Марк Олдън
Американска полиция (23)

23.
Новият ми най-добър приятел

Седях заедно с Макгиган на задната седалка в черния мерцедес. Бяхме попаднали в задръстване на Петдесет и седма улица в Ийст Сайт, точно пред нов небостъргач от месинг и стъкло. Във фоайето на сградата с под, застлан с розов мрамор, имаше мъничък водопад, а в дъното — кафене, собственикът му Джери Костело беше дребен ирландец с огромни уши и крива захапка. Държеше при касовия апарат угоен папагал. Ако Костело беше в настроение, човек можеше да пусне някоя и друга шега, при което той присвиваше очи, оголваше глиганските си бивни и също си правеше майтапи. Ако обаче беше вкиснат, мълчеше като пукал. После обаче го налягаха угризения на съвестта и те черпеше. Последния път, когато му пуснах шега, Костело си замълча. Дължеше ми едно — умирах да си го изпия.

— Знаеш ли, че Робишо е обратен? — попита Макгиган.

— А обратните никога не са виновни, нали? Слушай! Я да сляза на следващия светофар.

Макгиган не ме и погледна — беше се вторачил през тъмното стъкло в работниците, които копаеха нещо на пешеходната пътека. Когато заговори, гласът му беше благ — мед му капеше от устата като на ония записи на хипнотизаторите, привържениците на движението „Нов век“, дето ти повтарят като курдисани да сме се обичали, да сме се преизпълнели от съзидание и да сме направели своето кътче от света по-ярко и красиво.

Рече ми:

— Щом Робишо е обратен, няма как да е изнасилил Линда Шафино, както твърдят вестниците.

— Забрави ли, убийството на Линда вече не ми влиза в работата.

— Я не се прави на по-глупав отколкото си, Мар! Не съм дошъл от другия край на града да ти правя сечено. Можех преспокойно да врътна един телефон и да ти разгоня фамилията. Дори сега, докато си бъбрим сладко-сладко, оная ти работа виси през оградата, а от другата страна чакат с ножа.

Беше нагъл, но не можех да му отрека, че в безочието му има нещо чаровно — сякаш ни даваше пример за поведение, който всички да следваме.

— Прав си — отвърнах аз. — Не съм малоумен. Затова и знам, че искаш нещо от мен. Инак нямаше да съм тук. Ти си човек с цели и съм готов да се обзаложа, че рано или късно ще стигнем и до тях.

Макгиган реши най-сетне да ме погледне. Оголи горни зъби в нещо като усмивка — би могло да се каже, че така се усмихва помияр, изненадан от неканен среднощен посетител.

— Пуснахме им малко пушилка — каза заместник-шефът на полицията. — Мен ако питаш, Хейдън се хвана на въдицата. Ако се съди от изражението ти в кабинета му, ти също. Хейдън ще тръгне да разправя на всеки срещнат как съм ти издърпал ушите. Така ще ми развърже ръцете за някоя и друга маневра.

Ужас! Направо виждах как Макгиган ми връхлита като бомба, насочила се към целта — в нашия случай към мен. Беше от хората, които правят, струват, но се добират до най-съкровената ти мечта и после я използват срещу теб. Знаеше за мен и Линда — това бе сигурно, както е сигурно, че слънцето не изгрява от запад — и си бе наумил да се възползва максимално.

Гледахме се, без да продумваме. Автомобилите запъплиха по улицата. Мерцедесът стигна криво-ляво до кръстовището, зави надясно по Второ авеню и се отправи към центъра на града. Макгиган сведе очи — явно се бе нагледал на физиономията ми. Впери поглед в ноктите си, лъскави, безупречно поддържани и вероятно въздлъжки за заместник-началник на полицията, но кой ли смееше да му го каже!

— Ще продължиш разследването на убийството на Шафино — рече ми Макгиган. — Но негласно. В свободното си време и без съдействие от страна на управлението. Ще докладваш направо на мен.

Малко е да се каже, че бях стъписан. Бях си направо шашнат. Надали щях да се изненадам повече дори и Макгиган да бе споделил с мен, че най-съкровената му мечта е да иде на сватба на педали. Нареждаше ми да наруша правилника, да заложа на карта кариерата си — и то, моля ви се, заради него, и хич и да не очаквам съдействие или закрила. То бива, бива безочие, но това вече бе прекалено.

Помислих си — ами ако се хвана да работя за Макгиган — и първите думи, които изникнаха в съзнанието ми бяха „ти не си добре“ и „мисли му, зле ти се пише“. Макгиган беше властолюбив, на него не можеше да се разчита. Верността не бе сред положителните му качества. Навремето му бяха съобщили, че един от помощниците му урежда жена си да се лекува от наркомания, и той на бърза ръка го изрита.

— Не проявявам интерес — отсякох аз. — Защо да си слагам главата в торбата! От цялата тая работа ще намажеш ти. А мен кучета ме яли. А, без тия, мерси! Предпочитам да се вслушам в предупреждението ти и да се задоволя с онова, което вече ми е в паничката.

Макгиган натисна едно копче върху облегалката вляво и плексигласовата преграда зад седалката на шофьора падна, отделяйки ни от Бонила.

— Лежи ли ти се десет години в затвора? — подметна Макгиган.

— Ако не се познавахме, човек да си рече, че ме заплашваш.

— Я да поговорим за писмото на Линда Шафино — предложи заместник-шефът на полицията. — Същото, за което днес във вестника споменава и Карлайл Тейлър.

Дланите ми отново бяха потни. Виеше ми се свят, сякаш съм лежал и рязко съм се изправил.

— Мнозина биха дали мило и драго, само и само да се доберат до писмото — допълни Макгиган. — Шафино, Карлайл Тейлър — всъщност тях вече ги знаеш. Не знаеш обаче, че има още един играч.

— Ти ли?

— Не, Рей Футман.

Не бях изненадан. Особено пък след всичко, което Макгиган ми беше казал в кабинета на Хейдън. Излизаше, че Футман и Тъкър не искат да оневинявам Робишо — това можеше да струва на Тъкър изборите. Футман трябваше да ме отстрани от сцената. А какъв по-лесен начин от писмото на Линда!

Според Макгиган Футман бил дори готов да наеме частен детектив, който да го открие. Бил се свързал и с някои хора в Нюйоркското управление на полицията — бил им предложил тлъсти суми, ако му дадат писмото. За амбициозния либерал господин Футман аз си бях ченгето от пъкъла, което на бърза ръка трябваше да бъде превърнато в боксова круша.

Разправял под път и над път как списъкът с нарушенията на гражданските права, които съм извършил, бил толкова дълъг, че отдавна съм плачел за затвор. Според Макгиган като нищо можели да ми лепнат от пет до десет години сред престъпници, които си пъхали отзад в задника бръсначи, омотани в хартиени салфетки и намазани с вазелин, за да не ги намерят надзирателите, и само дебнели момент, за да прережат гръкляна на някое ченге, имало неблагоразумието да допусне да го тикнат зад решетките.

— Все си мисля, че сигурно ще ти се иска да избегнеш такава участ — вметна Макгиган, — а това ще стане най-лесно, като приемеш помощта ми.

— Каква помощ?

— Да предположим, че писмото се появи отнякъде. Ще се наложи управлението да те вкара в правия път и затова аз ще съм сред първите, които ще го видят.

— И очакваш след тия думи да потривам доволно ръце?

— Писмото би могло да се изгуби и да изчезне. Или да бъде пренаписано, така че вината ти да не изглежда толкова страшна. Скачай в лодката, Мар! И за теб ще има нещичко.

— Вика му се голямата минавка.

Макгиган се нацупи, погледна свъсен тавана на автомобила и си подръпна ухото. Опитваше се да запази самообладание, което не беше никак лесно. Бях му казал истината в лицето, нещо, което ченгета като мен не правят.

Но не ми пукаше. Смятах, че се опитва да ме прецака елегантно, съвсем в свой стил. Затова и не виждах причина да съм миличък и признателен.

— Една дума, която, ако си умен, ще разбереш — тросна се заместник-шефът на полицията. — Невежеството е лечимо, глупостта — не. Не бъди глупав.

— Значи според теб Робишо не е убил Линда. А ще ми кажеш ли кой го е направил?

— Я успокой топката. Всичко с времето си. Да не върнем на служебното ти досие. Добро ченге си, вършиш си чудесно работата. От това печелим всички, цялото управление. Но защо да си кривим душата! Понякога си и своенравен, правиш каквото ти щукне, не признаваш дисциплината. Затова ще минем без имена. Поне докато се уверя, че играеш с мен.

— С други думи, не получавам нищо, докато не се увериш, че можеш да ме водиш за носа.

— Говорим за заговор, обхванал и кметството. Убийството на Линда Шафино е част от него.

Отвърнах, че съм познавал добре Линда и тя никога не се е забърквала в никакви заговори.

— Затова пък се е забъркал мъжът й — уточни Макгиган. — Както и онова леке, адвокатът му. Линда умря, понеже се е озовала в неподходящо време на неподходящо място.

— Накъде биеш, че са я убили, защото е отишла на летището ли? Нека приемем, че си имам своя хипотеза. Ще добавя и че знам за Шафино, Елдър и Студентите на разменни начала. Вероятно това имаш предвид, когато говориш за заговор. Линда се опита да ми каже за бандата, но аз не й обърнах внимание. Да ти призна, откъде мога да съм сигурен, че и ти не участваш в бандата? И това ми е минавало през ума.

— Ако бях от бандата, сега нямаше да разговаряме — опроверга ме Макгиган.

— Не, пак щяхме да разговаряме, ако си решил да ми подложиш динена кора. Да предположим, само да предположим, че убийството на Линда изобщо не те интересува. И просто ме забаламосваш.

— И защо ще го правя?

— За да видиш какво знам за Студентите. Да ми заложиш капан, а после да ме очистиш.

— Животът ти наистина е в опасност, но спусъкът ще бъде натиснат не от мен, а от друг — отвърна той. Бръкна във вътрешния джоб на балтона си и извади бял плик, който сложи върху коленете ми. — Предварителното заключение на съдебните лекари за убийството на Шафино — поясни Макгиган. — Съставен е само в два екземпляра, така че го пази като зеницата на окото си. Резултатите от аутопсията не са огласени. Шайката на Студентите се погрижи. За обществеността бе съставено друго заключение, доста по-различно.

Обясни ми, че въпросното второ заключение всъщност си било изсмукано от пръстите. Студентите имали огромно влияние, били проникнали дори в Службата по съдебна медицина и окръжната прокуратура. Били наложили забрана върху истината, понеже искали на всяка цена да изкарат Робишо убиец и да го тикнат в затвора заради смъртта на Линда.

Загледах как Макгиган разтрива осакатения си палец и наблюдава през прозореца на автомобила куриер на велосипед — млад негър с предпазни очила и огромни слушалки на ушите, който въртеше яростно педалите, само и само да не изостава от мерцедеса. Бонила също го забеляза. Натисна до дупка педала за газта и го подмина. Срещнах погледа на Бонила в огледалото за обратно виждане. Той се усмихваше.

— Миналия декември ходих с Лаковара в Пуерто Рико — продължи Макгиган. — За да се срещна с папата.

Казах, че знам за пътуването и в него най-много ми харесва как той и останалите са били принудени да върнат парите на Мънро.

Заместник-началникът на полицията ме стрелна с крайчеца на окото и изсумтя. Спряхме на светофар и Макгиган се вторачи напред.

— Както гледам, динамиката на отношенията ни се е променила — отбеляза той.

— Ставам такъв, когато нямам какво да губя.

— Ще се опитам да го запомня. Но както и да е. Видях в Пуерто Рико Мънро заедно с детектив Робърт Шафино. Съвсем случайно — не биваше да ги виждам. Когато попитах Мънро за Шафино, той се закле, че детективът не е стъпвал в Пуерто Рико. Лъжеше ме в очите, но аз не настоях.

Каза, че е направил добре, понеже инак е нямало да научи никога за бандата на Студентите. В деня, когато ги засякъл заедно, при Мънро дошъл един от неговите приятели богаташи — пуерториканец на име Сантос Колон. Притежавал повечето паркинги в страната и бил изпаднал в ужас, понеже някаква местна банда се опитвала да го рекетира. Искали му петдесет бона на месец и ако не ги получели, се заканвали да взривяват автомобилите по паркингите. Ако Колон не се вразумял и след третата гръмната кола, щяла да избухне и четвърта, в чийто багажник щяла да бъде затворена петгодишната му дъщеричка.

Колон подозирал, че главатар на бандата е един капитан от полицията в Сан Хуан, ето защо не се и оплакал в управлението. Вместо това отишъл при стария си приятел Джонатан Мънро, който предложил да наемат Шафино и той да очисти всички членове на бандата, започвайки от полицейския капитан. Колон не приел и отишъл при Макгиган, който го изслушал и го посъветвал да не казва на никого — да оставел на него да се оправя с изнудвачите.

— И какво стана после? — попитах аз.

— След два дни Колон почина.

— Шафино.

— Едва ли. Умря си човекът от естествена смърт. Според докторите от мозъчен кръвоизлив, но не можем да бъдем сигурни. Защо спомена Шафино?

— Той пипа предпазливо — това е неговият стил. Вбесил се е, задето Колон знае, че е наемен убиец, и го е очистил. Измъкнал се е, без да му падне и косъм от главата. Каквото и да си мислиш ти, Колон е бил убит.

— Знам всичко, каквото има да се знае за Шафино — оповести Макгиган. — Пали наляво и надясно колкото да се забавлява, първата му жена — медицинска сестра, ходи клетата с протеза, защото той взел, че я блъснал нарочно с мотоциклета си. Навременно е бил в моторизираната щатска полиция, обича да чете книги за психология и събира гравюри на къщи, строени от архитекта Франк Лойд Райт. В колежа е бил шампион по борба младша категория, свири на бас китара и възнамерява в недалечно бъдеще да се пресели в Калифорния. Знам и че няма пръст в смъртта на Сантос Колон.

— Ето пък какво зная аз — вметнах. — Грешиш дълбоко, ако си въобразяваш, че можеш да озаптиш Шафино. Винаги ще те надхитри. Откъде според теб му е дошла тази репутация?

— А откъде според теб е дошла моята репутация?

— Пак ти води с едни гърди. Непредсказуем е. Никога не знаеш какъв номер ще извърти. Единственото, в което можеш да бъдеш сигурен, е, че тръгнеш ли срещу него сто на сто ще изгубиш. Но да се върнем на, както се изрази, заговора, дето обхващал и кметството. Защо не си казал на шефа на полицейското управление? Нали това ти е работата — да му съобщиш?

— Работата ми е да оцелявам — възрази Макгиган. — Имаме чернокож кмет и чернокож началник на полицията. Честен кръст, и двамата не са самото олицетворение на интелигентността. Но ако питаш либералите, тези хубостници превъзхождат всички нас, алчните представители на бялата раса, които не стават за нищо. — Той вдигна ръце. — Познавам им и кътните зъби на Тъкър и Дауд, нямат равни да се снишават, докато бурята отмине. И двамата не са и чували думичката „морал“. Всъщност не са чували доста думички. И да им кажа за заговора, само ще се извърнат на другата страна. Или ще покрият цялата работа.

Макгиган беше прав. Биваше ли да съм толкова лековерен! Тъкър и Дауд разполагаха с достатъчно власт, та да вземат страха на всеки бял в града. Нещо не си ги представях да се откажат току-така от тая власт, колкото за да се правят на ангелчета.

— Тук става въпрос за власт — сякаш прочете мислите ми Макгиган. — За нещо много по-голямо от Студентите на разменни начала. Ченгетата на Шафино са само средство за постигане на целта, нищо повече.

Попитах го знае ли кой е равинът. И ако знае, каква е неговата игра. Макгиган отвърна, че всичко с времето си и съм щял да получа отговор едва след като той се убедял, че може да ми вярва. Сега-засега не сме били стигнали до тази точка.

— Тогава нека поговорим за друго — предложих аз. — Искаш да изместиш Дауд и да получиш неговия пост. Днес обаче не е политически целесъобразно да издърпваш килимчето под краката на чернокож. Затова и си търсиш човек, който да ти свърши мръсната работа.

— И намирам кого — теб!

— Фиър Мар, лапнишаран и глупендер. Момче за всичко. Вадя доказателства, че полицейското управление нарочно е осуетило разследването на убийството на Линда Шафино. Връчвам въпросните доказателства на теб. И после — хоп! Местенцето на Дауд изстива и ти се наместваш на него. Е, то се знае, ако нещо объркам конците, ти ще биеш отбой и ще тръгнеш да твърдиш, че не си ми виждал очите.

Макгиган се подсмихна. Беше на път да навлезе в нова фаза на щастието, и то благодарение на мен.

— И какво? Използвам те, за да извадиш кестените от огъня — възкликна той. — Идеята си я бива. — Едвам се сдържа да не ми се изсмее в лицето. — Обичал си Линда Шафино — допълни Макгиган. — И понеже и ти си човек като всички останали, едвам издържаш на чувството за вина, което те гризе, откакто са я убили. Отново ти заявявам без недомлъвки, че искам да работиш за мен. Като цяло си свестен човек, Мар. Според мен няма да издържиш да висиш на косъм над това гнездо на оси, в каквото се е превърнала съвестта ти. Ето защо и смятам да се съюзим. Колкото до моите цели, не бери грижа за тях. Единственото, което ти е необходимо да знаеш, е, че съм един от двамата души, които са в състояние да ти помогнат да направиш каквото трябва.

— И кой е вторият? — поинтересувах се аз.

— Всичко по реда си — отвърна Макгиган. Почука по белия плик върху коленете ми. — Прочети това — повтори той. — И ми кажи дали според теб убийството е извършено от Робишо.

— Намерили са го до трупа на Линда — напомних му аз. — Държал е ножа, с който я е наръгал, и е чернокож. Какво толкова те притеснява?

— Кръвта — беше лаконичен заместник-шефът на полицейското управление.

Върху лицето ми явно се бе изписало нещо, понеже той ме гледа дълго, после пак посочи плика.

— Виж кога се е вкочанил трупът — подкани Макгиган. — В експертизата на патоанатомите е вписано, но инак не се разгласява. Кръвообращението спира някъде от два до четири часа след убийството.

— Спести ми подробностите, всички ги знаем.

Макгиган допълни:

— Когато са открили трупа на Линда, тя е лежала ничком. Кръвта, останала в трупа, би трябвало да се е стекла в лицето и гърдите. Нищо подобно. При аутопсията е установено, че кръвта е в гърба. Линда е била убита другаде, после трупът е бил пренесен на летището.

— Е, поне за едно сме на еднакво мнение — отбелязах аз.

— Дори и да решиш да не се занимаваш повече с тази история, мъжът на Шафино няма да ти позволи. Подочух каква сценка сте разиграли на гробището.

— Имам си неприятности с него.

— Сигурно ще съм в състояние да ти помогна — напомни пак Макгиган.

— Това добре. Но нищо от онова, което ми каза за Робишо, не го оневинява. Преспокойно е могъл да убие Линда другаде и после да е пренесъл трупа.

— Добре че не участваш в телевизионните игри на Клуба на знаещите. Нямаше да спечелиш и цент. Като начало Робишо е кожа и кости, не му е по силите да пренесе и на две крачки Линда Шафино. Ако наистина е преместил трупа, значи някой му е помагал — той е имал съучастник и превозно средство. По нищо не личи да е имал помагачи. Робишо си е вълк единак. — Макгиган прокара безупречно поддържани нокти по белезите върху лицето си. — Един въпрос — допълни той. — Какво ти е мнението за разследването дотук?

— Това разследване ли е? — отвърнах с въпрос аз. — Някой замита всички следи.

— Така си е — съгласи се заместник-шефът на полицията. — Унищожават веществени доказателства, не спазват правилника за огледа на местопрестъплението, вдигат пушилка до възбог, само и само да потулят истината. Затова и щеш не щеш, трябва да работиш сам. Разследвай случая, както си знаеш. Натъкнеш ли се на нещо, го носиш на мен и на никой друг.

— Преди минута споменах равина — напомних аз. — Ти не се изненада, не се и притесни.

— Нима мислиш, че аз съм равинът?

— Познавам един мафиот, живее на остров Статън — казах аз. — Висок такъв, от италианско потекло, стар е колкото света. И много умен, ще знаеш. Действа като теб.

— Как по-точно?

— Гледа враговете му да са наблизо, за да следи всяка тяхна крачка. Прави ги главатари на банди, шофьори. Възлага им да ръководят нощни клубове, публични домове, дори някои казина в Атлантик Сити. Те си въобразяват, че той изобщо не е наясно какво им се върти в ума. Ядец: ясни са му като бял ден — нали ги държи под око.

Макгиган ме удостои с чакалската си усмивка.

— И смяташ, че аз правя същото?

— Нека кажем, че си способен да го направиш.

— Дай да поговорим за втория човек, който може да ти помогне в разследването на убийството на Линда Шафино.

— Как се казва?

— Карлайл Тейлър — изкиска се той.

— Никога! И пистолет да ми допреш до главата, няма да работя с тази вещица — бях категоричен аз.

— Никога не казвай „никога“.

— Обвинявала ме е в какво ли не, като се почне от полицейска грубост и се стигне до това, че аз съм убил Линда. Знаеш ли какво ми иде да направя? Иде ми да я запозная с Айк Търнър, пък той да се разправя с нея.

— Тя твърди, че Робишо е невинен. Според мен знае нещо. Разбери какво.

— Кой го е еня какво мисли Карлайл Тейлър? Освен това, който има и капка ум в главата си, за нищо на света няма да повярва, че Робишо е невинен.

— Тейлър може да ти помогне да разкриеш и убийствата на еквадорците.

Макгиган си играеше с мен като с малко дете. Тъкмо да го отпиша, и намираше начин отново да привлече вниманието ми. Голяма лисица, ще знаете!

— Тя пък какво общо има с бандата на Тонино? — учудих се аз.

— Отново се е хванала с Елдър — поясни Макгиган.

Върху лицето ми явно се е мярнала изненада, понеже той кимна.

— Представи си как двете гълъбчета си гукат и как Елдър споделя едно-друго с нашата госпожица Тейлър? — допълни заместник-началникът на полицията. — От теб се иска само да намериш начин да повтори какво е чула.

— Колко му е! — възкликнах аз. — Ще й подметна, че съм доктор Менгеле, и тя на бърза ръка ще изпее и майчиното си мляко.

— Карлайл Тейлър знае за писмото на Линда Шафино именно от Елдър. А той е научил от Шафино. Да ти изреждам ли още причини да си побъбриш с драгата госпожичка?

Не беше нужно. Знаехме го и двамата.

— Нещо друго? — попитах.

— Роднините на Робишо — отвърна Макгиган. — Не разговарят с ченгета. Не разговарят с никого от бялата раса, и туйто. Чудо голямо. Все тая ми е, лошото само е, че твърдят как разполагали с доказателства, че Робишо е невинен. Интересно ми е какви. Вероятно са споделили с Карлайл Тейлър. Накарай я да ти каже.

Рекох — добре, от мен да мине. Ще го направя. И веднага съжалих. Чувствах се прецакан. Но вече нямаше мърдане.

— Отпусни си душата де — подкани Макгиган. — Знаеш ли, цялата тая дандания с кметството и Студентите ми напомня за трийсетте години. Времето, когато белите са държали клуб „Кътън“ в Харлем. Нищо на тоя свят не се променя.

— Я се поясни! — помолих аз.

— Сам си го поясни. Така де, няма и да мисля вместо теб!

Опитвах се да разбера кой всъщност е равинът, а Макгиган, негодникът му с негодник, ме съветваше да съм станел, моля ви се, независим мислител! Голям чешит си беше, дума да няма.

Дотук все Макгиган ми стоварваше изненадите, сега бе и мой ред да го попритисна.

— Лайза Уотс — рекох. — Къде я криеш?

Той стисна зъби. Точно под челюстта му заигра жила. Двата белега върху лицето му станаха моравочервени.

— Не ти мигна и окото, когато споменах за Студентите и за равина — казах аз. — Даже не попита кои са и откъде знам за тях. Знаеше дори че Шафино и Елдър също са в бандата. Имам тези сведения от Линда, Лайза Уотс също ги е научила от нея. Съществуват само две възможности — или си ги научил от Лайза, или самият ти си равинът. Кое от двете е?

— Лайза Уотс не ти влиза в работата — тросна се Макгиган. — Ти мисли за Карлайл Тейлър. И за детектив Робърт Шафино. Появи ли се писмото преди да си ми донесъл нещо, с теб е свършено. Няма да съм в състояние да ти помогна.

Плексигласовата преграда се плъзна надолу.

— Луис — повика Макгиган шофьора. — На следващия ъгъл. Детектив Мар си тръгва.

След броени минути вече седях на барплота на мърлява тясна пицария на Второ авеню и Трийсет и трета улица, ядях пица със свинско и си мислех, че Макгиган е или равинът, или разкъсвано от амбиции ченге, решило на всяка цена да изпълзи нагоре по мазния стълб на успеха. При всички положения си беше забавна гледка. Не всеки ден ти се отваря случай да видиш отблизо как работи някой велик комбинатор и обигран кукловод.