Гала махна за довиждане през прозореца на влака. Постоя там, докато елегантната фигура на Деби изчезна съвсем от полезрението й, а от Лийдс останаха да се виждат само мръсните сиви очертания на складовете и фабриките, които постепенно отстъпиха пред зелените полета на западен Йоркшир. Едва тогава тя седна и си пое дълбоко дъх. Вече беше самостоятелна и от този момент нататък щеше да разчита само на себе си. Чакаха я Лондон и малък едностаен апартамент в някаква загадъчна негова част, наречена „Ърлс корт“. Тя нервно се запита какво щеше да прави, когато влакът спреше на гара „Кингс Крос“… Трябваше да държи под око багажа си, защото беше чувала колко бързо действат крадците, които отмъквали нещата ти, дори само ако погледнеш за секунда встрани; ще трябва също така през цялото време да стиска силно дамската си чанта, макар в нея да имаше само толкова, колкото щеше да бъде достатъчно да плати таксито и да си купи сандвич във влака. Другите си пари беше сложила в чантичка колан, който беше здраво пристегнала под полата си, а новата й, първа в живота й, чекова книжка беше в портмонето й.

Като гризеше нервно устни, Гала погледна крадешком спътниците си от купето. Струваше й се, че влакът е пълен с отегчени бизнесмени, които четяха „Таймс“ и които всички до един изглеждаха така, като че ли пътуваха до Лондон всеки понеделник, и със студенти, които безгрижно гризяха ябълки или похапваха чипс, докато четяха „Сън“ или „Гардиън“. Никой не гледаше към нея и тя с тревога провери дали всичко във външността й е наред. Все пак големият град за първи път щеше да види Гала-Роуз, както и самата тя щеше за първи път да види града. Помисли си, че всичко у нея е безупречно. Сива плисирана пола, свободен сив пуловер и червени обувки с нисък ток. Сиво яке в тон с облеклото лежеше грижливо сгънато на мрежата над главата й, а около врата й беше завързано, не по-малко грижливо, яркочервено шалче, чиито краища висяха свободно така, както я бяха учили в училището за модели. Русата й коса беше гладко вчесана назад и прихваната с голяма червена шнола, а лицето й беше внимателно, но дискретно гримирано. Но като че ли не си струваше да се тревожи за тези неща, като се имаше предвид вниманието, което получаваше. Никой дори не я поглеждаше. Никой пет пари не даваше за нея. Беше незабележима, невидима — такава, каквато винаги беше.

Гала потисна неочаквания страх, който се надигаше у нея… Нямаше да си позволи да се тревожи. Просто нямаше да обръща внимание на хората — така, както те не й обръщаха внимание. Защото тя беше Гала-Роуз и скоро щеше да бъде известен международен модел, също като идола си Джеси-Ан Паркър. Да, тя беше на път към Лондон и към успеха.

Снимки на Джеси-Ан, изрязани от списания и вестници, покриваха стените на малката й спретната спалня у дома и всяка вечер, преди да заспи Гала поглеждаше към високата елегантна блондинка, която беше еднакво красива, както в обикновени къси панталонки и риза, така и в черно кадифе и диаманти. „Блестяща“ беше думата, която Гала използваше, за да опише Джеси-Ан — дума, толкова далеч от всичко, което можеше да се види в родния й град, колкото бяха и жителите на чужда планета. Но в сънищата си Гала виждаше себе си като известен модел, който обикаля света, точно като Джеси-Ан, обожавана от всички. И вече не така незабележима.

Гала не беше нейното истинско име. Така тя самата наричаше себе си в дългите часове на мечти, когато можеше да бъде всеки и всичко, а не пълничкото обикновено дете, на всичкото отгоре обременено с името Хилда Мърфийлд. Хилда! Всички други момичета имаха прекрасни имена, като например Трейси, Анджела или Шарън. Не че тя мечтаеше само докато беше дете. Тя продължи да мечтае, въпреки че беше вече на седемнайсет. Разликата беше в това, че когато беше дете, не можеше да направи нищо, за да осъществи мечтите си. Беше като хваната в капан от онова име, Хилда, затворник в мрачната къща на една от задните улички, къща само с две стаи на горния и още две на долния етаж. И построено изцяло от цимент грозно допълнително помещение, което служеше за баня.

Винаги беше усещала, че такава малка къща в малко миньорско градче в Йоркшир не е подходяща среда за душа, така различна като нейната. Знаеше, че е различна, защото другите непрекъснато й се присмиваха. Не само заради името й, макар че, Господ й беше свидетел, беше изтърпяла достатъчно по вина на майка си, която беше проявила нечувана сантименталност и я беше кръстила на сестра си, умряла съвсем млада.

Майката на Гала беше непрекъснато заета със собствения си живот — обикновено в градските кръчми — така че тяхната къща никога не беше като останалите на улицата, пълна с топлота и гостоприемна. Другите деца непрекъснато влизаха и излизаха от домовете си, скачаха на въже или караха ролери по шосето, като се пречкаха на колите и се заливаха от смях, или пък си шепнеха тайни на ухо, като поглеждаха крадешком встрани и се кикотеха високо. Хилда рядко разговаряше с когото и да било, защото беше срамежлива и се чувстваше несигурна. Затова рядко я канеха да вземе участие в игрите. И тя все повече и повече се затваряше в своя измислен свят, подхранвайки въображението си със списания, американски сапунени опери, излъчвани по телевизията, които й предлагаха поне за един час бягство в луксозния свят на богатите. Странно, но тя чувстваше, че мястото й е точно там.

Заради романтичната природа на майка си беше изтърпяла немалко мъки и в училище. Момчетата винаги играеха бурно в покрития с бетон малък училищен двор, обграден с остри железни решетки, които трябваше да ги спират да не се катерят по оградата и които обаче невинаги изпълняваха предназначението си, защото един ден Уейн Брейсуел беше успял да се покатери… Гала обикновено се опитваше да потисне спомена за онова, което се беше случило после, като позволяваше само на страха да остане някъде в подсъзнанието й… Но днес тя беше смела и можеше да застане лице в лице със спомена.

После беше гледала дълго лицето си в огледалото, за да види белезите на вината, със спомена за това как беше изглеждало смачканото на бетона тяло на Уйен, за това как другите деца се бяха събрали около него и гледаха в мълчалива почуда кръвта, която се стичаше по лицето му. Малкият Уейн беше само на девет години, а лицето му беше бяло като зимата. Тя си спомняше ясно израза на изненада, изписан на него. Спомняше си шока, който беше изпитала, когато той дори не извика, докато се плъзгаше по покрива, а после тялото му се прехвърли през ръба… върху жестоките, заострени шипове, които трябваше да ги спират да не се катерят по оградата. Но тя беше пищяла и пищяла, притиснала тяло към покрива. Никой не беше я забелязал, всички гледаха Уейн, докато най-после учителите дотичаха. Дори тогава, изглежда, никой не я забелязваше… тя беше невидимият човек… призрак на сцената на престъплението…

Смешното беше, че все още не можеше да си спомни какво точно се беше случило. Но след няколко месеца бяха започнали нощните й кошмари. Те се появяваха по-често, когато майка й не си беше у дома през нощта и тя беше сама в къщата. Червеното я обгръщаше отвсякъде и залепваше сънливите й очи, и най-накрая тя разбираше, че това не е мъгла, а кръв — мокра и лепкава! В съня й миризмата на кръв изпълваше ноздрите й — тъмна и топла — а тя беше съвсем сама на ръба на дълбока бездна. Лицето на Уейн се белееше някъде далеч под нея, а тя го гледаше мълчаливо от високото. Очите на Уейн бяха отворени, имаше толкова много кръв, а тя едва-едва се крепеше на ръба… Страхът я пробождаше така, както железните шипове бяха проболи тялото на Уейн и тя започваше да пищи, и да пищи… Но нямаше кой да я чуе, нямаше кой да спре кръвта, нямаше кой да върне живота в мъртвите очи на Уейн… Тя се събуждаше от собствените си викове и лежеше неподвижно, сърцето й биеше тежко, а тялото й беше покрито с лепкавата пот на страха. И осъзнаваше, че се намира в малката си стаичка у дома, където снимките на Джеси-Ан я гледаха от стените.

Ако и хората да не забелязваха Хилда, те обикновено забелязваха майка й. В училище момичетата винаги се кикотеха тихичко, когато се споменеше името на местната кръчма „Кок енд Бул“, защото то винаги се свързваше с това на майка й.

Нейната майка, Сандра Мърфийлд, беше все още в края на трийсетте и обичаше, както тя казваше, „да си прекарва добре“. Уейн Брейсуел беше едно от момчетата, които най-много се заяждаха с нея заради майка й. Макар и само на девет, той правеше явни сексуални намеци. Знаеше за какво става въпрос в цялата тази работа, да, Уейн знаеше, може би беше осведомен от тримата си по-големи братя. Както и да е, те щяха да говорят, техният баща беше винаги пиян в петък вечер. Е, и какво, като майка й толкова много обичаше да прекарва времето си в кръчмата? След като татко й беше загинал в каменоломната, майка й беше страдала дълбоко в продължение на седмици, но двете постепенно свикнаха с утехата на малката пенсия и облекчението, че татко вече го няма с неговото непрекъснато мърморене и натякване, че майка й си боядисва косата руса и обича копринени рокли, както и сандали с високи токчета. Той не искаше съпругата му да изглежда по-различно от другите жени на тяхната улица, които се разхождаха из града в обикновени пуловери и поли в убити цветове, покрити с чисти престилки, дори когато не работеха в кухнята. Майка й обаче винаги се засмиваше и казваше: „Е, момче, нали точно затова се ожени за мен, защото ти харесват копринените ми бикини?“.

Но след смъртта на баща й започнаха подигравките в училище и за нея настанаха трудни времена. Особено в понеделник сутрин, когато вече всички знаеха точно с кого майка й е прекарала нощта. В градче, малко като Гартуейт, имаше само две-три кръчми и повечето от редовните клиенти ги обикаляха всичките през уикенда. И, естествено, майка й се движеше с най-добрите, според нея, компании. Понякога за разнообразие Сандра вземаше автобуса и пътуваше двайсет мили до Лийдс, където се забавляваше наистина добре. Но където и да беше, майка й обикновено не се прибираше у дома в събота вечер.

Гала още си спомняше колко ужасно беше първия път, когато майка й не се прибра. Когато мракът се спусна, къщата някак странно се смълча и тя усили докрай телевизора, опитвайки се да напълни малката стаичка с музика и хора. По-късно, когато всички програми свършиха, в къщата стана дори още по-тихо отпреди и тя тревожно погледна през прозореца с надеждата да види майка й да се приближава бързо по улицата, напрегнала слух да чуе потропването на високите й токчета по павирания тротоар. Сгуши се в голямото кресло с колене, допрени до брадичката, и гледа втренчено в камината, докато въглените догаряха и се превърнаха в сива купчина пепел. Когато студената сива зора я върна към реалността, към неприветливите улици на Гартуейт, Хилда изпадна в неспокойна дрямка само за да бъде рязко събудена от виковете на майка си, че е заспала и е оставила осветлението включено, както и огъня в камината да угасне! Когато Сандра Мърфийлд загаси лампите, без да обясни къде е била и без да запита дали осемгодишната й дъщеря не е била разтревожена или уплашена, свърши истинският живот на Хилда Мърфийлд на номер двайсет и седми на „Балаклава Теръс“, Гартуейт. В онзи момент тя се превърна в Гала.

Тя избра новото си име, след като една вечер гледа по телевизията галапредставление по балет в театър „Ковънт Гардън“. За нея това беше вълшебен час, прекаран в света на красотата, където прекрасни стройни момичета бяха преследвани от романтични и красиви младежи. Бедната Хилда, пълничка и съвсем обикновена, закопня да бъде една от танцьорките, да бъде част от пълния с цветове вълнуващ живот, за който знаеше, че съществува извън Гартуейт с неговите отблъскващи предградия. Беше проверила какво е значението на думата „Гала“ в речника на Колинс и за своя изненада откри, че това е същата дума, която на йоркширски диалект беше произнасяна „гейлър“. А значението беше „тържество“, „фестивал“… Да, тя щеше да бъде вълнуваща и радостна като празнично събитие. След името Гала добави малко тиренце и името Роуз, за да звучи като това на Джеси-Ан.

Осемгодишната Хилда беше пълничко, уплашено дете с непокорна сиво-кафява коса и кръгли сини очи, над които се виеха красиви вежди. Хилда имаше прав нос, чиито ноздри като че ли бяха прекалено широки, и уста, която пък беше прекалено малка за закръгленото й лице с розови бузи. Хилда ядеше прекалено много печени сладки и пържени храни, мразеше училището и имаше силен йоркширски акцент. Но, с течение на годините, Гала вземаше връх над Хилда. Когато Гала беше на тринайсет години, тя беше достатъчно умна да осъзнае, че за да има въобще някакъв шанс, трябва не само да свали килограми, но да направи нещо за акцента и гласа си.

Майка й не знаеше нищо за тайния й план. За него не знаеше и нито едно от момичетата в училище. Но като Гала-Роуз („роза“, защото бялата роза беше символ на Йоркшир), тя щеше да превземе Лондон. Като начало, убеди майка си да я изпрати при мис Гладис Форстър в Лийдс за уроци по дикция и положи огромни усилия да се научи да говори като самата мис Форстър. Това не й се удаде съвсем, но поне започна да произнася ясно съгласните звукове. Вече на четиринайсет, Гала започна да говори ясно, отчетливо, красиво. Щеше да учи още една година в това училище и после щеше да замине за Лондон. Знаеше, че няма да липсва на майка си. На нея по-скоро биха й липсвали съботните вечери, прекарани в „Кок енд Бул“, джин тоникът и цигарите, отколкото родната й дъщеря!

Гала не яде пържено, сладки и шоколад в продължение на цяла година и, за нейна изненада, излишните й килограми започнаха да се топят. Освен това започна изведнъж да расте и стигна до метър и осемдесет и три, ръст, с който се извисяваше над другите момичета. Вече имаше дълги стройни крака и малък, стегнат бюст. Но лицето й така и не загуби закръглеността си.

Всяка седмица спестяваше по малко пари от заплатата, която получаваше като касиерка през уикендите в супермаркета и като помощник-гардеробиер в една дискотека в Лийдс в петък и събота вечер, плюс парите, които получаваше за труда си по Коледа в „Улуъртс“. Спестяваше и парите, които майка й й даваше за обяд в училище, което беше още причина да отслабне толкова бързо — не хапваше нищо между закуската сутрин в седем до чая в пет, когато се връщаше у дома. А понякога, когато майка й успяваше да спести от коктейлите, които пиеше в бара, Гала си вземаше по някое и друго пени от портмонето й. После виновно си казваше, че има добра причина за това, което и без друго беше далеч от кражбата. Човек не краде, когато взема от майка си, нали така?

Но когато навърши петнайсет и напусна училище, майка й се разболя. Сандра Мърфийлд се оплакваше от доста време от слабост и виене на свят и ето че един ден дойде линейка, която я откара в болницата за спешна хистеректомия. Разбира се, Гала трябваше да си остане у дома и да се грижи за нея. Беше истински уплашена, защото беше осъзнала, че ако нещо се случи с майка й, тя ще остане съвсем сама на света. Доста нервна в този период, тя отложи плановете си за заминаване. Вместо това, когато майка й се възстанови, си намери работа на рецепцията на „Фигър ит аут“, новия фитнес център в Лийдс. С изискания си акцент тя отговаряше на телефона и уговаряше часовете за посещение на дебелите градски дами, които искаха да стопят тлъстините си и да тонизират мускулите си. След работа й позволяваха да присъства на вечерните упражнения, специално за работещи момичета, които нямат време през деня. Тя с ентусиазъм се занимаваше с аеробика, вдигаше тежести и редуваше всички възможни уреди. Тези занимания стегнаха и без това стройното й тяло, мускулите й станаха еластични, а лицето й грейна от здраве и задоволство. Изпитваше разочарование само когато, в десет часа вечерта, светлините във фитнесзалата угасваха и тя трябваше да вземе автобуса обратно до Гартуейт.

Беше почти забравила плановете си за Лондон и амбициите си в радостното вълнение от това да бъде Гала, рецепционистката на „Фигър ит аут“. Косата й беше изрусена в най-изискания фризьорски салон в Лийдс и подстригана в средна дължина. Тя я оформяше с гел и резултатът много приличаше на ангелски ореол, макар Гала да се надяваше, че изглежда смело модерна и секси. Момчетата обаче, изглежда, не я намираха привлекателна. Те си падаха по пълните набити йоркширски момичета с изкусителни големи гърди под мъхестите пуловери. Гала си казваше, че не й пука, но това все пак намали колебливата й самоувереност. И тя престана да ходи в местната дискотека.

Последната Коледа майка й я беше изненадала с новината, че отново ще се омъжи и ще живее в Лийдс със съпруга си в жилище, в което няма да има стая за Гала.

— Ще трябва да си намериш квартира — каза й безчувствено. — Собствена стая и такава, която да делиш с друго момиче. Вече си достатъчно голяма, на шестнайсет си.

Гала прекара дълга безсънна нощ, сгушена в големия люлеещ се стол, загледана в загасващия огън в камината, опитвайки се да подреди за пореден път живота си. Тя обичаше работата си и се радваше на компанията, която намираше във фитнесцентъра. Това беше първото място, където се чувстваше личност, където хората, които се обаждаха по телефона, й казваха: „Здравей, Гала“, където посетителите й се усмихваха и й махаха с ръка за поздрав на влизане и на излизане от сградата. Тук, за първи път в живота й хората я забелязваха, тя вече не беше „невидима“. Разкъсваща се между сигурността на света, който познаваше, и въпроса за бъдещето си Гала дълго гледа в огледалото новото си стройно и стегнато тяло и русата коса. И си спомни Джеси-Ан Паркър и своите стари мечти. Знаеше: сега или никога!

Най-накрая се осмели и каза на Деби Блекър, собственичката на фитнесцентъра, за своята дилема. Деби беше на трийсет и девет, стройна, но с големи гърди, притежаваща природната закръгленост на йоркширските жени. Тя харесваше Гала, намираше, че нейната сдържаност и срамежливостта й са приятна промяна сред всичките тези богати и нахални клиенти. Освен това момичето се трудеше много и с желание, беше привлекателно, учтиво, мило.

— Била съм в Лондон веднъж в живота си — призна Гала. — Бях само на шест и ходих с татко на миньорска среща. Спомням си само пътуването с автобуса.

— Но какво ще правиш в Лондон? — запита я Деби и подреди в редици желаещите за урок по аеробика.

Гала си пое дълбоко дъх. Не беше признавала това пред никого в света.

— Искам да бъда манекенка — побърза да каже преди да е размислила. Опита се да не обръща внимание на изненадата на Деби и продължи все така бързо: — Наблюдавах онези момичета в ресторанта към магазина, които демонстрират дрехите и показват цената, прикачена към тях, докато клиентите си пият кафето. Сигурно ме мислиш за глупачка — добави тя, кършейки нервно ръце, без да сваля поглед от Деби, за да види каква ще бъде реакцията й.

Деби я гледа дълго и преценяващо.

— Не виждам защо да не станеш манекенка, Гала — каза тя най-после. — Но защо в Лондон? Курсът за модели в Лийдс е много по-евтин от този в Лондон, а ще получиш същите знания и тренировка. Така ще можеш да останеш у дома си и да спестиш пари. — Но после, като си спомни, че в новото жилище на майка й няма да има място за Гала, добави, за да я успокои: — Не се тревожи, сигурна съм, че ще ти намерим прекрасна стая в близост до центъра.

— Значи мислиш, че мога да го направя? Че наистина мога да бъда манекенка? — запита развълнувана Гала.

Деби със сигурност не искаше да подтиква момичето към прибързани решения. Гала беше прекалено наивна и неопитна, за да живее сама в големия град, а и не се знаеше дали има необходимите за световен модел качества.

— Не бих казала, че си идеалният за целта тип, Гала — отговори честно тя. — Но си различна. Не виждам причина да не станеш също толкова добра манекенка, каквито са момичетата към градския магазин.

През главата на Гала преминаха живи и ярки картини — тя върви и полюшва съблазнително бедра по пътеките на световните подиуми, край нея святкат фотоапарати и бликат парижките фонтани.

— Още днес следобед ще отида и ще се запиша в училището за манекени в Хароугейт — реши, завладяна от огромно щастие тя.

Наложи й се да работи по-упорито, отколкото си беше представяла, за да се научи да върви като моделите. Преди това походката на Гала беше неравномерна, тя сядаше и ставаше тромаво, въобще на движенията й липсваше всякаква грациозност. Обзета от възторг, тя прекарваше дълги часове пред огледалото в опити да създаде ново свое лице. Учеше се да поставя ружа на скулите си така, че да скрие закръглеността, да подчертае меките си, пълни и съблазнителни устни, да накара и без това големите си сини очи да изглеждат огромни и дълбоки, както и по-загадъчни. Учеше се какви аксесоари подхождат на облеклата, учеше се как да се усмихва примамливо изпод перифериите на огромните шапки, как да сваля небрежно и грациозно ръкавиците си, как да завързва шалчето си, без дори да поглежда какво правят ръцете й. И когато най-после завърши курса, Гала почувства, че вече е готова за Лондон.

Майка й не я изпрати на гарата, но Деби Блекър беше там.

— Ето, Гала — каза тя, като й подаде букет бели виолетки от Африка, както и загадъчен, красиво опакован подарък. — Цветята са за стаята ти, за да се чувстваш там като у дома си. А подаръка можеш да отвориш по-късно… когато пристигнеш. — Тя подаде на Гала списък с имена и адреси. — Разпитах някои хора от света на модата и това тук са адресите на модни къщи, занимаващи се с продажби на едро, които, може би имат нужда от модели. Все пак не можеш да очакваш, че ще започнеш от върха, нали?

Когато влакът започна да се движи по-бавно, виейки се из мръсните лондонски предградия, сърцето на Гала заби по-учестено. Тя изпитваше смесени чувства — на страх и радостна възбуда. Стиснала здраво букета виолетки в едната си ръка и куфара в другата тя слезе от влака, а в ушите й още звучаха думите на Деби. Спря за миг, отворила сетива за заобикалящия я свят — тълпата забързани хора, шума от влаковете, мириса на нафта и изгорели газове, както и по-ароматната миризма на хамбургери и чипс, слънчевата светлина, пробила си път през покрива на сградата, изграден от стомана и стъкло. Това беше Лондон, градът, в който всичко беше възможно и мечтите се сбъдваха. И независимо какво беше казала Деби Блекър, тя знаеше, че нейната съдба е да започне направо от върха — така, както беше направила и Джеси-Ан…

Седмица по-късно Гала седеше в приемната, обзаведена в стил трийсетте години на двайсети век, на агенцията за модели „Клайн“ на „Олд Брамптън Роуд“, едва потискайки неудържимия импулс да стане от дълбокото кресло и да избяга. Но вместо да се поддаде на импулса, тя изправи твърдо гръб и рамене, вирна високо брадичка. Беше тук от четирийсет и пет минути, беше казала името си на секретарката, която й отговори да почака, за да провери дали Бари ще може да я приеме. Бари Клайн беше агенцията „Клайн“ — той беше бонвиван, който много обичаше да ходи на партита и караше черен „Ламборгини“.

А „Клайн“ беше най-добрата агенция за модели в Лондон, с клонове в Париж и Ню Йорк. Дори само имената на тези далечни градове извикваше в съзнанието на Гала представата за дрехи от парижката мода и кулите на Манхатън, които се извисяваха към небето и към успеха.

Беше й необходима цяла седмица, за да събере достатъчно смелост да дойде тук. Всеки ден намираше различна причина да отложи посещението си — пъпчица на гладките си бузи, простуда, която й причинява главоболие и зачервени очи, загубата на една от перлените обеци, които единствено бяха подходящи за новия й костюм. А сега, след като вече беше тук, тя отново беше станала невидима.

Все така седнала с тревога и изправен гръб на неудобното хлътнало кресло, Гала гледаше моделите, които влизаха и излизаха, казваха по едно забързано „здравей“ на заетата секретарка и изчезваха в святата вътрешна стая, където, Гала знаеше, беше Бари. От време на време, когато вратата биваше отваряна или затваряна тя чуваше гласа му, докато той говореше по телефона, или смеха му, когато го поздравяваше някоя особено красива млада манекенка. Гала гризеше нервно устни, чувстваше се не на място тук, изпитваше желание въобще да не беше идвала. Но как иначе щеше да започне? Отново погледна часовника си. Бяха минали час и петнайсет минути. Като си пое дълбоко дъх, тя стана от креслото и отиде до бюрото.

— Извинете — запита решително, мистър Клайн още ли е зает?

Елегантната чернокожа секретарка, която изглеждаше достатъчно добре, за да бъде манекенка на Ив Сен Лоран, вдигна глава. На лицето й беше изписана изненада.

— О, още ли сте тук? Съжалявам, забравих. Мистър Клайн каза, че днес е много зает и не може да приеме когото и да било. Бихте ли могли да оставите свои снимки, за да ги разгледа?

— Снимки?

— Нали знаете — ваши снимки или картата ви на манекенка… Нима не сте се занимавали с това и преди?

— О, не. Нова съм. Току-що дойдох от Йоркшир…

— О, всички сте еднакви! — въздъхна момичето. — Добре, чуйте, доникъде няма да стигнете без снимки… Ще трябва да си направите няколко. — Тя изгледа любопитно Гала. — Позволете ми да ви дам един съвет — не обличайте този костюм.

Гала сведе поглед към съвсем новата си дреха, купена след дълго търсене и за много пари от един елегантен малък магазин в Лийдс, питайки се къде ли е сбъркала. Костюмът изглеждаше толкова шик в магазина, а и с новите си обувки с висок ток, широкополата сламена шапка и ръкавици в тон, тя се чувстваше наистина елегантна.

— Попитайте някои от моделите къде да си направите снимки — посъветва я красивата секретарка и обърна поглед към бюрото си, отрупано с книжа. — Те знаят къде да отидете.

Проблемът беше в това, че Гала не познаваше други модели. Малката й стаичка с голите стени, саксията с виолетки и розовата сатенена възглавничка, подарък от Деби, беше едновременно нейно убежище и неин затвор. Следващите няколко седмици тя прекара съвсем сама, затворена в странната си самота, докато навън Лондон кипеше от живот. Дълги часове наред тя се тревожеше за дрехите си, за косата си и за снимките си. И не можеше да събере смелост да отиде в някоя агенция. Докато накрая си постави срок — следващия ден. Започна да обикаля агенциите и да чете обявите във вестниците. Бродеше самотна по улиците, анонимна и незабележима в сивата си пола и сив пуловер, като понякога спираше да похапне хамбургер в „Макдоналдс“. През повечето време обаче се опитваше да спести пари и ядеше салата от марули, домати и риба тон или просто боб и препечен хляб.

Седеше в чакалните на агенциите, потреперваше под презрителните погледи на странни на вид млади модели, негримирани, с коси, оформени като бодли на таралеж, свободни панталони и раздърпани пуловери. Като че ли се познаваха всички по малки имена, отиваха до бюрото на секретарката, за да проведат по някой и друг личен разговор, натискаха авторитетно бутоните и се кикотеха интимно, събрани на групички. В елегантния си костюм, внимателно подбрана в тон блуза и спретнати обувки с нисък ток, подходящи за модно шоу в магазин за дрехи в който и да е малък град, Гала чувстваше, че в този свят е като гост от друга планета. Гартуейт се оказа по-далеч, отколкото беше мислила.

След месец и повече обикаляне по модните агенции Гала заряза скъпия си костюм, престана да се гримира и си купи раздърпан пуловер и плисирани панталони от магазин на „Кингс Роуд“. Намери чифт черни спортни обувки с дебела подметка, които бяха евтино копие на онези, които беше видяла в „Росети“ при ежедневната си обиколка на елегантните магазини по „Бонд стрийт“. Разгледа внимателно рекламните брошури на фризьорските салони и откри, че предлаганите прически не се различават много от онези, които носеха младите модели от агенциите.

Събрала отново смелост, стиснала здраво парите в ръка, Гала влезе в един от светлите фризьорски салони. Всред оглушителна музика и приятелско бъбрене, косата й беше подстригана късо като на момче.

— Готово, прекрасна си! — каза Нико, младият стилист, като свали хавлията от раменете й и задържа огледалото така, че тя да може да види и тила си. — Изглеждаш страхотно, не мислиш ли?

Гала гледаше озадачено и разочаровано новата си прическа. Без да бъде смекчена от дългите й коси, челюстта й изглеждаше по-широка, очите — по-големи, а малките й уши, прилепнали красиво към главата, сега изглеждаха щръкнали. Беше слаба, млада и по момчешки привлекателна Гала — такава, каквато тя не се познаваше. Нико я загледа загрижено.

— Вече е малко късно, скъпа, да решиш, че не ти харесва. Ти поиска да те подстрижем така, нали? Освен това такава е последната мода… Ще ти трябва малко време да свикнеш, на човек с твоята дълга коса наистина ще му е трудно отначало… — Нико отстъпи назад, за да я види под различен ъгъл. — Да ти кажа ли какво мисля, скъпа, с тази прическа можеш да бъдеш модел, тя променя цялата ти личност.

Лицето на Гала грейна, когато погледът й срещна неговия в огледалото.

— Но аз съм модел, или поне имам нужната подготовка. Още не съм получила никаква работа обаче.

— Подготовка? — Нико отметна глава назад и се разсмя. — Нито една от манекенките, които познавам, няма подготовка. Те просто биват наети, например, докато чакат на автобусната спирка на „Кингс Роуд“ или докато пазаруват в „Хайпър-Хайпър“. Но говоря сериозно, скъпа, сега изглеждаш различно, а това наистина има значение. — Помогна й да се изправи на крака и я накара да застане пред високото огледало. — Сега имаш онзи великолепен момчешки вид. Ще те харесат. Ако снимката е хубава. Ако си фотогенична, това е. Трябва да си направиш нови снимки и да ги разнесеш по агенциите. Обзалагам се, че веднага ще те вземат.

Гала въздъхна. Отново се върнаха на въпроса за снимките.

Победила страховете си и вродената си срамежливост, тя обиколи агенциите за пореден път. И разбра, че моделите, които намираше толкова страшни, всъщност не бяха такива. Те просто бяха потънали в ангажименти, водеха свръхнатоварен живот и все пак една от тях намери време да й даде един-два съвета.

— Разбира се, че имаш нужда от снимки, ако въобще искаш да минеш през вратата — каза тя. — Но внимавай. Не отивай на онези места, за които всекидневно чуваш от рекламите. Там ще ти одерат кожата — ще ти вземат всичките пари, които никога няма да видиш отново. Нито ще видиш снимките си. — Тя каза на Гала, че понякога модните фотографи разрешават на помощниците си да работят извънредно. Номерът бил да намериш младеж, който има достъп до студиото след работно време. Гала можела да работи за него без заплащане, а в замяна той щял да й даде някои от снимките. — Може да ти се наложи да платиш за лентата и материалите, но — намигна тя весело, — ако се наложи, и за това могат да се намерят други начини.

Гала я изгледа с широко ококорени очи — мислеше, че така пробиват само младите актриси в Холивуд! Както и да е, облякла плисираните панталони и раздърпания пуловер, без грим, тя обиколи фотографските студиа. И най-после, в „Марлис“, срещна Кам.

Камерън Мейс работеше като помощник-фотограф за Дино Марли от година и се учеше бързо. Беше на двайсет и две, имаше бърз ум, добро око и говореше извънредно бързо. Предугаждаше желанията на Дино още преди той сам да ги е осъзнал. Правеше предварителните снимки, за да може после Дино да прецени кое осветление е подходящо и от кой ъгъл трябва да снимат. Дино му позволяваше да се упражнява нощем, когато студиото не се използваше. Когато се появи това момиче със странна външност, моментът беше много подходящ.

Приятелката на Кам, гримьорка, която също така му позираше, се беше обадила същия следобед, за да каже, че ще работи до късно, а той беше дълбоко разочарован, защото Дино му беше предоставил студиото за късните часове. Беше решил, че първо ще направят снимките, а после ще изпият на спокойствие бутилка от виното на Дино.

Кам се движеше тихо около Гала, която чакаше, все още стиснала в ръка списъка с имена на фотографи. Студиото на Марли беше петото в списъка. Наблюдаваше с тревога в очите Кам. Той беше доста привлекателен, спортен тип — тъмнокос и силен, с мускулести ръце — не такъв, какъвто тя очакваше, че ще бъде един фотограф. Беше млад, издръжлив, което от една страна беше добре, но от друга тя се чувстваше неудобно, когато един мъж я разглеждаше така от всички страни.

— Кажи ми пак как се казваш? — запита Кам и запали цигара. Гледаше я съсредоточено, с присвити очи. Тя определено беше предизвикателство с това лице с широки скули и къса прическа… фантастични очи и дълга, дълга шия… е, поне вечерта няма да е изгубена напълно. — Гала-Роуз, ха?! Необикновено, но пък ти също си необикновена. Окей, да започваме, Гала.

— Искате да кажете веднага? — Тя го изгледа изненадано.

— Разбира се че сега. Кога по друго време? — С цигара, увиснала в единия ъгъл на устата, той започна отново да я обикаля.

— Но аз не съм гримирана, освен това не си нося подходящи дрехи…

— Забрави, Гала-Роуз, снимките ще станат прекрасни и така. Иди да седнеш там и просто се отпусни, докато се приготвя.

Гала седна зад рамката, която обхващаше главата и раменете й, и започна да премигва от силната светлина. Чувстваше се по-скоро като пациент на операционната маса, отколкото като потенциален номер едно сред моделите. Изпод смръщените си вежди наблюдаваше Кам, който все още беше зает с подреждането на прожекторите, и се упрекваше, че не се беше сетила да донесе гримовете си. Ето че най-сетне щеше да се сдобие със скъпоценните снимки, а като че ли всичко, което беше научила в училището за манекени, щеше да бъде пропиляно. Прерови старателно чантата си и намери черна спирала за мигли и дискретно розово червило. Постави от червилото на клепачите си, пак с него подчерта скулите си и удължи миглите си със спиралата.

— Окей, Гала-Роуз, застани пред камерата, моля. — Гала го гледаше сериозно, докато той правеше снимка след снимка. Докато лентата съхнеше Кам гледаше критично позите. Момичето приличаше на изплашен заек, само розови очи и бледи уши… — Исусе! Да ти кажа ли нещо, Гала-Роуз — каза той с усмивка, с която се опитваше да я успокои, — мисля, че е по-добре да опитаме отново. Искам този път да отпуснеш устата си, не я свивай така. Мисли за нещо, което те кара да се чувстваш щастлива… любимо кученце, приятел, студен шоколадов крем… каквото и да е.

Гала се засмя и наистина си представи вкусен сладолед, а Кам започна бързо да снима. Този път снимките станаха по-добри — лицето й беше по-оживено, не така сериозно, като парализирано.

— Започваме отначало — каза той. — Мисли само за сладолед, който се топи в устата… — Като подреди прожекторите така, че да хвърлят повече сянка върху лицето й, той взе фотоапарата „Ролей“ и започна да снима.

С приведени рамене, но вдигната глава, Гала гледаше неспокойно и втренчено в лещата на фотоапарата, опитвайки се с всички сили да мисли само за сладолед и малки кученца. Обаче бързото щракане на фотоапарата само я караше да се тревожи как ще изглежда на снимките и поради това веждите й бяха все леко смръщени.

След десет минути и цели две черно-бели ленти, Кам разбра, че така нищо няма да се получи. Момичето беше напрегнато като опъната тетива на лък. По дяволите, той не можеше просто така да прахоса нощта и достъпа до студиото, който беше получил. Гала-Роуз се оказа най-голямото предизвикателство в неговия живот досега. Беше сигурен, че тя притежава качества. Само ако можеше да я накара да се отпусне…

— Великолепно, Гала! — извика той и й се усмихна. — Просто великолепно! Ти си много естествена пред камерата. Почини си минутка, докато измисля какви да бъдат следващите снимки.

Порозовяла от удоволствие при този неочакван комплимент, тя слезе от стола зад рамката и се отпусна на дивана, а Кам отвори бутилка бяло вино и напълни две чаши.

— Заповядай, сладкишче — каза той нежно, — заслужи си едно питие. Никак не е лесно първия път, нали?

Гала прие чашата предпазливо. Никога досега не беше пила вино или по-силен алкохол, но бледото питие в чашата й се струваше прохладно и безобидно като лимонада, а и не искаше да изглежда като момиче без опит.

— Каква е твоята история, Гала — запита Кам и седна на високо столче пред нея. Отпиваше от виното си и мислеше за това колко странна е тя. Но когато обърнеше глава с ей-това движение, с дълга и грациозна като на лебед шия… А и извивката на бузата й беше много, много красива…

— Аз съм от Гартуейт, миньорско градче близо до Лийдс. Работех във фитнес студио там.

— Значи затова имаш толкова хубаво тяло! — каза той, за да я окуражи.

Гала му се усмихна и отпи от виното. И без да се усети, му разказа за майка си и за нейния нов съпруг, за детската си мечта да стане като Джеси-Ан Паркър и за породената от нея амбиция.

— Ако си наполовина толкова добра, колкото е Джеси-Ан, всичко ще бъде окей — каза Кам, вдигна фотоапарата и го фокусира върху очите й. Те бяха ясно сиви и толкова големи, че доминираха над цялото й лице. — Особено сега, след като тя вече е омъжена за един от най-богатите мъже в света и няма нужда да излиза на подиума.

Образът на красивата Джеси-Ан, загърната в кожено палто и обсипана с диаманти, облегната на ръката на красивия си богат съпруг, причина всички да обръщат погледи към нея, когато влиза в ресторант например, мина през главата на Гала-Роуз, а Кам започна бързо-бързо да щрака с фотоапарата. Щастливата късметлийка Джеси-Ан. Късметлийка, защото никога не се е чувствала срамежлива или нервна, късметлийка, защото излъчваше здраве, красота и самоувереност, късметлийка, защото беше постигнала такъв успех. А сега по̀ късметлийка отвсякога, защото беше намерила любовта в лицето на богат и красив съпруг. Защото Гала никак не се съмняваше, че съпругът на Джеси-Ан е много красив. Отпи още една глътка от виното и продължи да мисли за Джеси-Ан.

Кам остави фотоапарата, напълни чашите и запали цигара. Това момиченце от Йоркшир беше истинска загадка — за част от секундата беше бляскава красавица, а после заприличваше на преждевременно състарено и много слабо дете. Ако само успееше да запечата онези изплъзващи се мигове, в които тя не мислеше за себе си, когато гардът й беше свален — тогава можеше и да постигне нещо.

— А какво правиш съвсем сама в Лондон, Гала? — запита той, като седна до нея на дивана и я прегърна нежно, успокояващо през раменете. — Имаш ли приятели?

— Още не — призна тя. — Но щом веднъж започна да работя, ще срещам много хора, предполагам.

Самотата, която изпитваше, личеше и в погледа й, когато той се насочи към него над ръба на чашата. Кам стисна леко рамото й, за да я окуражи.

— Красиво момиче като теб много скоро ще си намери приятели. Искам да кажа, ето че ти вече си тук и ние сме приятели, нали така?

Вярно ли е това, запита се тя, той наистина ли е неин приятел? Сигурно е така. Виж само как й помага, прави й снимки, казва й, че е красива… Никой досега не й го е казвал. Нима Кам, със своя фотоапарат и артистично око, вижда в лицето й нещо повече, отколкото тя може да види в огледалото…?

— Чуй, Гала, аз познавам много хора, ходя непрекъснато по партита. И ще ти звънна следващия път, когато у дома се съберат приятели. Ще ти хареса — малко вино, подбрана храна, хубава музика, танци… Обзалагам се, че си добра танцьорка, структурата ти е такава.

Тя отново му се усмихна. Беше доволна. Той наистина беше привлекателен — мургав, мускулест, мъжествен. Имаше гъсти черни вежди и тъмни, топли, кафяви очи, а бузите му изглеждаха синкави заради наболата брада. Имаше нужда от бръснене.

Кам се наведе към нея и я целуна леко по бузата.

— Е, какво ще кажеш? Да опитаме ли отново?

Този път й беше по-лесно да позира. От време на време отпиваше от виното, сменяше позата, когато той й кажеше, и му се усмихваше. Държеше брадичката си изправена, гърба си — опънат и поглеждаше през рамо по начина, по който я бяха учили в училището за манекени…

„Исусе, мислеше си Кам, все още не е добре, не мога да уловя излъчването й.“ Но знаеше, че тя го има, знаеше го. Само ако не беше толкова схваната, ако не позираше толкова изкуствено и не се усмихваше така неискрено… Онова, което той искаше от Гала-Роуз беше да покаже невинността, която се излъчваше от огромните й ясни очи…

— Отпусни се, Гала! — извика той. — Хайде да си направим още една почивка. После ще поработим.

Гала слезе от високия стол, протегна се и премигна няколко пъти, за да облекчи очните си мускули, уморени от дългото взиране във фотоапарата. Гърбът я болеше, коленете й поддаваха, схванати от дългото седене. Главата й започваше да се замайва, струваше й се, че плава във въздуха.

Кам изключи прожекторите, като остави само лампата над масата. Наля вино, подаде й едната чаша и седна до нея.

— Как се чувстваш сега, сладурче?

— О, много по-добре, много, много по-добре, благодаря ти. Беше ли добре?

— Страхотно.

Прегърна я леко през раменете и Гала се отпусна в прегръдката му като въздъхна облекчено. Изведнъж се почувства със сто процента по-добре, отпусната, уверена в себе си. Кам сигурно е гений… Вдигна изненадано поглед към него, когато той нежно взе чашата от ръцете й и я остави на масичката пред тях. Устата му покри нейната. Да, той я целуваше и усещането беше прекрасно, просто прекрасно. Изпълваше я топло, приятелско чувство. Това беше най-естественото нещо на света.

Устните й се отвориха под натиска на неговите. Ръката му нежно галеше основата на тила й. После устните му се спуснаха надолу по шията й, още по-надолу…

Гала ахна учудено, когато те стигнаха до зърната на гърдите й. Изпитваше напълно непознати чувства. Тя чакаше тръпнеща какво ще последва, искаше той да я докосва и все пак се страхуваше от това… Тялото й копнееше за силното мъжко докосване, за ръката му под блузата си, за мекия му гальовен език. Главата й се въртеше от виното и еротичните фантазии, когато Кам се отдръпна от нея. Той погали с пръст тръпнещите й устни и прошепна:

— Добре, Гала, хайде да направим още снимки на моето красиво момиче, на прекрасната Гала-Роуз.

Снимки? Съвсем беше забравила за тях, потънала в мечти за чувствени удоволствия…

Гала гледаше безмълвно как Кам бавно разкопчава синята й памучна блуза. Чувстваше ръцете и краката си натежали и отпаднали, като че ли беше под водата. Нямаше да може да го спре, дори да искаше…

— Ето — прошепна той, докато смъкваше блузата от раменете й, — точно това искаме ние от теб, Гала — това си ти, истинската, твоята същност. И си много, много красива.

Кам гледаше с възхищение голите й гърди. Гала, все едно гледаше филм на забавен кадър, виждаше как главата му бавно се навежда към зърната й и изпита изтънчено удоволствие, когато устните му се сключиха около малките розови пъпки и големите твърди длани започнаха да я милват…

Със съжаление, Кам вдигна глава.

— Красива Гала, толкова си прекрасна! Хайде да се захващаме за работа!

Като обгърна раменете й с ръце, той й помогна да се качи на стола пред фотообектива.

— Ето, загърни се с блузата си — каза, като я постави така, че да закрива гърдите й и да бъде придържана от ръцете й, притиснати към тялото. — Искам раменете и шията ти да бъдат голи. Точно така Гала, великолепно.

Гала седеше неподвижно и го наблюдаваше мълчаливо, с леко наведена напред дълга шия, с полуотворени устни, с очи, пълни с копнеж. Това беше излъчването, което той искаше. Това и крехките слаби рамене, и дългата, нежна, уязвима шия… Гала приличаше на булка, която е още дете, но е нетърпелива да вкуси страстта, да научи всичко за нея… Ева още преди да е отхапала от ябълката…

Резкият звън на телефона наруши крехката връзка между очите й и фотообектива и, с проклятие на уста, Кам прекоси студиото, за да вдигне слушалката.

— Здравей, Кам. Аз съм Линди. Освободих се по-рано, отколкото мислех. Ще хвана такси и ще бъда при теб след петнайсет минути.

С огромно съжаление Кам остави слушалката. Предполагаше, че е направил достатъчно снимки. По-добре щеше да бъде да заведе момичето у дома му преди Линди да пристигне… Щеше да й е необходима само секунда да разбере какво беше намислил.

— Съжалявам, Гала! — извика той като забърза през студиото към нея. — Трябва да тръгвам… Спешно обаждане… от майка ми. Ммм, присъствието ми е много необходимо у дома.

Като избягваше да срещне изпълнения й с изненада поглед той наметна раменете й с блузата, напъха слабите й ръце в ръкавите — все едно обличаше дете.

— Чудесно, сладурче — каза. — Беше фантастична. — Хвърли й палтото и я забута бързо към вратата. — Ще ти извикам такси! — каза вече пред нея на алеята, която водеше към оживената улица.

— Такси… Ами… Искам да кажа, кога ще се видим пак? — запита Гала, която го следваше бързо, стиснала палтото пред гърдите си, защото изведнъж й беше станало студено.

— Обади ми се, сладурче, и ще видим какво можем да направим за партито. — Едно такси се отзова на протегнатата му ръка и спря рязко сред стържене на гуми. Вратата се отвори и той я бутна вътре.

— Но снимките ми…? — извика Гала, когато той затръшна вратата. — Какво ще стане със снимките ми…?

— Обади ми се! — извика той, когато таксито потегли. — След ден-два…

Гала гледаше объркано назад, а той се скри в алеята.

— Накъде, мис? — запита я шофьорът на таксито.

— Къде? — Всъщност къде отиваше тя? Дори не можеше да мисли ясно… Главата й се въртеше от виното, тя трепереше от нови за нея чувства и от шока… Предположи, че трябва да си отиде у дома… Но сега дом й беше една-единствена стая в „Ърлс Корт“. Самотна, самотна стая. Тъжна, тя даде адреса на шофьора и потъна в мислите си. Спомняше си целувките на Кам, докосването на дланите до гърдите й, чувствата, които той предизвикваше у нея, докато я снимаше. Да гледа във фотообектива, беше като да гледа дълбоко в очите му — интимно и чувствено… Тя потръпна и се загърна в палтото усмихвайки се, решена да запази новата си тайна. След няколко дни ще го види отново. След няколко дни ще има — най-после — своите снимки. С чувството, че вече е модел, врял и кипял в света на модата, Гала се отпусна отмаляла на раздърпаната кожена седалка на черното лондонско такси на път за дома, изпълнена с мечти за Кам.

Дино Марли наблюдаваше сцената, която се разиграваше до бюрото му. Странно на вид момиче, облякло най-красивата си празнична рокля и сако, с къса прическа, говореше със секретарката му. Манекенката, която чакаше в момента се бавеше много с грима си и той започваше да губи търпение. Дърпаше нервно и дълбоко от цигарата и се заслуша в разговора им, защото се запита какво ли иска момичето. Имаше нещо познато в нея…

— Кам остави това за вас. — Талия, секретарката, подаде на момичето голям кафяв плик. — Каза да ви предам да оставите номера си, за да може да се свърже с вас.

Разбира се, това беше непознатата на Кам, който му беше показал снимките и той беше помислил, че тя има много красиви очи, особено на онези снимки, където дългата й шия беше гола и изглеждаше така, като че ли едва крепи по детски пълното й лице. Имаше нещо повече от чувствено в извивката на устните й, намек и призив в огромните невинни очи… Може би можеше да се направи нещо за нея, да я пробва в снимките за онзи нов каталог за бельо.

— Готова съм, Дино — извика манекенката.

— Добре. — Той тръгна към студиото. Талия записваше телефонния номер на момичето. Ще й се обади по-късно.

Секретарката внимателно записа номера на Гала.

— Добре тогава, мис Роуз, записах го. Ще кажа на Кам, че сте идвали. Той много ще съжалява, че ви е изпуснал, но наистина е адски зает тази седмица.

— Името ми не е Роуз — обясни някак автоматично Гала, — а Гала-Роуз… Като Джеси-Ан.

Талия я погледна втренчено като успя да скрие усмивката си. Кам със сигурност се беше сдобил със странна почитателка и нищо чудно, че я избягваше.

Като взе в ръце кафявия плик Гала отиде до вратата. Раменете й бяха приведени. Вече цяла седмица се опитваше да се обади на Кам и всеки път той или беше зает със снимки, или беше избягал… Можеше да се помисли, че я избягваше, но после си спомняше топлата интимност на часовете, които бяха прекарали заедно, как й беше повтарял, че е красива, усещането от целувките му и докосването на ръцете му, и тогава беше повече от сигурна, че той не бяга от нея. Тази сутрин първото, което направи, беше отново да му се обади и секретарката отново й каза, че Кам е зает през целия ден, но ако иска, може да отиде да вземе снимките си. Гала се беше надявала, че ще види Кам там, беше се надявала, че той може би ще я целуне, че ще я покани на едно от онези забавни партита, за които беше споменал. Щеше да е толкова различно да отиде на парти под ръка с Кам Мейс, като момичето на Кам Мейс…

Като се усмихна горчиво на наивността й, докато я гледаше как излиза от офиса, Талия смачка листчето хартия с номера на Гала на малка топка и го хвърли в кошчето за отпадъци, където му беше мястото.

Вече на спокойствие, сама в стаята си, Гала разгледа снимките внимателно като отделяше дълго време на всяка една преди да я остави с лицето надолу върху другите на спретната купчинка. Когато свърши се изправи и се втренчи в отражението си в огледалото. Това там отсреща беше тя, нали така? Оттам я гледаше Гала — такава, каквато беше във всекидневния живот. Лицето от снимките не беше хладното безразлично лице на елегантна манекенка, което очакваше да види, не беше фантастичната Гала-Роуз. Онова момиче, с богато намазаните клепачи и отпуснатата шия, с влажната уста и натежалия от нега поглед я изнервяше, беше лицето на непозната. Момичето от снимките беше различно, предизвикателно, чуждо.

Това не бяха снимките на бъдещ модел! Нямаше как да ги покаже на някой агент. Те бяха безсрамни… Онова момиче копнееше за целувки, искаше да прави любов… Беше по-лошо, отколкото ако беше позирала гола. Снимките разкриваха, че е загубила невинността си — все едно че беше стигнала до края.

Като се изчерви от срам Гала взе снимките и ги скъса през средата, а после една по една ги накъса на малки парченца, така че никой да не види това лице на Гала-Роуз отново.

Изложбената зала на „Фокс енд Мартине Баунси Лейжъруеър“, производители на изискано дамско бельо, заемаше приземния етаж и мазето на порутена викторианска сграда на „Гантън стрийт“, чиято лющеща се боя и изцапани прозорци само подчертаваха просташкото в новата за сезона колекция от наситенорозови и яркозелени полиестерни части бельо, изложени на витрината. Мистър Мартин и мистър Фокс бяха оставили далеч във времето успеха, който имаха, когато се намираха на „Карнаби стрийт“ в средата на шейсетте години. А с тези години бяха отминали безвъзвратно и техните творчески способности. Сега техните колекции бяха най-евтините и най-безвкусните, насочени към младите хора, които желаеха да получат блясък, макар и пошъл, срещу малко пари. Сексапилът и бляскавите материи бяха заложени в тяхната зимна колекция, която беше далеч-далеч от успеха, а сега с напредването на пролетта проблем им създаваше новата „ваканционна линия“.

Облечена в късо зелено потниче и къси розови панталонки, Гала позираше за тримата мъже, които седяха на разнебитените пластмасови столове в дъното на стаята. Всички те бяха с шапки и палта, защото температурата във влажното помещение беше близка до нулата. Като се завъртя с гръб към тях, Гала се запита дали могат оттам да видят как е настръхнала. „Приличам на коледна пуйка, помисли си тя горчиво, само дето не съм толкова дебела и апетитна.“

— Задръж така, Гала! — извика й мистър Мартин. — Мистър Файнбърг иска да разгледа отблизо материята.

Втренчила поглед в пространството над главите им Гала изчака мистър Маршъл и евентуалните купувачи да разгледат отблизо сутиена и шортите, и мистър Мартин да обясни, че материята е седемдесет процента найлон и двайсет процента памук. Като хвана свойски плата между палеца и показалеца си мистър Мартин премести дебелата си пура от единия край на устата си в другия и се усмихна на купувачите.

— Хубава материйка, а? — намигна им той. — Мека и здрава, не прави гънки! Особено върху този модел!

Тримата мъже избухнаха в сърдечен смях и седнаха отново на столовете, а Гала безразлично се върна в стаята за преобличане. Дръпна прашната завеса, съблече се и посегна към следващото, което щеше да демонстрира — жълта плажна рокля с пола-лале, единствената дреха от цялата колекция на „Фокс енд Мартин“, в която се чувстваше малко по-прилично.

— Гала! — Завесата беше дръпната и светлите очи на мистър Мартин алчно я погълнаха преди тя да успее да закрие голите си гърди с роклята.

Като се изчерви силно от гняв Гала го загледа втренчено.

— Казах ви и преди, мистър Мартин, да чукате на вратата, ако ви трябвам! — процеди тя през зъби.

— Да, добре, ти си манекенка, любима, а такива съм виждал и преди — отговори той без да откъсва поглед от тялото й. — И позволи ми да ти дам един малък съвет, Гала, не ми казвай нищо! Разбра ли? И още нещо, опитвай се от време на време да се усмихваш, купувачите биха го оценили.

— Няма на какво да се усмихвам — отговори Гала като му обърна гръб и облече роклята.

— Така ли? Опитай се да се смееш на шегите ми, любима, никога не се знае какво можеш да спечелиш с лека усмивка.

Гала не обичаше да се замисля. Дръпна ципа на роклята и си сложи от оранжевото червило, което не й отиваше, но беше единственото, над което не можеха да доминират цветовете на дрехите, които трябваше да облича. Имаше тази работа вече от пет месеца и с всяка изминала седмица се питаше колко ли още ще може да издържи. Колко още ще може да понася отблъскващата немотия на квартала, лющещите се стени със слоя ръжда по тях, наслоения половинвековен никотин, малката мръсна баня с разнебитената тоалетна чиния и счупената мивка, в която трябваше да мие мръсните чаши от кафе (което също беше част от работата й, беше казал мистър Фокс, когато си беше подала молбата за манекенка). Като вчеса назад русата си коса, която беше с един нюанс по-тъмна, отколкото трябваше, защото вече не можеше да си позволи услугите на скъпи салони и се задоволяваше с евтини фризьорски услуги в Сохо, Гала въздъхна облекчено, че най-после вижда косата си пораснала, макар и със сантиметър. Месеци наред косата й като че ли беше мъртва, шокирана от извънредно късото подстригване — също като собственичката си. Освен това беше средата на зимата и косата й липсваше, защото не можеше вече да предпазва измръзналите й уши. Вълнената шапка, тип кепе, беше единственият отговор на това, а тя я караше да изглежда като скиорка, която търси достатъчно стръмен склон или убежище от студа. Но, странно, за нея това нямаше значение. Искаше само да преживее зимата, тази ужасна зима.

Като се събудеше всяка сутрин сред четирите голи стени на стаичката си, първата мисъл на Гала беше за бързо стопяващата й се банкова сметка. Беше опитала всичко, за да направи някакви икономии — вървеше пеш, вместо да ползва метрото или автобус, но обувките й — красивата евтина имитация на „Росети“ — се бяха износили доста, а обущарят й беше казал, че не подлежат на поправка, защото са от изкуствена материя. Така че направената от нея икономия й струваше още един чифт обувки, а после започна отново да пътува с автобуса. Но нямаше повече бургери в „Макдоналдс“, нямаше чашки кафе в евтини заведения, за да убие някой и друг свободен час, нямаше никакво занимание и което беше най-лошо от всичко, тя се лиши дори от телевизия. Трябваше да се раздели и с така скъпите си списания, и сега единственото й четиво беше „Ивнинг стандарт“ и обявите за работа.

Не беше се сприятелила с никого в Лондон. Разминаваше се с хора по коридора на отиване и излизане от общата баня, но им казваше само „добро утро“ или „добър вечер“, а те никога не виждаха нетърпението в погледа й и срамежливата й усмивка и отминаваха забързано, потънали в мисли за собствените си дела. Деби Блекър й писа веднъж или два пъти като питаше с известна тревога как се справя. Гала й писа в отговор веднага — бързо надраскани, издаващи вълнение бележки, които създаваха впечатление, че води много оживен живот и е вечно заета, та не може да намери време да напише истинско дълго писмо.

Когато получи работата във „Фокс енд Мартин“, отначало изпита чувство на облекчение — не толкова заради вероятността да получава заплата всяка седмица, но защото най-после можеше да се нарича манекенка. А това беше по-добре, отколкото да разнася рекламите на същата онази фризьорка, която беше остригала косата й или да сервира в задименото кафе за малката заплата, която предлагаха, и някой и друг бакшиш от пет пени.

Мистър Фокс, който я беше интервюирал беше сладък, дребен и закръглен мъж, за когото огромното му семейство беше целият му живот. Беше на шейсет и три години и за него възходите и паденията на „Фокс енд Мартин“ в света на евтината мода вече отдавна не стояха на първо място. Мистър Мартин, по-младият партньор, й създаваше проблеми още от самото начало. Той беше на четирийсет и седем, нисък, набит и започващ да оплешивява, с вечно лепкава от пот кожа и светли воднисти очи. Винаги, когато се обърнеше с гръб към него, Гала усещаше погледа му върху себе си. Гледаше я така, сякаш беше гола. Но когато се обърнеше с лице към него той просто си стоеше на мястото с вечната пура в ъгълчето на устата, а пепелта падаше по полиестерната му риза.

Мнението на Гала беше, че мистър Мартин е толкова евтин, колкото и дрехите, които произвежда. Тя съжаляваше мисис Мартин, с която никога не се беше срещала, но за чието съществуване знаеше от честите обаждания на мистър Мартин до дома му, в които той безкрайно дълго се извиняваше. Знаеше още, че домът му се намира някъде в предградията, защото той винаги казваше, че работата го е задържала до късно в града. Но Гала знаеше по-добре. Беше виждала мистър Мартин да се измъква от публични домове в Сохо, на „Рупърт стрийт“, или от заведения за стриптийз, които бяха боядисани в розово отвън, а вътре уморени „модели“ се гърчеха голи върху долнокачествени легла, застлани с найлонови чаршафи, показвайки „всичко, което имат“ срещу заплащане от две лири. После обличаха набързо палтата си и тичаха към следващия „театър“, за да повторят изпълнението, и така през цялото Сохо и безкрайния му низ от неонови светлини.

Всичко щеше да е наред, ако мистър Мартин беше ограничил погледите и протягането на ръцете си само до сексзаведенията, но още от началото ръцете му се оказваха навсякъде по тялото й. Уж че придърпваше някой ръкав на мястото му, той успяваше да погали с длан гърдите й, когато опипваше плата повдигаше полата й високо-високо, а когато поглеждаше дали с бикините всичко е наред, той прокарваше потната си длан по хълбоците й. И никога не чукаше, когато тя беше в стаята за преобличане. Дори изчакваше колкото е необходимо и винаги отваряше, когато тя беше само по сутиен и бикини.

С почервенели от гняв бузи при последната негова такава проява Гала започна да демонстрира с широки крачки жълтата рокля, завъртя се набързо и тръгна към стаята за преобличане.

— Хей! Чакай минутка, Гала! — Носовият акцент от „Ийст Енд“ на мистър Мартин предизвикваше болка дори в нейните синуси. Престори се, че нищо не е чула и продължи към съблекалнята.

— Гала! Казах да почакаш! Върни се тук. Мистър Файнбърг и мистър Джеймс не можаха да разгледат както трябва полата.

Гала се поколеба секунда и неохотно се върна назад. На краката си носеше белите сандали с неимоверно висок ток, предпочитани от мистър Мартин за неговите манекенки („карат краката да изглеждат по-дълги, любима, направо до ключиците“). Зачака, прецизно поставила единия си крак пред другия — така, както я бяха учили в училището за манекени.

— Ммм — беше коментарът на мистър Файнбърг, — хубаво, много хубаво…

— Завърти се, Гала, покажи на човека детайлите на гърба — нареди й мистър Мартин.

Гала се подчини.

— Почувствай плата, Мори — каза мистър Мартин. — Четирийсет и пет процента памук. Това е класа — като тези, които се продават при разпродажба в „Хародс“, само че на деветдесет и пет процента от тяхната цена. — И като сграбчи края на полата й той бързо я вдигна нагоре и я задържа, така че да се покажат бикините й. И се засмя, когато Гала се помъчи да се отскубне. — Как ти харесва тази подробност, а, Мори? Прекрасно, нали? Обзалагам се, че могат да бъдат твои само за няколко лири!

Мистър Файнбърг погледна с неудобство встрани, а Гала най-после успя да изтръгне полата от ръцете на мистър Мартин, сложи ръце на кръста си и го заля с гневни думи, при което изгуби скъпо придобитата при мис Форстър чистота на гласните и съгласните и се върна към родния си йоркширски диалект. Гала, която беше по-висока от него с около петнайсет сантиметра, най-после му даде да се разбере. Тялото й се тресеше от гняв, а студените й сиви очи бяха присвити и потъмнели, докато казваше направо в лицето на мистър Мартин какво мисли за него.

— Ти, отвратителен дребен страхливецо! — извика тя. — Плащаш ми, за да показвам дрехите, а не за да ме пипат навсякъде гадните ти мазни длани или да ме гледаш крадешком, когато се събличам. Отивай си у дома и повдигай полата на мисис Мартин, сигурно ще е по-различно, отколкото във всички онези секстеатри… О, да, виждала съм те да излизаш оттам… Там сигурно ти е по-лесно, нали така, защото те не носят нито поли, нито бикини и можеш да видиш каквото си пожелаеш срещу парите си, мръсен негоднико!

Мистър Файнбърг и мистър Джеймс тръгнаха тихо към вратата, а Гала сграбчи мистър Мартин за вратовръзката и го издърпа от стола, на който беше седнал.

— Знаеш ли какво си ти? Ти си перверзник! — извика тя. — Само че се опитваш да се скриеш под маската на работещ човек, който спазва определен дневен режим. Е, при мен няма да мине, мистър Мартин, о, не! Тук не си познал… Този път отиде прекалено далеч, мистър Мартин. — Тя пусна рязко вратовръзката му и той буквално падна върху стола, занемял от изненада при тези думи.

Гала се върна в стаята за преобличане и започна да събира нещата си. Стори й се, че го чува да вика след нея, че е уволнена. Само че предпочете да се престори, че си тръгва по собствено желание.

Единственият проблем беше в това, че повече не успя да си намери работа. Младите бяха наводнили пазара и беше трудно да си намери дори работа като сервитьорка.

След два месеца без работа и без доходи кошмарите й се върнаха. Тя остави малката си стаичка на „Ърлс Корт“ и си взе още по-малка на задна уличка близо до гара Падингтън. Оттогава затъваше все повече и повече, животът й вървеше все надолу. Опита във всички 4 бюра по труда и на всички места, където се показваха дрехи. Обиколи отново всички модни агенции, но никой не я искаше, не и с тази неоформена коса, чиито корени бяха вече с далеч по-тъмен цвят. Фигурата й вече нямаше елегантен вид. Дори пред себе си Гала трябваше да признае, че е загубила свежата младежка невинност, която притежаваше само преди година, когато напусна Йоркшир. Сега имаше уморен вид, беше прекалено слаба, между веждите й трайно се беше настанила дълбока бръчка на загриженост, целият й външен вид издаваше неудачника.

А всяка сутрин като се събудеше снимките на Джеси-Ан, които украсяваха мръсната стена, й се присмиваха, показвайки чистотата и успеха на русия символ на Америка, олицетворение на американската мечта. Джеси-Ан никога не би изпаднала така. Джеси-Ан винаги щеше да си остане звезда.

Гала беше смятала своето семейство в Гартуейт за бедно, само че сега позна истинската бедност. Не беше получила нито вест от майка си и след първите няколко месеца, затова престана да й пише, срамуваща се от неуспеха си в живота и силно наранена от факта, че майка й я беше зарязала напълно заради новия си съпруг и новия си живот. Майка й явно не смяташе Гала за своя отговорност. Двайсетте лири, които й даде, когато си излезе от къщи бяха всичко! Като огледа за пореден път вехтата стаичка, дала подслон на стотици различни човешки съдби, Гала разбра, че е на дъното. Не би могла да потъне повече. Това беше сериозно. И всичките й фантазии не биха могли да й помогнат. Тя беше Хилда Мърфийлд, беше самотна и се страхуваше. И беше отчаяна.

Видя рекламата в „Ивнинг стандарт“ след няколко дни. Беше се спуснал мракът и Гала, стиснала чашата с кафе в премръзналите си длани, прелисти отново страниците с обявите за работа. И прочете: „Търси се младо привлекателно момиче, в добра форма, за работа като рецепционистка в хостеса в Ла Резерв“. Гала знаеше, че „Ла Резерв“ се намира в „Ковънт гардън“ и е най-модерният и най-луксозният салон за красота. Като отпиваше замислено от кафето си, си спомни колко щастлива беше в салона „Фигър ит аут“ в Лийдс и за думите на Деби, че се справя отлично с клиентите. Тази работа може би беше отговорът на молитвите й — но разбира се трябваше да изглежда добре, по-добре от клиентките, за да бъдат убедени те, че салонът може да направи същото и за тях.

Занесе малкото си огледало до прозореца и огледа внимателно лицето си, опита се отчаяно, но безуспешно да придаде обем и вид на косата си с длани. Може би шампоан инстант оцветител щеше да помогне, а и все още пазеше трикото от дните си във „Фигър ит аут“. Дънките й бяха прилични, ще изглади пуловера и ще лъсне обувките си… Може и да се беше провалила като модел, но знаеше, че е добра в тази работа. Сигурно щяха да наемат някого с нейния опит. Всичко, което искаше, беше само шанс да докаже себе си.

Но не стана съвсем така. Мениджърът на „Ла Резерв“ беше надменен и вече беше интервюирал най-малко две дузини други момичета до идването на Гала.

— Съжалявам — каза той без дори да омекоти удара с усмивка, — но вие не сте точно типът момиче, който ни трябва.

Като огледа първо собственото си прекалено бяло и прекалено слабо тяло, а после загорелите, здрави и съблазнителни тела на другите момичета Гала разбра много добре какво има предвид той.

Прекоси „Флорал стрийт“ и заскита безцелно през оживения пазар на „Ковънт гардън“, като се питаше какво да прави сега. Беше изхарчила почти всичките си пари и просто трябваше да си намери работа.

Изведнъж й се зави свят и тя се хвана за перилата на стъпалата, които водеха към долния етаж на безистена. Не беше закусвала сутринта, защото се чувстваше прекалено нервна и сега стомахът й сърдито стържеше. Да върви по дяволите, помисли си уморено Гала, ще си купи само чаша кафе, а за ядене ще мисли по-късно.

Когато седна на един от столовете сълзите й щяха да потекат на воля, затова тя прехапа силно устни и се съсредоточи върху изцапания лист с менюто.

— Само чаша кафе, моля, и парче ябълков пай — каза тя на сервитьорката.

Талия Уестън я изучаваше от мястото си през две маси от нея.

— Познавам онова момиче — каза тя най-после на приятеля си, — но просто не мога да се сетя откъде.

— Ммм — каза приятелят й, след като изгледа внимателно Гала, — която и да е, на мен ми се струва, че е болна от анорексия.

— Сетих се! — извика Талия. — Кам й беше направил няколко снимки. Каза ми да се отърва от нея, когато и да дойде да го търси. Каза, че е „странна“ и не иска тя да го преследва. — Талия въздъхна ядосано. — Животът на секретарката е много труден, знаеш ли? Но Кам прибра снимките и повече никой не се сети за тях, докато Дино не ги видя и не каза, че може да я използва за фотожурнала, който прави в момента. Как ти се струва? Е, трябваше да си призная, че съм изхвърлила адреса на момичето и той наистина побесня. Все пак — каза тя, като гледаше замислено Гала, — ще я помоля за адреса й, просто за всеки случай.

— Аз не бих си правил труда — беше неласкавият коментар на приятеля й. — Това момиче не струва.

— Вкусовете са различни и не бива да бъдат осъждани — усмихна се Талия и заобиколи двете маси, за да се приближи до Гала.

— Здравей! — поздрави я весело тя. — Помниш ли ме?

Гала я гледаше втренчено, силно озадачена. — Талия, секретарката на Марли.

— О. Да, разбира се.

— Слушай, ние май сме загубили адреса ти, но все още пазя на файл снимките, които Кам ти направи. Дино мисли, че може да те използва някога, а Кам непрекъснато се пита как да те намери, но изглежда никой не знае къде си. — Тя се засмя. — Май никой не знае и коя си. Предполагам, че Кам прави изключение, а? — Тя намигна многозначително на Гала, а златните гривни на китката й задрънчаха, когато бръкна в чантичката си за лист и химикал. — Какво ще кажеш да ми дадеш пак телефонния си номер и адреса си, за всеки случай?

Гала продължаваше да я гледа втренчено, онемяла от шока… Кам все още пазеше онези ужасни снимки… Дино може би ще я използва…

— Е — каза Талия нетърпеливо, — трябва да се връщам на работа, както знаеш.

Гала бързо й продиктува адреса си.

— Нямам телефон — извини се тя.

— Всичко е наред. Вземам го само за всеки случай. Все пак, желая ти късмет, Гала-Роуз.

Завъртя се, плисираната й пола почти хвръкна във въздуха, гривните задрънчаха отново и тя се върна при приятеля си. Гала ги гледаше как се качват по стъпалата и изчезват от живота й. Разбира се, Дино Марли никога няма да пожелае да я използва, самата представа за това беше смешна. Та тя не можеше дори да получи работа като тази, която беше вършила в Лийдс за Деби.

Излезе от „Ковънт гардън“ и в една от мръсните задни улички на Сохо видя витрина, на която с тъмночервени, макар и вече поизбелели букви беше написано „Линдис Уайн бар“, а в ъгъла на витрината беше подпряна малка табела: „Търсят се барман и сервитьорка“. Гала затвори очи, защото не искаше да гледа. После си спомни, че трябва да плати за квартирата в петък, а и всеки петък след този, спомни си също студените сини очи и строгото, винаги лишено от усмивка, лице на онзи, който събираше наема. А беше и гладна. Скръцна със зъби, отвори вратата и влезе.

През онези първи мрачни месеци, в които работеше в бара на Линди, тя плачеше всяка вечер като се прибереше у дома и сълзите облекчаваха гнева и унижението, които изпитваше заради това, че сервира в оня мръсен, много слабо осветен бар. Клиентите на Линди бяха минаващи през Сохо скитници, дребни гангстери и футболни запалянковци, нетърпеливи да продължат да пият, докато не паднат по очи на пода. А понякога започваха да се бият и тогава биячът, Джейк, ги изхвърляше навън.

Ако не беше Джейк, Гала щеше да напусне след седмица, направо ужасена от клиентелата и изпитваща огромно презрение към собственика с лице на подлец. Само че с Джейк се чувстваше в безопасност. Той беше висок метър и деветдесет, имаше широки яки рамене на бивш нападател в отбор по ръгби и най-грамадните длани, които Гала беше виждала. Джейк можеше да размаже лицето на човека само с един удар — Гала знаеше това, защото беше виждала да го прави. И все пак той имаше най-милите очи… Понякога тя си мислеше, че са като очите на малко невинно момче. Джейк беше единственият човек сред познатите й, който беше по-изпаднал и от нея. И не защото притежаваше по-малко от нея, а защото беше загубил повече.

Семейството на Джейк имаше голяма провинциална къща в Уилшир, която притежаваха от много поколения насам, както и скъп апартамент на „Итън скуеър“. Притежаваха също и красива вила на хълмовете над Ница, в Южна Франция. Но го изхвърлили от едно от най-добрите училища в Англия, защото организирал залагания. После го изгонили от едно от най-скъпите училища в Шотландия, където закалявали характера на учениците си с крос от пет мили, независимо от това какво е времето, което можело да бъде наистина отвратително през зимата в Шотландия. Джейк отказал да бяга всеки ден, отказал да се катери по заледените планини, отказал да плава с лодка през бурните студени води на морето с другите и им казал, че ако умът им си е на мястото, никога не биха правили такива смешни неща. Ако не бил така добър в играта на ръгби и толкова известен, щели да го изхвърлят веднага. Но в името на отбора на училището и натъжените от поведението му негови родители, те го оставили. Докато не го хванали да пие в местната кръчма и не го обвинили, че прави секс с местните момичета. Тогава го изхвърлили. И свещените порти на най-добрите британски училища повече не се отворили за него.

Джейк се записал в отбора по ръгби в Кардиф, после го извикали да играе и в националния отбор на Уелс. В паузите между мачовете обикалял кръчмите и публичните домове, което непрекъснато давало храна на жълтите таблоиди и довеждало до отчаяние треньора му. И така, докато един ясен, слънчев, но студен ден в Париж, деня на международния мач Уелс — Франция, след като напуснал поредния бардак, пред очите му паднала черна пелена. Успял да излезе на игрището последен в колоната, погледнал втренчено за секунда ревящата тълпа и се свлякъл на земята.

Удар, казали, на двайсет и две! Родителите му не отишли да го видят в болницата, били си измили ръцете от него още преди години. Той бил завлякъл тяхното известно и внимателно пазено през годините име в калта, проявил се по възможно най-лошия начин и, що се отнасяло до тях, той вече не съществувал. Малка сума от фонда на семейния тръст била превеждана на всеки два месеца по неговата сметка в една банка в Хеймаркет, което му осигурявало покрив над главата и храна, та да не умре от глад. Но, доколкото това засягало обществото, Джейк Мейбрук вече не съществувал.

— Имах късмет, че ударът засегна само едната страна на лицето ми и само тя остана парализирана, а функциите на тялото ми останаха ненарушени — каза той на Гала над чаша кафе в сладкарницата на Валери на „Олд Комптън стрийт“ две седмици след като тя започна работа в бара. — След това аз, така да се каже, започнах да гравитирам около предишната си естествена среда. Ами ти, Гала? Не си от тълпата, която се среща в бара на Линди, ти си по-нежна. Линди има нужда от жена като Рита (другата сервитьорка), наежена и здрава, която много-много не се церемони с клиентите. Ти въобще не си такава. — Като се усмихна със странната накривена на една страна усмивка той протегна ръка и погали леко с длан бузата й. Огромните му пръсти бяха нежни като лапичката на малко котенце. — Ти си още дете — добави той. — Трябва да си вкъщи с майка си, да ходиш по партита и да си търсиш прекрасен млад съпруг.

— Никога! Никога не бих направила това! — отговори Гала. Заби гневно зъби в кроасана си и задъвка мрачно, а Джейк я наблюдаваше, отпиваше от еспресото си и се усмихваше. Като преглътна и последната вкусна хапка — кроасанът беше най-хубавото, което беше яла през последните няколко месеца — тя отпи щедра глътка от горещото кафе. После погледна в топлите кафяви очи на Джейк и му разказа своята тъжна история: от детските си фантазии и срамните нощни похождения на майка си, до глупавите си амбиции да бъде известна модна манекенка като Джеси-Ан Паркър. Дори каза на Джейк истинското си име.

— Ммм, Хилда Мърфийлд — каза той след още три кафета и четири пасти. — Не, това определено не си ти. И само защото това име ти е било наложено при раждането от родителите, на които ужасно им е липсвало въображение, няма основателна причина да го търпиш цял живот. За мен — добави той с онзи акцент на висшата класа, който звучеше така странно в средата, в която се движеше и не се съчетаваше с грубата му външност — ти си Гала-Роуз… Е, може би си още Гала-Роузбъд (Роузбъд — Розова пъпка), но един ден ще станеш истинска красива роза. Не се отказвай, Гала.

— Но само ме погледни! — заговори жално тя, без да забелязва любопитните погледи на актьорите, хората от медиите и собствениците на магазини в Сохо, които пиеха кафе всред облаците цигарен дим. — Аз съм прекадено слаба, косата ми е истинска бъркотия, дрехите ми са износени и раздърпани, изостанала съм безнадеждно от модата. Приличам на развалина, Джейк, не мога да задържа стандарта, който е необходим, за да бъдеш модел. Затова и работя за Линди, защото там няма значение как изглеждам, докато мога да сервирам достатъчно бързо и да връщам точно рестото. И ще спестявам всяко пени, за да мога един ден — следващата година може би — да започна отначало. Та аз, все пак, съм само на осемнайсет.

— Разбира се, че ще успееш — отговори той и стисна ръката й, за да я окуражи. — Само продължавай да полагаш усилия, Гала. Знаеш ли — добави, като наклони глава на една страна и я изгледа критично — аз си падам малко ценител на жените, а ти имаш каквото е нужно… Костите под тази бледа кожа са хубави, фини, а под дънките се крият дълги, дълги крака. Имаш нужда само от повече блясък…

— Имам нужда само от вълшебна пръчица! — отговори горчиво тя. Но оттогава нататък смяташе Джейк Мейбрук за своя най-добър приятел. Нейният единствен приятел.

Успя да изкара на тази работа и дългите зимни месеци, ядеше безплатната храна, която й се полагаше веднъж на ден от небогатото меню от мазни долнокачествени ястия, докато накрая стомахът й се разбунтува и, вече с повече разум, тя се върна към сандвичите и салатата. Един хляб й стигаше за цяла седмица. Понякога, но не често, когато гладът ставаше неустоим, тя си позволяваше лукса да изяде един хамбургер в „Макдоналдс“ или малка порция пиле от заведение, където даваха храна за вкъщи. А понякога след работа двамата с Джейк пиеха кафе в „При Валери“ или другаде, а когато, изглежда, навсякъде беше затворено, Джейк я водеше в малко кафене, което работеше до зори — малко, задимено, но уютно — и й поръчваше огромна пържола, която заради свития си от гладуване стомах тя никога не можеше да изяде цялата и вземаше по-голямата част у дома си, завита в салфетка и поставена в найлонова торбичка, за да я изяде на следващия ден вместо обичайния сандвич.

Освен в случаите, когато временно залагаше колата си, Джейк я откарваше у дома й всяка вечер. Колата му беше толкова малка, че той едва се събираше в нея, а коленете му опираха в брадичката. Приличаше на гигант, скрит в малко бомбено убежище по време на войната, докато пътуваха из смълчаните улички, после по „Оксфорд стрийт“ на път за малката й стаичка, в мръсната сграда на също толкова мръсната улица зад гара Падингтън.

Гала никога не канеше Джейк на чаша кафе, защото се срамуваше от стаята си. Тя беше гола, нямаше нищо, което да изразява нейната самоличност, да подсказва коя е или каква е, какво чувства — например кои цветове обича, кои цветя, аромати, каква музика… Стаята си беше останала така безлична, каквато беше и в деня, в който тя се нанесе. Нито едно пени не беше похарчено в напразен опит да я направи такава, че да се чувства в нея като у дома си, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че не би успяла. И ако я запазеше такава — преходна и безлична — щеше да запази жива и мечтата някой ден да се премести оттук в свой собствен дом, в малък апартамент със спалня и всекидневна, с малка, но удобна кухня и блестяща от чистота баня…

И тогава Джейк покани Гала в апартамента си в нейния свободен ден.

— Един от многото ми таланти е готвенето. Аз съм страхотен готвач — каза той. — Освен това днес получавам заплатата си и мога да се отпусна. Нищо, освен най-доброто за нас тази вечер, Гала.

Сервира й тънки парчета пресен аспарагус, а тя всъщност за първи път вкуси този зеленчук. Сега не му беше сезонът и той го беше купил от „Фортнъм и Мейсън“. Очите й се окръглиха от удоволствие, когато го захапа. Като си спомни катастрофата с Кам, тя отпи само глътка-две от шампанското, което той й наля. И все пак този път Гала се отпусна. Имаше достатъчно време, докато Джейк шеташе щастливо из малката кухничка на апартамента си в Челси. Той приготви печена сьомга и сос, гарниран с магданоз и краставички към нея. Този път въобще не беше както с Кам. Джейк беше истински приятел, той никога, никога не би направил нищо подобно. Тя се изчерви, като не смееше да откъсне поглед от бълбукащата напитка в чашата си, защото си спомни за целувките на Кам и за ръцете му…

За десерт имаше ягоди. Джейк беше купил и вкусен тъмен шоколад, за да „прибави тя някой и друг килограм плът върху костите си“, както се изрази той.

Седяха един до друг върху кожения диван на Джейк и се държаха за ръцете. Диванът беше доста хлъзгав и Гала непрекъснато се кискаше, когато се хлъзнеше надолу. Джейк й се присмиваше, че била като малко дете, което дори не може да седи. И после неочаквано я целуна по върха на носа.

— Ако бях добро и порядъчно момче — каза той сериозно, — каквото не съм, щях да те помоля да се омъжиш за мен, Гала-Роуз. — Той се извърна встрани, а на младото му, но преждевременно състарено лице, се изписа горчивина. — За първи път в живота си съжалявам, че не съм различен — прошепна.

Гала го гледа няколко секунди, втрещена от изненада, а после каза:

— Но ти можеш да се ожениш за мен, защото аз съм никоя… Искам да кажа, твоята фамилия е Мейбрук и не бива да се забъркваш с момичета като мен…

— Не говори така, Гала-Роуз! — отговори ядосано той. — Ти си си ти! Виждам колко си нежна и невинна, виждам и твоята, макар и особена красота. А някой ден и някой друг ще я види… Ти си прекалено изящна за мен. Аз не съм добър, Гала, винаги съм правил каквото пожелая също като някое разглезено копеле… Само че разглезените копелета стават мъже, а аз? — Той въздъхна, взе ръката й в своята и целуна всеки пръст поотделно. Профилът му, непарализираната страна, се очертаваше ясно на фона на светлината и за миг Гала успя да зърне мъжествеността и грубата красота, които той някога бе притежавал. А после устата му покри нейната. Целувката му беше нежна, лека.

— Ето — каза Джейк весело, неангажирано, — сега, след като те нахраних, напоих и целунах, мисля, че е време да те заведа у дома ти. Имам среща в едно казино и чувствам, че днес късметът ще бъде с мен…

Гала знаеше, че най-вероятно той залага на комар всяко пени от месечната си заплата — а и повече — в казиното, а после изпива спечеленото. Така, както се е случвало и преди, когато се напивал в колежа, а веднъж го хванали да се бие на „Бъркли скуеър“, защото не искали да го пуснат в някакъв нощен клуб. А веднъж вечерта го заварила в полицейския участък на „Бийк стрийт“, където го обвинили в пиянско скитане.

— Не го прави, Джейк, моля те — прошепна тихо, но настоятелно тя. — Не залагай всичките си пари, не се напивай… Моля те. Заради мен.

Джейк й се усмихна с обичайната си весела, изкривена на една страна усмивка и бързо облече якето си.

— Съжалявам, сладурче, но не мога да обещая това дори на теб.

Когато я остави пред сградата, където тя държеше стая под наем, Гала гледа как малката му кола „Метро“ изчезва надолу по улицата. Много й се искаше да може да го обича като жена, не като сестра. Може би тогава щеше да бъде достатъчно силна, за да го промени.

Оттогава нататък Джейк като че ли започна да пие повече. Гала забелязваше, че повечето вечери той пристигаше на работа вече доста пийнал и дъхащ на уиски и макар че той никога не пиеше на работа заради Лионард Линсън, мениджъра, който не позволяваше това, изчезваше на равни интервали в посока на съседните кръчми и барове, откъдето се връщаше със зачервено лице и агресивно поведение. Те все още редовно се срещаха сутрин в „При Валери“, за да пият кафе. На няколко пъти тя се опита да го заговори на тази тема, но той беше все умърлушен и неразговорлив, пиеше мълчаливо кафето си и гледаше втренчено масата, а Гала, отчаяна, зарязваше опитите си и просто го хващаше за ръката.

— Това не е хубаво — каза й той една сутрин, когато се срещнаха на мръсния тротоар на „Олд Комптън стрийт“. — Само погледни, Гала-Роуз. — Той протегна напред треперещите си ръце, а тя ги загледа ужасено. — Не мога да контролирам треперенето — каза Джейк. — А не мога да престана да пия. Господ ми е свидетел, опитах. О, аз не съм съвсем лош, както знаеш. Хубавият скоч облекчава главоболието ми, но пък кара ръцете ми да треперят. Това е порочен кръг, Гала, а аз не съм готов да го прекъсна.

Тя едва успя да обхване с поглед небръснатото му лице и измъченото му изражение и той се завъртя рязко и се отдалечи, като умело си пробиваше път през тълпата със сръчността на бивш състезател по ръгби.

Разтревожена и с опънати нерви, Гала отиде на работа същата вечер, изпълняваше бързо и механично задълженията си, но сърцето й беше свито. Тревожеше се за Джейк, който седеше превит на две до бара, с една-единствена пинта бира пред себе си. Бирата беше пред него от десет часа, когато той започваше работа, и беше все още недокосната в единайсет и половина. Той изглеждаше още по-загрубял с наболата си тридневна брада и тъмносиния костюм. Гала с мъка в сърцето си помисли, че прилича на скитник.

— Ето ти заплатата, Гала — каза Лионард, шефът, като й подаде запечатан плик, както правеше винаги в петък вечер. Гала го пъхна в джоба си и забърза да сервира на двамата мъже, които се бяха навели над бара. Носеха раираните шалчета на ръгби фенове около вратовете си и искаха „капчица твърд алкохол“. „И картофи, пълнени със сирене, сладурче“, извикаха, като взеха чашите в ръка и тръгнаха към една свободна маса. Гала се втурна към кухнята, сложи картофите в микровълновата печка и продължи да мисли за Джейк. Колата му отново беше изчезнала, което означаваше, че Джейк губи на комар, а и не пиеше тази вечер. Това можеше да означава само едно — разорен е, няма пари, така че не може да залага, не може дори да си купи питие. Гала бръкна в джоба си, извади кафявия плик със заплатата си и го загледа втренчено. Вътре имаше точно шейсет и пет лири — сумата, която й оставаше след всички удръжки. След като платеше седмичния си наем от трийсет и пет лири, й оставаше минимумът, който й беше необходим за храна и газ за котлона. През последните няколко месеца тя пестеше упорито, защото искаше следващата година да постигне целта си и да започне работа като модел. Имаше вече двеста и четирийсет лири в банката. Но ако Джейк имаше нужда от пари, тя щеше да му даде, защото и той би й помогнал с радост, беше сигурна в това.

Като извади печените картофи от микровълновата фурна тя прекоси бързо бара и ги остави на масата пред вече доста пийналите любители на ръгбито. Тази вечер тук имаше ужасно много такива и тя реши, че сигурно е имало голям мач на „Уембли“… Забеляза също, че всичките са уелсци, че си търсят белята, но още не са достатъчно пияни, за да я намерят. За Джейк щеше да е по-добре тази вечер да е в готовност…

Отиде до края на бара и подпря лакти на плота.

— Всичко наред ли е? — запита тя и се усмихна, но някак тревожно на Джейк.

— Добре съм, Гала-Роуз. Не съм пиян, това е всичко.

— Защото нямаш никакви пари, така ли?

— Отчасти. Но не съвсем. Има и други причини. Тази вечер на „Уембли“ Англия игра с Уелс. Отидох да гледам как отборът, от който някога бях част, ще спечели. И те спечелиха. Без помощта на Джейк Мейбрук! — Погледът му, пълен с горчивина, не се отделяше от недокоснатата бира. — Ръгбито беше единственото хубаво нещо в живота ми — каза шепнешком, — докато не се появи ти, разбира се — добави той галантно, показвайки някогашното си чувство за хумор. — Но, проклет да съм, ръгбито почти стана причина за смъртта ми!

Гала бръкна в джоба си и извади кафявия плик.

— Вземи го, Джейк — настоя тя, — сложи го в джоба си и си иди у дома. И тази вечер пий шампанско, не скоч. Щом трябва да се напиваш, направи го със стил и у дома си. На сутринта ще се чувстваш по-добре.

Джейк я гледаше като че ли развеселен.

— Но какво е това, любима? Любовно писмо за мен?! — Гръмогласният му смях огласи помещението и всички глави се извърнаха към тях. Хората се питаха какво толкова смешно има. Той отвори плика и извади съдържанието му. — Предлагаш ми пари? — каза шепнешком. — Твоята спечелена с тежък труд заплата? О, Гала-Роуз, любима моя, не заслужавам такава преданост. Искаш да ми платиш напиването, за да бъде стилно, за да удавя мъката си по ръгбито, така ли? Е, благодаря ти сладка, но не. Не мога да приема. — Той постави парите обратно в ръката й. — Задръж ги, любима, вярвай ми, ти се нуждаеш от тях повече от мен.

Тя се опита да натика парите в ръцете му, но банкнотите се разпиляха по барплота и попиха бирата, капнала върху него.

— Тук има петдесет и пет лири — каза той твърдо. — Прекалено много, за да се подмятат в тази мръсотия. Прибери ги!

— Петдесет и пет? — запита Гала, силно озадачена.

Джейк бързо ги преброи.

— Точно така. Петдесет и пет.

— Но… Трябваше да са шейсет и пет, винаги получавам толкова.

Джейк я изгледа внимателно, после каза:

— Кажи ми отваряш ли обикновено плика с парите си тук?

— О, не, винаги изчаквам да се прибера у дома. А после, на следващата сутрин, внасям парите в банката.

— Добре. Веднага иди при нашия приятел шефа и да видим какво ще каже той.

Гала го гледаше изпълнена със съмнения и страхове.

— Защо? Нима мислиш, че нарочно ме е измамил?

Джейк кимна.

— Даже съм готов да се обзаложа. Това е стар номер и му позволява да сложи някоя и друга лира в джоба си… Хайде, Гала, попитай го.

Гала отиде бавно до отсрещния край на бара, където Лионард Линсън пиеше кафето си и четеше резултатите от залаганията.

— Да? — запита той, като вдигна недоволно глава, когато чу гласа й.

— Мистър Линсън, заплатата ми е с десет лири по-малко от обикновено — каза тя. — Тук има петдесет и пет лири.

— Глупости — каза с безразличие мистър Линсън. — Получила си толкова, колкото винаги получаваш. Ако си загубила парите, твой проблем.

— Но, мистър Линсън, току-що отворих плика… Не е възможно да съм загубила десет лири — отговори Гала.

— Така ли? И как ще го докажеш? Откъде да знам аз, че вече не си ги прибрала в джоба си или в чантата си? Това се случва непрекъснато с персонала. Е, съжалявам, но номерът ти няма да мине…

— Мистър Линсън — възрази Гала, като се опитваше с всички сили да запази спокойствие, — този път трябва да сте направили грешка. Не мога да си позволя да приема по-малко пари. Имам нужда от всяко пени, което заработвам.

— Така ли? Е, опитай се да работиш малко повече, тогава може би ще заработиш някой и друг бакшиш. Трябва да направиш като Рита… Да работиш извънредно.

С почервеняло от гняв лице Гала се върна при Джейк.

— Знаех си — каза той. — Виждал съм го да постъпва така и с други от персонала. Чакай тук, Гала, ще се погрижа за това…

Той се плъзна от столчето на пода и прекоси бара.

— Господи! — извика един от жителите на Уелс, който имаше червено шалче около врата си. — И това ако не е старият Мейбрук!

Половин дузина глави се извърнаха към него.

— И какво от това? — запита Джейк спокойно.

— Нищо, нищо — зашепна мъжът, като оглеждаше Джейк и преценяваше ръста и теглото му.

— Добре тогава — каза Джейк и продължи да върви към Линсън.

— Погледнете на какво прилича някогашната звезда на уелския отбор по ръгби! — продължи да се чуди мъжът. — Работи в бар като някой неудачник!

Гала изгледа с тревога и страх човека, но Джейк не му обърна никакво внимание и спря пред Линсън. Претъпканият бар изведнъж замлъкна, всички погледи се насочиха към Джейк.

— Дай на Гала каквото й дължиш, Линсън — каза той тихо.

— Какво искаш да кажеш с това? Тя си получи заплатата, както обикновено. Не си виждал Рита да недоволства, ти също си получи заплатата, нали така?

— Разбира се — съгласи се Рита. — И съм готова да заработя още малко! — И тя намигна смело на вече пийналите клиенти, а като се наведе да забърше една маса, гърдите й почти изскочиха от ниско изрязаното деколте.

— Гала трябва добре да си помисли, ако иска да открадне някоя и друга лира от мен.

— Не, тя не иска да краде, Линсън. Аз отворих плика със заплатата й и преброих парите. Хайде, дай й останалото. Та това са само десет лири! И да не вдигаме повече шум, нали?

Ясният глас на Джейк с акцента на висшата класа се чуваше във всяко ъгълче на бара, а високата му фигура се извисяваше над Линсън.

— Струва ми се, че ще се сбият — каза един от запалянковците, като пресуши бирата си на един дъх и изпъна рамене в очакване на зрелището.

— Няма — каза дребничкият мъж. — Онзи е много уплашен и няма да се бие. Всичката му смелост се е изпарила…

Джейк сграбчи Линсън за врата.

— Парите, Линсън, и то веднага! — процеди той през зъби.

— Майната ти, уволнен си! — изръмжа Линсън.

Джейк го цапардоса по носа, чу се хрущенето на счупени кости, бликна кръв и Линсън се свлече на пода. От гърлото му излезе някакъв слаб клокочещ звук. Джейк бръкна в джоба му и извади десетдоларова банкнота от портмонето му. Занесе я внимателно на Гала. Постави я в дланта й и затвори ръката й в юмрук.

— Сега иди отзад, любима, и си вземи палтото. Ще те закарам у дома ти. Време е да си намериш нова работа.

Гала го гледаше втрещена, ужасена. Синята риза на Джейк беше опръскана с кръв, кокалчетата на пръстите му бяха подпухнали и ожулени.

— Джейк, не биваше да правиш това… Не исках да стане така… Исках само да ти помогна…

— Няма значение, Гала-Роуз. Вземи си палтото и ще си отидем у дома — повтори търпеливо той и разтри очите си с наранената си длан.

— Добре ли си, Джейк? — запита тя разтревожена.

— Само обичайното главоболие, това е. Днес е дори още по-силно… Предполагам, че е заради мача — добави той с копнеж в гласа. — Само да можеше да видиш, Гала… — Думите му изведнъж станаха заваляни, когато каза: — Беше като в добрите стари времена…

— Счупил си му носа, копеле такова! — извика Рита, навела се над Линсън, който лежеше на пода в далечния край на бара. — Трябва да биеш пияните клиенти, не шефа си! Извикай линейка, Гала!

— Да бие клиентите? — извика един мускулест запалянко и излезе напред. — Бихме искали да видим как ще се опита да направи това, нали, момчета? Погледнете го това бивше величие… Елегантен в синята си риза, с изискан акцент. Как въобще са ти позволили да играеш за Уелс, момче? А, можеш ли да ми кажеш това сега? — Със скръстени ръце, той чакаше предизвикателно в средата на помещението.

— Връщам се веднага, любима — каза спокойно Джейк на Гала. — Трябва да се погрижа за още нещо тук.

Запалянковците станаха едновременно, когато се приближи към тях, стиснали бутилки и чаши в ръце, готови за битка. Но после погледите им застинаха от изненада, като видяха Джейк да залита и да се препъва, а после да се хваща за бара, търсейки опора.

— Пиян е май, нали? — засмя се един от тях. — Е, самохвалковците никога не са били добри пиячи, нали така…

Джейк изправи рамене и направи още две крачки към тях. Гледаше ги мълчаливо, олюлявайки се.

— Джейк, Джейк! — изпищя Гала, когато той залитна напред. А после той се строполи на пода по лице, всред прахта и угарките.

Джейк и Лионард Линсън бяха откарани с една и съща линейка в болницата, а от полицията разрешиха на Гала да ги придружи. Но от това нямаше никаква полза. Джейк беше мъртъв още преди да падне на пода.

Имаше малък параграф в клюкарската хроника на „Дейли Мейл“, както и кратко описание на откритото при аутопсията — силен мозъчен кръвоизлив. Семейството на Джейк получи тялото му в Уилтшир. Откараха го дотам с кораб. Гала предположи, че сега, след като е мъртъв, той е достоен отново да бъде приет у дома си. Тя се опита да телефонира на баща му, да обясни, че е негова приятелка и би искала да присъства на погребението, но секретарката му студено й каза, че погребението ще бъде само в тесен кръг, за семейството.

В деня на погребението седеше свита на леглото, ужасена, самотна в стаята си и плачеше. За Джейк и за изгубената си любов. Джейк беше братът защитник, когото никога не беше имала. С нея той винаги беше идеалният англичанин джентълмен, въпреки че семейството му го смяташе за човек, който нищо не струва, който винаги губи. При други обстоятелства тя повече от сигурно щеше да се влюби в него, но… С тъга си помисли, че ако обстоятелствата бяха други, Джейк не би я обичал. Той дори не би я срещнал, защото щеше да живее в собствения си кръг, да ходи на елегантни партита и вечери, да се среща с онези прекрасни момичета, за които тя можеше само да чете във вестниците. Бедният мил Джейк! Като дръпна завесите, за да не вижда студената тъмна нощ навън, тя отново заплака — за празния свят без Джейк и за себе си.

Към следващата част или към съдържанието

Елизабет Адлър Изплъзващи се образи (5)

Метаданни

Данни

Изплъзващи се образи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 4

Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (5)