Марк Олдън
Американска полиция (13)

13.
Семейното гнезденце

Ривърдейл е скъп квартал в Западен Бронкс, между река Хъдсън и парк Ван Кортлайн, със старовремски хубави къщи и морави без тротоари, спомен от времето, когато се е смятало за изключително престижно да живееш тук. Напоследък високите жилищни блокове донякъде са помрачили старата слава на Ривърдейл, макар че районът и досега си остава нещо като Златния бряг на Бронкс.

Семейство Бауза живееше именно в такъв висок жилищен блок. Сградата беше добре поддържана, имаше си дори портиер с врат, по-голям от главата му. Качихме се на десетия етаж с асансьор с огледален покрив, където в доста нескопосен аранжимент звучеше „Елинор Ригби“.

Държах Дамарис Бауза за ръка, докато тя докуцука до апартамента. Очаквах да видя пълна с хлебарки кочина, нашарени с графити стени и картинки с лика на Христос върху черно кадифе. Нищо подобно! Озовах се в просторен хол с изглед към река Хъдсън, замръзнала и лъскава под бялата месечина. Обзавеждането бе строго високотехнологично, от хром и сребрист метал, имаше само два цвята: черен и бял. Канапето и двата фотьойла бяха като от космически кораб, подът бе покрит с пясъчен на цвят паркет. В ъгъла до портала имаше три метални стола и маса със стъклен плот, зад тях се падаше кухнята, където по рафтовете и куките се мъдреха тенджери и тигани. Върху количката на колелца, каквито ще видиш по болниците, бяха сложени телевизор, стереоуредба и видео. Огледалата по стените засилваха осветлението, всичко лъщеше от чистота. Върху дървената масичка имаше телефон със секретар с мигаща лампичка. От тесния коридор се стигаше до двете спални. Всекидневната не беше задръстена с мебели, беше подредена безупречно, нямаше и прашинка.

Студената цветова гама не се връзваше с Дамарис Бауза, която ми се струваше жена с буйна кръв, нито пък с Хесус. Оказа се, че греша. Декорът беше подбран именно от детектива, което личеше от няколкото книги в помещението — до една посветени на закона и на неговите пазители. Не виждах какво общо може да има госпожа Бауза с проучването на ФБР за сексуалните убийци.

Виж го ти пустия му Хесус, какъв чистник бил!

Пратих Гавилан да донесе лед, който да сложим върху отеклия глезен на майка му. После я заведох да седне на един от фотьойлите и й предложих да си направи рентгенова снимка, да не би да има счупени кости. Тя ми благодари, че съм ги изпратил до вкъщи, после обясни, че мразела лекарите. Синът й щял да се погрижи за всичко.

Изу си обувките и ги сложи в скута си. Както личеше, именно Хесус командваше тук парада и сигурно й бе забранил да си оставя личните вещи в чистичкото му малко царство.

Вдигнах възможно най-предпазливо глезена на госпожа Бауза върху един от алуминиевите столове. Пуерториканките не са ми интересни. Повечето са тъпи като гъски, не се сещат дори да си обелят банана, преди да го изядат. А колкото до външния им вид, пуерториканците носят мустаци, за да приличат на майките си.

Но Дамарис Бауза ми се усмихна мило и тъжно и на мен ми се прииска да направя всичко по силите си, за да й бъде приятно. Беше попрекалила с блясъка за устни, имаше вид на мъжемелачка, но въпреки това, паднеше ли ми случай, нямаше да се дърпам дълго.

Струваше ми се добродушна глупачка, вярна на хора, които не го заслужават, и имаща слабост към откачалки, които не спазват правилата. Беше толкова мила, че ако си болен, ще си мечтаеш за теб да се грижи човек като нея. Но нямаше как да си затворя очите и за това, че е доста тъпа. Тази Дамарис Бауза обичаше да е тъжна и все се хвърляше на врата на неподходящите мъже — не се учеше от грешките си, и туйто.

Гавилан се върна с чаша вода и няколко кубчета лед, увити в кърпа за ръце, носеше и флаконче с хапчета. Госпожа Бауза ме увери, че било валиум. Още преди да й отвърна, че не ме интересува какво е, тя вече бе глътнала цели четири хапа. Гавилан начаса взе нещата в свои ръце, като дръпна внимателно лекарството и после сложи леда върху изкълчения й глезен. На хартия родителят тук бе госпожа Бауза, аз обаче усещах, че има нужда някой да я наглежда и се чувства объркана като пиле в кълчища.

Без якето и шапката Гавилан изглеждаше по-малък и уязвим. Косата му беше подстригана на канадска ливада, бузата му под окото беше отекла. Раната върху скулата му вече не кървеше. Сетих се, че вторият му баща го е изритал в корема, и го попитах дали го боли.

— Не съм опрял до помощта ти — тросна се хлапето, без да ме поглежда. — Ченгетата не са ми симпатични.

— Извини се на детектив Мар, Гавилан — схока го майка му. — Помогна ни човекът. Хайде, извини се.

Гавилан ме погледна нагло и предизвикателно през рамо. Да си речеш, че обядът му е паднал в клозетната чиния и аз съм го накарал да го вади парче по парче.

Свалих си шапката с мисълта, че Гавилан може и да не е опрял до помощта ми, затова пък аз съм опрял до неговата. Ето защо и нямах намерение да се надвиквам с гадното копеленце. Колкото до госпожа Бауза, съпругът й я правеше за смях. Какъв по-добър начин да му го върне тъпкано от това да го натопи!

Но за да я накарам да проговори, трябваше да спечеля на своя страна Гавилан, което нямаше да е никак лесно. Бях ченге, тоест за него бях същият дол дренки както онзи негодник, вторият му баща.

— Браво на теб, застъпи се за майка си — похвалих го аз.

— Виж го ти него, акъл ще ми дава дали да се застъпвам за майка си — продължи да се ежи хлапакът и ме изгледа на кръв, сякаш съм най-голямата гадория на тоя свят. — Няма да позволя на никого да обижда майка ми. Онзи кретен иска да се жени за любовницата си, прав му път. Но няма да допусна да подвиква на мама и да я нарича каква ли не. Да й натяква, че била стара и вече не се поддържала.

— Значи вторият ти баща те удари, защото си се застъпил за майка си.

— Майната му, калтак с калтак — изпелтечи момчето.

— Не говори така, Гавилан — укори го Дамарис Бауза.

Днес явно се бе наслушала на обиди и крясъци. Меките й кафяви очи молеха за пощада. Останах с впечатлението и че й се иска синът й да се поуспокои и поне за малко да забрави за омразата към втория си баща. Насилието в семейството не беше рядкост в Бронкс. Нищо чудно някой ден Гавилан да не издържи и да реши, че е крайно време Хесус да иде на оня свят.

Как ли тримата се побираха в този апартамент? Голяма омраза, малко пространство, както Йейтс е казал за Ирландия.

Реших да сменя темата.

— На кого си кръстен, на боксьора ли? — попитах аз момчето. — На Гавилан Хлапето де.

Очите на Дамарис Бауза се разшириха.

— Нима сте чували за Гавилан Хлапето?

— Друг път е чувал — заяде се пак Гавилан. — Просто ти прави мили очи.

— Истинското му име е Джералдо Гонзалес — продължих невъзмутимо аз. — И е бил кубинец. През петдесетте години е бил шампион в полусредна категория, докато не е преотстъпил титлата на Джони Сакстън. Спечелил е първото място в категорията в оспорван мач от петнайсет рунда с Бобо Олсън. Има сто и четирийсет мача, от които е победил в сто и пет и в двайсет и осем е изгубил. Шест е спечелил с жребий, един е завършил наравно.

— Бре, бре, бре, много знаете! — усмихна се Дамарис Бауза.

— Гавилан Хлапето е бил страхотен боксьор — допълних аз. — Няма нито един нокаут.

— Баща ми го е познавал лично — поясни жената. — Беше боксьор, баща ми де. И той като Гавилан Хлапето беше полусредна категория. Бяха добри приятели. Случвало се е баща ми да му бъде и спаринг-партньор. Две сестри сме, нямаме братя, затова и когато забременях, татко обеща на мен и на мъжа ми Анхел хиляда долара, ако кръстим сина си на Гавилан Хлапето. Така и не ми даде парите, но не му се сърдя.

— С какво име се е боксирал баща ви? — поинтересувах се аз.

— С истинското — Франки Видал — провлече жената, явно валиумът вече я хващаше.

— Слушал съм много за Франки Видал — казах аз.

— Изобщо не познаваш дядо ми — настръхна пак Гавилан. — Защо лъжеш като дърт циганин?

Извадих една цигара от пакета и се огледах за пепелник. Нямаше никъде, затова и взех да разказвам на майката и на сина за боксовия мач за титлата в полусредна категория от 1963 година, когато на ринга са застанали шампионът Емил Грифит и един кубинец на име Бени Парет, по прякор Малкия. Обясних, че мачът се е състоял в Ню Йорк. Всеки от двамата вече е имал по една победа срещу другия. Хората очаквали истинска война. А получили трагедия. По време на схватката Парет дал тон, като нарекъл Грифит „maricon“, тоест женка, понеже Грифин обичал да майстори дамски шапки. Грифит само това и чакал, така се развилнял, че го наказал жестоко — в двайсетия рунд му нанесъл двайсет и един удара поред, докато накрая реферът обявил края на мача. Но вече било късно. Парет така и не дошъл в съзнание и след десет дена починал.

Завъртях незапалената цигара между пръстите си.

— Имам филм на мача — допълних. — Имам и плакат. На него е написано името на Франки Видал. Участвал е в полуфинала.

Гавилан забучи поглед в пода, после вдигна очи към мен. Почеса се по главата и сключи вежди. Вече не се държеше така хъшлашки, но още не беше паднал жертва на хлапашкия ми чар.

— След онази вечер баща ми не стъпи повече на ринга — каза Дамарис Бауза. — Не искаше и на него да му се случи онова, което сполетя Бени Парет.

— Но все пак се е оттеглил като победител — вметнах аз. — Онази вечер е победил Джоуи Вискейно. Технически нокаут в четвъртия рунд. Какво прави сега баща ви?

— Той почина — отвърна Дамарис Бауза. — Преди три години го убиха при кражба с взлом. Ченгетата така и не установиха дали е било случайно, или става въпрос за убийство. Беше затънал в дългове.

Отбелязах, че сигурно е играел хазарт.

— Беше непоправим комарджия — потвърди жената. — Профукваше на хазарт всеки долар, който спечелеше. Когато умря, дължеше на някакви кубинци три хиляди долара. Според ченгетата не било изключено да са го убили и те, но не се намериха никакви доказателства. Така се запознах с Хесус. Разследваше смъртта на баща ми. Трябваше да послушам Ангел, първия си съпруг. Той е баща на Гавилан. Все ме съветваше да не се свързвам с комарджии, понеже с тях бял ден няма да видя.

Помолих я да ми разкаже за Анхел и тя ме погледна с премрежен поглед — дали от валиума, дали от тъга по доброто старо време. Запознали се с Анхел Логарт в някакво доминиканско заведение и се влюбили от пръв поглед. Според нея той бил най-добрият китарист, живял някога под слънцето. Щял да стане звезда, ако имал някакви спирачки в живота.

„Au contraire“^[1], помислих аз. Анхел явно си беше несретник по рождение, защото госпожа Бауза се чувстваше щастлива единствено с несретници.

Тя продължи с разказа си: първият й мъж искал всичко на тоя свят, собствено звукозаписно студио, фирма за грамофонни плочи, къща в центъра на града, лимузина с шофьор. Но се оказало, че всичко това са си напразни мечти за човек, който не знае да чете нотите и да попълни като хората един чек. Анхел свирел по латиноамериканските кръчми и клубове, наемали го и в звукозаписни студия, но от всичко това изкарвал жълти стотинки и за да свързва двата края, се хванал да кара такси. Накрая някакво ченге го спряло и го обвинило, че прекарва с таксито дрога. Анхел пак извадил късмет, успял криво-ляво да се спазари и онзи го пуснал да си върви по живо, по здраво, но първо му иззел трийсет и пет хиляди долара в брой и стотина грама кокаин, които естествено не стигнали до участъка.

Три години по-късно Ангел се хванал със салса оркестър и заминал на турне в Южна Америка. На връщане, тъкмо да се приберат, и на митницата в Маями граничарското куче надушило трийсетте килограма кокаин, скрити в усилвателя на китарата на Анхел. Сега излежавал присъда от двайсет и пет години в Луисбърг.

След като Анхел отишъл на топло, Дамарис явно е започнала да търси някой друг, когото да удуши с любовта си. Какво да я прави човек, както личеше, не можеше да кара и ден без някой негодник, който да й почерни живота. Така на сцената се е появил Хесус. Тази жена явно имаше талант да привлича най-големите мухльовци.

— И откъде знаеш толкова много за бокса? — поомекна Гавилан.

Отвърнах, че това ми е хобито и боксът ми е нещо като мания, понеже ми се струва много вълнуващ и красив, привлича ме с опасностите, тръпката и най-вече с майсторлъка. Допълних, че обичам хора, които се хвърлят презглава, без да се пестят. На ринга, не се ли отдадеш докрай — физически, душевно, емоционално, с теб е свършено. Боксьорът влага в играта всичко, което притежава.

— Аз пък обичам компютърните игри — каза Гавилан. — Сам си сглобих компютъра, за да си играя. Имам близо двеста, повечето копия. Разменяме си ги с другите момчета, за да не се охарчваме.

— Не е ли незаконно? — попитах аз.

— Чудо голямо, като е незаконно. А ти боксирал ли си се?

— Не. Имам заложба, едричък съм и не ме е страх да ме удрят. Но ми липсва дисциплината, за да стана боксьор. Дори не спортувам. Не виждам защо да се трепя колкото да живея още пет години, и то без зъби.

Дамарис Бауза прихна, после ми се усмихна сънено и сладко — да ви призная, направо ме преряза през слабините. Виж, Гавилан нито прихна, нито се засмя — още ме проверяваше.

— И какво търсиш тук, в Бронкс? — поинтересува се момчето.

Обясних му, че разследвам убийството на едни нелегални имигранти.

Госпожа Бауза още не се беше унесла, но бе на път да го стори. Беше отпуснала ръце върху скута си и бе свила пръсти. Очите й се премрежваха, главата й току климаше напред. Но когато изрекох думата „нелегални“, тутакси се ококори. Изправи гръб на фотьойла и понечи да каже нещо, после обаче размисли и се вторачи през панорамния прозорец към бялата луна.

Гавилан стисна по-силно кърпата с леда.

— Лурд е била убита, понеже е застрашавала някого — допълних аз.

— Беше голям образ — рече момчето, все така с гръб към мен. — Баща й я е водил един-два пъти на вечеря у нас. Тя сподели, че е на нож с него. Все я преследвал. Влизал с нея дори в банята. Опипвал я. Ей такива дивотии.

— Може би е избягала от къщи заради това?

— Възможно е — сви той рамене.

Зачаках хлапакът да каже още нещо. Но той си мълчеше. Накрая попита:

— Какво искаш да кажеш с това, че е застрашавала някого?

— Не е изключено да е познала убиеца на нелегалните имигранти — отговорих аз.

Госпожа Бауза прехапа долна устна, а Гавилан премести леда върху ходилото й. И двамата знаеха, че Хесус е свързан с убийството. Не ме погледнаха.

Исках да насоча разговора тъкмо към Лурд Балера, но не вървеше да го правя толкова рязко. Притиснех ли Гавилан, майката щеше да скочи и да го брани до смърт като орлица. Опитах ли да откопча нещичко от нея, тогава пък Гавилан щеше да ми се нахвърли. И все пак трябваше да направя нещо. Реших да опитам с Гавилан, но мирно и кротко, без да го насилвам. Да следвам първоначалния план — да спечеля на своя страна първо него, а след това и майката.

— Преди да се пренесете тук, къде сте живели? — поинтересувах се аз.

Каквато беше драка, момчето очевидно не бе расло в някое спокойно предградие.

Имаше вълча усмивка, лъскави зъби и стръвни очи.

— Пак в този квартал — отвърна момчето. — В Южен Бронкс. Авеню Проспект при парк Кротона — оповести гордо-гордо то предишния си адрес, сякаш е някаква почетна награда.

Авеню Проспект. Съборетина до съборетина. Квартал, където хлапетии като Гавилан ти теглят ножа ей така, за нищо.

— Преместихме се в Ривърсайд преди две години — допълни Гавилан. — Момчетата тук не смеят и с пръст да ме докоснат. Слабаци! — Малчуганът извади ръка от джоба си. Чух щракване — от стиснатия юмрук на Гавилан се показа острие на нож. — Никой в стария квартал не се е и опитвал да ми налита — оповести той. — Тук също. Защото не ми пука. Имат ми уважението.

Още едно щракване, и острието изчезна.

Гавилан ме погледна с изцъклените си очета и зачака реакцията ми. Продължаваше да ме проверява. Дали ще му вдигна пара за ножа или ще си замълча. Реших да се правя на голям непукист.

Духнах колелце цигарен дим и продължих да мълча. Нека хлапето вдига стойки — ако ще, и на маймуна да се прави, стига да ми кажеше онова, което ме интересуваше. Продължих да правя кръгчета дим и да ги духам към него: три мънички едно подир друго, всичките като нарисувани. Гавилан схвана тънкия намек и си прибра ножа.

— Забравих да проверя телефонния секретар — каза момчето на майка си.

Натисна бутона за записаните съобщения. Чу се дълъг сигнал, после няколко прещраквания, накрая някакъв мъж се представи като Мохамед. Но се обаждаше не от Багдад или от сал на Нил, а от аптека „Голдман“. Утре госпожа Бауза да наминела да си вземе хапчетата за щитовидната жлеза, когато й е удобно. Второто съобщение беше оставено от латиноамериканка с дрезгав глас — казваше се Америка, питаше как е минало в погребалния дом и дали Дамарис знае на кое гробище е погребението на Лурд.

Третото съобщение беше пак от мъж. Говореше весело, като на майтап. Противно на очакванията изобщо не бе сломен от мъка въпреки всичко, което се бе случило напоследък. Обаждаше се не друг, а самият детектив Робърт Шафино, известен още като Боби Шашмата.

— Внимание, внимание, всички мишки на събрание! Здрасти, Хесусе! Обажда се Боби. Тук е голяма лудница. Телевизионни камери, репортери и ония кретени, комшиите — изсипали са се до един пред къщата, да си речеш, че ще раздавам пари. Телефонът се скъса да звъни. Ще взема да полудея. Отделът, журналистите, приятелите на Линда. Всички се натискат да ми поднасят съболезнованията си. Като че ли ми пука. Но карай. Пак ни викат във Вашингтон. Клиентът е съгласен с цената. Утре вечер взимаш самолета, отскачаш дотам, извършваш каквото е поръчал и пак се връщаш. Казвам ти в последната минута, но какво да се прави, само да си посмял да се жалваш! Ще прибереш петдесет бона за някакви си четири часа. Звънни ми да уточним подробностите. Тъкмо да ти кажа какво съм му приготвил на детектив Мар. Пуснах му Мики. Ще ми помогне да му разкатая фамилията на тоя кретен. Щом толкова знае, нека се хапе по опашката. Секс, наркотици и рокендрол. Хайде, вдигам гълъбите.