Клайв Къслър
Атлантида открита (20)

17.

Пит се върна бързо при Нортроп и двамата заедно завлачиха шейните към ледената пещера. После уведоми Гилеспи за откритието им и го увери, че ще бъдат добре защитени в пещерата от лошото време.

Кокс веднага свали инструментите и започна да атакува леда с чук и длето, за да направи стълба за катерене с крака и ръце към откритата част на корпуса на заровения под леда кораб. На горната палуба не е имало лед, когато Роксана и съпругът й са се качили на борда на „Мадрас“, но сега, след изминалите четиринайсет десетилетия, ледът бе покрил кораба до върховете на мачтите му.

— Удивен съм, че се е запазил толкова добре — отбеляза Нортроп. — Все си мислех, че ще се е превърнал в клечки за зъби досега.

— Което идва да покаже — вметна сухо Пит, — че глациолозите допускат грешки.

— Не, сериозно, това изисква по-нататъшни изследвания. Ледените скали в тази част на брега са натрупвали лед, а не са се откъснали, което е много необичайно. Трябва да има основателна причина, за да натрупват лед на височина и да не се движат навън, към морето.

Пит погледна към Кокс, който бе издялал няколко стъпала към откритата дървената обшивка на кораба.

— Как върви, Айра?

— Обшивката е замръзнала яко и се троши по-лесно и от очилата на баба ми. След още един час ще съм пробил дупка, достатъчна да се проврем през нея.

— Гледай да не попаднеш на някое от бордните ребра, иначе ще има да сечеш още цяла седмица.

— Запознат съм добре с конструкцията на кораба, господин Пит — престори се на обиден Кокс.

— Вземам си думите назад — каза любезно Пит. — Намалиш ли времето до четирийсет минути, ще се погрижа капитан Гилеспи да те отличи със синя лента за бързо дялане на лед.

Кокс не беше от хората, които се сприятеляваха бързо. Той имаше малко приятели на борда на „Полар сторм“. Първото му впечатление от Пит беше, че той е един нахакан бюрократ от Главното управление на НЮМА, но сега се убеди, че ръководителят на специални проекти е земен, сериозен човек, но и веселяк в същото време. Дори започна да го харесва. Ледените люспи захвърчаха като искри.

След трийсет и пет минути Кокс слезе от стълбата и обяви, ликувайки:

— Входът е готов, господа!

Пит направи поклон.

— Благодаря ти, Айра. Генерал Лий би се гордял с теб.

Кокс също му се поклони.

— Както обича да казва моя милост, пазете си конфедеративните пари. Знае ли човек, Югът може отново да въстане.

— Не бих се изненадал.

Пит пръв се качи по опорите за крака и ръце, издълбани в леда от Кокс, и се промуши през отвора. Стъпи на палубата, която се оказа на метър и двайсет под отвора. Той се взря в сумрака и установи, че е попаднал в кърмовия камбуз на кораба.

— Какво виждаш? — попита го развълнуван Нортроп.

— Заледена готварска печка — отвърна Пит и пристъпи навътре. — Хайде, взимайте лампите и се качвайте.

Кокс и Нортроп бързо го последваха и запалиха халогенните лампи с алуминиеви обшивки, които мигом обляха помещението като със слънчева светлина. Освен саждите по димоотвода на голямата печка с фурна от ковано желязо, камбузът изглеждаше така, сякаш никога не е бил използван. Пит отвори вратичката на камерата за палене на огън под фурната и видя, че в нея няма пепел.

— Рафтовете са празни — отбеляза Кокс. — Няма и следа от консервни кутии, стъклени буркани…

Нортроп започна видимо да се притеснява.

— Дайте да се движим заедно — предложи Пит. — Някой от нас може да забележи нещо, което другите ще пропуснат да видят.

— Какво по-специално търсим? — попита Кокс.

— Помещение за провизии в кърмовия товарен отсек под капитанската каюта.

— Той трябва да е на две или повече палуби под тази, на която се намираме.

— Според мен този камбуз е за корабните офицери и пътниците. Значи капитанската каюта трябва да е наблизо. Да идем да открием коридор под нас.

Пит излезе през вратата и насочи лампата си към трапезарията. Масата, столовете и останалата мебелировка бяха покрити с трисантиметров пласт лед. На осветлението от халогенните лампи цялото помещение искреше като кристален полилей. В средата на масата лежеше комплект за чай, сякаш приготвен за сервиране.

— Никакви тела няма тук — каза с облекчение Нортроп.

— Те всички са умрели в каютите си — поясни Пит. — Вероятно от комбинация от хипотермия, глад и скорбут.

— Накъде продължаваме оттук? — попита Кокс.

Пит посочи с лампата си към вратата оттатък масата за хранене.

— Оттам ще излезем в коридор, водещ към долната палуба.

— Как се оправяш тъй лесно в кораб отпреди двеста години?

— Изучих чертежите и старите планове на този тип английски търговски кораби. Въпреки че не съм виждал на живо досега такъв, знам наизуст всяко негово кътче и ъгълче.

Те слязоха внимателно по заледена стълба. Докато вървяха след Пит към кърмата, минаха покрай старо оръдие, което изглеждаше като в деня, в който е излязло от фабриката. Помещението за провизии беше отворено, както са го оставили Роксана и моряците от „Паловерде“.

С разтуптяно сърце Пит влезе вътре и го обходи с лампата си.

Покрай напречните прегради бяха подредени от пода до тавана дървени каси. Само две от тях бяха извадени от местата им и капаците им бяха отворени. До вратата лежеше на едната си страна медна урна, прекатурена от бързото напускане на кораба от Мендър и моряците му.

Пит коленичи и започна да изважда един по един предметите от отворените каси и много внимателно да ги оставя на заледения под. За кратко време успя да събере цяла менажерия от фигурки не само на познати животни като кучета, котки, крави, коне, лъвове, но и скулптурки на създания, които не беше виждал дотогава. Някои от тях бяха изработени от мед, други от бронз. Сред тях имаше и фигурки на хора, предимно жени, облечени в дълги роби или с плисирани поли, дълги до глезените на обутите им в ботуши крака. Косите им бяха сложно сплетени на дълги до кръста плитки.

На дъното на дървените каси, подредени като чипове върху маса в казино, имаше медни дискове, дебели два и половина сантиметра и с диаметър около дванайсет сантиметра. Върху двете страни на дисковете бяха гравирани шейсет символа, подобни на символите, които Пит бе видял в подземната камера в рудника „Рай“. В средата на дисковете изпъкваше гравирана женска фигура от едната им страна, и мъжка — от другата. Мъжът носеше висока островърха шапка, килната леко настрани, и наметало върху броня на гърдите и къса поличка, подобна на тази от шотландския народен костюм. Седеше върху кон, от челото на който излизаше рог, и беше вдигнал високо сабя, за да отсече врата на огромен гущер, чиято зейнала широко уста разкриваше остри зъби.

Жената от другата страна на диска беше облечена като мъжа, но по нея имаше повече украшения — предимно нанизи от мидени черупки и мъниста. Тя също беше яхнала кон с рог, но вместо сабя хвърляше копие в животно, което според Пит беше отдавна изчезнал вид предисторическо животно с дълги предни зъби.

Мисълта на Пит се пренесе в друго време, на друго място, което беше размазано и обвито в мъглявина. Докато държеше диска в ръка, той се опита да установи връзка с онези, които го бяха направили. Но да вижда в далечното минало, не беше сред уменията му. Той беше човек на днешното време и действителност. Не беше способен да мине през невидимата стена, отделяща миналото от настоящето.

От унеса му го извади гласът с южняшки акцент на Айра Кокс.

— Искате ли да почнем да товарим шейните с тези каси?

Пит примигна, вдигна поглед и кимна.

— Да, щом прибера всичко и затворя капаците, ще пренесем всички каси на етапи до долната палуба. После ще ги спускаме с въже през отвора в корпуса, който ти направи, до пода на ледената пещера.

— Преброих общо двайсет и четири каси — каза Нортроп, като се доближи до подредените каси и измъкна една. Лицето му смени няколко нюанса на червеното и очите му се изцъклиха, когато я взе на ръце.

Кокс веднага схвана положението и издърпа касата от ръцете на Нортроп без никакво усилие, сякаш тя не тежеше повече от едно бебе.

— Най-добре е да оставиш на мен тежката работа, докторе.

— Много ти благодаря, Айра — каза Нортроп, облекчен от товара, чието тегло според него беше най-малко четирийсет и пет килограма.

Кокс пое пренасянето на касите. Нарамваше по една каса и я занасяше до стълбата, където Пит я връзваше с въже и я спускаше до шейната. Нортроп пък подреждаше касите върху шейните — по осем върху всяка шейна.

Пит отиде до входа на пещерата и се свърза с кораба.

— Как е бурята при вас? — попита той Гилеспи.

— Според метеоролозите на борда тя ще продължи още няколко часа.

— Шейните са натоварени с артефакти — уведоми го Пит.

— Имате ли нужда от помощ?

— Ами всяка шейна тежи около триста и шейсет килограма, така че ще приемем с благодарност всякаква помощ, за да ги извозим до „Полар сторм“.

— Изчакайте времето да се оправи — каза Гилеспи. — Лично аз ще оглавя помощната група.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш дотук?

— Да пропусна шанса да стъпя на палубата на кораб от осемнайсетия век? Дори за цялата реколта френски коняк, пак няма да се откажа.

— Тъкмо ще те представя на капитана.

— Нима си видял и капитана? — не можеше да повярва Гилеспи.

— Още не, но ако Роксана Мендър не преувеличава, той трябва да е свеж като сладолед „Скрежко“.

 

 

Капитан Лий Хънт седеше зад писалището си, където беше починал през 1779 година. Нямаше никаква промяна в каютата освен малката вдлъбнатина в ледения пласт върху плота, където доскоро се е намиран корабният дневник. Тримата мъже огледаха с мрачни лица детето в люлката и госпожа Хънт, чието тъжно и нежно лице беше покрито с двувековен лед. Кучето представляваше само една замръзнала бяла купчина.

Те влизаха от каюта в каюта, осветявайки я с халогенните си лампи. Телата на мъртвите почти не се виждаха от покрилия ги лед. Пит се опита да си представи последните им мигове, но трагедията беше толкова покъртителна, че му беше непоносимо да размишлява за това. Гледайки тези восъчни фигури в сумрака, сковани под ледените обвивки, на него му беше трудно да си представи, че някога те са били живи, дишащи хора. Израженията на някои от лицата, изкривени от леда, имаха неописуемо странен призрачен вид. Какви ли са били последните им мисли, след като са знаели, че нямат никаква надежда за спасение?

— Това е истински кошмар — измърмори Нортроп и допълни, — но възхитителен кошмар.

Пит го изгледа с почуда.

— Възхитителен ли?

— Ами цяло чудо е това: човешки тела, напълно запазени под леда. Помисли си само какво значи това за криогениката. Помисли си за потенциалната възможност да бъдат отново съживени!

Мисълта разтърси Пит така, сякаш му бяха забили юмрук в главата. Възможно ли е някой ден науката да е в състояние да съживи студените мъртви тела на пътниците и екипажа на „Мадрас“? Каква удивително голяма част от историята би се написала отново, след като се разговаря с човек, съживен след двеста години!

Нортроп разпери ръце.

— Защо да мечтаем? Това няма да се случи по наше време.

— Вероятно не — каза Пит, размишлявайки над възможността, — но така ми се ще да бъда свидетел на реакцията на тези клети хора, когато видят какво е станало с техния свят след 1779 година.

* * *

След четири часа буреносните облаци отминаха и вятърът утихна. Кокс излезе от пещерата и развя като знаме жълтото насмолено покривало, което покриваше кутията с инструменти. Група хора от кораба забелязаха сигнала и тръгнаха по неравната ледена повърхност към пещерата. Пит преброи десет тюркоазни на цвят фигури с размера на мравки да се приближават към тях. След малко разпозна Гилеспи, който вървеше начело на групата, а в дребната фигура зад него — журналистката Иви Тан.

След около половин час Гилеспи се изправи усмихнат пред Пит.

— Хубаво време за разходка в парка — отбеляза той бодро.

— Добре дошли в Антарктическия музей на морските артефакти! — каза Пит и покани с ръка капитана да влезе в пещерата. — Внимавай да не се подхлъзнеш по стъпалата, които Айра с вещина издяла в леда.

Докато Пит и Гилеспи правеха обиколка на „Мадрас“, придружени от Иви, която изпълни десет филмови ролки, Кокс и Нортроп помогнаха на моряците от „Полар сторм“ да закарат шейните с древния товар до ледоразбивача.

Развеселен, Пит наблюдаваше как Иви свали ципа на огромната си шуба, вдигна дебелия си вълнен пуловер и залепи със скоч за бельото си филмовите ролки.

— Така ще ги предпазя от големия студ.

Джейк Бъши повика Гилеспи по портативното си радио. Капитанът послуша известно време и прибра радиото си обратно в джоба. По изражението му Пит разбра, че настроението му се развали.

— Трябва да се връщаме бързо на кораба — каза капитанът.

— Пак ли се задава буря? — попита Иви.

Гилеспи поклати глава.

— Подводницата… — отвърна той с мрачно лице. — Пак е излязла над повърхността, на по-малко от миля от „Полар сторм“.