Клайв Къслър
Атлантида открита (42)

39.

Самолетът „Макдонел Дъглас C-17“, боядисан в антрацитносиво и без никакви опознавателни знаци освен малко американско знаме на вертикалния си стабилизатор, като оскубан гигантски птеродактил над мезозойска местност, пореше въздуха над океана от перленобели облаци, закриващи блестящия лед на Антарктида.

Капитан Лайл Стафорд от Военновъздушните сили се чувстваше като у дома си в пилотската кабина, докато прелиташе над заледения континент. Обикновено той извършваше полети между Кристчърч, Нова Зеландия, и американските полярни станции, пръснати из Антарктида, за да превозва научни работници, апаратура и продоволствия. Този полет обаче имаше съвсем друга цел — да превози набързо събрана ударна група до Росовия ледник и да я стовари над минералодобивното съоръжение на търговско обединение „Съдба“.

Стафорд приличаше повече на директор за връзки с обществеността, отколкото на пилот. Имаше прошарваща се, грижливо поддържана коса и усмивка, която рядко слизаше от лицето му, и винаги беше готов да предложи помощта си за мисии на Военновъздушните сили и на благотворителни организации. По време на повечето полети той четеше книга, а вторият пилот лейтенант Робърт Бранън, калифорниец с дълги крайници, чиито колене стигаха почти до брадичката му, докато седеше на мястото си, наглеждаше и боравеше с приборите на арматурното табло. Сега Стафорд с неохота вдигна поглед от четивото си и погледна първо през прозореца си, а после към индикатора на системата за глобално позициониране.

— Време е да се връщаме на работа — съобщи той и остави книгата настрана. Обърна се и се усмихна на майор Том Клири, седнал зад пилотите на високо столче.

— Дойде моментът да започнете да се подготвяте за аклиматизиране към кислородните маски, майоре.

Клири погледна през челното стъкло над главите на пилотите, но не видя нищо освен облаци. Предположи, че шелфовият ледник се задава невидим под самолета.

— С какво време разполагам?

Стафорд посочи с брадичка към арматурното табло.

— След час ще стигнем над разчетната ви точка. Навярно хората ви са готови и вече горят от нетърпение да скочат.

— Може би са готови, но дали горят от нетърпение, това ми е трудно да кажа. Всички те са скачали с парашут от реактивен самолет, летящ на височина десет хиляди и шестстотин метра, но не и при скорост шестстотин километра в час. Ние сме свикнали да чувстваме, когато самолетът намалява скорост преди спускането на рампата.

— Съжалявам, че няма да мога да ви закарам по-близо, нито пък да намаля скоростта и височината — каза Стафорд съчувствено. — Там е работата, че всички вие трябва да се приземите, без парашутите ви да бъдат забелязани във въздуха. Изрично ми бе наредено да следвам обичайния си курс до пролива Макмърдо. Аз минах над него възможно най-близо, без да събудя подозрения.

— Вятърът духа откъм морето, което е във ваша полза — вметна Бранън.

— Както и облачната пелена — добави бавно Клири. — И ако радиолокационната им система действа, на оператора й ще му трябват четири очи, за да ни прехване от момента, в който скочим, до отварянето на парашутите ни.

Стафорд извърши лека корекция на курса, после каза:

— Не ви завиждам, майоре, че ще напуснете приятно затопления самолет, за да се озовете в този леден вятър.

Клири се усмихна.

— Добре поне че не ми цитирахте изтърканата авиаторска поговорка „скачане от съвършено здрав аероплан“. За което ви благодаря.

Всички се разсмяха на познатата и често подхвърляна в тези среди шега. От десетилетия насам пилотите задаваха на парашутистите въпроса: „Защо скачате от съвършено здрав аероплан?“. Неизменният отговор на Клири беше: „Когато наистина се построи съвършено здрав аероплан, ще престана да скачам“.

— Колкото до студа — продължи Клири, — нашите електрически отоплени термични гащеризони няма да ни позволят да се превърнем в ледени шушулки, докато се спуснем до по-топла височина.

— Ще пробиете облаците едва на триста метра от земята, така че почти през цялото време ще извършвате свободното падане слепешката, тъй като компасите и другите ви прибори за ориентиране няма да са ефективни — поясни Бранън.

— Да, момчетата са добре обучени за това и ще се справят.

— Само дето няма да се чувстват като на излет.

— Естествено — отвърна мрачно Клири. — Сигурен съм, че в първите минути, след като скочим, ще предпочетем да падаме в огнен ад.

Стафорд провери отново арматурното табло.

— След малко ще декомпресирам кабината. Веднага след това ще започна да съобщавам по вътрешната телефонна връзка на вас и на хората от моя екипаж минутите, оставащи до скока. Ще започна първо с предупреждение за двайсет минути, след това за десет минути. После ще ви уведомя, когато сме на шест минути от точката на разчета. Две минути преди скока ще спусна рампата.

— Разбрано.

— Когато остане една минута — продължи Стафорд, — ще задействам алармения звънец. После, когато сме точно над точката на разчета, ще включа зелената светлина. При скоростта, с която ще се движим, вие ще трябва да напуснете самолета бързо и в пакет.

— Точно такива са намеренията ни.

— Желая ви успех — каза Стафорд, като се обърна на седалката си, за да се ръкува с майора.

Клири се усмихна леко.

— Благодаря за возенето.

— Удоволствието беше наше — отвърна сърдечно Стафорд. — Но се надявам да не се налага да го повтаряме скоро.

— Аз също.

Клири се изправи, напусна пилотската кабина и тръгна към товарния отсек на самолета. Шейсет и петимата мъже, седнали вътре, имаха сериозни лица и излъчваха завидно спокойствие, като се имаше предвид опасността, пред която щяха да се изправят. Бяха млади, на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Не се чуваше смях или празни приказки, нито мърморене или оплакване. Всеки съсредоточено проверяваше екипировката си. Това беше група от най-добрите американски бойци, събрана набързо от специалните части, намиращи се най-близо до Антарктида, които извършваха операции „Антидрога“ из цяла Южна Америка. Тя беше съставена от екип от военноморски „тюлени“, членове на елитното армейско съединение „Делта“ и група от разузнавателно поделение на морската пехота. Този смесен отряд от тайни бойци беше натоварен с мисия, много по-различна от която и да е друга дотогава.

След като в Пентагона се получи сигнал за тревога от Белия дом, единственото, което не им достигаше, беше времето. Едно по-голямо подразделение на специалните сили веднага тръгна от Щатите, но се очакваше да стигне до залива Окума едва след три часа, което можеше да се окаже твърде късно и с фатални последици. Предупреждението на адмирал Сандекър бе прието с резерва от помощниците на президента, както и от началник-щаба на Въоръжените сили. Отначало никой не се осмели да повярва на невероятната история. Едва когато Лорън Смит и различни учени също настояха да се предприемат спешни действия, президентът се принуди да нареди на Пентагона да изпрати специална войска, която да възпре бързо приближаващия се катаклизъм.

Въздушно нападение с ракети бързо бе отхвърлено поради липсата на каквито и да е разузнавателни данни. Освен това Белият дом и Пентагона не бяха напълно сигурни, че няма да изпаднат в неловко положение пред света, ако нападнат и унищожат невинно съоръжение и стотици работници. Не знаеха също така къде точно е разположен командният център за разрушаването на Земята. Можеха само да предполагат, че той е скрит в някоя подземна ледена камера на километри от съоръжението за добив на минерали. Комитетът на началник-щабовете реши, че стоварване на десант от жива сила ще е най-добрият шанс за успех, а и по този начин ще си спестят международни протести, ако се окажеше, че са допуснали грешка.

Момчетата седяха до тежките си раници, които съдържаха снаряжение и боеприпаси за новия тип четирикилограмово смъртоносно оръжие „Спартан Q-99 Иредикейтър“. Резервните пълнители и снарядите тежаха близо девет килограма и се носеха в малка раница отпред. Горното й отделение съдържаше морски компас „Силва“ и дигитален висотомер, чиито показания щяха да бъдат ясно видими за парашутиста по време на спускането му под разтворен купол.

Капитан Дан Шарпсбърг ръководеше екипа от армейското съединение „Делта“, лейтенант Уорън Гарнет — морските пехотинци, а лейтенант Майлс Джейкъбс — „тюлените“. Смесената ударна група се командваше от Клири. Ветеранът от специалните сили Клири беше на почивка със съпругата си в Южна Африка, когато му бе наредено да поеме командването на сформираната набързо елитна щурмова част.

Клири огледа двете редици от млади мъже. Най-близкостоящият офицер — Дан Шарпсбърг наклони глава и се усмихна. Червенокос, с огромно чувство за хумор и негов стар приятел, той беше един от малкото, които наистина очакваха с нетърпение самоубийствения скок. Дан от години „преследваше аероплани“ и впоследствие бе станал инструктор по свободно падане в престижната военна школа към специалните сили на армията в Юма, Аризона. Когато не изпълняваше мисия или не тренираше, Дан можеше да бъде намерен на полигона за въздушни спортове да скача с парашут за развлечение заедно с цивилни.

Клири нямаше време да се запознае задълбочено със служебните досиета на Джейкъбс и Гарнет, но го бяха уведомили, че са най-добрите от най-добрите, излезли от военноморските сили и морската пехота и подготвени за специални мисии. Макар да беше от старата армейска генерация, той добре знаеше, че „тюлените“ и екипите от разузнавателното поделение на морската пехота са едни от най-добрите в света.

Докато местеше поглед от лице на лице, през ума му мина мисълта, че ако се приземят благополучно, после им предстоеше да се преборят със силите за охрана на Волфови — малка армия от убийци, както му бяха казали, повечето от които били служили в същите специални части, откъдето излизаха и мъжете в самолета. Да, заключи в себе си Клири, наистина няма да сме като на излет.

— Колко ни остава? — попита Шарпсбърг.

— По-малко от час — отвърна Клири, като продължи покрай редицата от мъже, за да предупреди Джейкъбс и Гарнет. После се изправи пред всички и им даде последни инструкции. Всеки носеше в един от джобовете на термичния си гащеризон сателитни въздушни снимки, които трябваше да почне да изучава, след като скочи. Участъкът за приземяване представляваше обширно ледено поле, намиращо се непосредствено до съоръжението на Волфови, но пресечената и неравна местност нямаше да им предостави достатъчно прикритие, когато щяха да се прегрупират след приземяването. Следващата част от плана беше нападение над главния инженерен център на съоръжението, където се надяваха да бъдат бутоните за второто пришествие. Експертни военни умове бяха преценили, че жертвите ще бъдат по-малко, ако ударната група се приземи извън огражденията вместо насред лабиринта от постройки, антени, машинария и електрически инсталации.

Координацията щеше да стане, след като всеки от трите екипа е вече на земята и се събере за нападението. Ако имаше ранени при приземяването, те щяха да бъдат изоставени на място и за тях щяха да бъдат положени грижи по-късно, след обезвредяване на системите на съоръжението, предназначени за отцепване на шелфовия ледник.

Удовлетворен, че всеки от младите мъже знаеше какво се очаква от него, Клири продължи към задната част на товарния отсек, където си сложи парашута и раницата с боеприпасите. После накара един от хората на Шарпсбърг да направи пълна проверка на екипировката му, и особено на апарата за вдишване на кислород по време на дългото свободно падане.

Най-накрая той се обърна с гръб към затворената товарна рампа и размаха ръце, за да привлече вниманието на мъжете. От този момент нататък общуването с цялата ударна група щеше да става чрез подаване на сигнали с ръце, каквато беше стандартната процедура. Говорна връзка до момента на скока щеше да се осъществява единствено между Клири, Шарпсбърг, Гарнет и Стафорд в пилотската кабина. Едва след като всички скочеха, общуването помежду им щеше да става по личните им радиостанции „Моторола“ на обезопасена честота.

— Пилот, тук ръководителят на скоковете.

— Чувам ви, майоре — отвърна гласът на Стафорд. — Заехте ли местата си?

— В пълна готовност сме.

Клири седна на една свободна седалка и огледа мъжете. Под каските си „Джентекс“ те носеха качулки като допълнителна защита срещу суровите минусови температури и очила с жълти стъкла за мъгла и облачно време. Засега всичко върви добре, помисли си той. Сега е моментът, когато можеше да се промъкне Законът на Мърфи, но Клири нямаше намерение да дава никакъв шанс на господин Мърфи.

След като момчетата взаимно провериха дали всяка част от екипировката им е на място и включиха радиостанциите си, за да ги изпробват, Клири стана и се приближи до най-близката рампа. Още веднъж той вдигна палци на най-близкостоящия от лявата му страна парашутист.

 

 

В пилотската кабина капитан Стафорд беше съсредоточил цялото си внимание в компютризирания курс и програмираната цел, за да осигури на мъжете, чакащи в задната част на самолета, скок над точно определения участък, с което щеше да им предостави всякаква възможност за оцеляването им. Главната му грижа беше да не им нареди да се отделят от самолета десет секунди по-рано или пет секунди по-късно и да ги разхвърля из цялата скована в лед местност. Той изключи автоматичния пилот и нареди на Бранън да приеме ръчното управление. После включи вътрешната разговорна уредба и заговори през кислородната си маска на втория пилот.

— Отклоним ли се с един градус, застрашаваме живота им.

— Аз ще стигна точно над целта — отговори самоуверено Бранън. — Ти обаче трябва да ги пуснеш над нея.

— Нима не вярваш в навигационните способности на командира си? Как не те е срам!

— Хиляди извинения, капитане.

— Това вече е друго нещо — засмя се сърдечно Стафорд и натисна бутона за връзка с товарния отсек. — Майоре, готови ли сте?

— Готови сме — отвърна кратко Клири.

— Екипаж, готови ли сте?

Мъжете от екипажа, завързани с коланите за товарните халки на отсека, и с кислородни маски на лицата, стояха на крачка встрани от рампата.

— Сержант Хендрикс е в готовност, капитане.

— Ефрейтор Джокин е в готовност, сър.

— Остават двайсет минути, майоре — съобщи Стафорд. — След това започваме да понижаваме налягането на кабината.

Хендрикс и Джокин пристъпиха предпазливо до рампата, приготвяйки се да изпълнят едно от най-необичайните си задължения във военната си служба досега.

Когато кабината се декомпресира, мъжете почувстваха спадане на температурата дори през защитните си топлинни облекла. Въздухът в товарния отсек засвистя, докато бавно се изравняваше с външната температура.

Времето минаваше бързо. Гласът на Стафорд се разнесе отново по вътрешната разговорна уредба.

— Майоре, десет минути.

— Разбрано. — Последва миг мълчание, после Клири се пошегува саркастично: — Не може ли да ни пуснете малко отопление тук, отзад?

— Ама аз не ви ли предупредих? — отвърна в същия дух Стафорд. — На нас ще ни трябва лед за коктейлите, след като ни напуснете.

През следващите две минути Клири прехвърли в ума си плана за проникване в съоръжението. За да сведат до минимум засичането й от детекторите, групата трябваше да извърши свободно падане до височина 7600 метра, след което да отвори куполите си, да се събере във въздуха и да се спусне до участъка за приземяване.

Пръв щеше да напусне самолета екипът от „Делта“, ръководен от Шарпсбърг, веднага след него Джейкъбс и „тюлените“ и накрая Гарнет и неговите морски пехотинци. Клири щеше да скочи последен, за да може да вижда всички и да съобщава за корекции на курса, ако се наложеше. В случая Шарпсбърг се явяваше „квачката“ — така обикновено наричаха водещия парашутист, а „пиленцата“ щяха да я следват. Накъдето Шарпсбърг, натам и те.

— Шест минути до скока — прекъсна мислите му гласът на Стафорд.

 

 

Очите на Стафорд бяха приковани в монитора на компютъра, свързан с наскоро инсталирана фотосистема, която разкриваше земната повърхност през облаците до най-малките подробности. Бранън управляваше големия самолет точно по курса, очертан от линията, която минаваше по монитора и свършваше в малко кръгче, изобразяващо мястото на скока.

— Да вървят по дяволите заповедите! — изведнъж изсумтя Стафорд. — Бранън?

— Сър?

— Когато остане една минута до скока, намали въздушната скорост до 135 възела. Ще дам на тези момчета всяка възможност за оцеляване, която мога. Когато сержант Хендрикс докладва, че и последният човек е напуснал самолета, увеличи скоростта до двеста възела.

— Наземният радиолокатор на Волфови няма ли да засече намалението на скоростта ни?

— Свържи се със станцията „Макмърдо“ по отворена честота и ги уведоми, че поради повреда в един от двигателите се налага да намалим скоростта и малко ще закъснеем.

— Добра заблуда — отбеляза Бранън. — Ако от земята ни подслушват, няма причина да не ни повярват.

Бранън взе радиото си и съобщи лъжливата история на всеки, който слушаше. После посочи числата, мигащи на компютърния монитор, показващи приближаващото място за скока.

— Две минути.

Стафорд кимна.

— Започни да намаляваш скоростта, ама много плавно. Една минута преди скока, веднага след сигнала на звънеца, намали до 135 възела.

Бранън разкърши пръстите си като пианист и се усмихна.

— Ще оркестрирам ръчната газ като концерт.

Стафорд натисна бутона за връзка с товарното отделение.

— Две минути, майоре. Сержант Хендрикс, започнете да отваряте рампата.

— Започвам отваряне на рампата — потвърди гласът на Хендрикс.

Стафорд се обърна към Бранън.

— Аз поемам приборите, за да се съсредоточа върху точния момент на скока, а ти се грижи за скоростта.

След предупреждението на Стафорд Клири стана и отиде до лявата страна на рампата. Застана с гръб към фюзелажа, за да вижда добре хората си, светлинните сигнали и рампата. Направи знак с дясната си ръка всички да станат.

Момчетата се изправиха на крака и за сетен път се заеха да проверяват екипировката си. Огромната рампа започна бавно да се отваря, пропускайки силна струя леден въздух в товарния отсек.

Следващите секунди изминаха мъчително бавно.

Всички се държаха за стоманените въжета, за да устоят на вихъра, който щеше да последва след пълното отваряне на рампата. Въпреки че си размениха насърчаващи погледи, отстрани те създаваха впечатлението, че не виждат никого до себе си. Не бяха нужни думи, за да се опише как щяха да се почувстват, когато скочеха от ръба на отворената рампа в невъобразимо студения въздух.

 

 

В пилотската кабина Стафорд се обърна към Бранън.

— Вече поемам приборите. Ръчната газ е твоя грижа.

Бранън вдигна ръце.

— Както кажеш, кап.

— Кап, а? Кап! — престори се на обиден Стафорд. — Не можеш ли да покажеш поне малко уважение към мен? — после заговори отново по интеркома. — Остава една минута, майоре.

* * *

Клири не потвърди. Не беше нужно. Аларменият звънец звънна веднъж. Тогава майорът подаде следващия сигнал с ръка — всички да се придвижат към задната част на самолета, като първата редица да спре на метър от пантите на рампата. След това той смъкна очилата си на място и започна да брои наум оставащите секунди. Изведнъж почувства, че нещо не е наред. Самолетът чувствително намаляваше скоростта си.

— Рампата отворена и застопорена, капитане — докладва Хендрикс.

Клири трепна, като чу гласа на сержанта. Мигом осъзна, че е забравил да откачи съобщителния кабел от гнездото на вътрешната разговорна уредба.

Клири сигнализира с ръце, че остават петнайсет секунди. Погледът му беше закован в червената предупредителна лампа. Шейсет и петимата мъже стояха в плътна група, а Шарпсбърг — пред тях.

Веднага щом червената светлина изгасна, светна яркозелената лампа. Клири посочи към отворената рампа.

Сякаш ударен от ток, лейтенант Шарпсбърг скочи от самолета в покритото от облаци въздушно пространство с разперени ръце и крака и мигом изчезна от поглед. Хората му, на крачка зад него, също бяха погълнати от облаците. Последваха ги Джейкъбс и неговите „тюлени“ и веднага след тях Гарнет и морските пехотинци. Когато и последният от тях напусна самолета, скочи и Клири.

Хендрикс и Джокин останаха до рампата, загледани в бялото пространство, и не можеха да повярват на какво току-що станаха свидетели. Едва ли не като хипнотизиран Хендрикс заговори по говорната уредба през кислородната си маска.

— Капитане, всички скочиха.

 

 

Бранън мигом избута ръчната газ напред, докато скоростомерът не отчете скорост двеста възела — половината от крайцерската скорост на C-17. Задната товарна врата се затвори и кислородната система в отсека се задейства отново. Следващата стъпка на Стафорд беше да превключи радиостанцията на обезопасена честота и да съобщи в американския южноатлантически команден щаб, че стоварването на десанта е преминало по графика. После се обърна към Бранън.

— Надявам се да успеят — каза той тихо.

— Ако успеят, то ще се дължи на командата ти да скочат при скорост по-ниска от нормалната ни крайцерска скорост с цели четиристотин километра в час.

— Дано съм ги облекчил с това — каза Стафорд. — Защото при такъв яростен порив на вятъра щях да ги подложа на сигурна смърт.

— Така е — отвърна с мрачно лице Бранън.

Стафорд въздъхна тежко и включи отново на автопилот.

— Оттук нататък отговорността не е наша. Стоварихме ги точно над целта. — Той замълча и се загледа в застрашителните бели облаци, които прелитаха покрай прозореца му и закриваха напълно видимостта. — Моля се да се приземят благополучно.

Бранън го погледна подозрително.

— Не знаех, че се молиш.

— Само в критични моменти.

— Ще се приземят благополучно — каза оптимистично Бранън.

— Оттам нататък обаче ще започне адът им.

Стафорд поклати глава.

— Не бих искал да се изпреча срещу мъже като тях. Сигурен съм, че атаката им ще мине като по вода.

Стафорд нямаше представа колко дълбоко греши.

 

 

Операторът на радиолокатора в щаба на охраната, в съседство с командния център, вдигна телефона, докато наблюдаваше развивката на екрана.

— Господин Волф, имате ли минута време?

След малко Хуго Волф нахълта в малката затъмнена стая, изпълнена с електронна апаратура.

— Да, какво има?

— Сър, американският снабдителен самолет изведнъж намали скоростта си.

— Да, знам. Радиото ни засече съобщение от тях, в което се казваше, че имали проблем с един от двигателите.

— Не мислите ли, че може да е заблуда от тяхна страна?

— Защо, отклониха ли се от нормалния си летателен път? — попита Хуго.

— Не, сър — поклати глава операторът, — самолетът се намира на шестнайсет километра от целта си.

— Виждаш ли нещо подозрително на екрана?

— Не, само обичайните смущения по време и непосредствено след преминаването на ледена буря.

Хуго постави ръка върху рамото на младежа.

— Следи курса му, да не би внезапно да го промени и дръж очите си отворени на четири за някое вражеско проникване по въздух или море.

— А зад нас по суша, сър?

— О, кой според теб ще има смелостта да прекоси планините или шелфовия ледник в такава виелица?

Операторът сви рамене.

— Никой. Поне не и човешко същество.

— Точно така — изхили се Хуго.

* * *

Генерал Джефри Кобърн от ВВС затвори телефона и вдигна поглед над дългата маса в стаята за телеграфна връзка, намираща се дълбоко в подземието на Пентагона.

— Господин президент, майор Клири и обединеното му командване са скочили от самолета.

Началник-щабовете и техните помощници седяха в наподобяващата театър секция на дългата стая, чиито стени бяха покрити с огромни монитори и екрани, изобразяващи сухопътни бази, военноморски кораби и военновъздушни полигони из целия свят. Настоящото положение на корабите в морето и военните самолети във въздуха се наблюдаваше непрекъснато, особено големите машини, превозващи набързо събраните от Съединените щати специални сили.

Един огромен екран върху най-отдалечената стена изобразяваше монтаж от телефотографни снимки на съоръжението на търговско обединение „Съдба“ за добив на минерали от водите на залива Окума. Снимките бяха направени от самолет, летящ на няколко километра встрани от съоръжението, тъй като военните нямаха разузнавателни изкуствени спътници в орбита около Южния полюс. Затова бяха събрани и подредени така, че да изглеждат като една снимка. Единствената пряка радиовръзка с ударната група на Клири се осъществяваше чрез цивилен съобщителен спътник, използван от американските научноизследователски станции на Бариерата Рос, който беше свързан с Пентагона.

Друг екран изобразяваше президента Дийн Купър Уолас, шестимата членове на кабинета му и екип от негови доверени съветници, насядали около маса в оперативния пункт в подземието на Белия дом. Директорите на ЦРУ и ФБР, както и Рон Литъл и Кен Хелм също бяха на пряката линия със стаята за телеграфна връзка. С тях беше и конгресменката Лорън Смит, тъй като беше добре запозната с дейностите на търговско обединение „Съдба“. Докато всички те се явяваха като съветници на президента относно проекта с кодовото име „Апокалипсис“, адмирал Сандекър седеше до началник-щабовете в стаята за телеграфна връзка в Пентагона в ролята си на консултант.

— Колко още остава, генерале? — попита президентът.

— Един час и четирийсет и две минути, сър — отвърна генерал Еймос Саут, председател на комитета на началник-щабовете. — Според нашите научни работници тогава приливните течения ще бъдат в най-високата си точка, за да откъснат шелфовия ледник и да го отнесат навътре в морето.

— Доколко е точна тази информация?

— Може да се каже, че идва направо от извора — отвърна Лорън. — Точното време беше разкрито лично от Карл Волф и потвърдено от нашите най-добри глациолози и експерти по нанотехнология.

— Откакто хората на адмирал Сандекър проникнаха в организацията на Волфови — обади се Рон Литъл, — ние събрахме още доста разузнавателни данни за така наречения от Волфови проект „Валхала“. Той напълно отговаря на тяхната заплаха да откъснат Бариерата Рос, с цел да нарушат равномерното въртене на Земята и да причинят изместване на полюсите.

— И да предизвикат катаклизъм с невъобразими разрушения — добави Лорън.

— Във ФБР дойдохме до същото заключение — вметна Хелм в подкрепа на Литъл. — Помолихме експерти в областта на нанотехнологията да изучат фактите и всички бяха единодушни, че Волфови притежават научната и инженерна способност да извършат такъв немислим акт.

Президентът се загледа в изобразеното на монитора лице на генерал Саут.

— Продължавам да настоявам да изпратите ракета и да спрете това веднага, преди да е станало късно.

— Само като крайна мярка, господин президент. Комитетът на началник-щабовете и аз сме твърдо убедени, че за момента подобен ход е твърде рискован.

Адмирал Мортън Елдридж, командващ ВМС, се намеси в разговора.

— Един от нашите самолети, оборудван със системи за радиолокационно засичане, е пристигнал на мястото. Вече ни докладваха, че съоръжението на Волфови има усъвършенстван радиолокатор, който може да засече приближаваща се ракета от самолет или близкостояща подводница с предупредително време от три минути. Това е повече от достатъчно за подаване на сигнал за тревога и всяване на паника, която може да ги накара да натиснат бутона за второто пришествие по-рано от предвиденото време — ход, който или може, или няма да може да откъсне шелфовия ледник. Но все пак рискът е огромен.

— Ако, както казвате — намеси се Уолас, — техният радиолокатор е толкова усъвършенстван, не допускате ли, че вече са предупредени за вашия самолет и са подали сигнали?

Развеселени, адмирал Елдридж и генерал Кобърн си размениха погледи. Елдридж отговори:

— Тъй като това е крайно поверително, само неколцина знаят, че нашите радиолокаторни предупредителни системи са фактически непроследяеми. Самолетът ни лети под хоризонта. Ние можем да огънем сигналите си, за да прихващаме техни сигнали, но те нашите — не могат.

— Ако нашата жива наземна сила не успее да проникне през охранителните съоръжения на Волфови — вметна Саут, — тогава, разбира се, като последна възможност, ще изпратим ракета от нашата ядрена подводница „Тускон“.

— Нима тя е вече дислоцирана край Антарктида? — изненада се президентът.

— Да, сър — отвърна Елдридж. — Щастливо съвпадение. Докато извършваше патрул за събиране на разузнавателни данни, тя разруши немската подводница на Волфови, която обстрелваше научноизследователския кораб на НЮМА „Полар сторм“. Адмирал Сандекър ме предупреди навреме и аз я изпратих в залива Окума преди крайния срок.

— А самолети?

— Два бомбардировача „Стелт“ са във въздуха и след час и десет минути ще заемат отбранителна позиция на сто и четирийсет километра от съоръжението — поясни Кобърн.

— Колко още остава до началото на щурма на майор Клири и групата му?

Саут погледна големия часовник на стената.

— В зависимост от вятъра и атмосферните условия те би трябвало да се спускат вече към целта и да се приземят след няколко минути.

— Ще получаваме ли сведения за етапите на нападението?

— Имаме пряка наземна връзка с майор Клири чрез спътника, който обслужва нашите полярни станции на Полюса и пролива Макмърдо. Но понеже той и хората му ще бъдат изключително заети през следващия един час, а и вероятно ще бъдат под обстрел, ние не мислим за разумно да се намесваме или прекъсваме полевата им връзка.

— В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да чакаме и слушаме — отвърна механично Уолас.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Никой, както в стаята за телеграфна връзка, така и в командния пункт, не продума.

След дълго проточил се момент президентът измърмори под носа си:

— Господи, какво ни дойде на главата!