Марк Олдън
Американска полиция (25)

25.
Какво печеля аз?

Преди пет години Хейдън и Бауза бяха работили заедно в Бюрото за борба с организираната престъпност в Бруклин и към тях бе прикрепена информаторка на име Айда Дилачо, двайсет и четири годишна червенокоса чиновничка в окръжната прокуратура в Бруклин. Беше обвинена в кражбата на поверителни документи, които предала на Алфонс Карнелия, известен още като Али Хлапето, дребничък двайсетгодишен автоджамбазин, нейно основно гадже.

Али Хлапето пък бе дал документите на Оги Латемпа Дребосъка, петдесетгодишен италианец с малогабаритни размери, оглавяващ една от бандите на престъпния клан Дручи. Оги Дребосъка си беше психар, откачалка със слабост към Пучини и към това да натиква враговете си в багажника на автомобил, който после да пуска през преса за метал, а след това, щом колата стане на хармоника, и през пещ за претопяване на старо желязо.

Айда Дилачо склонила да си сложи подслушвателно устройство и да свидетелства в съда срещу Оги Дребосъка. В замяна от окръжната прокуратура й обещали да снемат всички обвинения срещу нея и да я възстановят на работа.

Онова, което се случило след това, било непредизвестено и неочаквано като старостта. Всичко започнало, когато бременната жена на Хейдън взела да ражда и той трябвало да я закара в болница в Куинс, оставяйки Бауза и Айда сами в нейното жилище. А завършило с това, че жената на Хейдън му родила трета щерка, а Айда била намерена сама в заключената стая — била издъхнала от свръхдоза хероин, а спринцовката още стърчала от ръката й.

Съдебният лекар не открил следи от чужда намеса и записал в заключението си, че смъртта е предизвикана от самата пострадала. Стаята била заключена отвътре. Ключалката не била пипана. А Айда си била известна наркоманка. Така случаят бил обявен за приключен.

Но окръжният прокурор бил на друго мнение. Той се опитал да лепне смъртта на Айда на Хейдън и Бауза с твърдението, че двамата не са опазили основната му свидетелка и така са попречили да тикне Оги Дребосъка зад решетките, нещо, което той се опитвал да направи от години. Хейдън и Бауза били обвинени в непредумишлено убийство, но от това не излязло нищо. После им предявили друго обвинение — че са заличили веществени улики и не са изпълнили служебните си задължения. Пак нищо.

Когато постъпваш в Нюйоркското управление на полицията те предупреждават, че сгазиш ли нещо лука те чака наказание, по-страшно и от адските мъки. Друг път! Онова, което сполетя Хейдън и Бауза, далеч не бе чак толкова ужасно. Преместиха ги в друг участък и ги отстраниха от работа за трийсет дни, през които бяха лишени и от възнаграждение. Към служебните им досиета беше приложено мъмрене в писмен вид. Бълха ги ухапала! В скалата на наказанията тяхното се вместваше някъде между това да те накарат да обиколиш три пъти на бегом плаца и да сгънеш пътна карта.

Оказа се, че Айда е починала от доза хероин, примесена със стрихнин в количества, достатъчни да тръшнат цял училищен духов оркестър. Човек да си рече, че Айда е поредната наркоманка, получила от живота онова, което е искала, и умряла от него. Но под сурдинка се шушукаше, че Бауза й е пробутал нечистата дрога по нареждане на Оги Дребосъка, който ненавиждаше до смърт информаторите, и след като е запушил устата на Айда, е бил възнаграден от щедро по-щедро — с четвърт милион в зелено.

Оги Дребосъка стоварил върху Али Хлапето цялата вина за бъркотията с Айда и за това, че му е излязло през носа да се отърве от нея. Пак според слуховете му го върнал тъпкано — след последната им среща Хлапака бил натикан в багажника на шевролет марка „Нова“ и въпреки че се разпищял колкото му глас държи, бил откаран на гробище за автомобили в Ред Хук. След броени минути Оги Дребосъка се изпикал върху шевролета, смачкан на хармоника от преса за метал, и после се разпоредил автомобилът да бъде откаран в Ню Джърси, където да бъде претопен.

— Когато очисти Айда — рече Хейдън, — Бауза заложи на карта кариерата ми. Няма ден, в който да не си мечтая да му изтегля гръбначния стълб през розовия му задник.

— Побързай, защото Бауза си търси белята и нищо чудно в скоро време да си получи заслуженото — предупредих аз. — Прави се на голямата работа. Харчи два-три пъти повече, отколкото изкарва в полицията. Затънал е до гуша в далавери.

Хейдън се облегна на стола и завъртя пастела между дланите си.

— Не се и учудвам. Пак старата песен — отбеляза шефът ми.

Кимнах.

— Мацки, хазарт, пътешествие в далечни страни. Сдобил се е с имоти в Пуерто Рико и с нов-новеничък ягуар. Проверих го с компютъра, нашият приятел не си знае парите. При всички положения разполага с повече мангизи, отколкото печели детектив втори ранг.

Казах, че Бауза живее на широка нога и няма начин да не привлече вниманието — или ще иде зад решетките, или ще му теглят куршума. Трябваше да го пипнем, докато това все още е възможно.

Хейдън се съгласи.

Предложих да попритиснем и Джонатан Мънро. Да му дадем да разбере, че затворът не е място за едно еврейче с изтънчени обноски. А също да се заемем с мацето на Бауза. И с брата и братовчеда на покойния Тонино Куевас. Не бе изключено те да са виждали Бауза заедно с Тонино. Затова и трябваше да побързаме и да открием нелегалните имигранти преди Студентите на разменни начала.

Съобщих, че разполагам с показанията на директора на хотел „Лангам“, че е виждал Бауза с Тонино и Лурд. Свидетелството на директора не доказваше, че Бауза има пръст в убийството, затова пък доказваше, че лъже, като твърди, че не е намерил момичето.

— Пообиколи Таймс Скуеър със снимката на Бауза — нареди ми Хейдън. — Открий още хора, които са го виждали в района.

Съгласих се, че не е зле да го направя.

— Ами онази жена? — попита Хейдън. — Дето ти е казала, че докато е била в не знам кой си нощен клуб, е чула как Бауза и някакво друго ченге си говорят за Студентите и се уговарят да очистят фондовия посредник от Вашингтон? Как мислиш, дали това не е жената на Бауза?

Негодникът му с негодник! Искаше да ме хване натясно. Ако отговорех отрицателно, Хейдън щеше да се усъмни. Потвърдях ли предположенията му, щях да натопя Гавилан и майка му. Реших да оставя Хейдън да си налучква на воля, колкото му душа иска.

— Всичко е възможно — рекох му. — Бауза се изръсва с цяло състояние, само и само да угоди на любовницата си, значи мисли с оная си работа. Няма да се учудя, ако жена му е решила да си отмъсти.

— Въпросната жена е споделила с теб, че е била в жилището на Бауза и съвсем случайно е видяла цяла камара пари в брой на леглото. А до парите се мъдрели изрезки от вестници за две-три убийства, извършени във Вашингтон. Кой би могъл да надзърне в спалнята освен жена му?

Кимнах. Сега му беше паднало на Хейдън да се прави на голям умник.

— Не твърдя, че е била жена му — допълни шефът ми. — Би могло да е някоя от любовниците на Бауза. Той я зарязва и тя му го връща тъпкано. Звънва ти и пропява. Твърдя само, че същото би могла да направи и жена му.

В Нюйоркското управление на полицията ще срещнете и пълни глупаци. Но Хейдън не беше от тях.

— И още нещо — вметна той. — Дръж под око Шафино.

Ухили се до уши. Беше ме заварил неподготвен и сигурно ми бе проличало от израза. Наложих си да не се издавам, че съм се сепнал. Не беше чак толкова лесно.

— Какво общо има Шафино с всичко това? — престорих се на изненадан.

— Каквото и да се шушука за мен, не си посвещавам цялото време на това да правя мили очи на началството. Шафино и Бауза от години работят заедно. Всички знаят, че са си гъсти. Били са заедно и преди две вечери, когато бе убита жената на Шафино. Били са с още три-четири ченгета, ходили са на хокей, седели са в една от ложите. Познай кой е платил за нея!

— Кой?

— Джонатан Мънро. И той е бил с тях на мача.

Още нещо, което не знаех. Значи и Мънро присъстваше в алибито на Шафино. Това вече ме притесняваше. Крупен предприемач и Боби Шашмата заедно с още неколцина полицаи пред погледите на всички в претъпканата до краен предел зала в „Гардън“. Изпипано до съвършенство. Боби наистина нямаше грешка.

— Щом Бауза е в бандата на Студентите — вметна Хейдън, — значи и Шафино е забъркан. Няма как иначе, Бауза му играе по свирката. Доколкото знам, двамата са собственици на някакъв топлес клуб в Ийст Сайд. Казва се „Ралото“. Не е зле да провериш.

Не бях изненадан, че Хейдън е в течение на далаверите на Бауза. Мразиш ли някого, както Хейдън мразеше Бауза, се стремиш да се поставиш на негово място, да предугаждаш мислите му. Както Шафино правеше с мен.

Докато разказвах за Студентите, съвсем преднамерено не бях отворил дума за Шафино. Нямах друг избор. Ако исках да не топя Гавилан.

Нямах и никакви доказателства срещу Боби Шашмата, все пак той не беше толкова тъп като Хесус. Не оставяше след себе си никакви документи, нищо черно на бяло, никой не го бе забелязал на мястото, където е било извършено убийството. Нито пък точеше лиги над изрезки от вестници, където пише за убитите от него хора. Гавилан можеше да свидетелства, че е видял как Шафино и Бауза се карат за убийство по поръчка. Но не беше нужно да си Айнщайн, за да знаеш: и двамата полицаи ще се кълнат и в родната си майка, че не е имало такава разправия. Ха познайте на кого щяха да повярват — на тях или на едно дете, което ненавижда ченгетата и прилича на престъпник умален формат в дънки със смъкнато дъно.

Покрай името на Шафино се сетих и за медицинското заключение за убийството на Линда, което ми бе дал Макгиган. Бе достатъчно да го прочета, за да видя, че веществените доказателства по случая или се укриват, или се фалшифицират. За капак и разследването се водеше през пръсти. Невинен или не, Робишо щеше да опере пешкира.

Пет пари не давах за правата му и дали ще получи справедлив процес. Поне според мен тъкмо той бе убиецът на Линда и аз нямах намерение и пръста си да помръдна, за да го измъквам от кашата, в която се бе забъркал. Виж, притесняваше ме твърдението на Макгиган, че смъртта на Линда води не другаде, а към кметството. Умът ми не го побираше как отрепка като Робишо се е сдушил с бандата на Студентите. Междувременно реших да не затварям очи за знаците, че не бива за нищо на света да се доверявам на Макгиган.

Според окръжния прокурор Лаковара убиецът на Линда я е нападнал точно когато тя го е очаквала най-малко и затова не е могла да окаже съпротива. В медицинската експертиза, с която разполагаше Макгиган, се казваше точно обратното — че по ръцете и дланите на Линда има драскотини, явно нанесени при съпротива, а под ноктите й има тъкан на друг човек, че преди да умре, тя се е бранила със сетни сили срещу своя нападател така, както се беше бранила срещу мъжа си, който често я побийваше, и срещу полицейското управление, оспорило й правото да работи в него. Помислих си каква смелост се е искала, за да се бори с всичко това, да изживее целия този ад и пак да съхрани способността си да обича — налегнаха ме такива угризения на съвестта, че чак ми притъмня.

Дали ако бъдеше огласено, медицинското заключение на Макгиган щеше да промени нещо? Надали. Може и да живеехме през деветдесетте години на XX век, но има неща, които са вкоренени дълбоко в съзнанието ни — чернокож, обвинен, че е убил бяла полицайка, можеше да стори само едно: да се моли да стане чудо, защото нищо друго не беше в състояние да го спаси.

Според медицинското заключение убиецът на Линда я е сграбчил за глезените и я е дръпнал с все сила, така че главата й се е ударила о цимента. Хватката му е била толкова здрава, че по глезените на Линда са останали синини. Подобно на всички, решили, че убиец на Линда е Робишо, и аз не се бях вторачвал в подробностите. Чернокож престъпник, бяла жертва — всичко е ясно. Точка по въпроса.

Но имаше неща, които, откъдето и да го погледнеш, не се връзваха.

Например че Робишо е висок метър и седемдесет и тежи петдесет и четири килограма. Че е педал и заради дрогата и евтиния алкохол направо бере душа. Линда бе по-висока и яка, редовно тичаше за здраве, поддържаше се в отлична форма, бе висока метър седемдесет и пет и тежеше шейсет и пет килограма. Или Робишо беше по-як, отколкото изглеждаше, или беше извадил късмет и бе изненадал Линда.

Според заключението, предоставено ми от Макгиган, убиецът бил десничар. А в окръжна прокуратура го водеха левичар, какъвто беше Робишо. Всички бяха единодушни, че убиецът не е бил с ръкавици. Затова и нямаше затруднения с пръстовите отпечатъци открити по оръжието, с което е било извършено убийството — нож за линолеум, който струваше осем долара и можеше да бъде купен във всяка железария. Отпечатъците бяха на Робишо. Но според доклада на Макгиган по кончовите на ботинките на Линда не е имало никакви отпечатъци.

Пак само в доклада на Макгиган се споменаваха и други факти — например кога е настъпило вкочаняването на трупа и че на местопрестъплението няма кръв, нещо, което бях забелязал и аз. Смятаха да изследват ДНК и тъканта, намерена под ноктите на Линда — това можеше да потвърди вината на Робишо или веднъж завинаги да го оневини.

Не знаех дали бездомникът е невинен или виновен, знаех обаче, че в полицията са претупали на бърза ръка разследването.

— Разбра ли и кои са другите ченгета в бандата на Студентите? — поинтересува се Хейдън.

— За двама съм сигурен. Алдо Синатра и Лари Арънс.

— Лари Смъртоносния ли! Пак ли тоя? Колкото до Алдо, чувал съм, че сте имали сметки за разчистване. Заради братовчед му Дани Балдазано.

Обясних, че двамата с Дали Балдазано сме работили заедно, докато той не е наел двама главорези латиноамериканци да ми вържат колумбийска вратовръзка — сиреч, да ми прережат гръкляна, да ми изтръгнат езика и да ми го вържат на джуфка около врата. Бях очистил единия наемен убиец и бях ранил втория, а после бях свидетелствал на процеса срещу Дани, че е взимал подкупи. Сега той си излежаваше присъдата в Атланта, където му бяха разказали играта — и Алдо винеше за това не друг, а мен.

— Как успя да свържеш Алдо и Лари Смъртоносния с бандата на Студентите? — полюбопитства Хейдън.

Този път казах истината — е, малко разкрасена.

— Роднините на Линда са се събрали на бдение в къщата на баща й — поясних аз. — Днес сутринта отскочих дотам да изкажа своите съболезнования и се натъкнах на Алдо и Арънс. Та те ми казаха да съм оставел на мира Бауза и да съм престанел да подпитвам за Студентите на разменни начала. Имаше кратка словесна престрелка, после си тръгнахме всеки по пътя.

— Както гледам ти е пострадала главата — отбеляза Хейдън. — Непрекъснато я пипаш.

Докоснах се отзад по тила. Болеше, та не се траеше. Само да ми падне тоя Алдо в ръчичките!

— Явно сте си побъбрили — допълни шефът ми. — При всички положения няма да е зле да спипаш изчезналите роднини на Куевас.

— Да, по-малкият му брат и братовчед му.

— Не е важно дали са видели Бауза заедно с Тонино и Лурд. Ще излъжем и ще кажем, че са се срещали. А сега ми се разкарай от главата и ме остави да помисля.

Оставих го, както се бе облегнал на стола и беше затворил очи. Но не дремеше. Къде ти ще дреме след такъв разговор! Сигурно пак умуваше как да се измъкне сух от водата. Ще не ще му се налагаше да погледне на живота на сериозно. Оставих го да си блъска главата дали е на този свят с някаква мисия и има ли шанс да отърве кожата.

Върнах се в кабинета си и звъннах на Гавилан вкъщи. Той ми каза, че вторият му баща не се е прибирал от два дена, бил спал у любовницата си, а майка му не искала и да чуе да го пусне отново в къщата. Била му изхвърлила в коридора партакешите: дрехи, обувки, книги, и си била намерила адвокат. Гавилан пък предложил да сменят бравата — ключарят вече работел.

Поинтересувах се дали някой е търсил по телефона Бауза и момчето отвърна, че Джонатан Мънро се е обаждал два пъти. Бил ядосан, понеже все не можел да се свърже с Шафино — телефонът му непрекъснато давал заето, сигурно му се обаждали познати и приятели, за да изкажат съболезнованията си за смъртта на жена му. Мънро казал, че трябва незабавно да говори с Шафино или Бауза — имало проблеми с Харви. Бил много нервен, понеже някой трябвало да оправи нещата, и то още сега. Попитах Гавилан дали познава тоя Харви и той отвърна, че не. Знаел само, че въпросният Харви работи в банка. Бауза му бил звънял от къщи няколко пъти.

Момчето ми обясни, че и друг човек е търсил втория му баща — някаква жена, била репортерка и се казвала Карлайл Тейлър. Била оставила няколко телефонни номера, на които Бауза да й звънне.

Помислих си, че вероятно иска да го пита за Линда. И тя като Мънро сигурно се бе опитала да се свърже с Шафино и щом бе видяла, че телефонът дава заето, се беше пренасочила към някого от приятелите му.

Един от другите телефони в кабинета иззвъня и аз казах на Гавилан, че ме търсят. Предупредих го да внимава с Бауза и ако има нещо, да ми звънне на всяка цена.

По другия телефон ме търсеше Лу Собкавич, синеок поляк към петдесетте, най-възрастният детектив в отдел „Убийства“ в полицейския участък в Южен Манхатън. Рядко спеше повече от пет часа в денонощие, изглеждаше петнайсет години по-млад и бе известен и с прякора Полския княз. Бяхме се запознали преди три години, докато разследвахме заедно едни югославяни, трафиканти на оръжие, установили се в Уест Сайд в Манхатън — шайка психари, наказали двама от съратниците си пропели пред полицията, като накарали единия да кастрира втория не с друго, а със собствените си зъби.

Собкавич имаше правомощията да разследва убийствата на Куевас и Балера, извършени в неговия район, но бе склонил да ми съдейства заради това, че бях натоварен с обирите на камионите. Мислеше бавно, което понякога направо ми късаше нервите, и разследваше по един и същ начин всички случаи. Освен това си падаше мълчаливец, с което доста притесняваше околните. Въпреки това си вършеше добре работата и разкриваше повечето възложени му случаи — в крайна сметка това бе най-важното.

Собкавич знаеше шест езика, сред които и испански, затова имаше цял куп информатори латиноамериканци. Един от неговите хора бе мярнал брата и братовчеда на Тонино в Долен Ийст Сайд — купували оръжие и хич и не криели, че ченгетата са ги сподирили и те са уплашени до смърт. С други думи, еквадорците бяха наясно кой е по петите им.

А това означаваше, че могат да свържат Бауза с убийствата на Таймс Скуеър. Не се издадох, че съм се зарадвал на обаждането на Собкавич. В момента нямах намерение да откровенича и пред него, и пред което и да е друго ченге. Наречете го мания за преследване или далновидност, но не знаех на кого да вярвам и на кого — не, и предпочитах да не си развързвам много-много езика за бандата на Студентите.

Акцията на Собкавич бе насрочена за след половин час. Той ми каза, че щял да ми позволи да присъствам, но единствено при условие че само гледам и не се намесвам. Настоявал той пръв да разпита еквадорците. После били мои — да си поговоря и аз с тях.

Попитах го за адреса и рекох, че тръгвам веднага.