Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (8)

Глава 7

Пъхнал ръце в джобовете си, Харисън гледаше мрачно през прозореца на офиса си на петнайсетия етаж. На бюрото му имаше цял куп лъскави брошури, рекламиращи недвижима собственост. Имаше и подарък, завит в хубава златиста хартия и завързан с червена панделка.

Утре беше рожденият ден на Джеси-Ан и той искаше да я изненада, като й купи онова ранчо в зелената провинция, за което тя беше казала, че мечтае още от малко момиченце. Консултантите му по недвижима собственост търсеха от два месеца и бяха избрали шест имения, от които Джеси-Ан трябваше да направи последния си избор. Те всички бяха добра инвестиция и притежаваха неустоим чар. Тя щеше да държи арабските коне, които той щеше да й купи, в една от модерните конюшни в Съединените щати. Щеше да има възможност да ги обучи в различните упражнения за манеж, както и да прескачат препятствия. Без грим, обула сини дънки, тя щеше да язди по цял ден из собствената си земя, да се наслаждава на конете и на свободата, която дава откритото пространство, свобода, за която копнееше. Може би, помисли си Харисън, когато малкият Джон порасне, тя ще го научи да язди. Той ще има свое собствено пони, а може би и две кучета. А когато настъпи вечерта, когато Джон вече спи в креватчето си, той и Джеси-Ан ще седят мързеливо отпуснати пред бумтящия огън в камината — тя с чаша калифорнийско „Шардоне“, което предпочиташе, а той с чаша от любимото си малцово шотландско уиски. Ще звучи музика, нещо като концерт на Брамс, а тя ще си почива, подвила дългите си крака под тялото и положила глава в скута му, а в краката й, върху рогозката, ще лежат кучетата…

Проблемът с тази изненада за рождения й ден, помисли си Харисън, е в това, че бе пригодил мечтата на Джеси-Ан към собствените си желания. Тя всъщност искаше сама да спечели пари за ранчото. В мечтата на Джеси-Ан присъстваше не само ранчо, а и модна агенция. „Имиджис“ щеше да бъде доказателство както за света, така и за самата нея, че може да бъде нещо повече от модел. А тук проблемът беше, че той не беше убеден в това. Джеси-Ан не беше бизнесдама. Тя щеше да се поддава лесно на всяка сълзлива история, не би могла да избегне увещанията и молбите на никого. И все пак тя беше уверена, че ще успее, сигурна, че знае какво прави. Всичко, от което имаше нужда, беше помещения за „Имиджис“ и съгласието на Харисън.

Докато крачеше напред-назад по килима, Харисън осъзна, че се опитва да промени Джеси-Ан и че така тя вече няма да бъде момичето, за което се беше оженил. Сега тя беше по-тиха и се усмихваше по-рядко, нямаше новини и клюки, с които да го развлича, когато се прибереше вечер у дома, а малкият Джон запълваше само част от деня й.

„Да си го кажем направо, помисли мрачно той, искам да й купя ранчото, за да имам аз това, което искам — моето красиво, обвързано само с дома момиче, изтегнато до моето огнище, момиче, което да не иска нищо повече от Джон и мен.“ Но реалността не беше такава. Не можеше да купи на Джеси-Ан нейната мечта, можеше само да й помогне да я осъществи. И може би по този начин и той щеше да получи онова, което иска.

Звънна на секретарката си и я помоли да го свърже с агента му по недвижими имоти в Манхатън, защото имал работа за него, за свършването на която пък той щял да разполага само с осемнайсет часа.

 

 

Рахел Ройл излезе от асансьора на петнайсетия етаж на сградата на „Ройл“ на ъгъла на Източна Шейсет и първа улица и „Мадисън“, като раздаваше ослепителни усмивки наляво и надясно. Беше тръгнала към просторната открита стая на секретарките, но от време на време спираше, за да разпита подробно някой дългогодишен служител за здравето му или да поздрави някой вицепрезидент, тръгнал на събрание на директорите. Изпитваше безкрайно задоволство да вижда, че както винаги, във всички офиси кипи трескава дейност, че никой не се мотае край кафемашините, за да бъбри. „Ройл“ се грижеше добре за всичките си служители — работните помещения бяха снабдени с климатични инсталации, бяха удобни и добре осветени. Всичко — от пишещите машини, копирните машини и компютрите до огромния сложен компютър — беше свръхмодерно, столът за работниците, който получаваше доста големи субсидии, работеше непрекъснато за 1200-та им служители и там се сервираше отлична, здравословна храна. За това, че служителите им работеха добре и се чувстваха щастливи, че работят за тях, допринасяха и здравните осигуровки, пенсионната им политика, премиите, чийто процент от печалбата винаги беше един и същ, както и планираната навреме и удачно отпуска на всеки един от тях.

Нейният съпруг, Морис Ройл, беше създал всичко това и за Рахел то беше нещо като действащ монумент в негова памет. Фактът, че Харисън беше разширил компанията до гигантска корпорация, беше двойна причина да изпитва задоволство, защото то доказваше, че тя и Морис са го научили кои са най-важните, стойностни неща в живота. Когато баща му почина, тя можеше да се облегне на Харисън, да почерпи от него силата, която й беше необходима, за да преживее онези първи кошмарни месеци. Да, той беше много любящ и предан син и Рахел не знаеше какво би правила без него. Разбира се, Морис беше поверил контрола над компанията на нея. Тя притежаваше трийсет и шест цяло и една трета от акциите, докато Харисън притежаваше само трийсет процента и една трета. Останалите трийсет и три процента и една трета бяха притежание на различни акционери. И макар че Харисън ръководеше компанията, Рахел никога не би се разделила със своите акции, защото трябваше да оправдае доверието на Морис в нея. Ето защо тя продължаваше да се интересува какво става, редовно присъстваше на събранията на борда на директорите и на годишното общо събрание, когато винаги се качваше на подиума, готова да отговори на всички въпроси, защото знаеше съвсем точно какво става в компанията. Точно така, както знаеше какво става и в живота на сина й.

Спря до бюрото на Жанин Мартин в големия офис преддверие, за да й каже „здравей“. Жанин беше личната секретарка на Харисън, която си имаше своя собствена секретарка, както и две помощнички. Работата й беше важна и отговорна. Тя служеше на Харисън вече повече от дванайсет години. Жанин знаеше за бизнеса на „Ройл“ толкова, колкото и самата Рахел. И почти толкова, колкото и тя, за семейството.

— Добро утро, Жанин! — извика Рахел и кимна за „здравей“ на помощничките и на размъкнато облеченото тъмнокосо момиче, което изглеждаше съвсем не на място в офиса. Рахел си отбеляза наум, че трябва да провери това, защото момичето не беше от типа, подходящи за петнайсетия етаж!

Лоринда нервно размести листовете, съдържащи отчетите за миналия месец на магазините в източните щати, като гледаше с крайчеца на окото си мисис Ройл, чудейки се коя ли е тя. Господи, колко беше елегантна в този син костюм, жълта копринена блуза и прекрасните обувки… Точно така би искала да се облече и тя, само ако можеше да си го позволи…

— Добро утро, мисис Ройл — каза мило Жанин, — как сте днес?

„Мисис Ройл!“, помисли Лоринда. Това сигурно е майката на Харисън. Докато чакаше помощник-секретарката да приключи телефонния си разговор, тя гледаше крадешком Жанин и мисис Ройл, и жадно подслушваше разговора им. Беше изявила желание сама да донесе отчетите, когато момчето, което вършеше това не се появи. Всъщност Лоринда нарочно не го повика с надеждата, че може да види Харисън. Тя често се въртеше на места, където нямаше работа, опитвайки се да срещне Харисън. Намираше си разни извинения да идва в този офис от доста по-ниския десети етаж, където се намираха офисите на счетоводството, защото очакваше, че може да попадне на него в асансьора или коридора. Веднъж това стана и Харисън й кимна учтиво, запита я как се справя, но тя имаше време само да каже: „Чудесно, благодаря, мистър Ройл“, преди той да изчезне.

Докато не започна работа тук в ръководните офиси, Лоринда не осъзнаваше колко важен човек е Харисън. Той имаше властта да й даде работа в огромната си компания и да промени целия й живот. И беше толкова красив, толкова мил и любезен, и толкова… подобен на Бог. Как онази порочна Джеси-Ан е успяла да го впримчи тя не знаеше… Или по-скоро знаеше! Всичко, което Джеси-Ан трябваше да направи беше да върти дупе, както някоя кучка би въртяла опашка в горещината, и мъжете веднага дотичваха при нея. И бедният Харисън не беше изключение. Вината не беше негова, той не би могъл да устои… Никой не беше в безопасност от Джеси-Ан!

— Да не би днес да имаш рожден ден, Жанин? — запита мисис Ройл, като посочи пакета, увит в златиста хартия на бюрото й.

— О, не, мисис Ройл, това е подаръкът за рождения ден на Джеси-Ан от мистър Ройл или поне — беше. Мисля, че той току-що промени решението си.

— Променил решението си? — Рахел смръщи вежди, все така загледана в пакета. — Какво съдържа той? Книги?

— Повече от това. Брошури реклами за недвижими имоти. Мистър Ройл искаше да й купи ранчо в зелената провинция и Джеси-Ан трябваше да направи своя избор от дузината, които той щеше да й предложи. Сега той казва, че знае за нещо, което тя желае по-силно от това, или по-скоро, желае първо него.

— Чудя се какво ли е то? — запита Рахел и нетърпеливо забарабани с пръсти.

— Разбрах, че става въпрос за помещения за модна агенция — отговори Жанин и добави със смях: — На мен не ми се вижда чак толкова хубаво… Бих приела ранчото по всяко време!

— Мисля, че си права, Жанин! — извика Рахел и тръгна към офиса на Харисън. Тя за първи път чуваше за модната агенция, обикновено бледите й бузи се бяха зачервили от внезапен гняв. Имаше намерение веднага да разбере какво става!

Лоринда гледаше втренчено след мисис Ройл. Мислеше, че сега, след като се е омъжила, и то за мъж като Харисън, Джеси-Ан няма да върви вече по порочния си път, че ще си стои у дома и ще се грижи за Джон и за съпруга си, но очевидно само един мъж никога нямаше да е достатъчен за Джеси-Ан. Искаше пак да се върне там, откъдето беше започнала, да застане отново пред камерите, да върви по подиума, за да могат мъжете да я видят, да умират от плътски копнеж по нея… Лоринда гневно стисна длани в юмруци и смачка листовете хартия.

— Да, какво е това? — запита я рязко помощник-секретарката. Струваше й се, че момичето е изпаднало в транс…

— О, о… Това са отчетите, които мистър Ройл чака. — Лоринда хвърли листовете хартия на бюрото й и едва тогава забеляза колко са смачкани. — О, господи, ще се върна и ще ви донеса нови копия — каза тихо тя, смутена.

— Няма нужда. Можеше да ги оставите на бюрото ми, вместо да си губите времето да чакате.

— Съжалявам, съжалявам — каза още по-тихо Лоринда и тръгна към вратата.

— Коя е тази скапанячка? — запита секретарката, без да отправи въпроса определено към някого, после започна да чете отчетите.

— Добро утро, майко — каза Харисън и целуна майка си по гладката, добре напудрена буза. От нея се носеше ароматът на „Шанел 5“. Все така, откакто той се помнеше.

— Харисън, дойдох да ти кажа, че планирам малко парти по случай рождения ден на Джеси-Ан утре. Поканила съм някои от моите приятели и някои от твоите. И Маркъс ще си дойде от „Принстън“…

— Много мило от твоя страна, майко — отговори той, чудейки се защо не е поканила приятелите на Джеси-Ан, след като беше нейният рожден ден, — но аз вече реших да я изведа на вечеря, за да бъдем сами.

— Но вие прекарвате прекалено много време сами — изкоментира студено Рахел. — А е време Джеси-Ан да се срещне с някои хора, които наистина имат значение, а не като онези, които е срещала като модел. Имам наум няколко добри каузи, под които би могла да сложи името си. Все пак тя е много известна и има детски благотворителни организации, които биха спечелили от подкрепата й. Както знаеш, тази работа понякога е много изтощителна — тя го погледна изпод спуснатите си клепачи, — но, разбира се, няма с нищо да наруши домашното ви спокойствие.

Харисън я загледа изумено. Познаваше майка си достатъчно добре, за да долови, че в думите й има скрит замисъл.

— Съжалявам, майко — отговори спокойно, — но мисля, че Джеси-Ан ще бъде много заета в следващите месеци. Тя иска да отвори нова модна агенция.

— И ти ще й купиш помещенията?

Погледите им се срещнаха, когато той отговори:

— Да, точно така.

Рахел скочи от мястото си.

— Не мислиш ли, че мястото на съпругата ти е у дома? Все пак, Харисън, тя не е омъжена за някой чиновник или счетоводител! Тя е мисис Харисън Ройл! Ами синът ти? Той има нужда от нея. Детето е само на четири месеца, а тя вече иска да го изостави… Каква майка?

— Джон има много способна медицинска сестра, а и Джеси-Ан никога не би го изоставила съвсем — отговори спокойно Харисън. — Знаеш така добре, както и аз, майко, че тя обожава Джон… И няма спор, че никога няма да го пренебрегне.

Рахел приглади назад кичурите сива коса, изплъзнали се от кока й.

— А ти знаеш така добре, както и аз, Харисън, че Джеси-Ан не е бизнесдама. Ще накара теб да вършиш всичката работа, да решаваш всичките й проблеми, ще те безпокои за разни дреболии, а ти трябва да управляваш тази компания… Разбира ли това момиче с какво се захваща?

— Тя ме вижда само когато се прибера вечер уморен, без да искам нищо друго, освен да изпием по едно питие и да вечеряме заедно…

— Предупреждавам те сега, че ако й позволиш да се заеме с управлението на агенцията, ще можеш само да си спомняш за тези спокойни вечери! Помисли отново, Харисън, помисли и за себе си.

— Вече определих позицията си по въпроса и съм убеден, че вече е време аз, тоест всички ние, да помислим и за Джеси-Ан. Ти си права, тя може да не е истинска бизнесдама, но има право да опита. — Харисън сви рамене. — Ако се провали, винаги можем да продадем собствеността. — Не добави, че всъщност не искаше да каже „ако“, а „когато“, защото знаеше, че онова, което майка му казва, е истина. А ако постигнеше успех, спокойните му дни с Джеси-Ан вече се брояха на пръсти.

— Не казвай, че не съм те предупредила — отговори студено Рахел и тръгна към вратата. — Ще ви очаквам и двамата утре. В осем?

— Ще дойдем — обеща той и се усмихна с нескрита горчивина. Щеше да му се наложи да обясни някак си на Джеси-Ан, че майка му е променила техните планове да вечерят на спокойствие сами.

 

 

На двайсет години Маркъс Ройл беше по-младо копие на баща си — висок и атлетичен, с мускулесто, пъргаво и жилаво тяло. Само косата му беше руса, а не тъмна като на баща му. Маркъс играеше великолепно тенис и беше отличен плувец. Разбираше и от управлението на плавателни съдове. Сега беше в първата си година в „Принстън“ и се радваше на живота.

Беше довел Джени, момиче от колежа, на партито на Рахел, като предварително я беше предупредил, че баба му ще се отнесе критично към нея. Баба му това и направи. Още когато й я представи, тя се информира за произхода на Джени, и то цели три-четири поколения назад, после зададе няколко уж случайни, но добре обмислени въпроса, които да й подскажат дали момичето отговаря на стандартите. Разбира се, „стандартите“ бяха собствените критерии на Рахел, а Маркъс не даваше и пет пари за тях! Случайност беше, че семейството на Джени беше богато почти толкова, колкото и семейство Ройл, а парите им бяха по-отдавна, от времето на железниците, не просто от две поколения насам.

Той хвана Джени за ръката и я задърпа през тълпата от гости, за да я представи на баща си и Джеси-Ан. Както винаги, „мащехата“ му изглеждаше фантастично. Беше облечена в бяла коприна, която правеше златистата й кожа да изглежда нежна и топла, а косата й блестеше като зряла пшеница в късно лято. Искрено се надяваше баща му да осъзнава какъв късмет има не само защото Джеси-Ан беше зашеметяваща, а защото беше също така много добра и мила. Любовта към баща му грееше в очите й.

— Честит рожден ден, Джеси-Ан! — извика той и я целуна по бузата.

— Маркъс! Колко се радвам да те видя. Надявам се, че не пропускаш прекалено много занятия с идването си тук. Няма значение, всъщност радвам се да те видя. Рожденият ми ден не би бил същият без теб.

— Това е Джени Картър-Пътнам — каза той.

Джеси-Ан се усмихна на хубавото тъмнокосо момиче.

— Радвам се, че си успяла да дойдеш, Джени — каза тя. — Трябва някой да държи Маркъс под око.

— Заради тези думи — отговори сериозно той, — може и да не ти дам подаръка.

— Тогава ще си ги взема обратно! — засмя се тя. — Не ги казах в лошия смисъл, кълна се.

— Можеш да накърниш репутацията на което и да е момче с такива забележки — каза Маркъс и с усмивка й подаде малка кутийка.

Като разкъса сребристата панделка, Джеси-Ан с удоволствие загледа съдържанието на кутийката.

— О, Маркъс, колко добър избор, каква красота… Погледни, Харисън.

Беше неин миниатюрен портрет, нарисуван с безкрайно изящество и търпение от художника. Рамката беше изработена от слонова кост, с тъмна линия в златисто по края.

— Наистина е прекрасно, Маркъс — каза Харисън, доволен, че синът му е избрал толкова сантиментален подарък, труден за изработка.

— Копирах твоята снимка, която ми е любима — каза й Маркъс. — Винаги съм си те представял такава.

— Толкова съм доволна, Маркъс! — каза тя с благодарност. — Дори повече, поласкана съм!

— Не е повече, отколкото заслужаваш — каза той. — Хайде, покажи какво ти е купил татко! Може би нещо от Париж или поне нещо също толкова зашеметяващо.

Харисън се засмя.

— Подаръкът ми е далеч по-скромен.

— Баща ти ми купи сграда. За „Имиджис“. Най-после ще отворя своята агенция, Маркъс.

Той знаеше за мечтите на Джеси-Ан, също така добре познаваше и баща си. Бърз и скрит поглед към лицето на Харисън го увери, че за момента поне Харисън е щастлив да остави съпругата си да прави каквото пожелае. Конфликтът между тях двамата беше повече от очевиден за него преди.

Като обиколи стаята с Джени плътно до себе си, Маркъс поздрави семейните приятели и познати и забеляза, че тук няма нито един човек, който би могъл да е поканен от Джеси-Ан.

— Партито беше изненада, Маркъс — каза баба му с упрек, когато я запита защо е така. — Как бих могла да попитам Джеси-Ан за телефонните номера на приятелите й? Така щях да се издам.

Той остана да гледа в почуда след нея, когато тя се отдалечи, за да поднови разговорите си с гостите. Възхищаваше се на способността й винаги да представя нещата така, че да изглеждат такива, каквито тя желае. Хвана отново Джени за ръката, преведе я през тълпата и я изведе в коридора пред асансьора.

— Там вътре има прекалено много възрастни хора — обясни й с усмивка. — Да хапнем нещо и да отидем в „Паладиум“, а?

Харисън погледна часовника си, а после — Джеси-Ан. Беше направил резервация за девет и половина в малък италиански ресторант, който и тя харесваше.

— Ще тръгваме ли? — запита я и погали с длан топлата, копринена кожа на рамото й. Копнееше да бъде насаме с нея.

— На никого няма да липсваме повече — съгласи се тя и двамата си запробиваха път към вратата. В тишината на сивия асансьор той й се усмихна виновно. — Майка ми никога няма да ми го прости.

— Но аз ще ти простя — засмя се тя и го целуна.

Малкият и уютен италиански ресторант беше любимо местенце на Джеси-Ан, което тя често посещаваше и преди да се омъжи. Беше на ъгъла до стария й апартамент в съседство със „Сентръл парк“. Мислеше, че ще е забавно да се върне там с Харисън, да сменят за малко елегантните ресторанти, в които обикновено ходеха. Но ресторантът беше сменил собственика си и Джеси-Ан мрачно гледаше преварените макарони в чинията си, полети с рядък червен сос.

— Все пак е по-добре, отколкото на партито на Рахел — каза Харисън, за да я утеши. И двамата се засмяха.

Изядоха макароните и изпиха доста червено вино. Джеси-Ан му каза, че никога досега не е получавала по-хубав подарък за рождения си ден и не е била толкова щастлива.

Техният „Ролс-Ройс“ с частния шофьор ги чакаше, за да ги отведе у дома. В асансьора Харисън отметна косата от лицето й и я загледа с онзи нежен поглед, който я беше накарал да се влюби в него.

— Обичам те, Джеси-Ан — прошепна той, когато вратите на асансьора се отвориха.

Прегърнати здраво, те вървяха по облицованите с дървена ламперия коридори към стаята си, като нямаха търпение дори да съблекат дрехите си. Любиха се страстно върху новата бяло-зелена кувертюра на леглото, която й напомняше за детската й стая в Монтана.

— Обичам те — прошепна тя след това. — Ти си моето щастие. Ти и Джон.

— Тогава защо имаш нужда от „Имиджис“? — запита я Харисън объркан. — Когато имаме толкова много?

На този въпрос Джеси-Ан не можеше да отговори.