Марк Олдън
Американска полиция (15)

15.
Желязна дисциплина

Уплашен, Гавилан стоеше в кухнята, опрял гръб на стената, която беше облепена със зелен порест каучук. Беше се ококорил и разтъркваше тила си, сякаш го болеше. Сега вече не виждах пред себе си озлобен хъшлак от Южен Бронкс. Виждах едно изплашено до смърт дете, не издържало на напрежението да води от немай-къде само своите битки. Сигурно имаше дни, когато усилията го сломяваха. Днес беше един от тези дни. Видях как малчуганът застава с лице към грапавата стена, как опира челце, после стоварва върху нея и двата си юмрука. Изхлипа тихичко. Разтрепери се като листо. Опитваше се как ли не да сдържи сълзите, но това не беше по силите му.

Станах от масата, отидох при мивката и взех хавлиената кърпа, с която бяхме слагали лед върху глезена на госпожа Бауза. Топнах я в студена вода, изстисках я и я подадох на Гавилан. Той захлупи лице върху нея.

Допи ми се нещо и отворих хладилника. Като всичко останало в къщата, и той лъщеше от чистота. И през химическо чистене да го бяха пускали, нямаше да е по-безупречен. Отвътре светеше, по него нямаше и петънце. Бутилките бяха запушени, храната бе увита най-старателно в алуминиево фолио, на всяка поличка се мъдреше отворена кутийка сода бикарбонат — да поема миризмите. Хесус беше такъв чистник, че сигурно си гладеше и спагетите.

Вътре в хладилника имаше най-различни безалкохолни напитки, обезмаслено мляко, портокалов сок и бира. Бирата беше „Хайнекен“ — за мен скъпичка, но не и за човек, който с далавери изкарва на ден по петдесет хиляди долара. Извадих една бира, отворих я и излязох от кухнята.

Върнах се на масата, отпих юнашка глътка от „Хайнекен“-а и загледах Гавилан. Стоеше с гръб към кухненската стена и бе вперил поглед в пода, покрит със сиви плочки. Плачеше му се, но не искаше да го видя.

В работата на ченгето най-важно е да знаеш как да намираш път към хората. И компютрите си имат своето място в полицейското разследване. А също умението да събираш веществени доказателства, да създаваш мрежа от информатори, да откриваш местонахождението на заподозрените. Но всичко това отива на кино, ако нямаш подход към хората и не знаеш как да ги предразположиш да си развържат езиците.

— И ченгетата плачат — рекох на Гавилан. — Не виждам защо да не си поплачеш и ти.

Момчето вдигна глава.

— За какво толкова има да плачат?

Отпих още от бирата, после казах:

— Плачат, когато бъде убито друго ченге.

— Като жената на Шафино ли?

— Казваше се Линда. Да, като нея.

— А ти плака ли, когато я убиха?

— Да, плаках.

Гавилан се отблъсна от стената и избърса лице. Седна на масата и припряно намота хавлиената кърпа около китката си.

— Пък аз държа всичко вътре в себе си — сподели хлапето. — Не мога да кажа и половината от онова, което ми се върти в главата. И родната ми майка не знае. Много е добра, но понякога е мекушава и се обърква като пиле в кълчища. А уж е зряла жена.

— Това да си силен няма нищо общо с възрастта — възразих аз. — Познавам и петдесетгодишни хора, които не са нищо повече от пораснали деца. Задължен си на майка си. Грижи се за нея.

— Няма проблем — отвърна Гавилан. — Но понякога и аз не знам какво да правя.

— Както сега, когато се чудиш дали да изплюеш камъчето ли?

— Да.

— Вторият ти баща убива хора — припомних аз. — Това си е голата истина. Както е истина, че пак той и приятелчетата му пратиха на оня свят Лурд. В мига, когато Бауза или Шафино решат, че вие с майка ти им мътите водата, с вас е свършено. Май не си даваш сметка какъв подляр е Шафино. Не току-така му викат Боби Шашмата.

— Не ми разправяй на мен що за стока е Шафино — тросна се Гавилан. — Знам му и кътните зъби. Една нощ го видях как смаризи втория ми баща. До гроб няма да го забравя. Тоя Шафино не е добре. Лошото е, че дори и да се опълчиш срещу него и втория ми баща, ще си имаш работа не само с тях двамата, а с цяла шайка ченгета.

— Говориш за бандата на Шафино ли?

— Убиват хора в Ню Йорк и Вашингтон — поясни Гавилан. — Оттам им е излязло и името.

— Какво име?

Момчето ми разказа, че е било тук, в апартамента, преди три седмици, и е чуло как вторият му баща говори по телефона с Шафино — двамата се карали като цигани, понеже Шафино настоявал Бауза да замине в събота и неделя със специална задача за Вашингтон, а на Бауза не му се ходело. На Гавилан често му се случвало да подслушва такива разговори и бил наясно каква е тая „специална задача“. Та онзи път Бауза се заинатил като магаре на мост — не искал и да чуе да ходи в столицата. Смятал да заведе любовницата си Джина за една седмица в Пуерто Рико. Била топлес танцьорка с руса коса чак до задника и вторият му баща си бил навил на пръста да се жени за нея. Бауза подметнал на Шафино, че заради мацето се бил изръсил с цяло състояние и смятал да се порадва на онова, за което си бил платил. Шафино да прател някой друг да свърши работата във Вашингтон.

По-нататък Гавилан ми разправи как Шафино продължил да настоява. Казал на Бауза, че щял да иде сам да изпълни задачата, но не можел да напуска града, понеже работел за някаква мно-ого важна клечка. Бауза трябвало да му помогне, защото нямал грешка и на него можело да се разчита. Но Бауза пак си знаел своето — щял да замине с Джина за Пуерто Рико, и туйто. Накрая, нали си бил сприхав, вторият му баща не издържал, избухнал и затръшнал слушалката.

През нощта Гавилан се събудил от някаква патърдия в хола. Някой чупел мебелите. Момчето не знаело какво да си мисли, видяло се в чудо — майка му и баща му спели в другата стая. Казало си, че сигурно в къщата са проникнали крадци, че някой е тръгнал да се прави на Джон Уейн, разбил е с щанга вратата и сега тършува за вещи, които да шитне на черно. Ето какво си рекло детето, докато не чуло гласа на Бауза, който виел като пребито псе: „Недей бе, Боби, недей бе, човек. Не го прави“. Гавилан знаел, че Боби — това е Шафино. Открехнал вратата на стаята — молел се майка му да се е нагълтала с валиум и да не се събуди.

Онова, което видял, направо му изкарало ангелите. Вторият му баща се бил проснал на пода, а Шафино го бил яхнал, като притискал с колене ръцете му — да не мърда. Гавилан видял как Шафино запушил с лепенка устата на Бауза. После вдигнал от пода бидонче, лиснал някаква течност върху дясната длан на Хесус и я запалил със запалката си. Както момчето научило по-късно, това било газ за запалки. Бауза направо полудял, започнал да рита и с двата крака и да вие на умряло. Опитвал се как ли не да се отскубне, но къде ти. Шафино бил по-едър и як, просто си седял върху Бауза, все едно язди кон на родео.

Бауза се тресял, бил обезумял от страх, а Шафино му казал никога повече и през ум да не му минава да му прави сечено. Инак щял да се прости с живота. И да престанел да харчи пари за щяло и нещяло и да позлатява любовницата си, понеже щял да привлече вниманието.

Гавилан вметна, че Шафино изобщо не повишил тон, не показал с нищо, че е ядосан. Рекъл съвсем спокойно, че задачата във Вашингтон трябва на всяка цена да се изпълни, понеже им е спусната не от друг, а направо от равина. Тъкмо равинът им осигурявал най-сигурната защита. Без него били загубени, групата щяла да се разпадне. Бауза нямало къде да ходи, ще не ще, трябвало да поеме задачата във Вашингтон. Този път не ставало дума за някакви опърпани негра. Равинът искал Бауза да очисти бял.

Според момчето два дена по-късно Бауза отишъл във Вашингтон. Както при всяко пътуване дотам, се върнал с цяла камара пари. Изрязал си и материал от вестника, посветен на удара. Гавилан го бил видял. Наистина бил убит бял — някакъв посредник, задигнал петдесет милиона долара, но не лежал и ден зад решетките. Осъдили го на обществено полезен труд, изпитателен срок и глоба от пет милиона долара. Посредникът бил застрелян с два куршума в главата. Това било запазена марка на бандата на Шафино, на ченгетата, които той наричал Студенти на разменни начала.