Марк Олдън
Американска полиция (21)

21.
Втори заподозрян

Следващите четирийсет минути обикалях с колата из Куинс — току поглеждах в огледалото за обратно виждане с надеждата да мерна някъде Мики, човека, когото Шафино бе пратил да ме следи. Мики наистина си го биваше. Все не можех и не можех да го видя, по нищо не личеше, че някой ме следи. Но точно в този момент Мики преспокойно можеше да си гледа анимационни филмчета или да спасява Земята. Или да ме държи на мушка, да ме издебне и да ми тегли куршума точно когато очаквам най-малко.

Всъщност това да ми беше проблемът! Като начало нямах и представа как изглежда тоя Мики. Не знаех и дали е сам и докъде е готов да стигне. Дали само ме държеше под око, или се канеше в един момент да ми забие отвертка в окото? Заради тоя Мики Шафино ме обричаше на доста безсънни нощи.

Не бях свикнал да ме следят. Цялата тая история започваше да ми лази по нервите. Ако исках да живея в мир и спокойствие, да не говорим пък за възможността да мисля трезво, трябваше да премахна от уравнението Мики.

Наближаваше дванайсет на обяд. Цяла сутрин не бях слагал и залък в уста, затова спрях на булевард Нордърн да хапна бъркани яйца, после звъннах на Дайън вкъщи. Разказах му как съм се натъкнал на ония юнаци от шайката на Шафино и че наш Боби върти любов с Джули. Споменах му и какъв гаднярски номер ми е погодила Джули и че сега фордът ми е със счупени фарове, изкривен калник и повредена решетка. Ако продължавах да се разхождам с тая трошка, нищо чудно катаджиите да ме пратят по бързата процедура на съд. Смятах, щом си поговоря с Дайън, да закарам колата на сервиз.

После казах на баща си за Шафино и писмото на Линда.

— Писмото не е у него — поясних аз. — Поне засега. Шашмата знае, че съществува и е скрито някъде, но още не се е добрал до него. Наумил си е да прави, да струва, но да ме съсипе. Ако писмото беше у него, нямаше да ми спести страховитите подробности. Нямаше да пропусне възможността да ме натика в миша дупка. И да ми изкара ангелите.

— Да опустее дано тоя Мики — завайка се Дайън. — Появи се, има-няма, преди ден и хоп, целият свят научава за писмото на Линда. Ония кретени, приятелчетата на Шафино, все ще намерят начин да ти видят сметката.

— Дали и Лайза не е духнала заради Мики? — предположих аз. — Ами ако е уплашил и нея?

— Знаеш ли какво трябва да направиш — намери Лайза и я накарай да ти каже кой е тоя Мики. Възможно е тя да знае как изглежда негодникът му с негодник. Открий я, преди да го е сторил Шафино. Тя ще ти каже кой е Мики. Поговорете си двамата с него, убеди го да не си вре носа, където не му е работа.

— Притеснява ме още нещо освен Мики — допълних аз.

— Какво?

— Джули. И не само защото ми е блъснала колата. Тръгна към Вашингтон с цели петдесет бона.

— За какво са й толкова пари?

— Лари Арънс може и да е отрепка, но се заинати и не пожела да ми разкаже всичко от игла до конец. Замълча си гадината. Джули не е само куриерка. Тук има нещо по-голямо. Много по-голямо.

— Нещо по-голямо ли? — възкликна баща ми. — То се знае, че има. Нали Шафино я чука. Освен това я е хванал да му върши мръсната работа. Нещо като муле му е, и толкоз. Предимството й е, че на никого и през ум няма да му мине, че пренася петдесет бона. Идеалната куриерка!

— И защо тази идеална куриерка не се качи на самолета за окръг Колумбия, ами е тръгнала да бие с кола толкова път? — попитах аз.

— Сигурно я е страх да пътува със самолет — отвърна Дайън.

Възразих, че Джули прави каквото й каже Шафино. Нареди ли й той да хване самолета за Вашингтон, тя ще го направи, и още как — дори ще се преоблече като хасидски евреин или като Майкъл Джаксън. Затова и е тръгнала към окръг Колумбия с джипа, понеже Боби Шашмата е пожелал така. За него жените са нещо като дойна крава — доиш ги и заминаваш. Щом Джули е получила покрай връзката си с Шафино цял джип, Шафино смята да изцоца от нея повече. Много повече.

Запалих цигара. Стоях в кафене с джобни размери и гледах през прозореца как неколцина трътлести мексиканци бъхтят в студа — разтоварваха от камион огромни найлонови торби със суров октопод и ги внасяха в съседния японски ресторант. Един от мексиканците спря и започна да духа премръзналите си ръце. Дребният като джудже японец, който наглеждаше разтоварването, тутакси заръкомаха гневно — вкочаненият мексиканец да не спирал работа. Мексиканецът сигурно имаше коефициент на интелигентност с двуцифрено число — всъщност, за тази работа не се искаше повече. Но в комплект с коефициента вървеше смразяващото излъчване, наследено от неговите предци — ацтеките: мексиканецът се вторачи в япончето така, сякаш се канеше да изтръгне с кремъчен нож сърцето от гърдите му. Японецът го усети, спря да ръкомаха и отстъпи назад.

— Джули не е тръгнала с празни ръце — допълних аз. — Ще занесе пари. И ще се прибере с нещо друго. Джипът й трябва най-вече за да се върне.

Поясних, че според снощното съобщение, оставено от Шафино върху телефонния секретар, Бауза трябва да замине довечера за Вашингтон, за да изпълни поръчка, възложена на Студентите на разменни начала. Хесус и бездруго щеше да ходи в окръг Колумбия, защо не са възложили на него и куриерската работа? Защо са пратили и Джули?

Не беше за пренебрегване и прословутата стиснатост на Шафино. Както казват ирландците, лекето му с леке ще одере и бълха, само и само да й вземе кожата. Линда му викаше скръндзата. Да вземе, моля ви се, да си определи лимит на коледните подаръци — купувал ги едва ли не без пари на разни долнопробни разпродажби. Сложил по настояване на Линда в къщата аларма, която не ставала за нищо, та се наложило жена му да се бръкне и за своя сметка да купи друга! Все се оправдавал, че трябвало да къта пари за Калифорния — нали смяташе да се преселва там. Такъв скъперник не току-така ще се бръкне и ще извади двайсет бона за джип, при положение че билет отиване и връщане до Вашингтон му струва само неколкостотин долара.

— Дали не пласира дрога? — предположи Дайън. — Там са големите мангизи. Ще ти го каже всеки колумбиец с копринена риза и златен ланец.

— Не, равинът няма да си пилее току-така дарбата — възразих аз. — Той има глава на раменете си. Наясно е, че продаваш ли дрога, и ти се изкушаваш да я опиташ. С времето ставаш наркоман, а един наркоман ще те продаде за нищо време. Който влиза в далавера с дрогите, все едно сам си настъпва оная работа. Равинът не е чак толкова загубен.

Добавих, че се е сдушил с две полицейски управления и с паралии, а човек, който е успял да постигне това, няма да се цигани и да се занимава с кокошкарски сделки за жълти стотинки. И Шафино, и равинът не бяха глупаци. И двамата знаеха, че наркопласьорството си е опасно занимание. Полицията те държи под око двайсет и четири часа в ден. Конкуренцията смята, че най-добрият начин да си увеличи пазарния дял е да убие и теб, и всичките ти роднини до девето коляно.

И дума не можеше да става равинът да си мърси ръцете с наркопласьорство. Особено като знаем, че хората, наемащи Студентите на разменни начала, ги позлатяват, само и само да видят сметката на един или друг наркопласьор.

— Щом приятелчето на Шафино не върти търговия с дрога, какво тогава прави? — поинтересува се Дайън.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Но каквото и да донесе Джули от окръг Колумбия, равинът ще обере каймака.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сигурен съм, защото не съм чувал Шафино да си помръдне и пръста заради някого — това е първият случай.

Споменах какво ми е разправил Гавилан, че Бауза е отказал да изпълни поръчка, възложена от равина, и Шафино го е убедил да степенува правилно нещата, след което, ще не ще, Хесус начаса се е вдигнал, заминал е за Вашингтон и е видял сметката на някакъв борсов посредник. Направил го е заради равина, заради човека, когото Шафино нарича техен закрилник… най-сигурен отбранителен вал. Затова и Джули е отишла във Вашингтон с джип за двайсет хилядарки. Затова и аз още обикалям като гламав улиците.

— Сега би трябвало да ми предявяват скалъпено обвинение за изнасилване.

— В какъв смисъл „сега“ — докато си говорим ли? — ахна Дайън.

— В смисъл че Шафино си бе наумил да ми подложи динена кора — да прати да ми вземат пръстови отпечатъци, да ме снимат в профил и в анфас, за да ме изтъпанят пред телевизионните камери, заметнат с шлифер — да не ми се виждат белезниците. Но по една или друга причина отложи това малко удоволствие. Първо искаше Джули да отскочи до Вашингтон. Искаше да се увери, че се е върнала, и чак тогава да ми лепне скалъпеното обвинение в изнасилване.

— Странна работа! — отбеляза Дайън. — Шафино си е наумил да те опропасти. И въпреки че е имал идеалната възможност, е бил отбой.

— Нямаше друг избор — вметнах аз. — Без равина е за никъде. Не можеше да ме очисти направо у Джули — щеше да си създаде главоболия.

— Ама че работа, Боби Шашмата пази своя ангел хранител! — възкликна Дайън. — Изтръпва при мисълта, че Джули може да пропее за равина, затова и я държи по-надалеч от окръжната прокуратура. А също и от теб. Ти пък отиваш да се поразходиш с корабче — за да видят какво точно знаеш за онзи хубостник. Май ще се окажеш прав. Както е тръгнало, работата е много дебела, не се свежда само до някакви си ченгета, които подработват странично като наемни убийци.

Прекъсна ни записан глас от телефонната централа, който оповести, че времето е изтекло и ако искаме да говорим, трябва да пусна още монети. Дайън попита какъв е номерът на апарата, от който се обаждам, и каза, че ще ми звънне. Затворих и издърпах от джоба на палтото си вестника. Бях погълнат от мислите за равина, за Джули и Шафино, затова и бях хвърлил само бегъл поглед на първата страница.

От заглавието на уводния материал се разбираше, че адвокатът на Морис Робишо обвинява полицията, че при арестуването на неговия клиент е проявила жестокост. Чудо голямо, че са смаризили малко господин Морис! Нека се мъчи като грешен дявол — така започвах да вярвам, че си струва човек да живее.

Във вестника имаше и статия на Карлайл Тейлър, посветена на убийството на Линда Шафино. Предпочетох да я подмина — предполагах, че журналистката както обикновено ни залива с либералните си дрънканици как Линда е била част от окупационната армия на белите и е била убита от борец за свободата на чернокожите. Затова и насочих вниманието си към интервюто с първия заместник-кмет Рей Нейтан Футман. Не че ме интересуваше какво има да казва тоя откаченяк с неговите тъпи реформаторски напъни, но тук той говореше за ченгета и аз реших да видя какво гласи последната му теория за това как полицейското управление да се възползва от неговата мъдрост.

Както личеше, господин Футман нямаше намерение да спира дотук и да се ограничава с това, че е задръстил Нюйоркското управление на полицията с цивилни, изместили опитни полицаи. Къде ти! Нашият умник бе решил всеки месец да провежда среща между шефовете на полицията и комитет, излъчен от новоназначените цивилни служители. Чрез тези срещи полицейското управление щяло да стане по-отзивчиво към културните потребности на хората и интелектуално по-многообразно. Ако не друго, Футман ни подсещаше, че тъпотията си е процъфтяващ бизнес, в който неуморно се трудят не един и двама идиоти.

Телефонът иззвъня. Вдигнах още след първия сигнал.

— Искаш ли да чуеш как твоят приятел детектив Бауза си харчи парите? — попита Дайън.

— Изгарям от нетърпение.

С помощта на любовницата си баща ми бе научил, че Хесус харчи като ненормален за Джина Бранч, двайсет и две годишната танцьорка от топлес заведението, собственост на Хесус, Шафино и Юджин Елдър, същата, с която наш Хесус смятал да мине под венчило.

Шафино беше забранил на Бауза да пилее пари за щяло и нещяло. Но както обичаше да казва Дайън, надърви ли ти се оная работа, мозъкът ти се размеква, а по всичко личеше, Хесус се бе докарал дотам, че неговият мозък направо се бе разкашкал.

Само от началото на годината бе водил ненагледната си Джина три пъти в Пуерто Рико — бяха се возили на скъпи-прескъпи коли под наем, бяха обикаляли най-добрите ресторанти и тузарските клубове в Сан Хуан. При последното посещение там Бауза бе подарил на изгората си часовник „Ролекс“, цели седем чифта обувки и костюмче „Версаче“. Наскоро си беше купил и новичък ягуар и се бе охарчил за липосукция, която да отстрани дребните несъвършенства в снагата на госпожица Джина.

Знаех колко получава един детектив и ченгета като Хесус само си търсеха белята, почнеха ли да се правят на голямата работа. През последните три месеца нашият човек се бе изръсил чрез кредитната си карта със суми, надвишаващи полицейската му заплата за цяла година. Ей на това му се вика чавка да ти е изпила ума.

Не бях особено смаян от тази новина. Подкупните ченгета нямат желание да проявяват благоразумие. Не познавам продажен полицай, който да се сдобие с тлъста банкова сметка и после да прояви благоразумието да си трае и да не бие на очи. В „Бхагавад гита“ е казано, че човек се проваля, защото бърза да вкуси от всички наслади. За другите не знам, но тъкмо това определено изяжда главата на едно продажно ченге. Напълнят ли гушите с подкупи, такива ченгета бързат да си харчат парите със същата скорост, с която са се сдобили с тях, и така показват на цял свят какви глупаци са. Колкото до полицейското управление, то не знае нищо за тези неща, понеже не иска да знае.

Нещо липсваше. Помолих Дайън да ми прочете още веднъж за какво се е охарчил Бауза.

— Браво на теб, внимаваш — похвали ме той. — Липсват разходите за хотел.

— Бинго! — възкликнах аз. — Да не би Хесус да има имоти в Пуерто Рико?

— За имане има. Но парцелът в покрайнините на Сан Хуан е незастроен. В момента е голо поле. Ала нашият човек сигурно се е охарчил доста и за него. А не е плащал хотел, понеже при посещенията си на острова отсяда с гаджето у един свой приятел.

— Този приятел има ли си име?

— Да, Джонатан Мънро.

— Същият Джонатан Мънро, който най-после се отърва от ония поплювковци, дето му обираха магазините ли?

— Да, същият — потвърди Дайън. — Маги ми каза, че притежавал една от най-хубавите къщи на острова. Същински палат. Дай й да чете списания за тузарски къщи. Твърди, моля ти се, че винаги си е мечтаела да има такъв дом. Непрекъснато пишели по списанията за къщата на Мънро. Вътре имало от пиле мляко, включително частен киносалон и джакузи за конете. Мънро притежавал два универсални магазина в Сан Хуан и какви ли не други фирми и фирмички, като се почне от фирма за таксиметров превоз и се стигне до магазини за софтуер. Два пъти е женен и развеждан. Последната му жена е била през шейсетте години Мис Пуерто Рико. Пада си по латиноамериканките. Някои от тези неща се разчуха около оная пушилка за укриване на данъци, помниш ли?

Помнех. Миналия декември папата беше на посещение в Пуерто Рико горе-долу по времето, когато нашият любим чернокож кмет Роджър Л. Тъкър оповести, че смята да се кандидатира за втори мандат. Тъкър не е от най-острите ножове в чекмеджето, но все пак надушва от сто километра кога физиономията му може да се появи на снимка, с която той да прикове вниманието. Беше се вдигнал и бе отишъл чак в Пуерто Рико с тайната мисъл, че гласоподавателите латиноамериканци в Ню Йорк ще си умрат от удоволствие, когато видят как той прави вятър на Божия наместник на земята.

В Сан Хуан Тъкър отседна в богаташкия дом на Джонатан Мънро, близък негов приятел, отпускащ най-много средства за избирателните му кампании. Мънро имаше дебели връзки на острова и за нула време уреди на Тъкър аудиенция при светия отец. Нюйоркските вестници и телевизионни станции отразиха надълго и нашироко въпросната аудиенция. Нашият обичан кмет се бе замъкнал на острова с Библия в едната ръка и с паничка за просия в другата, и се възползва максимално и от двете.

Но Тъкър се заблуждаваше дълбоко, ако си въобразяваше, че покрай пътуването до Пуерто Рико земята около него ще се превърне едва ли не в свещена катедрала. Някакви си два дена, след като се върна в Ню Йорк, няколко вестника гръмнаха, че кметът е опростил тайно на Джонатан Мънро данъци, възлизащи на ни повече, ни по-малко от трийсет милиона долара. Според журналистите Тъкър изтъргувал данъците срещу дарения за избирателната си кампания. Най-неочаквано всички погледнаха на посещението му в Пуерто Рико като на политически рушвет. И сигурно си беше точно така, но важното в такива случаи е не какво вършиш, а да не те хванат.

Още двама високопоставени държавни служители от Ню Йорк бяха обвинени, че са допуснали разходите по посещението при папата да бъдат поети от Джонатан Мънро. Първият беше благочестивият, богобоязлив Кармин Лаковара, прокурорът, който си приказваше с Дядо Боже. Другият бе Кон Макгиган, заместник-шефът на полицията, вторият човек в Нюйоркското полицейско управление. И двамата бяха допуснали Мънро да се изръси за самолетни билети и хотел за тях и благоверните им. Плъзна виц, че Макгиган е бил толкова път, за да арестува папата, задето се представя като Лаковара.

Но на Лаковара хич не му беше до вицове и смешки, когато в печата се появи съобщение, че е ходил в Пуерто Рико, за да обсъди дали след две години да се кандидатира за губернатор и дали да издигне за заместник-губернатор Роджър Тъкър. Основен спомоществовател на кампанията им щял да бъде пак същият Джонатан Мънро. Дума да няма, амбициозен план, той обаче нямаше нищо общо с това да паднеш в нозете на папата и да се потопиш в дълбините на религията и на нейните тайнства.

Колкото до Макгиган, той също се бе възползвал от пътуването, за да осъществи най-съкровената си мечта. Беше отскочил да се види с папата, после се беше метнал на самолета и се бе прибрал в Щатите. Но вместо да се върне в Ню Йорк, се бе отбил във Вашингтон — да си търси работа. В продължение на три дни гостувал на най-голямото частно детективско бюро в страната, което от доста време се мъчело как ли не да го привлече на работа. Както и друг път в миналото, и сега Макгиган решил да си остане в Ню Йорк. За беда Карлайл Тейлър бе надушила отнякъде за малкото му отклонение и сега разпъваше на кръст Макгиган във вестника — твърдеше, че се чудел как да не работи с чернокож кмет и чернокож шеф на полицията.

Макгиган си падаше работяга, познаваше до най-малките подробности Нюйоркското управление на полицията, като се почне от историята му и се стигне до седемдесет и петте районни участъка. Вече работел като ченге, когато завършил с триста мъки задочно право. Животът му бе подчинен на амбицията да стане шеф на полицията, освен това той се славеше, че не се съобразява много-много с мнението на другите.

Притежаваше всички качества да се издигне до началник на полицията в Ню Йорк, но нямаше да го огрее никога. Макгиган беше бял, нещо, което политиците, дърпащи конците, смятаха за недостатък в град, където повечето жители бяха представители на другите раси. Същите тези жители бяха гласували за чернокож кмет само защото той им бе обещал да назначи за шеф на полицията пак чернокож.

За да удържи на обещанието, Тъкър беше прибягнал до услугите на Карл Дауд, шишкав негър към петдесетте, който дотогава беше шеф на полицията в окръг Колумбия и чието основно достойнство на всяка длъжност бе способността му тутакси да се превръща във високоплатена кукла на конци. Човек и с топ не можеше да помръдне този блюдолизец — беше като залепен за задника на Тъкър.

Дауд беше неимоверно горделив, прекаляваше с пиенето, вечно беше недоволен. Ако си вършеше работата като хората, надали някой щеше да обърне внимание на недостатъците му — всеки си има трески за дялане. Лошото бе, че той не ставаше за нищо, бързо се отегчаваше и не искаше да се занимава с всекидневното ръководство на полицейското управление. Държеше всички да го харесват и недоумяваше защо другите са толкова злопаметни и не искат да забравят, че се е държал дебелашки с тях.

В днешния подчинен на политическата целесъобразност свят такива като Дауд бяха застраховани срещу критиката. Или се отнасяш към тия нещастници великодушно, с доброта, или наблюдаваш от разстояние как се издънват.

Ченгетата гледаха на посещението на тия прошляци Тъкър, Макгиган и Лаковара при папата като на някакво огромно недоразумение и се превиваха от смях, когато журналистите ги погнаха. Но дето е думата, всяко чудо за един ден — градът бързо забрави за данданията, вдигнала се около тях. Сред нюйоркчани се ширеше апатия, те бяха претръпнали и се бяха примирили, че слугите на народа са най-голямата измет, и това, съчетано с пълния непукизъм на въпросните слуги, уби за някаква си седмица интереса към интригата. Тъкър, Макгиган и Лаковара се кълняха, че не са извършили нищо нередно, не са нарушавали законите и са превърнати в изкупителна жертва от напълно безотговорните журналисти. Въпреки това всички участници в масовото безплатно поклонение при папата се зарекоха, че щели да оправят нещата, каквото и да значеше това, и да си покрият от джоба разходите по пътуването до Пуерто Рико.

Освен че громеше яростно Макгиган, задето е бил толкова път, за да види светия отец, Карлайл Тейлър се бе натоварила и с друга задача. Беше се нагърбила да брани със зъби и нокти кмета, което ще рече, че журналистката прибягваше отново до расовата карта, нещо, което правеше по-често, отколкото аз си капя ризата, докато се храня. Тейлър пишеше, че нападките срещу Тъкър били поредният опит на белите да злепоставят чернокожия държавник и водач и да подкопаят единството на чернокожите. Помислих си, че въпросната дама пак се е развихрила. Но тя възприемаше мисията си в този живот тъкмо така — смяташе, че е длъжна да се изтъпани на някой покрив и да се провикне, та да я чуе целият свят, че ако си чернокож и те уличат за някакво престъпление, е предостатъчно да си намериш някого, върху когото да прехвърлиш вината. За предпочитане е този някой да бъде бял.

— Нещо за Шафино? — попитах аз Дайън.

— Нищо. Никакви кредитни карти. Изплатил си е ипотеката. Не е теглил заеми за закупуване на автомобил, няма дългове, натрупани от комар, никой не го издирва за неплатени суми. Абе какво да ти разправям — вода ненапита!

— Не е вчерашен, отваря си очите на четири. Я проверете Джули под истинското й име — Джудит Лезневич. Вижте дали има кредитна карта и ако има, какви пари харчи. Ще се чуем по-късно, да ми кажеш какво си научил.

Пуснах фаса на пода, смачках го с крак и се прозинах в слушалката. Пипнах цицината върху главата си, там където Алдо ме беше халосал, усетих под пръстите си съсирената кръв и съжалих, че не съм го ударил малко по-силно. Мълчах дълго. Дайън слушаше тишината — знаеше, че се опитвам да измисля нещо и той ще ми помогне, ако също си мълчи.

Накрая рекох:

— Мисля си за равина.

— Пък аз реших, че сигурно мислиш за Линда.

— Да, и за нея. Но сега ме занимава най-вече равинът. Да започнем от Мънро. Той плаща на Студентите на разменни начала да работят за него.

— По всичко личи, че е така — съгласи се баща ми.

— Сто на сто е наемал бабаитите на Шафино, за да убиват и хора, посочени от богатите му приятели.

— Не се и съмнявам. Както ги виждам аз нещата, Шафино ще е последният глупак, ако не му го е предложил, а той не е глупак.

— И така, като теглим чертата, излиза, че Мънро се е сдушил с бандата на Студентите. А също с Макгиган и Лаковара, самото въплъщение на неподкупността.

— Да, освен ако не става въпрос за келепир и безплатни пътешествия — вметна Дайън.

Възразих, че ако не броим това пътуване за чужда сметка, и Макгиган, и Лаковара не са малоумници. Всичко друго, само не и това. Без Макгиган Нюйоркското управление на полицията отдавна да се е разпаднало. В борбата с престъпността той си беше истински Айнщайн. Тъкър може и да беше турил Дауд на поста шеф на полицията, но ако някой го крепеше там, то това бе именно Макгиган. Без него Дауд си беше жив умрял.

Колкото до Лаковара, той може и да се смяташе едва ли не за прозорец, през който божията милост се излива върху света, но това не го правеше малоумник. От всички окръжни прокурори в града можеше да се похвали с най-много заведени дела, завършили с осъдителна присъда — никой не помнеше кога за последен път апелативният съд е отхвърлял негово дело. Във Вашингтон го обичаха. Лаковара имаше предложение, ако започне да се отегчава от местната политика, да се прехвърли на работа в Министерството на правосъдието. Юридическа кантора от Уолстрийт пък му предлагаше един милион долара годишна заплата за пет години напред плюс най-различни премии и възнаграждения.

— Като прокурор няма грешка — натъртих аз. — Когато става въпрос за правоохранителни органи, те двамата с Макгиган наистина са първокласни специалисти. Но нещо друго ме интересува повече от всичко останало. И двамата са гъсти с Мънро, затова и се вдигнаха да ходят чак в Пуерто Рико.

— Мънро е гъст с много хора. Има дебели връзки.

— Знам. Точно тук става интересно. Мънро плаща на бандата на Студентите, същевременно не крие приятелството си с Макгиган и Лаковара. Какво ти подсказва това?

Дайън изсумтя — беше започнал да схваща.

— Нима твърдиш каквото си мисля? — ахна той.

— Твърдя, че не е изключено равинът да е Макгиган или Лаковара.

— Точно от това се опасявах.

Известно време и двамата мълчахме. Накрая баща ми каза:

— Вторият човек в Нюйоркското управление на полицията и най-добрият прокурор в града. И двамата биха могли да са замесени с банда наемни убийци. Хайде де! Та това е краят на света, да му се не види!

Отвърнах, че който и да е равинът, поразиите му са големи. Докато градските съдилища работеха през пръсти и пускаха престъпниците да си ходят по живо, по здраво, бандата на Шафино щеше да бъде зарита с поръчки. Колкото повече поръчки, толкова повече убийства. Лурд Балера и осмината еквадорци бяха само върхът на айсберга. Равинът осуетяваше разследването на убийствата, а за това се искаха дебели връзки.

— Студентите не си поплюват — отбеляза Дайън. — Тук си имаме работа с горили, които не се спират пред нищо. Няма как да ги прикриваш, ако самият ти не си всемогъщ. Сигурно няма да ти хареса това, което ще ти кажа, но според мен е възможно равинът всъщност да са двама души. Ами ако равини са и Макгиган, и Лаковара?

Това бе последното, което исках да чуя — така попадах между чука и наковалнята. Не можеше да се отрече, че Макгиган и Лаковара са ненадминати професионалисти. И поотделно си бяха блестящи. Обединяха ли се, никой нямаше да е в състояние да ги спре. А ако добавим към тях и Шафино, се получаваше шайка, за каквато средностатистическият престъпник можеше само да си мечтае.

Затворих телефона и разлистих разсеяно вестника — надали можех да изпадна в по-тежко положение. Дайън ми беше казал, че ако Макгиган и Лаковара наистина са се сдушили, това ще е сензацията на века. Аз обаче го слушах с половин ухо. Не обичам да изпадам в паника, но нямаше как да не призная, че вече се чувствах притиснат до стената. Ако Дайън се окажеше прав, щях да загазя не на шега. Не виждах кой ще ми повярва, камо ли пък да ми помогне да изоблича Лаковара и Макгиган.

После обаче се случи нещо, заради което равинът съвсем ми изхвърча от главата. Случайно плъзнах поглед по статията на Карлайл Тейлър за убийството на Линда. И волю-неволю я изчетох от първата до последната дума. Нямах друг избор.

Тая мърла продължаваше да си повтаря като курдисана, че невинният Морис Робишо бил обвинен несправедливо от ченгетата расисти в нещо, което не бил извършил. Виж ти, каква изненада! Към края журналистката се бе отклонила от обичайния сценарий и бе подхванала нова песен, от която направо ми призля и аз се почувствах едва ли не на смъртно легло.

Според Тейлър имало и друг заподозрян, когото полицаите прикривали, понеже бил техен колега. Въпросният заподозрян бил детектив, навремето работил с убитата Линда Шафино и извършил престъпление, а после тормозил госпожа Шафино, за да я сплаши и тя да не го издава. Притеснена, че животът й е в опасност, тя решила да направи така, че ако детективът я убие, да не се измъкне сух от водата. Затова описала най-подробно престъплението му в писмо, което скрила. Карлайл Тейлър питаше защо полицията не е задържала детектива — липсващото писмо било достатъчен мотив той да посегне на живота на Линда Шафино.