Клайв Къслър
Атлантида открита (45)

42.

Останал без прикритието на виелицата и при стихналия вятър, Клири се почувства като гол, когато формированието му, облечено в бяло камуфлажно облекло, се развърна по различни направления и започва да напредва към съоръжението на Волфови. Те се възползваха от няколкото наподобяващи гърбици на камили възвишения, за да се промъкнат незабелязано до високата ограда, опасваща комплекса от подножието на планината до високата стръмна скала, надвиснала над морето.

Клири не разполагаше с никакви разузнавателни данни за силите на вражеската охрана, както и за самото съоръжение, тъй като ЦРУ не го бе смятало за опасност за националната сигурност. Малкото време, с което разполагаха, след като научиха за задаващата се опасност, не им бе дало възможност за тайно проникване, нито за простата стратегия на „удар и изтегляне“. Според заповедите те трябваше да неутрализират съоръжението и да извадят от строя системите за разцепване на шелфовия ледник, преди да бъдат сменени от двестачленния отряд от специалните войски, намиращ се на един час път оттук.

На Клири му бе казано само, че охраната на Волф е съставена от добре обучени професионалисти, събрани от елитни бойни части от целия свят. Тази информация му бе предоставена от Националната агенция за морски и подводни изследвания. Но Клири неоправдано се съмняваше тя да има голям опит в събирането на разузнавателни данни. Той беше уверен, че неговата елитна група ще се справи с всеки враг, който й се изпречи на пътя.

Той дори не подозираше, че им предстоеше битка с противник, който ги превишаваше по численост в съотношение три към едно.

Придвижвайки се в две колони, те стигнаха до ограда, която отдалече им се стори единична, но се оказа двойна и разделена от ров. На вид изглеждаше като строена преди десетилетия. На нея висеше табела с избелял надпис на немски „Преминаването забранено“. Беше обикновена телена ограда с няколко реда бодлива тел най-отгоре, която беше изгубила предназначението си поради натрупания покрай нея дебел пласт лед и можеше да се прескочи без никакво усилие. Втората ограда беше по-висока и все още се извисяваше два метра над леда, но и тя беше преодолима. Въпреки това загубиха ценно време, докато я срежат и се промъкнат през нея. Клири прие за добра поличба това, че никой не ги разкри до този момент.

След като се озоваха в оградения периметър, използваха за прикритие редица от постройки със слепи стени. Клири подаде команда на всички да спрат, а той се зае да изучава въздушната снимка на комплекса. Макар по време на полета си от Кейп Таун да бе запечатал в паметта си всички улици и всяка сграда, искаше да види на самия план откъде точно са минали през оградите. Със задоволство той установи, че се намират само петнайсетина метра от набелязаното им място за проникване в минералодобивното съоръжение. За първи път, откакто се бяха приземили, прегрупирали и придвижили по леда, той заговори по радиостанцията си.

— Оловно човече?

— Чувам ви, Магьосник — отвърна дрезгавият глас на лейтенант Уорън Гарнет.

— Тук ще се разделим — каза Клири. — Знаете какво се очаква от вас и хората ви. Успех!

— Тръгваме, Магьосник — потвърди Гарнет, чийто екип имаше задачата да обезвреди електроцентралата и да прекъсне цялото захранване на комплекса.

— Плашило?

— Чувам ви, Магьосник — мигом отговори лейтенант Майлс Джейкъбс.

— Вас ви чака най-дългият път. Време е да поведете хората си.

— Вече сме на половината път до целта — отвърна уверено Джейкъбс, докато той и „тюлените“ се придвижваха по един страничен път, водещ към командния център, който трябваше да нападнат откъм морето.

— Лъв?

— Готови сме за настъпление — отвърна бодро капитан Шарпсбърг.

— Присъединявам се към вас.

— За нас е радост да имаме представител на старата гвардия сред редиците ни.

— Започнете движението!

Без повече разговори екипите поеха към съответните си цели. Всички знаеха какво трябва да правят и какви ще са последствията, ако се провалят. Клири не се съмняваше, че мъжете ще се сражават като демони или ще умрат без колебание, само и само да попречат на Волфови да предизвикат апокалипсиса.

Движиха се леко в отбранителен боен ред — двама мъже на десет метра пред всеки фланг и двама, прикриващи тила им. На всеки петдесет метра се спираха, лягаха на земята или зад всяко налично прикритие, а в това време Клири изучаваше терена и се свързваше за проверка с морските пехотинци и „тюлените“.

— Оловно войниче, докладвайте.

— Засега пътят е чист. Намираме се на триста метра от целта.

— Плашило? Натъкнахте ли се на нещо?

— Ако не бях сигурен в обратното, щях да кажа, че цялото това място е изоставено — отвърна Джейкъбс.

Клири не отвърна нищо. Стана от земята и последва Шарпсбърг и хората му.

Отвън съоръжението приличаше на мрачен и неприветлив завод. И тогава тревогата му нарасна — комплексът изглеждаше напълно пуст. Нямаше никакво движение нито на работници, нито на превозни средства. Постройката бе обгърната от смразяваща неземна тишина.

 

 

Карл Волф седеше в щаба на охраната, намиращ се на етажа под главния команден център, и смаян наблюдаваше как Клири и ударната му група се придвижват по пътищата на комплекса.

— Няма да имаш проблем да им попречиш да ни прекъснат пусковото време, нали? — попита той изправения до него Хуго.

— Никакъв — увери го Хуго. — Ние бяхме предвидили подобно нашествие и сме го отработвали неведнъж. Укрепленията ни са на място, издигнали сме барикади, а нашите снокети чакат заповедите ми, за да влязат в битка.

Карл кимна в знак на задоволство.

— Добра работа си свършил. И все пак имай предвид, че това е елитна част от американските бойни сили.

— Не се тревожи, братко. Моите хора са не по-зле обучени от тях. Ние значително ги превъзхождаме по численост, а и имаме предимството, че ще се бием на наша територия, която добре познаваме. Факторът изненада също е на наша страна.

— Каква стратегия ще приложиш?

— Постепенно ще ги отклоня към пространството пред командния център, където ще ги обкръжим и ще ги ликвидираме.

— Дедите ни, които са водили героични битки срещу съюзническите сили по време на войната, щяха да се гордеят с теб.

Видимо поласкан от комплимента на брат си, Хуго удари токове и направи стегнат поклон.

— За мен е чест да служа на Четвъртата империя — рече той и се обърна да погледне на мониторите напредващата американска бойна група. — Време е да тръгвам, братко, за да поема командването на отбраната ни.

— Според теб колко време ще им трябва на твоите хора да сразят нападателите?

— Не повече от половин час.

— Няма да ви остане много време да стигнете и се качите на самолетите. Гледай да не закъснеете, Хуго. Не ми се иска да тръгнем без теб и хората ти.

— Бъди спокоен. Няма да допусна мечтата ни да станем бащи на един нов свят да не се сбъдне.

Карл посочи цифровия часовник на стената между мониторите.

— След двайсет минути ще включим системата за откъсване на шелфовия ледник на автоматично управление. После всички в командния център ще се изтеглим през подземния тунел към спалните помещения, които са извън обсега на битката. Оттам ще се качим на електрическите автомобили и ще се придвижим до самолетния хангар.

— Скоро и ние ще ви последваме — увери го Хуго.

— Пожелавам ви успех — и Карл стисна ръката на брат си, обърна се и се запъти към асансьора, който щеше да го отведе в командния център.

 

 

Клири и екипът на Шарпсбърг се намираха само на сто и петдесет метра от входа на командния център, когато гласът на Гарнет прозвуча в слушалките му.

— Магьосник, тук Оловно човече. Възникна опасност…

В същия момент Клири видя барикадата, препречваща пътя за командния център, а после и тъмните цеви на оръжията, подаващи се над нея. Отвори уста да извика, но беше вече късно. Двеста автомата откриха огън от всички посоки пред очите на мъжете от „Делта“ и изстрелите прорязаха ледения въздух с оглушителен гърмеж.

Гарнет и морските пехотинци бяха подложени на безпрепятствен обстрел, но отвърнаха с прикриващ огън и залегнаха кой където намери покрай постройките. Въпреки градушката от куршуми, те продължиха да напредват към електроцентралата, като се целеха в охранителите зад барикадата. Гарнет разпозна една ледена преграда, трудно различима на белия фон, едва когато се озова на стотина крачки от нея. Хората му предприеха огнево противодействие по охранителите зад барикадата.

Почти в същия момент намиращият се пред командния център Клири също се натъкна на подобна ледена стена и остана под обстрела, на който бе подложен Гарнет. Водачът на левия фланг на „Делта“ бе улучен в коляното и бедрото и се свлече на земята. Пълзейки по корем, Шарпсбърг го хвана за ботушите и го издърпа зад ъгъла на постройката.

Клири се наведе под едно стълбище, водещо към малък склад. Парчета лед заваляха върху гърба му, когато куршумите улучваха ледените шушулки, висящи от тавана над него. Един куршум обаче го улучи над сърцето под бронираната жилетка и той падна заднешком. Остана жив, но чувстваше в гърдите си такава болка, сякаш някой го удряше с ковашки чук. Сержант Мендоса, считан за най-добрия стрелец на екипа, се прицели през оптическия си прибор в охранителя, прострелял Клири, и натисна спусъка. Една черна фигура подскочи над ръба на барикадата и мигом изчезна зад нея. После сержантът избра следващата си жертва и стреля отново.

Над Клири куршумите продължиха да се сипят и забиват в леда от всички посоки. Той късно разбра, че охранителите на Волф са издигнали укрепления за подобна атака. Със свито сърце си помисли, че липсата на разузнавателни данни щеше да стане причина за гибелта им. Едва сега му стана ясно също, че врагът ги превъзхожда по численост.

Наруга се, задето се беше уповавал на непроверена информация. Наруга Пентагона и ЦРУ, които му бяха казали, че охраната на Волф се състои не повече от двайсет — двайсет и пет души. Наруга се, задето интуицията му изневери и задето допусна най-голямата грешка във военната си кариера — беше подценил противника си.

— Оловно човече! — извика той в микрофона си. — Докладвайте за положението ви.

— Преброих над шейсет неприятели, препречващи пътя ни — отвърна Гарнет с такъв спокоен тон, сякаш описваше пасторална картина. — Подложени сме на интензивен огън.

— В състояние ли сте да превземете електроцентралата?

— Не ни е възможно да се придвижим напред поради изключително точната им стрелба. Изправени сме пред истински професионалисти и те много добре знаят какво вършат. Можете ли да изпратите някой от другите екипи, Магьосник? Ако обединим сили, мисля, че ще можем да превземем барикадата.

— Невъзможно, Оловно човече — отвърна Клири. Той добре знаеше, че морските пехотинци бяха най-подготвените от групата и щом те не бяха в състояние да се справят, значи никой друг нямаше да може. — Ние също сме спрени от стрелбата на най-малко осемдесет охранители и не мога да ви изпратя подкрепление. Повтарям: не мога да отделя хора за подкрепление. Измъкнете се както можете и се присъединете към екипа на Лъв.

— Разбрано, Магьосник. Изтегляме се.

Напредващите към командния център Джейкъбс и „тюлените“ бяха неприятно изненадани от гърмежите и ужасяващите съобщения на Клири и Гарнет. Джейкъбс нареди на хората си да продължат напред с надеждата да проникнат в командния център отзад и да облекчат положението на другите два екипа. Намираха се на стотина метра от постройката, когато два бронирани снокета завиха от ъгъла и откриха огън срещу тях.

Джейкъбс видя как двама от хората му се проснаха безжизнени на земята. Вбесен, той вдигна оръжието си и не го свали, докато не изстреля и последния куршум. Тогава един от хората му го хвана за яката на шубата му и го избута зад един контейнер за боклук, преди ответният заградителен огън да го покоси. Стрелбата на „тюлените“ успя да спре временно снокетите, но след малко те отново продължиха настъплението си.

„Тюлените“ стреляха ожесточено, докато отстъпваха. После най-неочаквано други два снокета се появиха зад тях и откриха огън. Джейкъбс почувства как стомахът му се сви на топка. На него и хората му не им оставаше нищо друго, освен да свърнат по една странична тясна алея. Замоли се горещо в себе си да не са попаднали в засада, но алеята изглеждаше чиста, поне първите седемдесет метра от нея.

Докато тичаше след хората си, надявайки се те да стигнат до прикритие, преди снокетите да завият по алеята, той се свърза с Клири.

— Магьосник, тук Плашило. Атакувани сме от четири бронирани снокета.

— Тежко ли са въоръжени, Плашило?

— Виждам само по един човек с автоматично оръжие във всяка кола.

Използвайки стълбището за прикритие, Клири отново прегледа плана на комплекса.

— Кажете ми местоположението си, Плашило.

— Придвижваме се в посока към морето по тесен път зад гърба на нещо като ремонтни работилници, намиращи се на около сто и петдесет метра от командния център.

— Плашило, продължете още петдесетина метра напред, после завийте надясно. Ще минете между няколко резервоара за гориво. Така ще се приближите до фасадата на командния център по страничен път и ще нападнете фланга на противника.

— Разбрано, Магьосник. Тръгваме — отвърна Джейкъбс, но преди да изключи, попита: — С какви боеприпаси срещу бронирани снокети разполагаме?

— Оловното човече има две леки противотанкови средства.

— А ще са ни нужни четири.

— Момчето, което носеше другите две, изчезна по време на скока.

— Оловното човече е при електроцентралата — поясни разтревожен Джейкъбс. — Така че не той, а ние сме срещу бронираните коли.

— Наредих им да се оттеглят от обекта си поради съсредоточения огън, на който бяха подложени. Скоро ще се присъединят към Лъв.

— Кажете им да заредят, тъй като четири от тия опасни коли ще бъдат точно зад нас, когато стигнем до целта.

След малко Джейкъбс и „тюлените“ заобиколиха резервоарите за гориво, без да се натъкнат на организирана стрелба. Като се ориентираше по плана на съоръжението, той поведе хората си покрай дълга стена, която свършваше близо до фасадата на командния център. Тя изглеждаше идеално прикритие, за да могат да изненадат охранителите зад бариерата. Но едва стигнаха на петдесетина метра до края на стената и зад гърба им бе открита съсредоточена стрелба.

Група охранители беше изскочила зад тях от подземен тунел. Джейкъбс мигом разбра, че не е възможно да осъществят намеренията си и поведе хората си по друга пътека, по която за щастие не се натъкнаха на вражеска стрелба.

На осемдесет метра от тях Клири се беше проснал по корем и наблюдаваше през бинокъл барикадата, препречваща пътя за командния център, за да открие някаква пролука. Но не откри такава. И той като Гарнет също установи, че позицията му е незащитима. Въпреки това обаче остана непоколебим в решението си да атакува командния център веднага щом бъде подкрепен от пехотинците, а „тюлените“ започнат да нападат фланга на противниците.

Дълбоко в себе си обаче започна да се съмнява, че ще развее знамето на победата.

 

 

Охранителите на Волф водеха ожесточена битка. В съзнанието си те се биеха не само за своя живот, но и за живота на семействата си, които ги чакаха на борда на „Улрих Волф“. Самият Хуго беше във водовъртежа на битката пред командния център и ръководеше стрелбата, затягайки обръча около американската ударна група, както беше обещал на брат си Карл.

Той заговори по микрофона под бойния му шлем.

— Братко Карл?

Чу в слушалките си леки смущения, преди Карл да отговори.

— Да, Хуго?

— Нашествениците са спрени. Ти, Елзи и останалите можете да тръгвате за хангара веднага щом инженерите включат системите на автоматично управление.

— Благодаря ти, братко. Доскоро виждане в самолета!

Две минути по-късно, докато Хуго издаваше заповед на другите два бронирани снокета да щурмуват американците, един охранител се втурна към него зад барикадата и извика:

— Сър, получих спешно съобщение от самолетния хангар.

— Какво е то? — надвика шума от стрелбата Хуго.

Но в този момент сержант Мендоса се прицели през координатния кръст на оптическия си уред и леко натисна спусъка. Охранителят падна мъртъв в краката на Хуго, без да чуе, нито да почувства куршума, който прониза дясното му слепоочие и излезе през лявото. Съобщението, че самолетният хангар е разрушен от странно превозно средство, което той трябваше спешно да предаде, умря заедно с него.

 

 

Морските пехотинци на Гарнет се обединиха с екипа на Шарпсбърг и се прикриха, когато четирите снокета пренасочиха атаката си от Джейкъбс към тях в двойна колона зад гърба им. Тогава морските пехотинци се прицелиха в колите с двете леки противотанкови средства. Челните бронирани коли изригнаха в пламъци, летящи отломки и тела и блокираха пътя на другите две коли.

Клири бързо осъзна, че този отдих щеше да е краткотраен и временен. Щеше да е въпрос на време, преди охранителите да проумеят, че повече противотанкови снаряди няма да бъдат изстреляни поради изчерпания запас. Тогава бронираните коли щяха отново да атакуват и вече нищо нямаше да може да ги спре. Оставаше единствено надеждата предимството да мине на тяхна страна, когато Джейкъбс и екипът му нападнат барикадата откъм фланга.

 

 

Във Вашингтон рапортите от мястото на битката говореха недвусмислено, че ударната група е в сериозна беда.

Президентът и началниците на щабовете не можеха да повярват на ушите си. Те все по-ясно съзнаваха, че мисията се е провалила и че цялото човечество е под заплахата да бъде заличено от лицето на земята — кошмар, който те не бяха в състояние да приемат.

— Самолетът с главните сили… кога ще…? — заговори объркано президентът.

— Не по-рано от четирийсет минути — отвърна генерал Саут.

— А колко остава до…?

— Двайсет и две минути до най-високото ниво на прилива.

— В такъв случай трябва да изстреляме ракетите.

— Но така ще убием и нашите хора — предупреди го генерал Саут.

— Имаме ли друг избор?

— Не, господин президент, нямаме — поклати глава генералът.

Адмирал Елдридж попита:

— Да предупредим ли командира на „Тускон“ да изстреля ракетите?

— Ако ми разрешите едно предложение — намеси се генерал Кобърн. — Според мен е най-добре да изпратим бомбардировачи „Стелт“. Техните екипажи са по-точни в насочването на ракетите си в целта, отколкото неуправляема „Томахоук“, изстреляна от подводница.

Президентът бързо взе решение.

— Добре, предупредете пилотите, но им кажете да не стрелят, преди да им бъде наредено. Кой знае, може да се случи чудо и формированието на майор Клири да успее да проникне в командния център.

Когато генерал Кобърн издаде заповедта, генерал Саут смънка под носа си:

— Само на чудо може да се надяваме.