Клайв Къслър
Атлантида открита (10)

7.

— Извинете, че толкова закъснях за вечерята — каза Пат, докато прекрачваше входната врата на семейство Маркес. — Но се нуждаех отчаяно от гореща вана, прекалено дълго стоях мокра до кости.

Лиза Маркес я прегърна сърдечно.

— Нямате представа колко се радвам да ви видя отново — жената отстъпи крачка назад и лицето й засия като на херувимче, когато видя, че след Пат влизаше и Пит. — Не знам дали ще мога някога да ви се отблагодаря, задето върнахте съпруга ми жив и здрав у дома.

— Постъпих нечестно — каза Пит с типичната си усмивка. — За да спася Луис, трябваше първо да спася себе си.

— Недейте да скромничите.

Пат се изненада, като видя, че Пит леко се смути и заби поглед в килима. Тя добави:

— Вашият съпруг не беше единственият, когото Дърк спаси.

— Луис беше много пестелив на думи относно преживелиците ви. Ще трябва да ми разкажете подробностите по време на вечерята. — Лиза беше облечена елегантно. — Дайте да ви закача палтата.

— Дали не надушвам лосово месо върху барбекюто? — попита Пит, излизайки от неловкото си положение.

— Луис се занимава с опушването на месо в гаража — каза Лиза. — Понеже е доста студено да се храним навън, подредих масата в остъклената част от задната веранда. Луис монтира там отопление, тъй че става приятно топло и уютно. Можете да си вземете по една бира, докато минавате през кухнята.

Пит се самообслужи с бутилка „Пасифисо“ от хладилника и отиде при Маркес в гаража. Маркес се беше навел над двесталитров тенекиен бидон, който бе приспособил за опушване на месо.

— Ухае прекрасно — каза Пит. — Не използваш ли скара с въглища?

— Далеч по-вкусно става животинското и птиче месо, както и рибата, когато се опушат — каза Маркес. — Отстрелях лоса миналия сезон. Насякох го на парчета в Монтроуз и го замразих. Почакай само да го опиташ със соса морней, който приготвя Лиза.

Не след дълго всички седяха около дългата чамова маса, скована от Маркес, в остъклената част от верандата и се наслаждаваха на лосовите пържоли, залети с приготвения от Лиза вкусен сос. Гарнитурата се състоеше от спаначено пюре, печени картофи и огромна купа салата. Маркес беше предупредил Пат и Дърк да не разказват с големи подробности за перипетиите им в рудника. Не искаше да разстройва излишно жена си, която и без това достатъчно силно се бе притеснила, преди да получи съобщението, че той е излязъл от рудника здрав и читав. Затова Пат и Дърк пропуснаха най-мъчителните за тях моменти, като изобщо не споменаха за убийците и обясниха отсъствието на Амброуз на вечерята с това, че срещнал приятели и тръгнал с тях.

Макар да се държаха така, сякаш се връщаха от разходка в парка, Лиза подозираше, че крият нещо, но си замълча. След вечерята Пат й помогна да раздигне масата и се върна при мъжете, а Лиза отиде първо да нахрани малките си дъщери, преди да направи кафе и да го поднесе с кейк.

— Извинете ме за малко. — Пит стана, влезе в къщата, размени няколко думи с Лиза и отново се върна при Пат и Маркес на верандата.

Като се увери, че жена му е достатъчно далече и няма да чува разговора им, Маркес погледна Пит право в лицето и рече:

— Не мога да приема теорията ти за доктор Амброуз. Сигурен съм, че е бил убит, след като го оставихме.

— И аз съм на същото мнение — добави Пат. — Нелепо е да твърдиш, че Том е нещо друго освен уважаван учен.

— Отдавна ли се познаваш с Амброуз? — попита я Пит.

Тя поклати глава.

— Не, запознахме се днес, но го знаех като уважавано име.

— И никога не си го виждала преди?

— Не.

— Тогава откъде си сигурна, че мъжът, който ни се представи за Том Амброуз, не е самозванец?

— Добре — намеси се Маркес, — да предположим, че е бил мошеник и работи с тия побъркани мотоциклетисти. Как тогава ще обясниш факта, че и той щеше да се удави, ако не се беше появил ти?

— Точно така — подкрепи го Пат. — Няма начин да е свързан с престъпен заговор, щом убийците се опитаха да убият и него.

— Съучастниците му се провалиха — каза Пит с подчертана сигурност. — Те може и да са били специалисти по подривни работи, но понеже не са били професионални рудокопачи като Луис, са поставили повече от необходимото за плана им взривно вещество. И вместо само да причинят срутване и да затворят тунела, те разрушиха скалата, задържаща подземна река, която се отприщи към по-долните нива на рудника. Погрешната им сметка обърка плановете им. Шахтата и камерата с черепа се наводниха, преди ония да заобиколят срутването с мотоциклетите си и да спасят шефа си.

Маркес се загледа в планинските върхове, заобикалящи Талърайд, които се очертаваха на фона на вечерните звезди.

— Защо им е трябвало да срутят покрива на тунела? Какво са щели да спечелят от това?

— Съвършеното убийство — отвърна Пит. — Те са имали предвид да убият вас двамата, като ви счупят черепите с камъни. После са щели да заровят телата ви под скалните отломки. Когато — или ако — някой ден останките ви бъдеха намерени, смъртта ви е щяла да мине за минна злополука.

— А защо са искали да ни убият? — попита изумена Пат. — С каква цел?

— Защото сте представлявали опасност.

— Луис и аз сме представлявали опасност? — По лицето й се изписа пълно объркване. — За кого?

— За добре финансиран, добре организиран таен интерес на някого, който не е искал откриването на камерата с черния череп да стане публично достояние.

— Защо някой ще иска да прикрие такава ценна археологическа находка? — попита Пат все тъй смутена.

Пит разпери ръце в жест на безпомощност.

— Именно тук предположението прекъсва. Но аз съм готов да се обзаложа, че това не е отделен случай. И че една следа от трупове води до други находки от тази величина.

— Единственият археологически проект, обгърнат от такъв род загадка, за който се сещам, е една експедиция преди време, водена от доктор Джефри Тафет от щатския университет в Аризона. Той и няколко студенти загинаха, докато проучваха една пещера в северния склон на планината Ласкар в Чили.

— Какво е причинило смъртта им? — поинтересува се Маркес.

— Намерили ги замръзнали — отвърна Пат. — Което според спасителния екип, който ги открил, било много странно, защото времето било чудесно, нямало бури и температурата на въздуха била много малко под точката на замръзване. Разследването не открило никаква причина Тафет и студентите им да са се споминали от хипотермия.

— Какво ценно от археологическа гледна точка е имало в пещерата? — попита Пит.

— Никой не знае със сигурност. Двама любители планински катерачи от Ню Йорк, и двамата преуспяващи адвокати, открили и проучили пещерата, докато слизали от върха на планината. Малко преди да бъдат убити, те описали древни артефакти, прилежно подредени.

— И те са загинали? — почуди се Пит.

— Частният им самолет катастрофирал при излитане от летището на Сантяго на път за вкъщи.

— Загадката се задълбочава.

— Следващите експедиции не открили нищо вътре — продължи Пат. — Предполага се, че адвокатите или са преувеличили…

— Или някой е прибрал находките — довърши Пит.

— Интересно, дали адвокатите са видели черен череп? — изрази гласно мислите си Маркес.

Пат сви рамене.

— Никой никога няма да узнае.

— Успя ли да спасиш записките си от камерата? — попита я Маркес.

— Намокриха се, докато плувах в рудника, но след като ги изсуших със сешоара за коса, станаха отново четливи. А ако ще ми задавате въпроси относно значението на надписите, откажете се. Символите не отговарят на нито една позната писмена форма, която съм виждала досега.

— Мислех, че писмените символи преминават от една култура в друга, както древна, така и съвременна… и че имат подобни изображения — каза замислен Пит.

— Не е задължително. Има много древни надписи, които се отличават от другите без паралелни символи. Повярвайте ми, знаците върху стените на камерата с черния череп са уникални.

— Възможно ли е да са нечия измислица?

— Не мога да кажа, преди да съм ги изследвала по-задълбочено.

— Уверявам ви — вметна Маркес, — че от много дълго време никой не е влизал в камерата преди мен. Околните скали не показват никакви белези от скорошни разкопки.

Пат приглади назад падналия над очите й дълъг кичур червена коса.

— Остава загадката кой я е изградил и защо.

— И кога — добави Пит. — Камерата и убийците са свързани по някакъв начин.

Внезапен порив на вятър изсвири в каньона и раздрънча стъклата на остъкленото помещение. Пат потрепери.

Застудява се. Мисля да си наметна палтото.

Маркес се обърна към кухнята.

— Къде се бави Лиза с кафето и десерта…

Пит го прекъсна, като изведнъж скочи на крака. С внезапно движение той наведе главата на рудокопача под масата, после сграбчи ръката на Пат и я блъсна на дървения под, като закри тялото й със своето, падайки върху нея. Някакво непривично движение в тъмнината до къщата го извести за заплаха — чувство, изострено в него с течение на годините. В следващия миг два изстрела се разнесоха от тъмнината навън, които явно бяха толкова близо един след друг, че проехтяха като един.

Пит лежеше проснат върху Пат и я чуваше как се мъчи да си поеме въздуха, който бе изкарал от гърдите й. После, когато чу познат глас да вика във вечерния мрак, се претърколи от нея и стана.

— Улучих го! — прозвуча уверено гласът.

Пит помогна на Пат да седне на стола и издърпа Маркес да се изправи.

— Това бяха изстрели… А този глас…? — заговори несвързано Маркес.

— Не се безпокой — успокои го Пит. — Хайката е на наша страна.

— Ами Лиза, децата ми… — смънка Маркес и се втурна из къщата.

— Те са на сигурно място в банята — хвана го за ръката Пит.

— Но как…

— Защото аз им казах да се скрият там.

Едър и набит мъж изникна от планинските шубраци около къщата. Носеше полярно облекло от бял комбинезон с качулка. Влачеше по снега тяло, облечено с черен костюм на нинджа, чието лице бе покрито със скиорска маска. По небето все още имаше малко светлина, за да се види разчорлената черна коса, тъмните етруски очи и широката усмивка на облечения в бяло мъж. Той влачеше тялото за единия му крак с такава лекота, сякаш беше петкилограмов чувал с картофи.

— Някакви проблеми? — попита Пит, излизайки навън в покрития със сняг двор.

— Никакви — отвърна непознатият. — Беше все едно да нападнеш в гръб слепец. Въпреки майсторския му опит да се промъква крадешком, последното нещо, което очакваше, беше засада.

— Да подцени набелязаната си жертва е най-опасното нещо, което може да допусне професионалният убиец.

Пат гледаше Пит с пребледняло лице.

— Нима ти си планирал това? — изрече тя механично.

— Разбира се — призна си чистосърдечно Пит. — Убийците са… — той млъкна и погледна към лежащия в краката му мъж — или по-точно бяха фанатици. Няма да се мъча да предполагам какво лежи зад мотива им да убиват всеки, който влезе в скалната камера. Колкото до мен, аз бях начело в списъка им на убийствата, когато се появих изневиделица и пъхнах гаечен ключ в колелата на добре смазания им план. Освен това те се страхуваха от мен, че мога да се върна в камерата и да взема черния череп, а от Пат — че може да разчете надписите.

След като излязохме от тунела и бяхме освободени от шериф Игън, този тук се е спотайвал и ни е наблюдавал, изчаквайки удобен момент. Тъй като те вече бяха направили усилие да скрият находката в камерата, като унищожат свидетелите, не беше трудно да се досети човек, че нямаше да оставят работата си недовършена и да пуснат някой от нас да си тръгне жив от Телърайд. Затова хвърлих въдицата и зачаках.

— Значи си ни използвал за примамка — смотолеви Маркес. — И можеше да бъдем убити.

— Беше по-добре да поема този риск сега, когато картите са на наша страна, отколкото да чакам да станем уязвими.

— Възможно ли е шерифът да има пръст в тази работа?

— Докато си говорим, той би трябвало да е задържал другия убиец в квартирата на Пат.

— Стрелец в стаята ми? — промълви изумена Пат. — Докато съм била в банята?

— Не — отвърна търпеливо Пит. — Той е влязъл едва след като тръгна с мен за дома на Маркес.

— Но той е могъл да влезе направо и да ме убие.

— Едва ли. — Пит й стисна ръката. — Вярвай ми, когато ти кажа, че има малка опасност. Не забеляза ли, че пансионът ти е почти празен? Затова шерифът нареди на група от неколцина местни жители да вървят нагоре-надолу по коридорите и да се хранят в трапезарията на пансиона, за да дават вид, че пребивават там. Трудно е за един убиец да вземе жертва сред тълпа от хора. Когато разбраха, че двамата с теб отиваме на вечеря у семейство Маркес, убийците разпределиха действията си. Единият реши да ни изпрати на гробището по време на вечерята, а другият — да претърси стаята ти за бележника и фотоапарата ти.

— Този не ми прилича на никого от работещите в шерифството — каза Маркес, сочейки към мускулестия и набит непознат.

Пит се обърна и обгърна с ръка рамото на мъжа, който бе усмирил убиеца.

— Да ви представя моя най-скъп и стар приятел Албърт Джордино. Ал е мой заместник-ръководител на специални проекти в НЮМА.

Маркес и Пат стояха неподвижни и не знаеха как да реагират. Оглеждаха Ал като микробиолог, който се взира през микроскоп в рядък екземпляр. Джордино просто пусна крака на убиеца, пристъпи напред и се ръкува с двамата.

— Приятно ми е да се запознаем. С радост ще бъда на вашите услуги.

— Кой стреля? — попита Пит.

— Този юнак имаше реакции, направо да те смаят — отвърна Джордино.

— Едва ли.

— Сигурно е душевноболен. Изстреля куршум в същия миг, в който и аз натиснах спусъка. — Джордино посочи малко откъснато парче плат от комбинезона си. — За малко да ожули кожата ми. Моят куршум го улучи в десния бял дроб.

— Извадил си късмет.

— О, кой знае — отвърна надменно Джордино. — Аз се целех, а той — не.

— Жив ли е?

— Мисля, че да. Но скоро няма да може да се включи в някой маратон.

Пит се наведе и свали маската от лицето на убиеца.

— Пат ахна от изумление. Разбираема реакция, като се имаше предвид обстоятелствата, помисли си Пит. На нея все още й беше трудно да повярва на всичко, което й се случи, откакто беше слязла от самолета на летището на Телърайд.

— О, мили боже! — В гласа й имаше смесица от шок и отчаяние. — Това е доктор Амброуз!

— Не, уважаема — възрази тихо Пит. — Това не е доктор Томас Амброуз. Както ти казах преди, истинският Амброуз вероятно е мъртъв. Това нищожество тук вероятно е възнамерявало да убие теб, мен и Луис, защото единствено той би могъл да ни разпознае със сигурност.

Истината в думите на Пит я прониза с неописуема жестокост. Тя коленичи и се вгледа в отворените очи на убиеца.

— Защо е трябвало да убиеш доктор Амброуз?

Очите на убиеца не трепнаха. Единственият признак, че е ранен, беше струйката кръв, стичаща се от устата му — сигурен знак, че е засегнат белият му дроб.

— Защото… — промълви раненият — той беше заплаха и трябваше да умре, както и всички вие.

— И имаш дързостта да оправдаваш действията си — вметна Пит с леден глас.

— Нищо не оправдавам. Дългът ми към Новата съдба не изисква никакви оправдания.

— Кой или какво е тази „Нова съдба“?

— Четвъртата империя. Но вие ще сте мъртви, преди да я видите. — В тона му нямаше омраза и надменност. Убиецът говореше с европейски акцент.

— Какво е значението на камерата и на черния череп?

— Те са послания от миналото. — За първи път мъжът се опита да се усмихне. — Това е най-голямата тайна на света. Само това можете да знаете.

— Сигурно ще станеш по-словоохотлив, като полежиш известно време в суровите условия на затвора за убийство.

Мъжът почти незабележимо поклати глава.

— Никога няма да стигна дотам.

— Ще се възстановиш.

— Грешите. Няма да имате възможност да ме разпитвате повече. Аз умирам с удовлетворението, че скоро ще ме последвате и вие, господин Пит.

Преди Пит да успее да му попречи, мъжът вдигна ръка към устата си и пъхна капсула между зъбите си.

— Това е цианид, господин Пит. Функционален и бързодействащ, както при Херман Гьоринг, който погълна такава капсула преди шейсет години — и той сдъвка отровата.

Пит бързо допря устни до ухото на убиеца. Трябваше да му втълпи няколко последни думи, преди душата на убиеца на Том Амброуз да отлети в отвъдното.

— Съжалявам те, нищожество такова. Ние вече знаем за вашата слабоумна Четвърта империя.

Това беше грозна лъжа, но Пит се почувства удовлетворен. Тъмните очи на мъжа се разшириха, после бавно угаснаха и се изцъклиха с невиждащ взор.

— Умря ли? — попита Пат.

— Като египетска мумия — отвърна студено Пит.

— Прав му път! — сви безразлично рамене Джордино. — Жалко, че не можем да хвърлим органите му на лешоядите.

Пат се обърна към Пит.

— Ти си знаел — рече тя тихо. — Никой друг не забеляза, но аз те видях как изпразни оръжието му.

— Той щеше да убие всички ни — смънка Маркес. — Как го заподозря?

— Въпрос на практика — отвърна Пит, — нищо повече. Мнимият доктор Амброуз не се държеше като човек, подложил живота си на риск.

Телефонът в кухнята иззвъня. Маркес вдигна слушалката, послуша малко, каза няколко думи и затвори.

— Беше шериф Игън — съобщи той. — Двама от заместниците му били сериозно ранени в престрелка в квартирата на Пат. Неразпознат въоръжен мъж бил смъртно ранен и починал, преди да проговори.

Пит се загледа замислен в трупа на мнимия доктор Амброуз.

— Кой казва, че мъртвите не говорели.

— Безопасно ли е да се излиза навън? — попита Лиза Маркес с глас малко по-висок от шепот, като надникна плахо в кухнята и се стресна от трупа на пода.

Пит отиде при нея и я хвана за ръката.

— Напълно безопасно.

Маркес обгърна покровителствено раменете й с ръка.

— Как са децата?

— Спаха почти през цялото време.

— Срутването запечата завинаги тунела — изрече той бавно. — Изглежда, че дните на изкопните ни работи в рудника свършиха.

— Няма да си загубя съня заради това — отвърна усмихната Лиза. — Ти си заможен човек, Луис Маркес. Време е да започнеш нов начин на живот.

— Освен това е и задължително… — посъветва го Пит и замълча, като чу воя на сирените на шерифската кола и на линейката, които се приближаваха насам. — Докато не разберем кои са тези хора и каква е била целта им — той загледа гневно трупа на убиеца, — ти и семейството ти ще трябва да напуснете Телърайд и да се покриете някъде.

Лиза погледна съпруга си с мечтателен поглед.

— Може би в онзи малък хотел, заобиколен от палми на брега на Кабо сан Лукас, който отдавна искаме да купим…

Той кимна.

— Май точно сега му е времето.

Пат докосна Пит по ръката; той се обърна и й се усмихна.

— А аз къде да се покрия? — попита тя тихо. — Не мога току-така да изоставя академическата си кариера. Работих усилно, за да стигна до мястото, което заемам в университета.

— Животът ти няма да струва и пукната пара, ако се върнеш там и продължиш изследователската си работа — отвърна Пит. — Поне докато не знаем пред какво сме изправени.

— Но аз съм специалист по древни езици, а ти се подводен инженер. Не е наша работа да преследваме убийци.

— Права си — съгласи се той. — Правителствените следствени управления ще поемат нещата оттук. Но експертизата ти по разрешаването на загадката няма да има цена.

— Значи не смяташ, че това е краят?

Той бавно поклати глава.

— Наречи го сложна конспирация или макиавелски заговор, но става въпрос за нещо, което далеч надхвърля обикновени убийства. Не е нужно да притежавам дарба на психолог, за да разбера, че надписите и черният череп в кухината таят нещо много повече, отколкото можем да си представим.

Когато шериф Игън пристигна и започна да разпитва Джордино, Пит излезе навън в студената нощ и вдигна поглед към черното небе, на което ясно се открояваше Млечният път. Къщата на Маркесови се намираше на височина около три хиляди метра над морското равнище и оттук звездите се виждаха по-едри и обсипваха небето като с безчет блестящи кристали.

Той се загледа отвъд небето и прокле нощта, прокле безпомощността си, незнайните убийци и себе си, задето се чувстваше изгубен сред водовъртеж от загадки. Кои бяха тия безумци и тяхната Нова съдба? Отговорите се губеха в нощта. Той не можеше да види очевидното, а неизбежното ставаше все по-далечно.

Беше напълно сигурен, че някой щеше да плати, и то много скъпо.

Изведнъж обаче започна да му олеква на душата. Отвъд гнева му лежеше ледена увереност, а отвъд нея — засилваща се яснота. В съзнанието му вече се оформи мисъл, която запрепуска и все повече се утвърждаваше, докато накрая му стана ясно какво трябва да направи.

Още на сутринта ще се върне в рудника и ще вземе черния обсидианов череп.