мъртвите бели президенти бяха заменени с Нелсън Мандела, Малкълм Екс, Маркъс Гарви и Боб Марли. Наркодилърите се бяха изпарили от улицата пред жилищния блок и полицията бе отцепила района, така че и пиле не можеше да прехвръкне, камо ли някой да влезе или да излезе от сградата.

Отидох да се обадя на Собкавич. Той ме посрещна ледено, каквото беше и времето, явно не му беше до любезности. Прати ме да наблюдавам акцията от бакалията срещу блока, аз не възразих. После насочи вниманието си към широкоплещест детектив в пристегнато с колан кожено яке, който току-що се бе върнал от оглед на сградата. Простих на Собкавич за хладното посрещане, и аз на негово място щях да се държа така. Той трябваше да залови двама въоръжени бегълци, и то така, че никой от хората му да не пострада. Ако станеше заварка, на него, а не на мен щяха да му трият сол на главата.

Тясната мръсна бакалийка вонеше на чирози и кокосови орехи. Бях сам със собственика на дюкянчето — Джърман Монталво, редкозъб пуерториканец, който явно не се охарчваше за отопление. Беше облечен с пуловер, ръкавици и червена скиорска шапка. Стоеше като на тръни и се усмихваше криво — от сто километра си личеше, че има какво да крие. Подозирах го, че върти търговийка с дрога — подозрение, потвърдено и от това, че човечецът току местеше очи от мен към витрината, където бяха изложени овесени ядки и кутии с прах за пране. Витрините тук понякога са своеобразен код — от тях ще разбереш каква точно дрога се продава вътре.

Казах на Монталво да си отпусне душата — че не се интересуваме от него. Ако се интересувахме, досега да съм извадил заповедта за обиск. Казах му освен това да гледа към отсрещната страна на улицата, понеже патакламата ще бъде там. Той ме почерпи бира. Още отворил — не отворил уста да му река, че предпочитам кафе, и се чу: тра-та-та-та. Стрелба. Откъм жилищния блок. Обърнах се и що да видя, от прозореца на последния етаж се показа някакъв тип, който с оглушителен писък запада към земята с разперени ръце и крака. Пльосна ничком върху покрива на полицейски автомобил без отличителни знаци, от удара единият му крак се промуши през предното стъкло. Фрасна с глава въртящия се полицейски буркан, който стана на сол. Покривът и предното стъкло се оплескаха целите с кръв. Алармата на колата се включи.

Полицаите застинаха. После настана невероятна олелия.

Ченгетата се втурнаха към жилищния блок: кой от входовете, кой от неработещите изтърбушени магазини и спрените коли — бяха в пълна бойна униформа с каски на главите, детективите пък бяха с бронежилетки, стискаха пистолетите и спрея със сълзотворен газ и подритваха празните кутийки от бира, докато тичаха, подрънквайки с белезниците, пълнителите, флаконите с невропаралитичен газ и палките, накачени по кожените им колани. На прозореца, откъдето човекът бе скочил, се подаде униформен полицай, който надзърна надолу, поклати глава и се обърна да каже нещо на човека, застанал отзад.

Излязох от бакалията на студения вятър, който аха, и да ми отвее шапката, и от който в очите ми избиха сълзи, и понечих да прекося улицата, за да погледна отблизо мястото, където скочилият беше издъхнал. Но реших да не се приближавам. Сега не му беше времето да разговарям със Собкавич. Щях да го поразпитам по-късно, когато нещата се поуспокоят.

Не само аз, но и някои от ченгетата не смееха да се доближат до трупа. Вероятно им беше за пръв път да виждат „турта“, както наричаме смъртниците, скочили от високо и обезобразени до неузнаваемост. Животът не се свежда само до това да си избуташ двайсетте години до пенсийка и после шапка на тояга. Животът на ченгето се състои от грозни подробности. Ей като тази тук.

Някои неща ми пречеха да видя мястото ясно. Слънцето клонеше към залез, бях на отсрещния тротоар, мъртвецът бе наобиколен от хората на Собкавич. Въпреки това знаех, че човекът, дето е скочил, не е ченге. Преди да се струпа навалицата, бях успял да разгледам дрехите му — личеше, че са купувани по разпродажби. Евтини дънки, бели чорапи, маратонки — от най-долнопробните.

Мъжът бе облечен с още нещо, което тутакси прикова вниманието ми: зелено-бяло подплатено яке със снимка на бразилския национален отбор по футбол на гърба. Бях го виждал и друг път, докато бях оглеждал вещите на Тонино Куевас и се бях натъкнал на снимка на по-малкия му брат Маркос. Момчето се усмихваше през рамо и сочеше фотография на бразилския отбор като тази тук. Спомних си още нещо от снимката — лицето на Маркос, хлапашко такова, грейнало от радост, готово да направи всичко в името на младостта.

Бях почти сигурен, че не е скочил сам. Сетих се за стрелбата отпреди малко и си рекох, че който е пратил Маркос през прозореца, е теглил куршума и на Пако Ниевес. Всичко беше ясно — ченгетата бяха инсценирали самоубийството и убийството на двамата еквадорци, само и само да не пострадат Студентите на разменни начала.

Телефонът в бакалията иззвъня. Джърман Монталво ми обърна гръб и грабна слушалката върху апарата до касовия апарат. Сви длан на фуния, затули устата си и зашушука. Виж го ти нахалникът му с нахалник, пласира дрога направо пред очите ми! Явно бе превъртял.

Но търсеха мен.

Поех от Монталво слушалката — реших, че е Собкавич, звъннал да ми каже какво става. Оказа се обаче, че не съм познал.

— Детектив Мар — казах аз.

Мъжът в другия край на линията се изкикоти като ненормален.

— Ей, Умнико! Как я карате там на гъза на географията?

Шафино! В бакалията стана по-студено. Усетих остра болка там, където Алдо ме беше фраснал по главата. Ушите ми писнаха.

Шафино се обаждаше, за да ми натрие носа, да се поперчи и да се увери, че съм разбрал за какво става въпрос. Хората му току-що бяха пречукали Ниевес и малкия брат на Тонино, и то пред очите ми. И въпреки това нямаше да си теглят последиците — къде ти, и косъм нямаше да падне от главите им.

Шафино не се задоволяваше да се прави на много умен и неотразим насаме в къщата си. Искаше да ми покаже и на мен колко е добър. Да ми натрие носа, та да разбера, че с него шега не бива.

Където и да отидех, той изникваше сякаш от дън земя. И винаги беше една крачка пред мен. Това вече ми играеше по нервите.

— Бих ти пожелал приятен ден — допълни Шафино, — но така прехвърлям цялото напрежение върху теб, а както гледам, вече си доста напрегнат. Така де, току-що те прецакаха. Изпързаляха те лошо, таковаха ти таковата. И то пред цял взвод ченгета. Между нас казано, напоследък нещо не ти върви.

— Какво искаш от мен?

— Искам и аз да усетя положителната енергия, която се излъчва от онова местенце там.

— Майната ти.

— Бре, бре, бре! Бива ли да говориш така на човек, който е сто пъти по-умен от теб?

— И е изключително скромен.

— И пипа точно като хирург. Ще ти потанцува степ върху торта и дори няма да повреди глазурата.

— Също като Хитлер. Пък виж докъде се докара той!

— Я недей да злословиш срещу Хитлер! — засмя се Шафино. — Ако не беше той, днес нямаше да го има Израел. И добри неща е направил човекът.

— Очисти Куевас и Ниевес колкото да предпазиш Бауза. Твоите ченгета сега са тук, на улицата. Колцина ли ме държат под око?

— Навремето един мъдрец е казал, че животните надушват, когато някого го е страх, а мацките — когато няма пукнат грош в джоба си. Ето, и аз надушвам чак от Бруклин, че се тресеш от страх.

— Какво, да ме е страх от теб? Я не се занасяй! Знаеш ли? Дай да се съберем и да си изясним нещата!

— Божичко, да можеше Линда да те види отнякъде! Целият плувнал в пот, плаши се и от сянката си. Да не би да го следя. Хайде, признай си. Напоследък спиш с едно отворено око, и то заради кого — заради Боби Шашмата!

Реших да не го жаля и да го настъпя по болното място.

— Да, спях с жена ти — подвикнах. — И си прав, наистина плуввах в пот. Слушат ли ти се подробности?

Оня замълча. По едно време дори си помислих, че е затворил. После обаче Шафино си пое дъх и заговори с леден мъртвешки глас:

— Браво на теб, добро попадение. Но ако искаш да си мериш силите с мен, трябва да се качиш в по-висока категория, нещо, което според мен не ти е по силите. Винаги ще ти водя с едни гърди. Не ти остава нищо друго, освен да ми гледаш гърба. Почнеш ли да ми мътиш водата, мисли му, зле ти се пише. Но и да не ми се бъркаш, вече си чукал жена ми и това няма да ти се размине току-така. Нищо, наистина нищо не може да спаси тъпия ти задник. Ясен ли бях?

— Ясен като бял ден. Ти си там, аз — тук. Това ми е ясно. Я да се срещнем на четири очи. Само ние двамата.

— О, не бери грижа, и това ще стане — отвърна Шафино. — И тогава вече ще има да съжаляваш, че изобщо си ме срещал. Междувременно можем да си поговорим как си оплескал всичко. Но късно е, чадо!

— Наистина трябваше да те убия още на гробищата — казах аз. — Това ли имаш предвид? Сигурно си прав.

Шафино пак се изкикоти като ненормален. Беше в купонджийско настроение. Каква ти скръб, какъв ти траур!

— Отваряй си очите на четири — закани ми се той. — Обрал си Кабрера Хлапето, нали? Колко му задигна, двайсет и пет бона ли? Бива ли да си такъв левак! В сейфа е имало доста мангизи. Трябвало е да ги грабнеш и беж да те няма. Да откраднеш двайсет и пет бона ти трябва точно толкова време, колкото и да задигнеш петдесет хилядарки. Нали?

Още малко, и да изтърва слушалката. Шафино бе намерил писмото на Линда.