Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (37)

Глава 36

Лоринда наблюдаваше входа на хотел „Карлайл“ вече повече от час, като вървеше нагоре-надолу по тротоара и държеше под око полицейските коли. Наблюдаваше също влизащите и излизащите, за да види дали няма цивилни полицаи. Знаеше, че е рисковано, но трябваше да предаде писмото на Джеси-Ан тази вечер. Изчака, докато фоайето се напълни с хора, и се втурна вътре с намерението просто да го остави на рецепцията, но администраторът веднага я забеляза.

— Само минутка! — извика й високо. Лоринда се опита да се измъкне, когато хората се обърнаха и започнаха втренчено да я гледат. — Какво е това? — запита я той.

Като избягваше да го погледне, Лоринда измърмори:

— Писмо за мисис Ройл, което тя очаква. — После буквално изтича през вратата и надолу по стъпалата. Бяга, докато краката й не започнаха да се огъват от умора. Спря се до входа на един магазин, за да си поеме дъх. После, като видя спряло такси, се качи в него, без да мисли, с единственото желание да избяга. Шофьорът я остави до един изключително оживен шопцентър в квартала „Куинс“ и оттам тя извървя пеш разстоянието до своя нов апартамент. Ускори ход, когато наближи вратата.

Законът за вероятностите работеше много по-често против нея, отколкото си беше мислила. И то в моменти, когато съвсем не очакваше това. Вярваше, че най-трудната част от плана й ще бъде да отнеме малкия Джон от майка му, а тя се оказа най-лесната. Истинските проблеми започнаха, когато пристигна с Джон у дома. Той започна да пищи веднага след като излязоха от метрото и хората се обръщаха да ги изгледат. Лоринда се преструваше на ядосана майка, която заплашва детето си с пердах, ако не започне да се държи както трябва. Но заплахите не го успокоиха и тя го задърпа бързо през коридора на жилищния блок, където беше наела апартамент, принудена да държи дланта си на устата му, за да заглушава виковете му. Не й беше лесно да се оправи с ключовете, да се опитва да отвори вратата и в същото време да се справя с подивялото дете. Когато най-после затръшна вратата след тях, тя го вкара в детската кошарка-легло в спалнята, като трепереше от яд и страх.

Джон дълго време силно и неудържимо плака, а Лоринда го гледаше като обезумяла и се питаше как въобще ще го накара да млъкне. Хапчетата за сън бяха идеалното разрешение на проблема. Тя много внимателно счупи хапчето на четири и му даде една малка четвъртинка. Разбърка я с намачкан банан и натъпка кашата в устата на Джон, която той не искаше да отвори, поради което се наложи да държи носа му стиснат, за да го принуди. Едва го насили да преглътне. Хапчето подейства като вълшебна пръчица и само след няколко минути Джон вече спеше. Трепереща и покрита с пот, Лоринда се отпусна уморено на един стол и се запита как ще го накара да мълчи през следващите няколко дни, защото той със сигурност щеше да започне да врещи веднага щом се събуди и не види майка си. Може би не трябваше да му позволява да се събуди. Ще го държи упоен, както правят в болницата, докато си свърши работата. Това обаче означаваше, че Джон няма да се храни, а малко дете като него може да умре, ако не приема храна няколко дни.

Цял час Лоринда седя и мисли по проблема. И накрая взе решение. Налагаше се да ускори малко нещата и да поеме някои рискове — като например да предаде сама писмото, вместо да го пусне по пощата, както беше възнамерявала. Сега не можеше да си позволи да губи време. Ще трябва да се погрижи за Джеси-Ан още тази нощ. При тази мисъл сърцето й прескочи един удар. Трябваше само да съчини писмото и Джеси-Ан щеше да дотича, нетърпелива да й се подчини. И тогава Лоринда ще държи всичко в ръцете си!

Джон все още спеше, когато се върна от хотел „Карлайл“. Тя се наведе над креватчето и нервно измери пулса му. Дали не му беше дала по-висока доза, отколкото би могъл да понесе? Пулсът му обаче беше нормален и тя се усмихна доволно. Въздъхна облекчено и си взе кутийка кола от хладилника. Като махна металното покритие, внимателно го остави в кофата за боклук. Отпи жадно и избърса устата си с книжна салфетка. После затвори кутийката с пластмасова капачка, грижливо избърса масата, за да не остане и следа там, където е стояла кутийката, и огледа със задоволство кухнята. Тя блестеше от непрекъснатото чистене, двата стола бяха покрити с бродирани възглавнички, както и диванът и столът в съседната стая. Също като майка си, Лоринда пазеше къщата си чиста.

Върна се в спалнята и нетърпеливо затършува из гардероба. Това беше специален случай, най-великата нощ в живота й и трябваше да изглежда възможно най-добре. Беше купила роклята още преди няколко месеца. Беше доста по-различна от всичко, което беше носила досега: черна и блестяща, обсипана с пайети, които блестяха на светлината. Роклята наподобяваше лъскавата кожа на опасна змия.

Беше я зърнала на витрината на малък бутик на „Трето авеню“. Беше привлякла вниманието й от пръв поглед. След това я примамваше ден след ден, докато накрая Лоринда не издържа и се поддаде на изкушението един петък през обедната почивка. Купи я, въпреки че струваше повече от седмичната й заплата. Не беше я пробвала. Само каза на момичето кой номер иска, и плати веднага. За нея беше без значение, че няма случай, в който да я облече. Дори само фактът, че я притежаваше, й доставяше огромно удоволствие. Но сега й се струваше, че е предчувствала тази нощ в живота си, когато я е купувала. Роклята, подобна на змийска кожа, беше идеалната дреха, за да празнува смъртта на Джеси-Ан.

Захвърли нетърпеливо на пода старата си блуза и раздърпаната пола, затършува в чекмеджето, за да намери фини черни чорапогащи. Намъкна роклята през главата си и я приглади върху едрите си гърди и пълен ханш. Роклята прилепна към пълната й фигура и Лоринда се почувства като змия, могъща… Роклята имаше висока поло-яка и я покриваше до под коленете. Лоринда не беше курва като Джеси-Ан, да показва гърдите си или краката си на мъжете… Лоринда беше чиста и невинна. И силна. И тази блестяща черна рокля издаваше нейното положение, характер и чувство за власт. Прибра косата си на кок. После сложи на скулите си крещящо червен руж, на устните — виолетово червило. Отстъпи крачка назад и се усмихна доволно. Обу високи черни обувки и щастливо прекоси стаята, за да вземе палтото си. Разбира се, хубаво щеше да бъде, ако то беше от черна норка, за да е в тон с роклята, но за съжаление тя разполагаше с връхна дреха от кафяв туид. По-късно, когато Харисън с благодарност разбере, че тя го е спасила от злото влияние на Джеси-Ан, той ще й купи палто от норки.

Лоринда погледна часовника си. Беше девет часът — почти време да телефонира на Джеси-Ан и да й определи среща. Издиша бавно, за да се наслади за секунда на момента. За първи път в живота си се чувстваше истински щастлива. Скоро миналото й ще бъде пречистено. Само един замах с ножа и тя отново ще бъде момиче, отново ще може да преживее младостта си. И тя ще бъде като всички други. Ще бъде свободна!

Малкото момченце се размърда неспокойно в креватчето си и тя погледна разтревожено. Дано не се събудеше! Още не беше свършила работата си. Изтича бързо в банята и извади още едно хапче от шишенцето. В кухнята го натроши, сложи малко от него в една чаша и го смеси с вода. Повдигна главата на Джон, накара го насила да отвори уста и наля течността в гърлото му. После положи главата му на възглавницата, покри го с одеялото и се усмихна щастливо. Все пак, ако детето оживее, то скоро ще бъде неин син.

Улиците бяха тъмни и безлюдни. Лоринда забърза през смълчания квартал. Високите й токчета тропаха силно по замръзналия тротоар. Поколеба се при входа за метрото. Можеше дълго време да чака влак, а тя бързаше, но пък метрото й предлагаше анонимност — никой няма да забележи обикновено момиче като нея… Освен ако не захвърли палтото си и не им покаже новата Лоринда! Вече няма нужда да се крие, осъзна внезапно тя, може да държи главата си високо изправена, защото миналото беше почти изцяло зад нея. Тази вечер тя ще бъде отново свободна. И ще може да се разкрие на целия свят!

Махна с ръка на едно минаващо такси, качи се и се намести щастливо на седалката.

— Ъгълът на „Трето авеню“ и Четирийсет и осма! — каза отсечено. — И по-бързо.