Марк Олдън
Американска полиция (10)

10.
Полезно четиво

— Докъде е стигнала жалбата на Шафино? — попитах Хейдън, който продължаваше да си рисува цветето.

Цвете за чудо и приказ, няма що! От години не бях виждал нещо по-грозно. Ако чрез него се определяше душевната устойчивост, всеки психиатър в държавата щеше да прати Хейдън на преглед.

Той смени черния пастел с морав, после каза:

— Докъде е стигнала ли? Чак до заместник-шефа на Нюйоркското управление на полицията. А това ме подсеща за следното. Пак от кабинета на най-голямото началство се интересуват докъде сме стигнали с мъртвите незаконни имигранти, обиращи Джонатан Мънро, приятел на кмета с най-голям принос във финансирането на предизборната му кампания. По-точно, обирали, понеже въпросните имигранти вече не са сред нас.

— Най-малко двама са си живи и здрави — възразих аз и връчих на Хейдън факса от Кито.

Той си сложи очилата и зачете в мълчание. Накрая рече:

— И какво от това, че братът на Тонино и братовчед му са живи?

— Ако ги заловим бързо, те може би ще ни помогнат да хванем убиеца.

— Бързо ли? Кой тук каза „бързо“? В твоята уста тази думичка звучи доста майтапчийки.

Направих се, че не съм го чул. Хейдън беше под пара. Кметът Тъкър искаше да пазим приятелите му, а не да се оправдаваме. Особено пък преди избори. Драпаше за втори мандат и за да го постигне, имаше нужда от паралии като Джонатан Мънро и от чековите им книжки. Усетеха ли Мънро и тузарите като него, че не получават достатъчна защита, нямаше да развържат кесиите. Какво искаше Мънро — тия поплювковци, еквадорците, да не му крадат стоката и да не му вдигат застраховките.

Посочих факса.

— Ако заловим тези приятелчета, можем да ги попитаме още нещо.

— Например?

— Например дали Тонино не е играел двойна игра. Дали не е спрял да праща плячката в Еквадор, каквато е била уговорката. Ами ако руснаците или нигерийците са му предложили повече пари? Те също изнасят незаконно стока, за предпочитане американска. Не е изключено Тонино да се е отметнал от думата си и някой негов сънародник в родината да му е отмъстил.

— И е пратил убиец, който да му натрие носа и да напомни на останалите да внимават в игричката.

Поклатих глава. Натъртих, че убиецът е тукашен и се ориентира прекрасно в обстановката. Където и да са се спотаили хората на Тонино, той ги държи на мушка и само чака сгоден момент. Напомних на Хейдън, че латиноамериканците не се церемонят много-много — ако Тонино е имал неприятности в Еквадор, роднините му досега да са мъртви. А от факса се виждаше, че не е паднал и косъм от главата им. Да, някой наистина бе решил да премахне Тонино. Но този някой се намираше в Щатите.

Хейдън се замисли. Доколкото изобщо може да се замисли възрастен човек, стиснал мораво пастелче.

— Мънро е притеснен — каза той. — Смята, че обирите ще продължат. Според него крадците просто са кротнали за малко, колкото да отмине бурята, и после пак ще се развихрят. Разговарял е с кмета. Кметът пък е разговарял с шефа на Нюйоркската полиция, а онзи блюдолизец, заместникът му, си побъбри с мен. Ето че сега аз разговарям с теб. Дай ми нещо. Каквото и да било.

Да съм му дадял нещо, моля ви се! Каже ли ти го шефът ти, в превод това означава да го излъжеш, само и само той да отърве кожата.

Съобщих му, че смятам утре да си побъбря с бащата на Лурд Балера — може би щях да разбера защо убиецът е посегнал на нея: първата жена в черния му списък.

Не споменах на Хейдън, че тъкмо преди убийството на Лурд детектив Хесус Бауза се е навъртал в хотел „Лангам“. Ами ако беше съвпадение? Или зад това се криеше нещо по-голямо? Според мен в цялата история имаше нещо гнило — защо Бауза не беше върнал детето на бащата, след като го беше издирил?

Не че пазех Бауза. Просто исках да се добера до още доказателства и чак тогава да го включвам сред играчите. Бях предпазлив и защото нападнех ли Бауза, се опълчвах и срещу Боби Шашмата, неговия съдружник в далаверите. Шафино не беше вчерашен, следеше всяка стъпка и действие на своите хора. Бе просто немислимо Бауза да тръгне да прави нещо без знанието и разрешението на Шафино.

Взех решението да си трая и заради политиката на шефовете в полицията. Джак Хейдън щеше да се вкисне, ако се хванех да разследвам колега — друго ченге. И на мен нямаше да ми бъде особено приятно. Но ако се налагаше, щях да го сторя.

Верен съм на две неща, на два цвята. Зеления и синия: на Ирландия и на ченгетата.

Но и верността си има предели. Преди няколко години помогнах да тикнем зад решетките един мой колега, работехме в екип: Дани Балдазано. Опита се, келешът му с келеш, да ме прати на оня свят, само и само да не го издам, че предава на своите приятелчета наркотрафиканти от Колумбия документи от архива на съда. След процеса братовчедът на Дани, и той ченге, ме обвини, че съм топял колегите. Проснах го с един удар на земята. Оттогава никой не е дръзвал да ми говори за Дани Балдазано.

Инак и аз като останалите колеги в управлението не се престаравам да изобличавам корумпираните ченгета. Дойдеше ли ченге да ми предлага да се включа в някоя далавера, го изритвах, но си траех. Издадях ли го, щеше да ми излезе име на доносник — дамга, която нямаше да излича, докато съм жив.

Предлагали са ми неведнъж и дваж през годините цели състояния, за да унищожа веществени доказателства, да издам свидетели, да охранявам пренасянето на дрога. И всеки път съм отказвал. Никак не е лесно да обърнеш гръб на толкова мангизи. Но ми стана по-лесно да го правя след оная нощ, когато видях как главатарят на една банда заплю в лицето ченге, на което плащаше по пет бона седмично. От тази малка случка съм научил, че продадеш ли се веднъж, трябва да си готов да лижеш задници.

Пак тя ми напомни защо съм се хванал полицай. Това беше моят живот — то ми вдъхваше сила, носеше ми уважение и по думите на Ницше ме правеше еднакво свободен и от злото, и от доброто. Нямах намерение да се лишавам от всичко това, като се продавам. Ала не исках да си развалям и отношенията с другите ченгета.

Сега-засега смятах да си трая, че Бауза е ходил в хотел „Лангам“. Щях да го кажа на Хейдън едва след като откриех неопровержими доказателства, че Бауза е търсел Лурд.

Едната гола дума на Уолтър Муди не беше никакво доказателство. Тоя тип не бе от най-примерните граждани. Нито пък се движеше в най-изисканите среди. Беше някакъв жалък мухльо, забъркан в дребни далаверки, а Бауза си беше ченге. Ха познайте на кого щяха да повярват в съда.

Замълчах си и за убийството на Линда. Не се впуснах да излагам подозренията си, че тя не е била убита на летището. Не отворих дума, че са си оставили ръцете, докато са събирали уликите, че разследването е претупано заради расовата политика, с която е обгърнат случаят, че крушките на уличното осветление около паркинга не светят. Изкормвача нямаше сметка да слуша за самоволните ми разходки. Особено пък когато големите клечки се мусеха, че си вра гагата, дето не ми е работа.

— Един съвет — подхвана Хейдън. — Всъщност два. Първият е да не се мотаеш по летищата.

— В смисъл да не се набърквам в разследването на убийството на Линда Шафино ли?

— В смисъл, че ако ти е скучно, по-добре реди пасианси — усмихна се той за пръв път от няколко дена. Така де, животът наоколо не се свеждаше само до моравите пастелчета. — И още един съвет — допълни Изкормвача. — Вдигни дебелия си задник и го занеси в Бронкс. Още сега.

— И ще ми кажеш ли защо да го правя? — поинтересувах се аз.

— Заради Лурд Балера. В едно погребално бюро на Гранд Конкорс са й спретнали бдение. Иди и си поговори със семейството. Виж дали ще откопчиш нещо.

— Смятах да го направя утре. Затънал съм до гуша с документацията, мислех да поотхвърля малко.

Хейдън стана морав като пастела. Стовари длани върху писалището, разклащайки лампата отгоре. Не беше едър и затова ми заприлича на някакъв мъник, задавил се с мръвка.

— Ти наред ли си бе, Мар? Казах още сега. Размърдай дебелия си задник и иди в проклетия Бронкс. Ясен ли бях?

— Както винаги.

— Да де. Понякога се питам колцина тук още помнят, че шеф на отдела все пак е Джак Хейдън.

Пресегнах се да си взема факса, но точно тогава Хейдън вдигна длан и я долепи до писалището. Настроението му се промени. Изкормвача ни в клин, ни в ръкав се развесели. Рече ми:

— Твоята приятелка Карлайл Тейлър ме попита за Кабрера Хлапето, някакъв наркотрафикант, който излежавал присъда в Атланта. Госпожица Тейлър проявява интерес към последния случай, по който сте работили заедно с детектив Линда Шафино, затова се е докопала до стенограмата от процеса срещу Кабрера.

Понеже му било станало интересно, и той се бил сдобил със стенограмата. Каза ми да не съм се притеснявал, нямало нищо страшно. Но вниманието му било привлечено от нещо, по-точно от показанията на детектив Фиъргал Мар, в които той отрича твърденията на Кабрера, че му бил задигнал двайсет и пет хиляди долара. Лично той, Хейдън де, не виждал нищо нередно, но дали и госпожица Тейлър щяла да бъде на същото мнение?